Луан Райс
Сезонът на розите (8)

Седма глава

Ако искаш да разбереш как изглежда раят, прекарай една нощ в Хабърд Пойнт през лятото. Вечерта беше прекрасна. Вълните се разбиваха в брега и сребристият им плащ се разстилаше по скалите. Скрити в преплетените клони на орловия нокът, щурците свиреха своите вечни мелодии, а соленият въздух ухаеше на рози, бабина душица и здравец. Звездите в небето блестяха ярко, светулките кръжаха около храстите и дърветата и превръщаха дворовете във вълшебни места.

Сгушена в одеялото, Лили седеше на задната веранда и се вслушваше в плисъка на морските вълни. Въпреки очарованието на нощта нервите й бяха опънати до скъсване, всеки необичаен звук я изкарваше от равновесие. Светлините на града гаснеха една по една. Някъде от залива се чу писък на яребица и тя подскочи. Дори и природата я стряскаше, имаше усещането, че зад всеки храст я дебне опасност. Вече не издържаше на напрежението. Прииска й се Едуард да се появи и тази игра на нерви най-сетне да приключи.

Дали Роуз вече беше заспала? Загледа се в посока към Роуд Айланд. Преди няколко часа беше разговаряла с тях. Роуз й каза, че Лиам й чете приказка за лека нощ, но на нея още не й се ляга.

Лили също не можеше да заспи. Един светещ метеор премина през небето и тя си припомни старата детска игра. Затвори очи и си намисли желание — да види Роуз и Лиам. Вече три дни бяха разделени и това я подлудяваше.

„Как се случи всичко това?“ — запита се тя. Сякаш нещата в живота й се появяваха ненадейно, преминаваха като метеор през нея и тя нямаше контрол над тях. Или събитията следваха някакъв план, който не успяваше да разгадае? Всичко започна с Едуард и за да разбере скрития смисъл на живота си, тя реши да се върне назад във времето, да разнищи спомените, които се опитваше да изтрие от съзнанието си години наред, към първия ден, в който го срещна. Към времето, когато беше Мара.

Какво щеше да стане с нея, ако вместо успяващ дизайнер беше решила да си остане гладуващ художник? Никой не си представяше, че да правиш авторски модели за гоблени може да бъде толкова доходно, но беше факт. Едуард го разбра, надуши парите, както хрътката надушва дивеча.

Две седмици преди Коледа на 1993 година Мара Джеймсън излетя от летището на Провидънс за Вашингтон. Собственикът на голям магазин в Джорджтаун, с когото работеше от години, я беше поканил на среща с клиенти на магазина и нейни почитатели. И понеже валеше сняг, и Коледа беше след няколко дни, и понеже работеше до късно всяка вечер, а баба й настояваше да помисли за себе си, тя реши да пътува в бизнес класа и да си резервира стая в „Хей Адамс“, един от най-луксозните хотели.

Полетът беше неприятен, самолетът често пропадаше във въздушни ями и се тресеше заплашително, но тя не изпитваше страх. Винаги когато й се случеше такъв полет, си спомняше за баща си. Той беше пилот — герой от Втората световна война. Беше прелетял двайсет и два пъти Ламанша, натоварен с бомби от Англия за Германия. Беше преживявал и лошо време, и снежни бури, и десетки атаки на вражески самолети. И след ужаса на войната намери смъртта си по време на една невинна, очаквана с нетърпение екскурзия и остави четиригодишната си дъщеря сираче.

Мара израсна с убеждението, че никой не може да предвиди съдбата си, не може да предотврати смъртта.

Човек трябва да живее в настоящето и да не мисли какво може да му се случи утре. Да се страхуваш, че самолетът може да падне, беше губене на време.

Когато наближиха летището, тя се огледа и осъзна, че е единствената, която не се страхува. Бързо се обърна и втренчи поглед в илюминатора. Самотата кънтеше в нея, сякаш беше камбана. Пилотът се бореше с насрещния вятър и вибрациите на корпуса разтърсиха костите и нервите й. Човекът на седалката до нея се молеше.

Самолетът се заклатушка така, сякаш всеки момент щеше да се разпадне на парчета. Някой извика пронизително. Мара продължаваше да се взира през илюминатора с плувнали в сълзи очи. Тя също се молеше. Молеше се да изпита поне мъничко страх от смъртта, но не усещаше нищо. Беше празно от деня, в който родителите й загинаха. Може би щеше да е по-добре, ако в онзи злощастен ден беше с тях вместо при баба си в Кънектикът.

Мара беше на трийсет и една и още не знаеше какво е любов. В живота й съществуваха само работата, гоблените и баба й. За какво ти е любов, когато всичко може да свърши за миг в един летен ден на борда на ферибот в Ирландско море?

Когато най-сетне се приземиха тежко на пистата, пътниците започнаха да се поздравяват, смееха се, плачеха, а някои дори се прегръщаха като приятели. Мара си събра нещата и се приготви за слизане.

Първо дадоха път на пасажерите от бизнес класата. Тя се нареди на опашката и хвърли поглед към пътниците от втора класа, които търпеливо изчакваха реда си. Един мъж в спортно сако от туид стоеше пред кабината на екипажа и я наблюдаваше. Тя се обърна, за да се увери, че не е забравила нещо, и мимоходом се усмихна на непознатия, докато се придвижваше към изхода.

Капитанът и останалите членове на екипажа стояха до вратата на самолета, все още зашеметени от трудния полет. Изпратиха я с думите:

— Надяваме се, че ще пътувате отново с нас!

— Разбира се! — отвърна тя.

Разстроена, тя се запъти към такситата. Може би трябваше да си позволи някакви емоции, да отвори сърцето си поне мъничко, мислеше си тя, докато вървеше към стоянката. Мъжът със спортното яке също бързаше натам. Беше висок и набит, силните му рамене опъваха плата на сакото. Валеше сняг и тя се зачуди дали не му е студено без палто. Носеше старо очукано куфарче, сякаш не се беше разделял с него от училищната скамейка. Кестенявата му чуплива коса беше подстригана съвсем късо. Куфарът му беше облепен с най-различни стикери, мерна се и емблемата на Харвард. „Рекламите му са малко повече от необходимото“ — сви устни тя и извърна поглед.

В това време едно такси спря пред тях и двамата едновременно посегнаха към дръжката на вратата. Очите на непознатия станаха тъмни и агресивни, за миг й се стори, че е готов да я удари. Тя се изплаши и отстъпи назад.

— Ваше е — каза язвително и го покани с жест.

— Искате ли да си го поделим? — попита той и отвори вратата на колата.

— Не, благодаря!

— Не ми отказвайте, моля ви! За къде ще пътувате?

Изведнъж тъмният облак в очите му изчезна и лицето му се озари от най-сияйната усмивка, която някога беше виждала. Гледаше я мило, сякаш й предлагаше да се впусне с него в някакво вълнуващо приключение из столицата. Въпреки първоначалното си презрение към него тя се предаде на чаровната усмивка и закачливите нотки в гласа му. Усмихна му се и забърза към следващото такси.

— „Хей Адамс“, моля! — даде адреса на шофьора и скочи вътре, за да избяга по-бързо от непознатия, който, сложил ръка на сърцето си, продължаваше да я гледа с големите си лешникови очи.

Скоро таксито й спря пред красивата сграда на хотела до Лафайет Парк, на един хвърлей от Белия дом. Мара знаеше, че някога баба й и дядо й са отсядали тук, и докато влизаше в луксозното фоайе, имаше чувството, че Мийви я гледа отнякъде и й се усмихва. Регистрира се, влезе в кабината на асансьора и с възхищение докосна полирания махагон по стените на кабината. Стаята й беше тапицирана в жълто и гледаше към заснежения парк и Белия дом. Тъкмо започна да разопакова дрехите си, когато на вратата се почука. Надникна през шпионката и видя огромен букет червени лалета. Лицето на мъжа не се виждаше от цветята. Първата й мисъл беше, че баба й е решила да я зарадва. Грабна чантата, приготви бакшиш за момчето и отвори вратата.

— Това сте вие! — стресна се тя, когато разпозна мъжа от таксито.

— Реших, че ще им се зарадвате — каза той. — Навън снегът се сипе като в приказка, вие сте прекрасна и аз си помислих, че трябва да ви подаря червени лалета.

— Но… откъде знаете, че съм тук?

— Съдбата ме доведе — отвърна загадъчно той.

Мара повдигна вежди. За миг останаха така — тя от вътрешната страна на наполовина отворената врата, а той в коридора. Сърцето й биеше учестено. Устата й беше пресъхнала. Страхуваше се от непознатия и в същото време беше развълнувана. Мъжете обикновено не правеха такива неща. Може би в Рим или в Париж, или на друго романтично място по света, но не и когато пътуваха от Провидънс до Вашингтон в такова отвратително време.

— Съдбата надали знае къде ще отседна — възрази тя.

— Един самолет в снежната буря, малко червени лалета, вие и аз — театрално изрече той и се засмя.

— Хм! — присви очи Мара и огледа коридора. Беше празен. Ако мъжът имаше лоши намерения, досега щеше да е нахълтал в стаята. Сякаш прочел мислите й, Едуард отстъпи крачка назад.

— Като се има предвид, че съдбата ни събра — продължи, — аз реших, че непременно трябва да ви подаря червени лалета. — И пак тази обезоръжаваща усмивка. — А сега ми позволете да се оттегля в стаята си и да мечтая за вас.

— Вашата стая? Вие сте отседнали в хотела?

Той кимна и отново се усмихна:

— Е, сега знаете всичко. Пристигнах, влязох в хотела и ви видях да се качвате в асансьора. Помислих си, че наистина трябваше да си поделим таксито. Станаха твърде много съвпадения — един самолет, едно такси, до тук добре. Но като прибавим и един и същ хотел — ето ти я съдбата.

— И вие скочихте в асансьора и съдбата ви прошепна етажа и номера на стаята ми?

— Не! Подкупих пиколото. Признавам, че е недостойно, но не можах да устоя. После хукнах към цветарския магазин, избрах най-красивите цветя и ето ме тук. За малко не си счупих краката от бързане, защото не исках да бъда и минута далеч от вас.

Тя се засмя. Мъжът беше забавен и… красив. Имаше изсечени скули и силна долна челюст, които й напомниха за младия Кари Грант, блестящи очи и чаровна закачлива усмивка, която я накара да се почувства волна и безгрижна само след пет минути в неговата компания. Хората винаги я укоряваха, че е прекалено сериозна и тя наистина беше, но тези лалета я трогнаха.

— Позволете ми да ви поканя на вечеря! — каза той.

— Но ние дори не се познаваме.

— Веднага ще ви се представя — Едуард Хънтър.

— Мара Джеймсън.

— Ето, че се познаваме — непринудено изрече той.

Мара отново се засмя. Пое лалетата от протегнатата му ръка, доближи ги до лицето си и вдъхна свежия им аромат. „Лалета през декември — колко щедро“ — помисли си тя.

— Моля те, Мара! — настоя той. — Не ме отпращай, преди да ми обещаеш, че ще излезеш с мен. Не съм изминал целия този път, за да ми откажеш!

— Целият този път?!

Усмивката отново цъфна на лицето му като по поръчка. За съжаление това го осъзна много по-късно. Тогава стоеше като вцепенена до вратата и трескаво обмисляше как да постъпи. Беше дошла във Вашингтон по работа, опитваше се да разшири бизнеса си, което беше от изключителна важност за нея, защото работата беше нейният живот. Но той се доближи толкова много до нея, че тя усети топлия му дъх по челото си и коленете й се подкосиха. Трудно й беше да устои на близостта му, на чаровната усмивка…

— Не разбивай сърцето ми, Мара! — каза той и хвана с ръце лицето й.

— Как мога да ви разбия сърцето? Та вие дори нямате представа коя съм аз — изрече дрезгаво тя, неспособна да откъсне поглед от зелените му очи.

— Знам много добре коя си! Ти си момичето, което ме накара да изкупя всичките червени лалета в магазина. Не съм правил това за никоя друга.

И я целуна.

Мара отвърна на целувката. Не се замисли, че познава този мъж едва от пет минути. Довери се на думите, на усмивката, на топлите му очи. И на цветята, разбира се. Колко струваше такъв огромен букет по Коледа? Десет долара? Петнайсет? Докато си припомняше тази първа среща, Лили се зачуди дали тогава не продаде целия си живот за букет от цветя извън сезона.

Наистина ли беше отседнал в хотела, или просто я беше проследил? Не разбра и сигурно никога нямаше да разбере. Но си спомни как изглеждаше тя онази вечер — облечена в елегантно черно палто от кашмир, с тежката златна верижка на врата, която някога беше висяла на часовника на дядо й, а на ушите — смарагдови обици. Искаше да впечатли клиентите от Джорджтаун и да им покаже, че е момиче със стил и пари. Едуард надуши парите. И най-вероятно беше чул името на хотела, докато го е съобщавала на шофьора на таксито.

Лили се уви още по-плътно в одеялото. Погледна лунната пътека, която приличаше на златна река между два черни бряга. Колко яростно беше бранила сърцето си от любовта и колко лесно падна в клопката на Едуард! Той опустоши душата й. След него вече нямаше любов от пръв поглед, нямаше дива страст, която помита всичко пред себе си.

С Лиам всичко беше съвсем различно. Чувствата й узряваха бавно, като семе, което с всяка година от живота на Роуз пускаше все по-дълбоки корени, за да се превърне в голямо стабилно дърво с прекрасни плодове. В началото се страхуваше от него, но постепенно любовта му смекчи сърцето й. Ако беше малко по-нетърпелив, ако беше направил само един прибързан ход, Лили щеше отново да се свие в черупката си. Но той видя наранената й душа и остави всичко в нейни ръце, даде й време да го опознае и да реши сама.

Споменът за Лиам я върна в настоящето. Три дни далече от него и Роуз бяха твърде много. Усети липсата им толкова болезнено, че към полунощ не издържа — захвърли одеялото, облече се, извади от чантата ключовете от колата на баба си и забърза по каменните стълби.

Улицата беше тиха и пуста. Вечерта Тара и Бей наминаха, за да са сигурни, че с нея всичко е наред, но от Едуард нямаше никакъв знак и те се прибраха по домовете си. Кварталът заспиваше. Лили провери из джобовете си за картата, която й бе нарисувал Лиам, и подкара по крайречната улица към шосе Л-95. Свали стъклата на прозорците и включи радиото. От апарата се разнесе гласът на Бони Райт и тя запя заедно с нея. Увеличи скоростта и се наслади на топлия вятър, който изпълни колата с мирис на море. На излизане от Хабърд Пойнт в огледалото за обратно виждане се мерна кола. Тя я забеляза и стомахът й се сви. Колата се движеше плътно зад нея. Ами ако правеше грешка? Ако водеше някой репортер или дори самия Едуард при Роуз?

Лили продължи да кара, готова всеки момент да смени посоката, но малко преди Ню Ингланд колата зад нея се изгуби. Продължи да се взира в огледалото, но освен обичайния за това време на денонощието поток от камиони на пътя не се виждаше друг автомобил. Пулсът й възвърна нормалния си ритъм и тя отново усети радостта от предстоящата среща. Потърси телефона си, за да предупреди Лиам, но погледна часовника и се отказа. Беше късно, минаваше полунощ. По-добре да му даде малко време за почивка, преди да се видят.

Продължи да си тананика заедно с радиото. Обхваната от нетърпение да прегърне любимите си хора, забрави да поглежда назад и не видя колата, която продължаваше да я следва половин километър по-назад.

 

 

Лиам не можеше да заспи. От часове се въртеше в леглото и събираше чаршафите на топка, когато дочу шум от стъпки по дървената веранда. Надигна се и погледна през прозореца. Лампата пред външната врата не светеше, но сиянието на лунния диск беше достатъчно, за да види човека, който притича през верандата. И преди да го разпознае, усети със сърцето си кой може да бъде отвън.

С един скок се намери до вратата и я отвори. Пред него стоеше Лили с разпилени от морския вятър коси, а очите й светеха като въглени в нощния мрак. Те се хвърлиха един към друг в дълга безмълвна прегръдка. Нямаше нужда от думи. Достатъчно беше, че тя е тук, притисната до гърдите му, за да се почувства спокоен, умиротворен, като у дома. Нямаше значение, че се намираха в тази чужда и за двамата къща, на хиляди километри от Кейп Хоук — за него домът беше там, където беше Лили. Единственото важно нещо беше, че тя беше тук.

Жаждата за физическа близост все още беше много силна между тях. Лиам се влюби в нея още първия ден, в който я видя, но внимаваше да не издаде чувствата си, изчакваше да заздравеят раните в душата й. Девет години беше неотлъчно до нея, винаги готов да помогне, да я успокои и подкрепи. Но всичко между тях се случи едва в началото на лятото, когато отиваха към Бостън за последната животоспасяваща операция на Роуз. Тогава за пръв път осъзнаха, че не става дума само за живота на Роуз. Не можеха да живеят един без друг и повече не искаха да го крият. За него Лили и Роуз бяха всичко, за което бе мечтал, и всеки изминал ден засилваше любовта му.

— Не можех да стоя далеч от вас — прошепна Лили.

— Щастлив съм, че си тук!

Тя отметна разпилените по лицето си коси и го погледна с любов. Той я целуна по врата и по брадичката. Кожата й имаше вкус на море и още нещо, мило и свое, от което кръвта му кипна. Но щом влязоха в стаята, тя отиде до прозореца и се загледа навън. Изглеждаше разтревожена.

— Какво има? — попита Лиам.

— Не знам — поколеба се тя. — Стори ми се, че когато напусках залива, една кола ме последва.

— Ще проверя. — Той се запъти към вратата, но тя го задържа и отново го целуна.

Желанието да я има го завладя, усети как страстта разпалва тялото му, но Лиам знаеше, че тя иска друго. Погледна я в очите и се увери, че е прав.

— Ела! — прошепна той, хвана я за ръка и я поведе към стаята на Роуз.

— Моята Роузи! — промълви Лили, щом влязоха.

— Мъчно й е за теб, но иначе е добре.

Тя коленичи до леглото. Целуна я леко по косата и огледа шевовете, за да се убеди, че зарастват правилно. Както обикновено лявата й ръка инстинктивно предпазваше мястото около ключицата, където беше извършена интервенцията. Лили внимателно я отмести. Роуз не се събуди, само въздъхна блажено, сякаш усещаше майчините грижи в съня си.

Лили оправи свлечените на земята завивки, целуна я още веднъж и двамата излязоха на пръсти от стаята. Лиам запали лампата във всекидневната и тя огледа помещението. Гарнитурата беше стара, с избеляла кретонена тапицерия. По стените имаше морски карти на Нарагансит Вей и близките острови. Лавиците бяха натъпкани със списания по океанография и справочна литература. Имаше и един старинен телескоп с медна стойка, насочен към океана. Лили оглеждаше внимателно всяко кътче от стаята, искаше да знае всичко за мястото, което сега беше дом на дъщеря й. Най-накрая любопитството й беше удовлетворено и успокоена от видяното, тя се хвърли на гърдите на Лиам.

Той я притисна до себе си със здравата си ръка и вдъхна дълбоко аромата на влажната й кожа. Усети върха на пръстите й по лицето си и затвори очи, за да се наслади на нежното докосване. Изведнъж се сепна. Дали не прибързваше? Може би тя искаше да поговори с него, преди да си легнат. Посегна да запали лампата, но тя хвана ръката му и меките й устни отново се долепиха до неговите.

Лиам я поведе към спалнята. Опитваше се да запази спокойствие, да й покаже, че преди всичко е неин приятел, а после любовник, защото разбираше колко й е трудно сама, разделена от Роуз и изплашена за живота на баба си. Искаше му се да я зарази със своята увереност и хладнокръвие, но изгаряше от вълнение. Сякаш беше седемнайсетгодишен хлапак, който няма търпение да вкара любимата си в леглото.

Лили го целуна, изгори устните му с дъха си и продължи да го обсипва с целувки. Сърцето на Лиам щеше да се пръсне от напрежение. Кожата му пламна и той почти забрави да диша, докато тя разкопчаваше ризата, плъзгаше ръце по тялото му и галеше гладката му кожа. Притисна бедрата си към неговите, дишането й стана учестено и двамата се хвърлиха на леглото.

Всичко, което имаха да си кажат, го казаха с телата си. Думите бяха недостатъчни, за да опишат чувствата им в момента, да предадат силата на любовта им. Лиам беше готов на всичко за нея и за Роуз. Би дал и живота си, за да ги защити.

Ето това й каза той с устните си, с пръстите, с всяка частица от жадното си за любов тяло. Тази нощ те наваксваха трите пропуснати дни, но той знаеше, че сърцата им никога не са се разделяли. Лили беше част от душата му, която му помагаше да се чувства цял.

— Не искам да си тръгвам — прошепна тя, когато небето започна да просветлява.

— Аз също! — Той целуна разпиляната й по гърдите си коса.

— Все още не се е обаждал, нито се е появявал — притеснено каза тя. — Бях сигурна, че ще дотича веднага щом медиите разтръбят новината.

— Не може да не е разбрал. Аз не смея да включа телевизора заради Роуз, но семейство Стенли ми казаха, че си на първа страница на вестниците и новините започват и свършват с твоето мистериозно завръщане. Сигурна ли си, че този в колата не е бил той?

— Не знам. Не се виждаше добре, а и времето беше много кратко — отвърна тя. — Но съм сигурна, че той ще избере най-точния момент да се появи. Имам чувството, че ме дебне отнякъде, очаквам да го видя зад всеки ъгъл.

— Знам, че най-важното е да държим Роуз далеч от него, но ми се ще да съм с теб, за да мога да те предпазя.

— Най-доброто, което можеш да направиш сега, е да се грижиш за Роуз — каза тя и въздъхна. — Да знаеш само колко ми се иска да сме си вкъщи в Кейп Хоук.

— Може би трябва да отскочим за ден-два. Ще послушаме малко келтска музика, ще чуем някои от новите изпълнители. Би било добре за нас.

— Шшт! — запуши тя устните му с целувка. — Не ме изкушавай! Знаеш, че баба има нужда от мен.

— Знам, скъпа — отвърна той.

Взе ръката й и я поведе към верандата. Минаха покрай бюрото му и Лили се загледа в купчината книги и списания, които той беше заел от Джон. Личната библиотека на приятеля му беше цяла съкровищница. Сред многото други материали Лиам откри няколко издания на „Копея“ — най-престижното списание по ихтиология през деветнайсети век. Вътре имаше интересни научни статии за опазването на акулите и той беше прекарал цял ден над тях, за да открие някакво научно обяснение на феномена, който наблюдаваше от няколко дни — наличието на огромни количества дребна морска риба толкова близо до брега.

Излязоха навън и жадно вдишаха свежия нощен въздух. Скоро щеше да се зазори. Небето просветляваше, звездите приличаха на разпръснати диаманти върху тъмносиньо кадифе. Съзвездията образуваха своеобразна арка над разбиващите се в крайбрежните камъни вълни и осветяваха ефирните пръски, които сияеха като ореол около тях.

— Какво е това? — Лили посочи нещо, което се стрелкаше из водата и блестеше с цветовете на дъгата.

— Биолуминесценция — отвърна Лиам. — Морски същества, които произвеждат светлина.

— Също като светещите следи край Кейп Хоук.

— Права си, не са характерни за южните морета.

— Дали е възможни да е Нани — развълнувано попита тя. — Може би наистина е тръгнала с нас от Нова Скотия?

Той се загледа в светещите петна. И на него му се искаше да види белугата, колкото и невероятно да му изглеждаше, че може да измине целия дълъг път от Кейп Хоук до тук. Наистина, от няколко дни не успяваше да я засече на компютъра, но светлините пред тях доказваха, че наблизо има морски бозайници.

Те се приближиха към брега и ревът на океана стана оглушителен. Морето беше бурно и вълните носеха със себе си стотици медузи и малки сребърни рибки, които се опитваха да се задържат далеч от сушата.

— Колко силно бучи! — каза Лили, без да отмества поглед от океана.

— Това явление се нарича „Призрачни планини“.

— Какво значи това?

— Между Роуд Айланд и Блок Айланд има риф — обясни й Лиам. — Обикновено активността на океана по тези места е нормална и предвидима. Но в един от броевете на „Копея“ пише, че при определени условия в средата на сезона на ураганите — като сега — вятърът се обръща срещу течението и в резултат над рифа се образуват огромни вълни, които се наричат „Призрачни планини“.

— Все едно, че към нас препуска стадо диви коне — каза Лили, все още запленена от грохота на вълните.

— Така е. Понякога вълните могат да достигнат двайсет метра. Сърфистите ги обожават. Придвижват се до рифа, най-често с моторница или с джет, и от там се спускат по тях. Лошото е, че когато се появят Призрачните вълни, след тях пристигат и акулите.

Лили го прегърна. Тя знаеше, какво са за него акулите. Те застанаха толкова близо до брега, че усещаха солените капчици по лицата си. Брегът миришеше на риба от притока на морските мъници. Призрачните вълни внасяха смут в океана. Те привличаха големите северни видове — китове, акули и делфини, и изгонваха по-дребните риби на юга далеч от Гълфстрийм.

— Това ли е причината Нани да дойде на юг? — запита Лили.

— Така мисля — отвърна Лиам. — Големите вълни произвеждат храна за големите риби, каквато обикновено не се намира по тези места.

— Роуз смята, че Нани е тръгнала с нас, за да ни пази.

— Това също може да е истина, дори съм сигурен — засмя се той и я целуна по челото. Искаше му се Лили да не си отива.

— Надявам се тук да е на сигурно място — каза тя, без да откъсва поглед от морската стихия. От север се зададе голям траулер и направи остър завой. Познатите канадски знаци накараха Лиам да се вгледа по-внимателно в него.

— Става късно — каза тя. — Ще ми се да погледна още веднъж Роуз и тръгвам за Хабърд Пойнт.

— Не искам да си тръгваш. — Той веднага забрави за морето и кораба и я притисна към себе си. Целуна я веднъж и още веднъж в желанието си да я задържи малко по-дълго до себе си.

Отново влязоха в малката къща, за да постоят при Роуз.

Когато след два часа Лили се качи в колата и потегли, сърцето на Лиам сякаш спря. Искаше му се да я задържи, да не я пуска сама на мястото, което събуждаше в нея толкова страх и мрачни спомени. Никога досега, дори и в онзи ден, когато жестокият морски звяр уби брат му, не се бе чувствал толкова безсилен и объркан.

 

 

Патрик се чудеше какво да предприеме. Мариса го помоли да не се намесва и въпреки че имаше приятели в Балтимор, реши засега да не разпитва за Сам. Щеше му се да й помогне, но тя беше категорична.

Обаждането й го върна в Кейп Хоук и той започна да сънува северния град всяка нощ. Сънищата му бяха изпълнени с величествени борове, назъбени скали, бистри заливи, рисове със златисти неподвижни очи и Мариса. Вече трета нощ сънуваше как двамата, хванати за ръце, влизат във водата през една пробита в леда дупка и плуват рамо до рамо. Водата е топла и приятно гали телата им, а те се смеят, целуват се…

Патрик изстена и се събуди. Одеялото му беше на земята, той плуваше в пот, а сърцето му биеше в гърдите като птичка в клетка. Бавно дойде на себе си, седна на ръба на леглото и хвана главата си с ръце. Флора лежеше в кучешкото си легло и го гледаше с големите си кафяви очи.

— Можеш ли да разгадаваш сънища, моето момиче? — попита я той.

Тя мързеливо размаха опашка.

Нощта беше топла и тиха. Патрик взе бутилка минерална вода и се качи на палубата. Тук въздухът беше по-свеж. Седна, както си беше по шорти, и се остави на морския бриз да изсуши потта от тялото му. Сънят беше още пред очите му, толкова реален, че той се изненада да види, че се намира на борда на лодката си в Кънектикът вместо в снежните северни планини с Мариса.

Отпи от бутилката и вдигна глава. Звездите над него бяха по-ярки от всякога, приличаха на малки нажежени въгленчета в черната нощ. Патрик потърси Северната звезда. Зачуди се дали тя би могла да го отведе при Мариса. Това беше всичко, което му трябваше в този момент — да отвърже лодката си и да излезе в открито море. Старото корито беше достатъчно здраво и щеше да издържи на пътуването.

Патрик въздъхна дълбоко и реши да се върне в леглото. Знаеше, че ще мине много време, докато заспи отново. Когато беше малък, баба му му разказваше приказка за един ангел, който летял нощем над света. Разпервал белите си криле над градове и села, за да предпазва хората от всяко зло, да вдъхне надежда на нещастните и да върне изгубените души при близките им. Показваше му Млечния път и казваше, че това е сянката на ангела. Той наивно си пожела добрият ангел да събере отново Сам и Мариса.

— Пат, май взе да ти хлопа дъската! — бяха първите думи, които изрече на следващата сутрин, когато се събуди и продължи с няколко впечатляващи нецензурни израза. Може би ангелите помагаха на бабите, но ченгетата знаеха, че единственият начин една работа да бъде свършена е да си я свършиш сам.

Той извади телефона, набра номера на болница „Джон Хопкинс“ и поиска да го свържат със „Световно здраве“.

— Здравейте — каза той, когато от другата страна се чу женски глас. — Казвам се Патрик Мърфи.

— Слушам ви?

— Обаждам се във връзка с една ваша служителка, която е включена в състава на мисия в Перу. Можете ли да ми дадете някаква информация за местонахождението й?

— Вие член на семейството ли сте?

— Не, съвсем не! — побърза да отговори той и се намръщи. Не беше сигурен как ще реагира жената отсреща на „пенсиониран детектив“. Ами ако си спестеше думата „пенсиониран“? Спомни за Мариса и реши, че рискът си заслужава. — Вижте, аз съм от полицията в Кънектикът.

— Ох! — стресна се жената. — Да не се е случило нещо?

— Бъдете спокойна! Жената, която издирвам, няма никакви проблеми с полицията — побърза да обясни той. — Искам да се свържа с нея, защото…

— Сър — отряза го жената, — нямаме право да даваме каквато и да било информация за местонахождението на нашите групи. Ако искате да изпратите писмо чрез нашия офис, аз ви обещавам, че ще направя всичко необходимо…

— Благодаря ви, но това няма да ми свърши работа — изръмжа Патрик и прекъсна връзката.

Флора очакваше сутрешната си разходка. Той я пусна на брега и се загледа в сложните осморки, които кучето нравеше всяка сутрин и обикаляше цялата горичка в някакъв свой си, кучешки ред.

Можеше да позвъни директно в Перу, да опита да се свърже с някого от „Световно здраве“, но предпочете да се обади на един стар приятел от полицията в Балтимор.

Не помнеше номера, но все още пазеше стария бележник с адреси и телефони. Намери го и набра цифрите. С нетърпение зачака да чуе гласа на Джеймс Хенли, но вместо това се включи телефонният му секретар.

— Здрасти, Джим — заговори той. — Обажда се Пат Мърфи. Помниш ли Пат от доброто старо време? Слушай, опитвам се да открия местонахождението на една жена от вашия град, Саманта Махоун…

Патрик говори дълго за „Световно здраве“, за това, че жената може би е в Перу, и за сестра й, която се притеснява за нея. После затвори и се зачуди колко ли време ще отнеме на Джим да проучи нещата. Надяваше се да стане бързо. Спомни си тревогата в гласа на Мариса и реши, че ако Джим се забави, ще се наложи да хване първия полет до Перу и лично да заведе Сам при сестра й.