Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (30)

28.

Почти час по-късно, около 12:30 през нощта, Уолт се опитваше да навакса с книжата си, ала усети как умората го връхлита и реши да си тръгва. Точно когато прибираше снимките от Солт Лейк, забеляза на една от тях, че плоскостите на тавана са леко разместени. Провери набързо графика с ангажиментите на Шейлър, грабна колана с оръжието си и излезе тичешком от канцеларията.

В 1:30 след полунощ, докато пътуваше на север, той набра мобилния телефон на О’Брайън.

— Събудих ли те? — попита той.

— Де да беше — отвърна шефът на охраната.

— Твоите хора провериха ли банкетната зала, след като работниците си тръгнаха?

— Прекалено много се тревожиш. Затова те харесвам. Утре имаме целия ден на разположение. Първото истинско събитие е хавайското празненство вечерта.

— Да, обаче Шейлър има насрочена репетиция за проверка на озвучаването преди 10 сутринта.

Буквално чуваше как О’Брайън мисли.

— Трябва щателно да проверим залата — съобщи Уолт. — В момента пътувам натам.

— Сега? Защо не го направим рано сутринта? Тепърва трябва да върна Патрик обратно у тях. След коктейла слезе да вечеря в града.

Уолт усещаше терзанията на О’Брайън. Личната охрана далеч не можеше да се сравнява със задълженията на бавачка. Затова и не завиждаше на баща си за шестцифрената му заплата.

О’Брайън предложи да изпрати двама от своите хора да му помогнат.

— Няма нужда. Имам патрули, които нямат никаква работа по това време.

Дик продължи да настоява, но Уолт учтиво му отказа и затвори. Веднага набра номера на Том Брандън, който в момента почиваше. Телефонът не отговаряше и Уолт зави към паркинга за каравани „Ред Топ“. Първия път подмина неговата, тъй като всички си приличаха. Втория път обаче не караваната на Том привлече вниманието му, а колата на собствената му жена. Миниванът на Гейл беше паркиран точно в алеята пред караваната на Брандън. Той намали, но не спря, а погледна в огледалото за обратно виждане. Прозорците не светеха.

На ъгъла отби и опря главата си на волана. Не можеше да си поеме въздух. Сърцето му биеше до пръсване. Усети сълзи в очите си, облегна се назад и ги избърса в ръкава си. Не сваляше поглед от огледалото, дребните отражения на караваната и паркираната отпред кола с надеждата, че се е объркал. Обърна и отново мина бавно по улицата, като този път провери регистрационния номер. Върна се обратно и спря на същия ъгъл. Усети същата болка.

Сети се за репликата на Брандън, че смята да се кандидатира за неговото място, и се замисли върху думите му от съвсем друг ъгъл. Заместникът му спеше с бившата му жена. Отнел бе най-хубавата част от живота му. Не страдаше, че бракът му е приключил, но защо трябваше да приключва по този начин! За момент му мина през ума да се изправи очи в очи и с двамата.

Подкара надолу по улицата, все още объркан и замаян, със заседнала на гърлото му твърда като камък буца.

Положи усилие да овладее гласа си и потърси дежурните патрули по радиостанцията. Оказа се обаче, че и двете налични коли са се отзовали на получен сигнал за мечка, която тършувала в кофи за боклук някъде в долината. Тръгна обратно към Сън Вали, сам и уплашен по начин, неизпитван досега. Саркастичната язвителност на баща му относно естеството на престъпленията в долината, с които се занимаваше обикновено, не спираше да кънти в главата му. Гейл беше отворила нова страница в живота си. И колкото и немислимо да му се струваше, не му оставаше нищо друго, освен да направи същото.

Спря се на рецепцията на хотела: не искаше охраната да го вземе за нарушител.

Дежурната служителка му заяви, че достъпът до банкетните зали е забранен до сутринта.

Той посочи шерифската значка, закачена на униформата му.

— Аз не моля за разрешение. Просто ви уведомявам, че съм тук. Ако предпочитате, бих могъл да събудя Лари Рафълс.

Уолт извади мобилния си телефон. Рафълс беше управителят на хотела.

Тя хладно отказа, извади връзка ключове и го поведе по облицования с орехово дърво коридор. Отключи няколко врати и влезе в залата заедно с него. Светлината от улицата обливаше пищно украсените маси и пода… покрит с пясък!

Момичето светна някаква лампа, колкото да успее да се ориентира.

— Аз ще заключа на излизане. Ще мина през рецепцията да оставя ключовете — каза той и благодари.

Вратата щракна зад гърба й.

Помещението беше с правоъгълна форма; Уолт стоеше по средата на една от дългите стени. Погледна към подвижния подиум, от който Лиз Шейлър щеше да произнесе речта си. В момента там имаше шест палми в саксии. На всяко от местата по масите чакаше кутия с подарък. Загриза го завист, че Кътър — или който и да било друг — разполага с толкова излишни пари за прахосване.

Повлачи крака през дълбокия пясък и за момент му се прииска да свали ботушите си. Стигна до подиума — с височина до коляното и драпиран с морскосин плат.

Въпреки мъката, раздразнението и умората си, Уолт усети нещо нередно. Винаги вярваше на шестото си чувство. Остана абсолютно неподвижен, с пресъхнало гърло и бясно препускащ пулс. Трябваше му светлина; огледа се и забеляза ключа за лампите на десетина метра от себе си. Почти несъзнателно разкопча кобура си и усети допира на хладния метал върху грубата си длан. Пристъпи напред безшумно, целият плувнал в пот. Ключът за осветлението му се стори прекалено далеч. Усети нещо отдясно и последва инстинкта си. Подметките му докосваха пясъка без звук. Подминаваше масите една по една, а очите му не спираха да шарят наоколо.

Покривките на масите се спускаха до седалките на столовете, позволявайки му да огледа петдесет възможни места за криене.

Радиостанцията на колана му изпука.

— Шерифе, какво е местонахождението ви?

Усети раздвижване отдясно. Мъжки силует хукна към изхода, отвори вратата и изчезна, преди Уолт да успее да го огледа.

Тичешком той посегна към радиостанцията и съобщи кода за преследване на заподозрян:

— Десет-едно-нула-седем. Пеша съм. Хотел „Сън Вали Ин“. Искам подкрепление. — Коланът му закачи една от покривките и чашите за вино се стовариха на земята.

Уолт се озова в непрогледния мрак на сервизното помещение. Изключи радиостанцията си.

Направи две крачки напред, спъна се в някаква товарна количка, залитна и се подпря на коляно. Изправи се и напрегна до болка очите си в тъмнината. Човекът беше изчезнал.