Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (38)

6.

Асфалтовият път рязко свършваше и от там нататък започваше неравната земя, бележеща границата между цивилизацията и планинския пущинак в района на Чоклит Гълч. Между паркираните автомобили в началото на туристическата пътека Уолт забеляза очуканото субару на Фиона.

Тъкмо съобщаваше местоположението си по радиостанцията, когато тя почука по страничния му прозорец и го стресна. Погледна я и за пръв път забеляза цяло съзвездие лунички по брадичката й.

Ала когато смъкна прозореца надолу и луничките й се размърдаха, стана ясно, че това са просто кални пръски по стъклото. „Голям детектив съм, няма що“, помисли си той.

— Имаш ли нещо против да те придружа? — попита го тя. — Пам ми поръча няколко снимки.

Пам Брумел издаваше седмичния вестник „Сън Вали Сентинел“.

— Няма проблеми. — Той затвори прозореца и излезе от колата. — Това всъщност не е мой случай, а на Защита на рибата и дивеча.

Тръгнаха заедно нагоре по пътеката. В девет сутринта слънцето силно напичаше зелените хълмове, ширнали се на фона на бездънно синьото небе.

— Надявам се, не злорадстваш, че са хванали пумата, преди тя да е хванала още някого, защото онова си е било жив късмет, ако питаш мен — каза Фиона.

— Първо — отвърна Уолт, — не злорадствам. Второ — няма как да знаем дали това е същата котка. Лятото е много сухо и доста дивеч излиза да търси прохлада край реката.

— Точно тук беше убит жълтият лабрадор.

— Да, обаче ти, Дани Кътър и Лиз Шейлър бяхте на петнайсетина километра южно оттук. Вярно е, че пумите обикалят големи пространства, но това си е сериозна разходка.

Уолт се наслаждаваше на фигурата й, докато я следваше нагоре по туристическата пътека. Самата тя се движеше като котка. Погледнаха надолу между дърветата и видяха някакъв човек, коленичил до легналата на една страна пума. Двамата с Фиона се спуснаха напряко по склона. Котката лежеше с отворени очи на земята до едва процеждащо се поточе и изглеждаше като мъртва. Единствено равномерното повдигане на гръдния й кош напомняше, че не е. Очите й бяха намазани със специален гел за предпазване от изсушаване, който им придаваше злокобен вид.

— Упоена е. — Мъжът се представи като служител от отдела за защита на рибата и дивеча. Отнякъде изглеждаше смътно познат на шерифа.

— Красавица — каза Фиона и започна да подготвя апаратурата си.

— Дяволски точен изстрел — обади се Уолт. — Горе от пътеката ли?

— Да. Имах късмет, че не стоях срещу вятъра, иначе щеше да избяга.

Стреличката все още стърчеше от хълбока й. Имаше нещо тъжно в това да видиш толкова грациозно и силно животно в подобно състояние на безпомощност. Сблъсък между човека и природата. Наоколо се носеше острият дъх на гниеща почва, примесен със свежия мирис на боровете.

Към ствола на млада трепетлика кротуваше завързан жълтият лабрадор на служителя.

— Този красавец да не би случайно да е обучен за намиране на експлозиви? — попита Уолт.

— Не, обикновено полицейско куче е.

Флеминг смяташе, че познава всички полицейски кучета в долината. Това обаче виждаше за пръв път.

— Какво ще стане с котката сега? — попита Фиона, докато снимаше.

Мъжът посочи маркираното й ухо и обясни, че ще я затворят в клетка, докато й намерят постоянен дом.

— А ако не успеете да й намерите дом? — продължи да разпитва Фиона.

— Обикновено успяваме. Имаме повече от месец на разположение.

— Не е много честно спрямо нея — каза жената. — Знаем ли дали това е същата пума, която е убила онзи жълт лабрадор? Вината й доказана ли е?

— Ще огледаме изпражненията за кости и козина. Няма да е трудно, когато е в клетка.

— Възможно ли е вчера следобед да е била чак в Старуедър? — попита Уолт.

— Мъжките котки могат да изминат четирийсет километра за една нощ, когато ловуват. Тази може да е била и в Хейли снощи. За Старуедър пък да не говорим — никакъв проблем!

Фиона приключи със снимките, опакова нещата си и след като се сбогува и с двамата, се закатери обратно по склона.

— Ще ни бъде от полза да разберем дали тази котка има нещо общо с убития лабрадор — обърна се шерифът към служителя. — Вчера бе нападнат човек, докато ловял риба. Няма да е зле да ги приспим всичките.

— Няма да може да се потвърди със сигурност. Не ми се искаше да го казвам, но едва ли ще успеем да й намерим дом.

Уолт погледна към великолепното животно и му докривя.

— Пумите и хората — каза събеседникът му — не са добра комбинация. Малко фенциклидин в добавка и кошмарът вече дебне зад ъгъла. Може и да няма вина, шерифе, но си е напаст.

— Да — отвърна Флеминг, — но тя е на своя територия. Натрапниците сме ние.

Не успя да прогони от главата си изцъкления поглед на животното през целия път обратно до паркинга. Колата на Фиона я нямаше.

Отново се сети за минивана на Гейл, паркиран пред караваната на Брандън, и усети тежест в гърдите си. Предишната нощ не успя да намери сили да легне в леглото, което бяха делили заедно, затова спа на дивана — по-точно, опита се да заспи. Едва сега осъзнаваше, че бракът му е приключил наистина; че разговорите, сълзите и адвокатите са вече минало и дори работата не можеше да запълни болезнената празнота в душата му. Много му се искаше да си вземе почивка до края на деня и да се разходи с кучетата из планината Пайъниър. Имаше нужда от промяна; искаше да се отдалечи от всичко, което по някакъв начин му напомняше за собствения му провал.

Качи се обратно в колата и стисна волана. Нямаше сили да шофира. Нямаше сили дори да помръдне.