Луан Райс
Сезонът на розите (14)

Тринайсета глава

С настъпването на вечерта Лиам се зарови в различни статии и доклади на учени океанографи, за да съпостави данните за явлението, което наблюдаваха през последните дни. Роуз беше отпред, на верандата, и четеше „Лъвът, вещицата и дрешникът“. Това бе любимата й книга, напомняше й за Джесика и тя с удоволствие я препрочиташе. Той погледна към нея, видя, че е завладяна от книгата, и се зарадва. Като малка тя караше майка си да й я чете безброй пъти и явно все още усещаше магията на тази история.

Той се върна към работата си. Лаптопът му беше включен и какво беше учудването му, когато изведнъж на екрана се появи образът на Нани. Снимката представляваше сребристо петно с едно ясно открояващо се черно око. Беше изпратена от Патрик Мърфи, придружена от съобщение, което гласеше:

„Виж какво намина насам, за да види дали момичетата Малоун са добре. За съжаление само едната от тях е тук. Защо не доведеш и Роуз вкъщи? Голяма грешка е да стоиш далече от хората, които обичаш. Повярвай ми, аз ги разбирам тия работи! Лили има нужда от теб.“

Лиам прочете няколко пъти писмото. Въпреки че посвети целия ден на Призрачните планини, сърцето му беше с Лили.

Предложението на Патрик беше всичко, което искаше да направи в този момент. Напоследък не можеше дори да спи, защото Лили изпълваше мислите му и денем, и нощем. Възглавницата му още ухаеше на нейния парфюм и щом легнеше, започваха да го обливат горещи вълни. Но с времето силата на аромата намаляваше и това го караше да се страхува, сякаш със загубата му си отиваше и нещо от нея.

Сигурно Патрик беше прав. Двамата с Роуз би трябвало да се върнат в Хабърд Пойнт. Лили имаше нужда от него. Той също искаше да е близо до нея, но не биваше да подценяват Едуард. Патрик не знаеше всички подробности, не познаваше толкова добре този вид хищници. И нея не познаваше така, както я познаваше Лиам.

Той беше до Лили от мига, в който се роди Роуз. Появи се на прага на малката горска къщичка, отдалечена на километри от пътя и от цивилизацията. Тя се страхуваше толкова много от съпруга си, че се беше скрила в това затънтено място, готова да роди направо на пода, но да не отиде в болница, където можеха да я открият.

Лиам сложи вода на печката, приготви хавлии и направи всичко, както беше виждал по филмите. Тя лежеше на дъсчения под в кухнята обляна в пот и сълзи и се взираше в него с ужас и няма молба. За нея Лиам беше почти непознат, но единственият, на когото можеше да разчита. Той си припомни как Лили стискаше ръката му при всяка контракция, как виеше и стенеше. И как постепенно в него се загнезди убеждението, че болката й не идва само от родилните мъки. В стоновете й имаше някаква безнадеждност и той разбра, че тази жена е преживяла нещо ужасно, беше уплашена до смърт и самотна, много самотна, без съпруг, без близки — сама на края на света. Точно в този момент я обикна. Нямаше никакво значение, че все още е омъжена и има дете от друг. Това, което чувстваше към нея, бе по-силно от всякакви брачни обещания.

Обичаше я с всяка клетка от тялото си, сърцето му й принадлежеше изцяло и безрезервно и единствената, която можеше да й съперничи, беше Роуз. Те двете бяха смисълът на живота му и той с радост би се жертвал заради тях.

Времето и пространството нямаха голямо значение за него. Жаждата му за Лили беше безгранична, би продал душата си, за да я усети до себе си, макар и за десетина минути. Така беше днес, така щеше да бъде и утре, и след двайсет години. Кожата му настръхваше само като помислеше за нея, и нямаше друг, който така силно би искал да послуша съвета на Патрик, но всичко трябваше да се обмисли. Човекът, който заплашваше Лили, все още беше неин съпруг и баща на детето й. Беше обявил Лили за мъртва, за да вземе застраховката, да прехвърли банковите й сметки и всички нейни авоари на свое име. В хода на разследването Патрик беше разбрал за финансовите му трикове и им разказа всички подробности.

Всъщност действията му не учудиха никого. За Едуард Лили е била просто източник на средства. Лиам познаваше добре механизма на действие на такива типове. Въпреки че беше специалист по големите морски видове, поведението на хищниците, независимо дали бяха животни или хора, си приличаше.

Акулите си бяха акули — и в морето, и в живота.

Брат му беше убит от огромна бяла акула, която отнесе и неговата ръка, и в това нямаше нищо лично, Лиам отдавна беше разбрал, че акулите убиват, за да живеят. Сноват из моретата и преследват плячката си, лишени от всякакво чувство на омраза към конкретната жертва. Те просто се нуждаят от храна и ако имаш нещастието да им се изпречиш на пътя — толкова по-зле за теб.

Едуард Хънтър беше точно като онази акула. Той бе избрал Лили само защото му се е сторила добра мишена. Най-вероятно си е мислел, че чрез нея ще си осигури прехраната до края на живота си. Но за разлика от акулите хората хищници изпитват ярост към жертвата, която дръзне да осуети плановете им. Когато Лили е избягала от него, Едуард е побеснял, решил е да си отмъсти и хората около нея все още плащат за това.

Лиам се поразрови из справочниците и установи, че този човек е специална порода, описана в психиатричната литература. Той изглеждаше като останалите хора и на пръв поглед постъпваше като тях. Знаеше точно какво да каже, за да спечели доверието на хората. Изучаваше ги дълго, преди да предприеме съответните действия — слушаше внимателно всяка тяхна дума, мъчеше се да разбере желанията им, стремежите им и след това им поднася това, от което се нуждаеха най-много. После те сами се озоваваха между зъбите му.

В книгата си „Без съвест“ доктор Робърт Хеър пишеше:

„Всеки от нас е срещал такива хора, бил е мамен от тях или манипулиран, а после е трябвало да преодолява пораженията, които са му нанесли. За тези, най-често очарователни индивиди, но със смъртоносна захапка, си има медицински термин. Наричат ги психопати. Техен отличителен знак е пълната липса на съвест. Единствената им цел е удовлетворяване на собствените потребности за сметка на друг човек. Много от тях попадат в затвора, но други успяват да отнемат от материалните и духовните сили на жертвите си цял живот.“

И ако Лиам нямаше възможност да бъде с жената, която обича, заради един такъв психопат, той можеше да й помогне с това, което умееше най-добре — да изучи неговата природа. Може би щеше да открие нещо, което би й послужило като оръжие срещу Едуард. И той залегна над книгите, изгарящ от нетърпение да отърве своите любими момичета от този маниак, защото акулата, която пресече неговия път, осакати тялото му, но тази, която преследваше Лили, искаше да заграби целия й живот. Това беше причината Лиам да мрази с цялата си душа Едуард и сърцето му да се свива при всеки шум от кола на пътя.

Потънал в мисли за Едуард, Лиам почувства остра нужда да чуе гласа на Лили и набра номера й. Телефонът едва звънна и тя вдигна слушалката.

— Искам да доведа Роуз в Хабърд Пойнт — бяха първите му думи. — Няма да оставяме този идиот да диктува живота ни!

Лили не отговори и той се почувства слаб и несигурен. Струваше му се, че тя се отдалечава от него с всяка секунда, потъва в своето минало, където нямаше място за него. Трябваше да я върне обратно, да й напомни какво означават един за друг и колко силни можеше да ги направи любовта им, толкова силни, че да се изправят срещу чудовището и да го победят.

Грохотът от грамадните вълни нахлу през отворения прозорец и разклати основите на дървената къща. Тази нощ Призрачните планини бяха в своя апогей. Те атакуваха бясно брега и Лиам усещаше техния ритъм в себе си.

— Лили? — повика я той.

— И аз го искам — промълви тя толкова тихо, че думите й се удавиха в рева на морето, — но се страхувам за Роуз. Трябва да помисля, Лиам!

— Искам да те видя! — настоя той.

Но тя затвори и тревожното му съзнание се изпълни с ударите на собственото му сърце, което биеше в синхрон с трясъка от разбиващите се в скалите вълни. Лиам изключи компютъра и отвори вратата към верандата.

Небето беше изпълнено със звезди и той си пожела Лили да може също да ги види. Съзвездията блестяха над водата, сякаш бяха морски същества, излезли от дълбините на океана, за да завладеят небесната шир с луминесцентната си светлина. Плуваха над земята и разказваха на хората приказки за любовта. Долу тъмносините води на океана бяха обвити в бяла пелена от пяната на бушуващите вълни и струпалите се от всички посоки на света морски създания го превръщаха в огромен котел с жива вода. Съзнаваше ли Лили какво става около тях? Съзнаваше ли какво става със самите тях?

Лиам затвори очи и се замоли Нани да е в Хабърд Пойнт, за да се грижи за нея, докато стане възможно отново да се съберат.

 

 

Откакто живееше в Кейп Хоук, Мариса за пръв път виждаше града така оживен. Обикновено заспалите му улички сега бяха пълни с народ. Хората носеха всевъзможни музикални инструменти, други търпеливо чакаха реда си за сцената. Зрителите си правеха пикник на поляната пред хотела и надолу, към кея. Момичетата от кръжока по бродерия бяха тук и Мариса се присъедини към тях, решена да се позабавлява.

Те опънаха одеялата си в редица близо до площада и направиха обща трапеза. Марлена донесе грозде, домашен хляб и сирене. Синди беше взела вино за възрастните и лимонада за хлапетата, а Алисън сипваше в чиниите салата от една огромна купа. Ан нападна кухнята на хотела и снабди компанията с ролца от раци. Мариса и Джесика изпекоха курабийки за всички.

Хапваха и разговаряха. Мариса седна по-настрани и се загледа в музикантите. Между тях имаше жени от различни места. Зачуди се дали имаше състави от сестри, които бяха пристигнали заедно специално за фестивала. Наистина, при много от тях се забелязваше семейна прилика. Тя се почувства щастлива заради тях, но чуждата радост не можа да запълни празнината в сърцето й от липсата на Сам.

Ан Нийл забеляза, че приятелката й седи сама, и отиде при нея. Беше красива жена с големи сини очи и кестенява, прибрана на френски кок коса. Носеше едро плетен пуловер в прасковен цвят и лимоненожълти панталони и Мариса забеляза колко подхождат тези ярки дрехи на слънчевия й характер. Усмивката и гостоприемството бяха в кръвта й и не беше чудно, че се справяше отлично с работата си в хотела.

— Как си? — мило я попита тя.

— Добре съм — опита се да се усмихне Мариса. — Свършила си чудесна работа, Ан. Фестивалът е върхът!

— Благодаря ти! — грейна Ан. — Това е най-веселото време в Кейп Хоук, но докато организираме всичко, капваме от умора. Толкова е хубаво да седна за малко с вас и да послушам музиката!

Мариса каза:

— Знам какво е. Била съм на толкова музикални фестивали. В Нюпорт, на източния бряг на Мериленд и в Бостън, разбира се…

— И навсякъде си свирила със сестра си?

Мариса само кимна. В очите й се появиха сълзи и тя се обърна, за да ги скрие.

— Нали знаеш, че съм ви запазила място в програмата? — усмихна се Ан.

— Не мисля, че е необходимо — отвърна Мариса, без да се обърне към нея.

Другата жена не каза нищо, но усмивката й стана по-мила, а сините очи я гледаха приятелски и със съчувствие. В този момент на сцената се качи една жена и запя „Emuse I’m Codhlad“, което на келтски означаваше „Заспала съм“ — една от най-хубавите ирландски народни песни, любимата на Сам. Мариса не издържа и сълзите потекоха от очите й.

— Къде е сестра ти сега? — тихо попита Ан.

— В Балтимор — отвърна тя. — Мислех, че е в Перу, но се оказа, че се е върнала миналата седмица.

— И не ти е казала?

Поклати глава.

— Един приятел ходи до Балтимор и я откри в дома й.

— Близки ли сте със Сам?

— Бяхме.

— Сестри! — поклати глава Ан. — Израснахме заедно, знаехме всичко една за друга, имахме едни и същи тайни, харесвахме едни и същи неща…

— Така беше и с нас — прекъсна я Мариса, изненадана, че тя също има сестра. — Бяхме точно като вас!

— Като малки с Емили бяхме неразделни, правехме всичко заедно. Вие със Сам свирите на цигулка, ние танцувахме степ.

— Ходехте ли по фестивали?

Ан кимна:

— Докато Емили не влезе в колеж. После започна работа в Торонто и накрая се премести във Ванкувър. Оттогава всичко се промени. Чувствах се обидена и изоставена. Мислех си как е възможно някой, с когото си прекарвал всеки свободен миг от живота си, който си обичал повече от всеки друг и който е бил най-близкият ти приятел от момента на раждането ти, да те напусне по този начин?

— Но тя не те е напуснала! — разпалено възрази Мариса. Спомни си как се наложи да се раздели със Сам, за да отиде в Балтимор, и после още веднъж заради женитбата си с Пол. — Просто това е животът й.

— Сега вече го разбирам — каза Ан. — Но тогава…

— Мисля, че нещата между мен и Сам са различни — наведе глава Мариса. — Тя винаги беше съгласна с мен, независимо какво правех. Липсвахме си, но намирахме начин да се видим. Така беше до момента, в който… оставих един човек да се държи лошо с мен и не позволих на сестра ми да ми помогне.

— Ти ли си по-голямата сестра?

— Да.

Ани се усмихна добродушно:

— Ах, тези малки сестри! Как само изискват по-големите да бъдат винаги умни и предвидливи. Искат каките им да бъдат идеални, очакват от тях цял живот да им показват правилния път.

— И ти ли си по-малката?

Тя кимна.

— Значи, ти и Емили…

— Сега сме по-близки от всякога. Отне ми известно време, докато преглътна обидата и я разбера. Тя беше търпелива, готова да се озове и при най-малкия знак от моя страна. Понякога е полезно, сестрите да се посдърпат, точно както го правят тийнейджърите със своите родители. Това не означава, че вече не се обичат. Просто от време на време трябва да се разделите, за да разберете какво означавате една за друга.

Мариса бавно поклати глава. Искаше й се думите на Ан да се окажат истина, но вече губеше надежда, че ще си върне някога сестрата.

— Кой е приятелят? — закачливо попита Ан, отчасти за да смени темата, отчасти защото наистина беше любопитна.

— Моля? — не я разбра тя.

— Приятелят, който е отишъл до Балтимор да потърси Сам.

— Патрик Мърфи — отвърна смутено.

— Детективът, който дойде от Лонг Айланд?

— Да — кимна Мариса. — Този, дето търсеше Лили.

— Можеше да го поканиш на фестивала.

— Споменах му, но… не вярвам да дойде. Аз дори… дори не съм сигурна, че го искам. Не съм готова. — Замисли се за Тед, за пропастта между нея и Сам, за Джесика и очите й станаха студени. — И не съм сигурна, че някога ще бъда!

— Знаеш ли — изрече меко Ан, — Лили твърдеше същото, когато дойде тук. Но после се появи Лиам… И двамата страдаха по различен начин — тя заради Едуард, той заради смъртта на брат см и разкъсаната си ръка. И двамата бяха с разбити семейства, с разбити сърца. Но след време се сближиха и успяха да си помогнат един на друг. Ти и Патрик…

— Не! — отсече Мариса. — Нашето е различно. Ние почти не се познаваме.

Ани се наведе по-близо до нея.

— Аз мисля, че хората имат нужда един от друг. И това е причината нашият фестивал да има толкова много посетители. Ние всички плаваме на нашите лодки захвърлени сред бурята на живота. Музиката ни свързва, помага ни да отмием от себе си болката, причинена от самотата, и да отворим сърцата си за любовта.

Джуд се показа на стълбите на хотела и направи знак на жена си. Тя му махна с ръка и погледна Мариса в очите.

— Не съм се отказала от вас двете със Сам — напомни й весело тя — и можеш да бъдеш сигурна, че ще ви пазя специално място в програмата до последния ден.

— Но…

Ани отказа да слуша повече, бързо прегърна приятелката си и хукна. Но преди да влезе в хотела, се обърна и извика:

— Ако реши да дойде, ние сме готови да я посрещнем — и се скри зад вратата.

Мариса се усмихна тъжно и реши да се поразходи. Обади се на приятелките си и тръгна надолу към пристанището. Водата блестеше във всички разцветки на синьото и сребристото. Скоро стигна до малкия залив и се загледа в рибарските лодки, които бяха закотвени една до друга в редици като наниз от заострени зъби на акула. Погледът й се насочи на юг, към Кънектикът, където беше закотвена яхтата на Патрик. Там беше и Сам, в тяхната някога обща квартира. Изглеждаше толкова лесно да си представи, че двамата идват в Кейп Хоук, и то по едно и също време. Понякога мечтите се сбъдваха…

Импулсивно бръкна в чантата си, извади лист и химикалка и написа: „Захвърлени сред бурята“. Беше добро начало за песен. Дори и мелодията вече се въртеше в главата й. Само дето не знаеше на кого да я посвети.