Луан Райс
Сезонът на розите (9)

Осма глава

Успокоена и заредена с енергия, Лили караше по обратния път към Хабърд Пойнт. Видът на спящата Роуз и ласките на Лиам отприщиха в нея ураган от любов, чувствата й бушуваха като Призрачните планини около рифа. Тя остана край леглото на Роуз до сутринта и бе щастлива да чуе радостните й възгласи, когато се събуди. Широко отворените очи и усмивка й все още бяха пред нея.

Скоро стигна до железопътния прелез в началото на града. Въпреки ранния час тук-там вече се виждаха ранобудни хора, излезли на обичайната си сутрешна разходка. Някои от тях обикаляха квартала, за да се насладят на утринната свежест, други бягаха за здраве. Събираха се на групи от двама-трима, обсъждаха нещо и се смееха, други предпочитаха шума на вълните и шепота на съживените от утринния вятър листа.

Лили зави и даде на първа, за да изкачи склона, и застигна приятелите си, които бутаха нагоре количката на Джо, бебето на Тара. Те се потяха и пъшкаха от усилието и с удоволствие спряха, за да й помахат. Лили им отвърна с широка усмивка и се приготви да спре и да ги качи, но те й отказаха и й пратиха въздушни целувки. Тя им отвърна със същото и продължи. Срещата с Лиам и Роуз беше прогонила снощните демони и настроението й беше отлично.

След десетина минути спря колата пред „Морска градина“. Влезе в градината и се озова срещу непознат мъж.

Беше висок, с тъмна коса и морскосиня униформа на ФБР. Седеше на сянка в беседката и явно я очаквайте.

— Аз съм Джо Холмс — представи се и й подаде ръка. — Съпругът на Тара.

— Здравейте, аз съм Лили Малоун — усмихна се тя и пое ръката му.

— Радвам се да се запознаем. Чувал съм много за вас. Съжалявам, ако ви притеснявам…

Лили енергично поклати глава:

— В никакъв случай! Толкова съм благодарна, че правите това за мен. Може би…

— Не се опитвайте да ни откажете — строго каза той. — Нали познавате Тара? Или сте забравили колко упорита може да бъде тя? Да спориш с нея е все едно да убеждаваш реката да тече в обратна посока.

— Искам да ви попитам нещо. — Лили си спомни колата, която я последва миналата нощ от залива. — Вие ли ме проследихте снощи?

— Не — поклати глава Джо. — Когато дойдох тук, колата ви я нямаше. Тара помисли, че сте останали в болницата, и аз реших да ви изчакам.

— Отидох до Роуд Айланд да видя дъщеря си, но някой тръгна след мен…

— Мислите, че е Едуард?

— Господи, надявам се да не е той!

— Това е тревожна новина — сви вежди той. — Ще се опитам да разбера къде е бил миналата нощ. Вижте, вие си вършете, каквото там трябва да свършите. Ние ще наблюдаваме къщата.

— Току-що видях Тара и бебето — отвърна тя. — Сигурно имате много по-важна работа от това да се занимавате с мен.

— Няма по-важно нещо от това да помогнеш на приятел — отсече той. — Тук съм напълно съгласен с Тара.

 

 

Очертаваше се горещ летен ден — слънцето напичаше още от сутринта. Роуз си играеше в задния двор, а доктор Нийл работеше в стаята. Тревата гъделичкаше босите й крака и известно време това я забавляваше, но скоро й омръзна и тя заподскача към люлката, вързана за едно високо дърво пред къщата. Вятърът поклащаше игриво листата на дърветата, птичките се тълпяха около живия плет и огласяха цялата улица, но въпреки това момичето нямаше настроение. Сърцето му беше празно и никакви птички и цветенца не можеха да го запълнят. Майка му беше тук за закуска, но после пак си замина и това я натъжи. Колко още щяха да бъдат разделени?

Залюля се. От люлката можеше да види цялата улица. Семейството, което живееше до тях, имаше две по-големи деца и тя ги видя да се качват на една открита камионетка и да заминават. Те й напомниха за Джесика и й стана още по-криво. Погледна към доктор Нийл, който работеше на бюрото си до прозореца. Махна му с ръка, той й отговори и това я накара да се почувства малко по-добре.

Продължи да се люлее и отново погледна към улицата. От долния край се зададе кола, мина бавно покрай къщата и продължи. Роуз я проследи без интерес, но скоро видя, че колата се връща по същия път. Стигна до тяхната ограда и спря, но не зави към входа.

„Може би шофьорът се е объркал“ — помисли Роуз и хвърли поглед към доктор Нийл. Той все още беше до прозореца, навел глава над някаква книга. Макар да не паркира на тяхната отбивка, а на пътя, мъжът слезе от колата и влезе в двора. Беше доста по-нисък от Лиам, но едър и мускулест. Имаше къса чуплива коса и искрящи зелени очи. Роуз беше готова да хукне към къщи, но той й се усмихна мило, изглеждаше дружелюбен и безопасен и тя се зачуди какво да прави. Не се страхуваше, но си спомни думите на майка си да не говори с непознати, и решително стисна устни. Мъжът застана под един кичест клон. Той засенчи лицето му и тя не можа да види нищо друго, освен усмивката.

— Тук ли живееш? — попита я.

Роуз поклати отрицателно глава.

— Дошла си на гости, така ли? — продължи да пита непознатият и пристъпи две крачки напред. И тогава видя очите му. Те блестяха, но блясъкът им беше лишен от живот. Сякаш бяха два къса зелен мрамор, в които се отразяваха лъчите на августовското слънце. Изплашена, тя кимна и погледна с надежда към прозореца. Доктор Нийл беше там и се взираше в мъжа. Когато непознатият приближи още една крачка, той скочи от стола и се скри от погледа й.

— Мама и татко тук ли са?

Внезапно вратата се отвори и доктор Нийл затича към нея. Нещо в погледа му я накара да изхвръкне от люлката и да хукне насреща му. Хвърли се към него като към спасителен пояс, сърцето й биеше силно. Когато събра смелост да се обърне отново, мъжът вече се качваше в колата си.

— Имаш много красиви зелени очи — провикна се той — и кестенява коса. Много ми харесват плитките ти.

— Един момент. — Доктор Нийл тръгна към колата. — Искам да говоря с вас.

Мъжът не отговори. Остана още известно време вторачен в Роуз, после затръшна вратата и запали мотора. Продължи да се взира в нея, докато колата му се скри зад завоя.

— Кой беше този човек? — попита Роуз.

— Някой, от когото трябва да се пазим — отвърна Лиам. — Повече няма да те пускам сама в двора.

— Добре — отвърна послушно тя.

Той се наведе и я погледна в очите. Роуз гледаше след колата и зениците й бяха станали огромни, като езера. Не разбираше какво точно се бе случило, но сърцето й подсказваше, че този мъж е опасен. Усмихваше се като добър човек, но очите му бяха страшни. Напомниха й за гладния вълк от приказките, които й четеше доктор Нийл, и тя потрепери.

Лиам я прегърна и двамата влязоха в къщата.

 

 

Доктор Нийл седеше пред компютъра и разлистваше едно от списанията, с които беше зарил бюрото си. Опитваше се да се отърси от безпокойството. Нямаше съмнение, че посетителят беше Едуард. Той беше проследил Лили миналата нощ и днес беше тук, за да огледа Роуз на дневна светлина. Лиам се ядоса на себе си, че бе оставил детето само. Поне да го беше предупредил да не минава пред къщата, където можеха да го видят от улицата!

Вдигна телефона, набра номера на Лили и й разказа всичко.

— Какво каза той? Какво направи? — попита тя.

— Не говори много. Попита я дали мама и татко са с нея. После просто стоеше там и я гледаше.

— Ох! Той е разбрал всичко! — изпъшка Лили и затвори очи. — Какво ще правим сега?

— Мисля, че трябва да се върнем в Хабърд Пойнт — каза той. — Защо да стоим тук, щом вече всичко се знае?

— Но може и да не е той. Може да е някой съсед, който е минавал от там, или…

— Лили! — прекъсна я нежно, но настойчиво Лиам.

— Не знам какво да правя, Лиам! Направихме най-доброто, за което се сетихме. Може би все още е по-безопасно да останете там. Той не знае, че Роуз е негова.

— Спомена нещо за зелените й очи и кестенявата коса.

— Като неговите — каза тихо Лили.

— Да.

— Боже, господи! Трябва да помисля…

— Добре — каза тихо Лиам, — но не го протакай. Пак ти казвам, най-добре е да сме заедно.

Затвори телефона и погледна към Роуз. Тя седеше до прозореца, слънцето светеше в косите й и им придаваше меден оттенък. Сутринта, след като майка й си тръгна, тя го помоли да й помогне за плитките. Беше трудна задача за човек с една ръка, но криво-ляво се справиха. Сега косата й се спускаше свободно по раменете. Явно, забележката на Едуард я беше подразнила.

На вратата се почука и Лиам изтръпна. Почти пожела това да е Едуард, тогава можеше да излезе в открит двубой с него. Излетя от стаята към всекидневната и едва не събори Джон Стенли, който тъкмо отваряше външната врата. Беше облечен спортно, с бяло поло и избелели червени шорти, носеше очила с тънки метални рамки и сламена шапка. Той се ухили на приятеля си и вдигна ръце за защита:

— Хей, хей, спокойно! Това съм аз!

— Сутринта имахме неканен посетител — обясни Лиам и огледа улицата.

— Значи ви намери — намръщи се Джон. Лиам му беше разказал истинската причина, поради която се налагаше с Роуз да се крият тук. — Слушай, дошъл съм с предложение, което ще те разсее. Забеляза ли какво става там? — попита и посочи към океана.

— Мога ли да го пропусна? — отвърна той и се загледа във врящата от риба вода.

— Хайде да излезем с лодката! Ще ти покажа нещо изключително.

— Трябва да взема и Роуз…

— Разбира се! — усмихна се Джон. — Моите деца с удоволствие участват в научните ми експедиции. Ще направим и нея част от отбора.

Лиам се усмихна щастливо. Да изведе Роуз за известно време от тук беше най-добрият начин да я поразсее.

— Ще я попитам — каза той и забърза към стаята.

Свита като кученце на стола, Роуз продължаваше да гледа през прозореца. В скута й имаше отворена книга, но тя не поглеждаше към нея. Срещата с Едуард я беше разтревожила.

— Роуз — повика я Лиам, — Джон предлага да ни заведе на разходка с лодка. Искаш ли да отидем?

— Искам мама! — каза момичето.

Той приседна до нея и погали косата й.

— Знам, мила. Обещавам ти, че скоро ще бъдем заедно. Но днес не можем да направим нищо и затова си помислих, че ще е хубаво да излезем в морето.

— Този мъж… не ми харесва.

— И на мен — каза той.

— Ако излезем в морето, той няма да може да ме намери и да говори отново с мен, нали?

— Така е.

— Тогава да тръгваме — кимна тя и скочи от стола.

Лиам грабна лаптопа, телефона и бинокъла и ги натъпка в чантата си. Сложи слънчеви очила и шапка, бисквити и някакъв сок за Роуз. След няколко минути бяха готови и застанаха пред Джон, който ги чакаше във всекидневната.

— Скъпа — обърна се Лиам към Роуз, — това е доктор Стенли. Тази къща е негова, а също и онези интересни списания, в които пише за акулите.

— Благодаря ви за гостоприемството! — любезно изрече детето.

— Радвам се да се запозная с теб, Роуз — наведе се към нея Джон. — Обичаш ли да се возиш с лодка?

Тя се усмихна и зелените очи се проясниха. Лицето й трепна като утринен лъч.

— Да — каза. — Обожавам!

— А обичаш ли науката за морето? Океанография?

— Да — отвърна и се усмихна по-широко.

— Добре, защото там — Джон посочи към океана — става нещо невиждано и ние трябва да разберем какво е то.

Лиам нямаше търпение да излязат в морето. Да видиш отблизо Призрачните планини беше събитие, за което мечтаеха всички изследователи на морето. Поколения учени си блъскаха главите над тяхната загадка, защо пък те с Джон да не бъдат тези, които ще я разрешат.

Той намаза раменете и краката на Роуз със защитен крем и провери още веднъж, да не би да е забравил нещо. Сега вече бяха готови за приключението и ентусиазирано тръгнаха след Джон.

Каменният деветметров вълнолом стърчеше високо над плажа, предпазваше брега от ерозия и държеше пясъка и малките крайбрежни камъчета далеч от водата. Зад каменната стена се виждаха две лодки. Едната беше състезателна — „Отдих J-24“, а другата — деветметрова рибарска лодка, оборудвана за научните цели на собственика си. На нея пишеше „Синята чапла“. След всичките тези години, прекарани на лодките на семейство Нийл в Кейп Хоук, Роуз се чувстваше като у дома си в морето. Тя скочи на борда на „Синята чапла“ и се отдръпна, за да направи път на Джон. Лиам огледа още веднъж брега. Искаше да е сигурен, че Едуард не се спотайва някъде. Не видя нищо обезпокоително и се качи при тях. Моторът тихо забръмча, лодката потегли и остави зад себе си бяла криволичеща следа. Джон пое курс на юг, покрай Нарагансит. Две ята от малки морски птички закръжаха около главите им, Роуз дръпна Лиам и му ги посочи. Той й кимна в знак, че ги е видял, но вниманието му беше насочено към по-големите чайки и гларуси, които търсеха храна близо до брега.

— Птичи пир — отбеляза той, бръкна в чантата за бинокъла и го насочи към морските пернати, които лакомо поглъщаха огромни количества от сафрид, цаца и други дребни видове. Между тях проблясваха перки и опашки на по-големи риби.

— Да, истински банкет — отвърна Джон.

— А тези какви са? — посочи Лиам едрите риби. — Лефер, сом?

— Всичко — отвърна Джон и той кимна. Беше стигнал до същия извод. По-големите също бягаха хаотично от нещо.

Навлязоха навътре и продължиха на юг, към залива на Нарагансит и Скарбъро. Скоро настигнаха няколко моторници, пълни с хора, които носеха сърфове и изгаряха от нетърпение да достигнат до Призрачните планини. Неколцина от тях се оглеждаха за някоя по-голяма вълна, заради която си струва да се потопиш в тази рибена супа. Тук също гъмжеше от морски птици, дори видяха белите криле на двойка морски орли, които също бяха дошли на угощение в плитчините.

Когато завиха към Пойнт Джудит, миризмата на риба се засили. Лиам не беше изненадан. Тук беше домът на чайките и островът вонеше от разложени рибни остатъци. В тази част на океана често кръстосваха риболовни траулери и търсеха по-големи парчета — моруни, есетри, бяла риба и омари.

Той беше израснал с миризмата на риба, но това, което ставаше, беше невероятно. Океанът вреше, пред очите му се превръщаше в огромен магазин за жива риба. Беше завладяващо и страшно. Джон се намръщи, лицето му изразяваше тревога. Лиам притисна Роуз до себе си, за да я успокои.

— Къде отиваме — попита тя с треперещо гласче.

— Почти стигнахме — успокои я Джон.

Лиам погледна към брега. Лили беше на около трийсет километра западно от тук. Какво ли правеше сама с всичките си проблеми, без да може да сподели с никого? Внезапно усети някакъв атавистичен страх за нея. Двамата бяха далеч един от друг и нямаше как да разбере, ако тя е в опасност. Кой щеше да й помогне тогава?

— Ето, това е! — каза Джон и изключи скоростта. Моторът се задъха, изхълца няколко пъти и замърка като коте.

— Къде сме? — попита Роуз.

— Това е фарът на Пойнт Джудит — посочи той към петнайсетметровата кула на брега. Тя беше от кафяв камък, долната половина беше боядисана в бяло, а най-горе блестяха оптичните пояси, които опасваха високия купол.

— Блок Айланд е на десетина километра от тук, нали? — попита Лиам.

— Девет, точка, двайсет и един километра — уточни Джон. — От носа на Пойнт Джудит до носа на Блок Айланд. Запомнил съм го, когато се готвех за разрешително за управление. Ако моторът ти угасне, лодката продължава да се плъзга по инерция още пет, точка, дванайсет километра. Три минути ход на лодката по инерция се равняват на един следобед плуване. Но точно сега не бих искал да плувам в тази боза. — Замълча за миг и вдигна ръка, за да привлече вниманието им. — Чувате ли това?

Роуз се ослуша. Едва сега установиха колко силен е станал шумът от вълните. Само че това не бяха вълни. Звукът беше рязък и отсечен, като че ли стотици ръце пляскаха по корпуса на лодката. С всяка минута тропотът по дъното и ревът на вълните ставаха все по-силни и страшни. Плътно притисната към Лиам, Роуз се вкопчи с две ръце във фалшборда.

— Вижте, вижте! — завика тя.

Тримата погледнаха надолу. Водите на океана бяха станали сребърни — сребърни глави, сребърни опашки, сребърни перки — плътна маса от хиляди и стотици хиляди рибки, и прииждаха още. И всичко това мърдаше, огъваше се и се къдреше, водата клокочеше и блестеше като течно сребро.

— Такова нещо не може да се види преди септември, дори и тогава е малко вероятно. Мисля, че сме свидетели на изключително явление — каза Джон възхитен.

Среброто се разстла и покри цялата видима повърхност на океана. В същото време небето притъмня от криле на чайки и други морски птици — клиноопашати, чернокрили, розови. Те се виеха над тях и образуваха страховит грачещ и кряскащ облак, който напомняше филм на Хичкок.

— Това дали е… — Лиам посочи нагоре.

Джон проследи погледа му и кимна:

— Точно така, северен бял рибояд. Прекарва почти целия си живот в Северния ледовит океан.

— И е стигнал чак до Блок Айланд?!

Джон стисна устни и не отговори, но приятелят му знаеше, че двамата мислят за едно и също нещо. Ако невероятното изобилие на храна е накарало тази птица да прелети такова огромно разстояние, какви ли чудовища се криеха под водата? Сети за Нани и тревогата му нарасна. Какво ставаше с нея, защо вече трети ден не можеше да я засече с компютъра.

Близо до тях преминаха моторници и ски влекачи, които теглеха сърфисти от отборите на „Бостънски китоловец“ и „Акваспорт“. Зад тях се зададе колона от риболовни кораби. Един тъмнозелен траулер привлече вниманието на Лиам — стори му се познат. Погледна през бинокъла и кръвта му изстина. На корпуса със златна боя беше изрисуван гербът на Кейп Хоук. Без съмнение това беше „Мар IV“ и човекът, който стоеше на мостика, беше капитан Джерард Лафарж.

— Приятел ли ти е? — попита Джон и посочи с глава траулера.

— Не бих го нарекъл такъв — сви устни Лиам. — Излизах няколко пъти с него. Той лови делфини и ги продава за риба тон.

— Мамка му! Ей сега ще го засилим обратно! — ядоса се Джон и посегна към радиопредавателя. — Канадците нямат право да ловят риба в Роуд Айланд.

— Той не ловува — замислено каза Лиам, без да откъсва поглед от кораба. Капитанът продължаваше да стои там и да гледа във водата, сякаш търсеше някого или нещо. По палубата не се виждаше никакво движение, мрежите бяха навити, а стрелите — прибрани.

— Тогава какво прави тук? — учуди се Джон.

— И аз бих искал да разбера — изрече приятелят му и продължи да се взира в „Мар IV“, докато корабът не се изтегли след другите лодки и бавно изчезна от погледа им.

И тогава видяха Призрачните планини. Беше неповторима гледка — огромни древни гиганти се събуждаха от вековния си сън и надигаха снага от дълбините на морето за нов живот. Пред очите им сякаш от нищото се роди огромна двайсетметрова вълна от кристалночиста, лазурна вода, набъбна и се стовари с гръм и трясък върху подводния коралов риф. Океанът експлодира — вълшебна феерия от пяна и водни пръски, която ги накара да затаят дъх. Лиам забеляза, че температурата на водата се покачи — изглежда, мощните вълни идваха направо от Гълфстрийм.

— Какво е това? — попита задъхано Роуз.

— Най-големите вълни, които някога сме виждали — отговори той и я притисна до себе си.

— По средата на морето? Мислех, че вълните се образуват само по брега.

— Отдолу има огромен риф и те се разбиват в него — обясни й Джон. — Това се случва веднъж или два пъти на столетие при точно определени параметри на силата и посоката на вятъра, теченията и потоците.

Лиам извади лаптопа, включи го и зачака програмата за движението на морските хищници и бозайници да се зареди.

Джон и Роуз се загледаха в сърфиста, който яхна една вълна, плъзна се грациозно по нея пред погледите на зяпачите и заслужи бурните им овации.

— Това, което наблюдаваме, е изключително рядко явление за източните брегове — каза Джон. — По-характерно е за Мауи, северния бряг на Хавай — любимо място за сърфистите.

— Наричат го „Челюсти“ — обади се Лиам. — По обясними причини.

— Точно така! — продължи приятелят му. — А на север от Сан Франциско е Маверик. И там вълните привличат хищни риби. Това е причината там да гъмжи от акули.

— Като Призрачните планини — добави Лиам.

Най-сетне програмата беше готова за работа и той се загледа в лилави светлинки, които мигаха на екрана.

— Зелените точки са за китове, лилавите — за акули? — сбърчи чело Роуз.

— Да — потвърди Лиам.

— Значи, една от тези зелени точици е Нани?

— Тя не е тук — отвърна той и написа: ММ-122 — номерът, под който се водеше Нани.

— Радвам се, че я няма! Виж колко много акули се въртят наоколо.

Наистина бяха много. Компютърът маркира акулите, вкарани предварително в база данни, но имаше и други, които засичаше за пръв път. Бяха много и най-различни — тигрови, макос, сини акули и две големи бели акули, които се движеха малко встрани от другите. Ловците на вълни продължаваха да се наслаждават на изключителната възможност да скочат върху тази водна грамада, без да си дават сметка какво ги дебне под повърхността.

Лиам се възхити от смелостта на момчетата, адреналинът в кръвта му се покачи, сякаш той самият се носеше по вълните, но едновременно с това сърцето му се сви от страх за тях. Непосредствената опасност, която ги грозеше, му напомни за Едуард, който днес обикаляше около Роуз също като акула. Но хората акули са хиляди пъти по-кръвожадни от морските си братя, той знаеше това. Бяха гладни и жестоки като тях, но много по-изобретателни, по-коварни. Притегли Роуз към себе си и я прегърна. Около тях продължаваха да се стрелкат перки на акули, но той впери поглед на изток, към сушата, където беше Лили и един скрит звяр, който душеше около нея.