Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (104)

4.

Стюарт Холмс, Емил Гайът и Милав Тревалян, облечени в оранжеви комбинезони и с окови на краката, бяха изведени от полицейското управление. Фиона снимаше отстрани. От отсрещната страна на улицата, точно до новата сграда на градския съвет, малка групичка демонстранти от „Право на глас“, начело с Бартоломю, продължаваха да скандират с вдигнати юмруци. Уолт не успя да разчете лозунга им. Представители на няколко от националните медии бяха останали в града за пресконференцията на Главната прокуратура, насрочена за три следобед. Докато конвоят с арестантите пристигнеше в Бойси — на около два часа път с кола — щяха да дойдат и още журналисти.

— Направи признания около две минути след като пристигнаха адвокатите на Холмс — каза Уолт на Фиона. — Някъде към три сутринта. Минаха покрай него и влязоха да говорят с Холмс, а Гайът се срина тотално. На каквото си постелеш…

— Но нали каза, че Холмс ще успее да се измъкне?

— Казах, че хора като него винаги се измъкват. Но кой знае?

— Горката му съпруга.

Уолт предпочете да замълчи.

Заедно с още няколко полицаи, Томи Брандън помагаше за настаняването на затворниците в чакащите отвън автомобили. Драйър и хората му бяха част от ескорта. От тук нататък никой от тримата нямаше да контактува с останалите до началото на съдебните процеси. Ако изобщо се стигнеше до такива.

— А Тревалян? — попита тя.

— Много неща тепърва ще се доизясняват. Хванахме Тревалян малко след като моите собствени хора се опитаха да ме арестуват пред къщата на Лиз Шейлър. Той е врял и кипял в тези работи. Твърдеше, че знае къде живее човекът, който го е наел, и набързо направи сделка с прокуратурата. Обещаха му максимална присъда от осем години, ако се съгласи да съдейства, което и направи. Заведе ни при Стюарт Холмс… И Тревалян, и Гайът — продължи — ще получат ефективни присъди. Но и двамата могат ги съкратят, ако решат да проговорят. Сигурен съм, че имат много интересни истории за разказване.

— А аз бих искала да чуя твоята история. Онази, която не искаше да ми разкажеш — промълви тя.

Уолт се замисли дали да не я покани на вечеря. Не вечеря от типа целувка-на-входната-врата, а просто храна, споделена от двама души на една и съща маса. Искрата остана помежду им за минута, но после угасна под тежестта на смазващата умора. Усещаше, че ако сега затвори очи, ще се събуди едва след няколко дни.

Брандън влезе в стаята и ги видя застанали един срещу друг. Вероятно и той усети искрата, която бе почувствал Уолт, защото бързо извърна поглед встрани.

Мина покрай тях и преди да влезе в сградата на управлението, подхвърли на Фиона:

— Разказа ли ти за контактната леща? Абсолютен гений!

— Гений, а? — повтори тя и потърси с очи погледа на шерифа.

— Смятам да поспя — каза Уолт, загледан в отдалечаващите се един след друг автомобили от ескорта. — Но когато се събудя, ще имам огромна нужда от чаша кафе. — „Малки стъпки — мислеше си той. — Някой ден ще я поканя и на обяд.“

— Обади се тогава — подхвърли тя.

— Добре.

— Надявам се да се обадиш, но се страхувам, че няма да го направиш.

Уолт подкара колата си към къщи. Сам. Взе душ сам. Седна на леглото си сам и се замисли. Трябваше да се обади на Марк Ейкър, за да провери дали кучето се оправя; тревожеше се и за Кевин. С нетърпение чакаше момичетата да се приберат вкъщи и отново да заживеят нормално. Или поне да опитат. Телефонът звънна и той реши да не вдига, но нещо го накара да посегне към слушалката — така и не успя да се научи да отказва.

— Уолт? — Познатият глас на Лиз Шейлър.

— Ваша чест?

— Не помниш ли, че се разбрахме да не ме наричаш така? Извинявай, че се обаждам чак сега.

— Нямаше нужда.

— Ето че пак го направи, Уолт. Спаси живота ми. Надявам се да не ти стане навик. Мисля, че трябва да те посветя в рицарство или нещо подобно.

Той понечи да отговори, но в главата му се въртяха само клишета. Докато успее да намери подходящите думи, Лиз продължи:

— Присъствах на конференцията въпреки вътрешното си убеждение, че правя грешка. Добре дошла на политическата сцена! Доверих се на погрешните хора. Но най-вече — пренебрегнах твоите предупреждения, че съм в опасност, и се чувствам като пълна глупачка заради това. Казах ти, че ти вярвам, а всъщност показах точно обратното, нали? Добрата новина е, че научих нещо от всичко това, и то благодарение на теб. Обаждам ти се точно заради това — да ти благодаря.

Уолт се почувства прекалено изморен за излишни любезности, затова реши да бъде прям:

— Можех да кажа нещо като „Просто си вършех работата, Ваша чест“, но смятам, че ще прозвучи нелепо. Това обаче е истината — малко или много. Просто си вършех работата. Харесвам си я. Харесвам и вас, Ваша чест — Лиз — и много се радвам, че всичко свърши добре. Ето че все пак прозвуча нелепо, нали? Съжалявам.

— Не. Ни най-малко. Прозвуча искрено. Виж, знам за разногласията между теб и баща ти — долината е малка — но ако някога решиш да насочиш кариерата си на федерално ниво, ще се радвам да ти помогна. А ако се случи така, че спечеля тези избори… не ми се иска да губим връзка.

— Ако се случи така, че спечелиш тези избори и решиш да прехвърлиш Белия дом в Сън Вали през зимата, ще ми струпаш куп проблеми на главата. Може и да гласувам за опонента ти.

— Да не си посмял!

Уолт й благодари за обаждането и се замисли за събитията от последните дни. Реши, че няма да е зле да отдели час-два и да започне доклада си, докато не е забравил подробностите. Ала притвори клепачи още докато седеше на ръба на леглото. Отпусна се и заспа дълбоко, преди да намери възглавницата си, със спуснати на пода крака. На два пъти се събуждаше от кошмари. В единия от тях Тревалян държеше пръста си върху някакъв бял бутон; в другия беше нападнат от пума. Така и не успя да легне под завивките. Гол и направо върху покривката на леглото, проспа целия понеделник и част от вторника.

Когато се събуди, посегна към телефона. После излезе да пие кафе.