Луан Райс
Сезонът на розите (27)

Двайсет и шеста глава

Лили и Лиам бяха на предната седалка, а Патрик, Мариса и Сам седяха отзад. Въпреки умората от пътуването през нощта Патрик и Мариса изглеждаха щастливи и влюбени. Разговорът беше оживен и естествен, сякаш всички се познаваха от години. Лили имаше усещането, че отива на пикник с приятели, а не в съда.

— Трябваше да чуете изпълнението на Мариса и сестра й — обърна се към тях Патрик. — Те бяха най-добрият дует на фестивала.

— Въпреки че взехме само трета награда — каза Мариса.

— Чакай да видиш догодина! — закани се Сам.

Докато бъбреше с Мариса и слушаше заразителния смях на сестрите, за известно време Лили се почувства добре. Но скоро мислите й отново се насочиха към това, което следваше, и стомахът й се разбунтува. Усети студени тръпки по цялото си тяло. Страхуваше се, че паниката ще я завладее и няма да може да отговаря логично на въпросите на съдията. Лиам усети състоянието й и стисна ръката й за кураж.

Те подкараха по Силвър Бей и минаха покрай магазините и детския парк. Беше като всяка една сутрин по време на летните отпуски. Пред магазините още стояха сандъци с надуваеми плажни топки и гумени салове, но предвидливите търговци вече бяха наредили по витрините най-различни принадлежности за училище. Ранобудни майки с деца бързаха да осигурят обувки, чанти и тетрадки, за да им остане време да изживеят докрай последните хубави дни на плажа.

Когато стигнаха до паркинга на съда, човекът от охраната се наведе и поздрави Патрик, с когото се знаеха от времето, когато той беше на служба, попита го как е и с какво се занимава напоследък.

Семейният съд се помещаваше в безлична сграда от бели тухли. Лили беше минавала от тук безброй пъти, докато отиваше до кметството или до книжарницата, музикалния магазин, градинския център. Никога не се беше заглеждала във влизащите в сградата мъже и жени, които идваха, за да защитават най-скъпото си — правото на свобода и децата си.

— Не искам да влизам — внезапно прошепна тя и се вкопчи в ръката на Лиам.

Всички обърнаха очи към нея. Мариса се наведе, докосна рамото й и каза:

— Лили, ти можеш да го направиш! Можеш и трябва!

— Не мога! — истерично извика тя.

— Повярвай ми, можеш! — продължи другата жена и приближи лицето си към нейното, за да погледне в очите й. — Щом аз имам сили за борба, имаш ги и ти — ние с теб си приличаме. Ще влезеш вътре, ще се изправиш пред съдията и ще разкажеш всичко, а ние ще бъдем до теб и ще те подкрепим.

— Всички до един! — обади се Сам.

Лили затвори очи и усети, че й се завива свят.

— Не си сама, Лили! — обърна се Лиам към нея.

Нещо в гласа му, в начина, по който го изрече, й донесе успокоение. Бавно отвори очи и погледна през прозореца на колата. Към нея идваха приятелите й Тара, Джо, Бей и Дани. Те наобиколиха колата. Патрик подаде глава и попита нетърпеливо:

— Той дойде ли?

— О, да! — отговори Джо. — Перчи се като пуяк пред женските.

— Мръсник — изсъска Патрик.

Лиам слезе от колата и подаде ръка на Лили. Тя се втренчи в дланта му и не помръдна. Можеше да седи така безкрайно и ако съдията я призовеше, най-вероятно щеше да се наложи някой да дойде и да я измъкне насила от колата.

Само че това вече го беше пробвала. Бягството се оказа временно решение на въпроса. Сега заплахата се връщаше с нова сила. Беше време да се бори. Тя стисна ръката на Лиам и го остави да я издърпа от колата и да я прегърне.

Клетъчният телефон на Джо иззвъня. Той се извини и каза, че ще се видят вътре.

Приятелите се приближиха към входа. Отпред беше пълно с народ — приятели на Лили или просто любопитни. Когато тя се появи, репортерите налетяха като мухи на мед и натикаха в лицето й камери и микрофони. Някои викаха Лили, но други я наричаха Мара.

— Онзи идиот е извикал медиите — изсумтя Патрик.

— Е, тъкмо ще хванат шоуто — изхили се Тара.

Лили не схвана какво иска да каже приятелката й, но се учуди, че някой може да намери повод за смях в подобна сцена. Всички се бутаха около нея, притискаха я и тя се стъписа — в съда ли отиваше или на филмов фестивал? Във въздуха се носеше някаква нелепа празничност и очакване за нещо, което по-скоро би дало храна на клюкарите, отколкото разрешение на най-важния въпрос в живота й. Но когато вдигна глава, видя, че повечето от репортерите и фотографите й се усмихваха със симпатия и съчувствие.

— Дръж се, Лили! — викна един от тях.

— Ще направиш ли изявление? — попита една млада жена с къса руса коса.

Лили не отговори, но Мариса я хвана под ръка и каза:

— Тя няма да бъде сама.

— Попитайте я за името! — намеси се Сам и посочи с глава сестра си на една тъмнокоса новинарка от местната телевизия.

— Как се казвате? — преориентира се веднага жената и насочи микрофона си към Мариса.

— Истинското ми име е Патриша Хънтър — смело застана пред камерата тя.

Тълпата зажужа като кошер, разбуни се. Някой извика: „Това е следващата му съпруга“ и те хукнаха към нея с камери, фотоапарати и микрофони. Лили потърси погледа на Сам, за да й благодари. В очите й имаше сълзи на гордост заради смелостта на приятелката й. Мариса имаше какво да разкаже, но изповедта й трябваше да почака, докато започне заседанието на съда.

Пред отворената врата на сградата ги чакаше Джо. Той се усмихваше, направо се хилеше, сякаш бяха тръгнали на цирк, а не на съдбовно за Лили и Роуз дело. Заобиколена от приятелите си, тя се притисна до Лиам и влезе вътре.

В съда не беше разрешено да се внасят камери и фотоапарати и около тях настана относително спокойствие. По коридорите се разхождаха предимно служители на съда, призованите бяха малко. Вътрешната охрана също познаваше Патрик и те си кимнаха приятелски.

Всички мигаха през детектора за метал и се запътиха към определената зала. Лили и Мариса се хванаха за ръце и поеха напред. Завиха по коридора и веднага забелязаха Едуард, който вече беше пред вратата. Големият екшън се разигра, когато той ги зърна. Да види двете си бивши съпруги ръка за ръка беше шок, който го изкара от равновесие. В златистозелените очи се разрази истинска буря — черни облаци, поройни дъждове, гръмотевици и светкавици — всичко това накуп. Лицето му се превърна в аленочервен балон, който заплашваше да се спука всеки момент под напора на злобата и гнева.

— Здравей, Тед! — подвикна Сам.

— Майчице, викайте лекар! — прошепна зад гърба им Тара.

— Видя ли как гледа? — Лили смушка Мариса с лакът.

— Почти бях забравила как изглежда, когато усети, че губи — прошепна тя. — Но това вече не ме засяга.

Лиам ги настигна и прегърна през раменете Лили. Яростта на Едуард беше толкова силна, че в този момент и най-ослепителната усмивка не би могла да прикрие истинския му лик. „Ето на какво ще бъде подложена Роуз — помисли си Лили, — ако днес Едуард победи.“ Не, тя нямаше да допусне това. Тя се изправи, стегна се и се приготви за битка.

— Колко интересно — подхвърли Патрик. — Извикал е пресата, но не е сложил в сметката Мариса. Мисля, че ще му излезе соленичко.

— Здравейте всички! — присъедини се към тях Линдзи Уиншип.

— А, Линдзи! — зарадва се Лили и започна да й представя един по един цялата компания. Остави Мариса накрая. — Това е моята чудесна приятелка Мариса Тейлър. Тя пропътува цялото разстояние от Нова Скотия за една нощ, за да застане до мен на процеса.

— Това е много важно — обърна се топло към нея адвокатката. — Лесно могат да се оспорят обвиненията на една жена, но като прибавим и твоята история, нещата ще станат доста по-трудни за него.

— Бих искала днес да използвам истинското си име — каза смутено Мариса. — Познавам много добре този човек и ми се ще да мога да разчитам отново на сегашното си прикритие, така че бихте ли ме наричали Патриша Хънтър?

— Пати — добави Сам и прегърна сестра си през раменете.

— Разбира се, Пати — усмихна се Линдзи разбиращо, — макар че най-вероятно няма да се наложи…

— Горе главите! — даде сигнал Лиам и придърпа Лили към себе си.

Едуард се отдели от адвоката си и се приближи към тях.

— Е, това ми говори много — изграчи той и очите му засвяткаха ту към Лили, ту към Мариса. — Понеже знаеш, че сама няма да успееш, си взела още една лъжкиня за подкрепление.

Двете жени го изгледаха спокойно. Лиам, Патрик и Сам бяха точно зад тях и Лили си помисли, че каквото и да решат съдиите, каквото и да напишат репортерите, тя и Роуз са благословени, защото малко хора могат да се похвалят с такива верни приятели.

— Ние не сме лъжкини, Едуард — спокойно отвърна тя.

— Не сме, Тед — добави Мариса, — и ти най-добре знаеш това.

— Ние бяхме добри съпруги, любящи и честни — тихо каза Лили.

— А ти им разби живота! — излезе напред Сам.

— Колко добре си играете ролята — презрително изрече Едуард. — Но аз ще разкажа истината на съдията и ще ви разоблича.

Лили поклати глава. Странно, в момента се чувстваше сигурна в себе си и силна, сякаш нейният ангел хранител беше слязъл на земята и беше разперил криле над нея. Сякаш майка й и баща й бяха също тук, и братът на Лиам Конър…

Сърцето й бе успяло да се пребори със страха. Тя почувства в себе си силата на всички жени по света, на всички добри хора. До нея бяха Лиам и приятелите й — нови и стари, които я обичаха и щяха да се борят заедно с нея. Усещаше позитивната енергия, която идваше дори от репортерите и от съдебните заседатели. Усещаше увереност като майка на най-прекрасното дете на света.

Наближаваше десет — часът, който беше определен за начало на предварителните изслушвания. Към тях се приближиха две жени, едната носеше дебела папка и Лили реши, че са от съдийския състав. Едуард дори не се обърна да ги погледне, той не сваляше очи от Лили, сякаш в коридора нямаше никой друг, дори и Мариса нямаше значение за него. Неговият противник сега беше Лили и той беше тук, за да я срази.

Тълпата я раздели от Лиам. Тя искаше да го потърси, но погледът на Едуард я хипнотизираше и не успя да откъсне поглед от него. Лили бе обичала някога този мъж и дори сега понечи да го попита дали не е по-добре да се откажат от тази безсмислена война и да си отидат. И двамата знаеха, че той не дава и пукната пара за детето им. Но очите му — две черни дупки, горящи от омраза, я спряха.

В този момент Джо прочисти гърлото си, за да привлече вниманието. Тя заряза бившия си съпруг да се пържи в собствената си злоба и погледна към приятелите си.

Джо каза нещо на компанията и лицата на всичките й приятели грейнаха в усмивки, това на Линдзи също, дори и Лиам се смееше.

— Какво става? — обърна се нервно тя.

Двете непознати жени се приближиха и застанаха точно зад Едуард. В същия момент Джо повдигна вежди и даде знак на един от униформените служители. Полицаят видя жеста, но не помръдна.

— Лиам, ще ми обясниш ли? — погледна го тревожно Лили.

— Май сме нервни — ехидно попита Едуард.

— Тя няма защо да се тревожи — намеси се Патрик.

Едуард го изгледа, но нищо не каза.

— Знаеш ли — продължи Патрик, — има още една личност, с която искам да запозная Лили и Мариса. Да имаш представа коя може да е?

Едуард се вдърви, стана червен като домат и за пръв път в очите му се появи нещо като страх.

— Не — измънка.

— Здрасти, Ед — обади се една от жените, които стояха зад него. Беше по-висока от Лили, но не колкото Мариса. Косата й беше същата като тяхната — тъмнокестенява. Имаше големи сини очи, които излъчваха топлина и нежност. Щеше да бъде красива, ако дясната страна на лицето й не беше обезобразена от дълбок белег.

По челото на Едуард избиха едри капки пот. Репортерите веднага се насочиха към непознатата жена, но някои от тях не пропуснаха да огледат и другата, значително по-млада, със строг костюм, което навеждаше на мисълта, че може да е адвокат. Тя отвори папката си и връчи някакви документи на журналистите. Лили се повдигна на пръсти и успя да забележи снимки на насинена от бой жена със счупена челюст. На някои от тях цялото й лице беше бинтовано, на други устата й висеше заради счупената челюст и предните зъби бяха избити.

Изведнъж Лили разбра.

— Джуди? — попита тя, сигурна в отговора.

Джуди Хотън се усмихна и кимна. Пристъпи към нея и я прегърна като стара приятелка.