Ридли Пиърсън
Смъртоносен уикенд (11)

9.

Вратата на канцеларията на Уолт се отвори и вътре връхлетя като вятър снаха му Майра, раздразнителна по характер и кльощава като скелет.

Гласът й можеше да строши стъкло.

— Защо не вземеш да покажеш на Кевин някоя от онези ужасни снимки на коли, потрошени от пияни младежи зад волана? Може това да го стресне и да го вкара в правия път. Може да спре да ходи по партита в каньона. Или пък го тикни зад решетките някой следобед, ей тук при теб, да види какво е да си на топло заради наркотици. Племенник ти е в крайна сметка.

— Ще се погрижа, Майра, ще поговоря с него — каза Уолт, без да извръща глава от компютъра. — Сега можеш да тръгваш.

— Прекъсвам ли нещо?

Познаваше този глас. Обърна се и видя Фиона зад застаналата точно на вратата Майра. Носеше същата тясна тениска и къси панталони от сутринта, само дето косата й изглеждаше в безпорядък, а лицето й лъщеше от пот.

— Нали аз те повиках — припомни й Уолт. — Как би могла да прекъсваш нещо? Майра? Нещо друго? Добре. Дръпни се тогава от вратата и я пусни да мине.

Снаха му неприкрито огледа Фиона от глава до пети и хвърли многозначителен поглед към Уолт.

— Майра! — строго изрече той.

Човек обаче трудно можеше да й затвори устата.

— Харесват ми новите униформи тук — каза тя, а после добави: — Гледай да не забравиш да се обадиш на Кевин.

— Вън!

Тя се нацупи и излезе.

Фиона се ококори.

— Вдовицата на брат ми — обясни той — е решила, че идеално се вписвам в ролята на втори баща, и понякога прекалява с капризите си.

— Аз не можех да понасям мащехата си — каза младата жена и се настани на един от столовете пред бюрото в невъзможно мъничката канцелария. Изпружи напред дългите си крака, които изглеждаха още по-дълги в късите й панталони. Жалко само, че бюрото му пречеше да ги вижда добре.

— Благодаря ти, че ме спаси — каза той.

— Пак заповядай.

— Обадих ти се, защото…

— Искаш да ти помогна с някакви снимки. Нали ми каза по телефона.

— Не ми е ден днес.

— Дани Кътър едва не бе изяден от пума.

— Какво! Шегуваш ли се?

Тя му разказа за случката, станала само на трийсетина метра от нея.

— Събрахме си нещата и се прибрахме по-рано, а Дани отиде да обядва с брат си. Мъже! Може ли човек да се държи нормално след нещо такова? Нека ти кажа — ако аз бях на негово място, щях да прекарам остатъка от деня с телефон в ръка, обаждайки се на всеки, за когото се сетя. После щях да си взема една дълга вана, даже две! А след нея — бутилка вино. Дори две. Но да я карам, все едно че нищо не се е случило? Абсурд!

— Това е втори случай в рамките на десет дни. Онзи жълт лабрадор…

— Помня, нали аз снимах! Беше отвратително. Трябва да вземеш мерки.

— За пумата? Не е в моя ресор, това е работа на отдела за защита на рибата и дивеча. Но ти си права, на всяка цена трябва да им съобщим за случилото се с Дани.

— Какво мислиш за него?

— За Дани ли? Не е лош.

— Нямам предвид професионално. Знам, че е бил арестуван. Как го намираш като човек?

— Ами не го познавам добре. Малко ми е трудно да преценя.

— Какви са първите ти впечатления? — попита тя.

— Поканил те е да излезеш с него — предположи Уолт.

— Да. Това лошо ли е?

Беше чувал за Дани, че е женкар и плейбой, и че преди да го арестуват, е имал навика да пръска по две хиляди долара седмично за кокаин. Смяташе, че кокаинът вече е в миналото му, но другото — едва ли. Ала го харесваше, въпреки криминалното му досие.

— Получихме няколко снимки от убийство в Солт Лейк — каза той. — Отвратителна работа. Но снимките са лоши. Искам да увелича някои от тях, а други да изрежа и да изчистя образа. Нямам чак такива умения.

Тя внимателно го изгледа и каза надменно:

— Разбирам.

— Трябват ми веднага.

— Ще отнеме време.

— Някакъв човек на име Капшоу — от Транспортна безопасност на летище Солт Лейк — е сметнал, че е важно да ни ги изпрати. В пет часа имам среща, касаеща проблеми със сигурността на К³. Но както казах, снимките трябва да се пипнат. Ако не ти се занимава, поне ми проведи кратък петминутен курс „Фотошоп за начинаещи“.

— Аз ще ги оправя. — Звучеше ядосано. — Просто ми кажи какво точно искаш.

Жестокостта, очевидна от снимките — особено в близък план — бе потресаваща. Пръстите на жертвата бяха прецизно отрязани. Имаше снимка на ръка в латексова ръкавица, оголваща венците, за да се видят извадените зъби. Ала най-страшно от всичко беше обезобразеното лице с издълбани от орбитите очи. Фиона напредваше в работата по тях, но й костваше усилия.

— Не ми е работа — обади се тя, — но защо изобщо си правим труда? В близък план са още по-отблъскващи! В крайна сметка уликите са си улики. Всичко се вижда и от оригиналите, не виждам смисъла.

— Можеш ли да ги качиш в „Пауър Пойнт“ и да ми ги запишеш на диск?

— Разбира се, но това няма да ги направи по-приятни за гледане.

— Какво казват за първото впечатление? — риторично попита Уолт.

— Ти си болен мозък — отвърна тя.

— Но би ги гледала, нали? — пробва я той.

— Разбира се, че бих. Само че аз съм увредена в това отношение. Също като теб.

— Ще ти кажа нещо, което трябва да остане между тези четири стени. — Той замълча, за да се увери, че е привлякъл вниманието й. — Съществува реална заплаха за живота на Лиз Шейлър. — Фиона ужасено го изгледа. — Отначало се чудех дали това убийство в Солт Лейк може да има връзка. Станало е тази сутрин, преди по-малко от осем часа. Но щом видях снимките, щом видях това, което видя и ти преди малко, вече съм сигурен, че не е дали, а как.

— Господи! Този човек е тук?

Той сниши глас:

— А сега трябва да накарам още няколко души да стигнат до същия извод.