Луан Райс
Сезонът на розите (2)

Първа глава

Беше мъчително да се върне там, откъдето избяга преди няколко години. Вече знаеше колко щателно я бяха издирвали тогава. Снимката й беше на първа страница на всички вестници в Кънектикът и съседните щати. Полицаите носеха описанието й в джоба си. Всички приятели и роднини, с изключение на Мийви, разбира се, я мислеха за мъртва.

Лили Малоун пое дълбоко въздух и смело влезе в старата си къща. Беше девети август и минаваше един часът през нощта. Лиам Нейл паркира камиона си на отбивката за града, взе на ръце уморената от дългия път Роуз и я последва по каменните стъпала към двора. Първото нещо, което направи Лили, беше да погледне към табелката с името на къщата над каменния кладенец. Железните букви бяха ръждясали още повече, соленият морски въздух беше разял метала, но надписът все още личеше. Видът му предизвика у нея внезапна болка, толкова силна, че тя изстена. Най-после си беше у дома. Нощният бриз пълнеше въздуха с мирис на море и това й напомни за едно друго море при залива Сейнт Лоурънс, до Кейп Хоук в Канада, където живя през тези девет години. Но за разлика от студения вятър, който идваше от ледените планини и северни фиорди, тук въздухът беше топъл, нежен, изпълнен с аромата на цветя и водорасли.

— Най-после у дома! — дълбоко въздъхна тя и заоглежда наоколо, нетърпелива да види всичко, което й липсваше по време на отсъствието й. Съзря розовите храсти и душата й се изпълни с възторг. Вятърът разлюля цветовете им и те изпуснаха фин аромат, сякаш я приветстваха с добре дошла. Бяха позанемарени, но все още изпълваха градината с необикновена прелест. Лили се наведе, пъхна ръце през трънливите храсти и затършува зад тях. Напипа дървената греда на външната веранда, бръкна под нея и се усмихна тържествуващо. Ключът си беше на мястото. Бодлите на розите го пазеха от любопитни очи още от времето, когато беше момиче. Всичко беше така, както го помнеше.

— Не го е преместила! — прошепна тя.

— Разбира се, че не е — обади се Лиам зад нея. — Пазила го е за теб. Знаела е, че един ден ще се върнеш.

— И тя ще си дойде скоро — промърмори жената, докато отместваше скърцащата рамка на мрежата за комари. После затърси с ключа старата ръждясала ключалка. — Кажи ми, че баба ще се оправи, Лиам!

— Ще се оправи, мила! — успокои я той.

Ключът влезе в дупката и превъртя. Лили чу познатия звук. Вратата се разтресе. Болтът на горната панта беше разхлабен и при отваряне плотът леко провисваше. Тя влезе в кухнята и жадно пое влажния морски въздух, който се настаняваше в къщата винаги когато собствениците не си бяха у дома. Някой, сигурно Клара, беше отворил страничния прозорец да се проветрява, но въпреки това се усещаше миризмата на застояло. Лили хукна из стаите на първия етаж, сякаш беше призрак, когото бяха върнали за малко на земята, за да навести любимите си места. С всяка стъпка усмивката й ставаше все по широка.

— Всичко си е същото! — прошепна.

Луната осветяваше залива и превръщаше водите на залива в огромно сребърно езеро. Един отразен лъч надникна през прозореца и тя видя познатата дамаска на дивана, домашните черги, възглавниците, които беше избродирала сама. Пръстите й погалиха колекцията от мидени черупки, които събираше като дете, после преминаха към любимите книги в библиотечния шкаф и се спряха на лунните камъчета, които можеш да намериш на малкия плаж при отлив. Искаше да види всичко, преди да включи лампата. Имаше чувството, че именно светлината ще отбележи края на нейното бягство и завръщането й тук завинаги. Съседите щяха да видят светлината и да разберат, че се е прибрала. Едуард също щеше да разбере.

— Къде ще спи Роуз? — попита Лиам.

— В моята стая — прошепна тя и го поведе към втория етаж.

Горе имаше четири малки спални. Размерът на къщата не позволяваше по-големи помещения, но това й предаваше уют, който винаги караше гостите на Мийви да се чувстват като у дома си. Лили отвори вратата на стаята си и сърцето й силно заби. Първата й работа беше да погледне към тавана. Изрисуваните ангелчета все още си стояха под корниза и тя мислено ги поздрави. Картонената кукла, изрязана от едно детско списание си беше на бюрото, сякаш я бе оставила там вчера. Отметна завивката на леглото и ахна. Беше застлано с чисти чаршафи с избродирани сини розички по тях и с леко памучно одеяло. Наведе се и вдъхна аромата на свежо пране.

— Баба е знаела, че ще дойдем — промълви.

Двамата с Лиам положиха Роуз на леглото. Детето се събуди, отвори очи и учудено огледа непознатата обстановка.

— Пристигнахме ли? — промърмори сънено.

— Да, миличка! Утре ще разгледаш всичко. Сега поспи. Лека нощ!

— Лека — отвърна Роуз и очите й отново се затвориха.

Лили и Лиам слязоха долу. Тя отново застана до прозореца и се загледа в каменистия бряг отсреща. Бледата лунна светлина обгръщаше скалите и придаваше загадъчен вид на залива. Беше наблюдавала безброй изгреви от тук, но сега имаше чувството, че преоткрива наново тази красота. Пространството пред малкия прозорец беше открито чак до хоризонта, нямаше нищо общо с гледката на високите борове в Кейп Хоук, които образуваха своеобразна преграда между нея и останалия свят и скриваха малката хижа, в която живееха с Роуз. Нямаше ги и совите и бухалите, единствената й компания в онзи отдалечен северен край.

 

 

Лиам беше един от първите хора, с които се запозна, когато пристигна в Канада. Тя беше променила външността си така, че сама не можеше да се познае. Подстрига дългата си черна косата и я боядиса светлокафява. Носеше големи квадратни очила с рогова рамка и направи всичко, за да го отблъсне от себе си — все още беше силно изплашена и нямаше доверие на никого. Но той не се отдръпна. Стана неин приятел и спасител.

Първата седмица в Нова Скотия беше кошмар. Едуард беше обещал щедра награда на всеки, който разбере нещо за местонахождението й, и тя знаеше, че ще се намерят хора, които ще тръгнат да я търсят. Трябваше да бъде нащрек дори и там, на края на света, затова реши да наеме най-отдалечената хижа от града и заживя самотно и изолирано. Лиам беше неотстъпно до нея и това едновременно я плашеше и й даваше сили. По време на раждането той се превърна едновременно в акушерка и приятел, който я окуражаваше и утешаваше. Когато детето дойде на бял свят, той се закле, че винаги ще бъде до нея и ще се грижи за тях. И вече девет години доказваше верността си. Роуз се роди с порок на сърцето и се наложи да й направят поредица от сърдечни операции. Последната беше само няколко дни преди да тръгнат за Лонг Айланд.

„Две жени с разбити сърца“ — помисли си Лили, все още загледана в сребристите води на океана. Лиам усети състоянието й, приближи се и я прегърна. Крясъкът на чайките достигна до тях от близкия остров, където нощуваха, и насити въздуха с мили, познати от детството звуци. Но кой знае защо, точно в този момент Лили се сети, че ежегодният фестивал на музиката в Кейп Хоук започва след няколко дни, и сърцето й сякаш се раздели на две. Ирландската музика, която огласяше северното градче в дните на фестивала, зазвуча в сърцето й и се смеси със зова на птиците.

Тя се обърна към Лиам. Видът на високия, леко прегърбен мъж с тъжни сини очи както винаги я успокои. Като дете той едва се бил спасил от акула, която убила брат му и отнесла едната му ръка. Тогава получил прякора „Капитан Кука“ и се превърнал в обект на подигравки, но в същото време и в трагична фигура за хората от малкия град. Но той не паднал духом. Завършил училище с отличен, продължил в университета и станал един от най-уважаваните океанографи и ихтиолози в района. Занимаваше се с големите океански видове, с акулите, които бяха разкъсали тялото и семейството му.

Лили не можеше да обясни какво точно ги сближи, но имаше ли значение? Там, в Кейп Хоук, тя намери приятелки, които запълниха празнината в сърцето й — Ан, Мариса, Марлена… всички момичета от племето нанук, които се включиха в курса по бродерия. Те й станаха по-близки от сестри. И Лиам, разбира се. Той дойде в нейната малка хижа в деня на раждането на Роуз и остана завинаги в живота й. Помогна й да се отърси от ужасния спомен и да поеме живота си в ръце. Лили се промени, превърна се в силна жена. Не остана нищо от нежната бяла роза, която се нуждаеше от специални грижи.

После дойде вестта за болестта на Мийви и незабавното й решение да се върне в Хабърд Пойнт. Патрик Мърфи, детективът, който разследваше изчезването й, най-сетне я откри. Когато й каза, че баба й е в болница, всичко друго загуби значение. Тя пренебрегна опасността и се прибра вкъщи.

— Аз наистина съм си у дома! — за кой ли път възкликна тя и отпусна глава на рамото на Лиам.

— Готова ли си за утре? — попита я той.

— Трябва да бъда! — отсече тя. — Баба има нужда от мен.

— Наистина — кимна той. Гласът му беше тих и успокояващ. Погали я нежно по косата и тя настръхна. Любовта им беше все още млада и силна — Лиам я целуна за пръв път само преди няколко седмици — и всяко докосване предизвикваше вълна от желания у другия. Колко странно, помисли тя, девет години се грижиха заедно за Роуз, обичаха я и бяха един до друг заради нея и сега, когато най-после можеха да си отдъхнат от болници и лекари, откриха, че ги свързва и нещо друго, освен Роуз. Откриха, че се обичат.

— Не искам Роуз да го вижда — каза тя.

— Позволи ми да я отведа от тук, Лили! — стисна рамото й той. — Ще я скрия и само ти ще знаеш къде сме.

Думите му накараха сърцето й да подскочи. Както винаги Лиам мислеше трезво и логично, но дали наистина можеше да я скрие от Едуард?

— Докато бяхме в Канада, аз се чувствах силна. Контролирах напълно живота си. Но сега… всичките ми страхове се върнаха. Знам, че ако разбере за нея, ще я използва като примамка, за да се добере до мен. И ще контролира и двете ни.

Тя се притисна в него и той обви раменете й с единствената си ръка. Двамата мълчаливо се загледаха в сребърната пътека, очертана от лунната светлина, която разделяше черната водната повърхност на две.

— Утре ще трябва да отидеш в болницата при баба си — обади се Лиам. — По-добре ние с Роуз да не оставаме тук.

— Бихме могли да помолим Патрик за помощ — предложи Лили.

— Бихме могли… Знаеш ли, имам един приятел, който завършва океанография в университета в Лонг Айланд. Има квартира близо до Скарбъро, в залива Нарагансит. Сигурен съм, че ще му е приятно да се видим и не е далеч от тук.

— Знаеш, че Роуз не се е делила никога от мен — със свито сърце прошепна тя. — Само когато беше в болницата…

— Трябва да го направиш заради нея — настоя той. — Поне докато не разбереш какви са намеренията на Едуард.

— Тя обича да е с теб — колебливо измърмори Лили.

Така беше, Роуз го обичаше с цялото си сърце. Преди месец, на деветия си рожден ден, си пожела две неща — да види Нани, легендарния бял кит на Кейп Хоук, и да си има истински баща като Лиам.

— Какво да й кажа? Всичко ли? — попита тя като малко момиченце.

— Колкото мислиш, че може да приеме.

Само че колко беше това? Роуз все още се възстановяваше от последната сърдечна операция, четвърта по ред, за отстраняване на дефекта, с който се роди. Лекарите се надяваха да е последна, но никой не даваше пълни гаранции.

— Не знам — въздъхна Лили. — Тя ще има толкова много въпроси…

— Всичко ще бъде наред, Лили — успокои я Лиам.

— Ти винаги казваш така — усмихна се тя.

Но думите му й вдъхнаха кураж. Лиам винаги беше до тях и тя свикна да мисли, че щом са двамата, всичко ще бъде наред.

— И съм бил прав, нали?

— До сега — подкачи го тя, обърна се и го дари с дълга и страстна целувка. Кръвта забушува в нея. Лиам винаги и действаше така. Всяко докосване до него беше обещание за любов, магия, която я зареждаше с енергия.

— Е, решихме ли за Роуз? — нежно я попита той.

Лили затвори очи. Не можеше да вземе решение. Всичко стана толкова бързо — от момента, в който разбра за Мийви, до решението й да напусне скривалището си и да се върне в Хабърд Пойнт, че още не можеше да прецени какво да прави по-нататък.

— Не е нужно да решиш веднага — меко каза Лиам. — Трябва ти почивка. Сигурен съм, че на сутринта ще знаеш как да постъпиш.

— На сутринта Клара ще забележи камиона ти и веднага ще дотича. Види ли ви, край с нашата тайна. До обяд целият залив ще знае за вас. Тя си е такава. Ох, колко ми е домъчняло за нея!

— Знам — въздъхна той. — Знам също, че не искаш да я замесваш в тази история. А сега, марш в леглото! Трябва да поспим малко.

Те се хванаха за ръце и отново се изкачиха по стълбите. Лили все още не искаше да запали лампите. Не беше и нужно. Познаваше всеки сантиметър от къщата, всяко ъгълче, всяка скърцаща дъска. Душата й ликуваше. Баба й не беше променила нищо — мебелите, картините, украшенията — всичко си беше така, както го помнеше. Поведе Лиам към спалнята за гости и тържествено отвори вратата. Това беше най-любимата й стая. От прозореца, всъщност капандура, която беше разположена на скосената част на тавана, се разкриваше фантастична гледка към брега, където си играеше като дете.

Лили разтвори прозореца и пое дълбоко аромата на рози, който нахлу заедно със свежия въздух и прогони миризмата на спарено. Вятърът разлюля ефирните бели завеси и охлади горещата й кожа. Тя затвори очи и се заслуша в ритмичния шум на вълните, които се разбиваха в скалите под тях.

Вълнението прогони умората от пътуването, но Лиам беше прав — утре й предстоеше тежък ден и трябваше да си почине. Преди да легне, отиде да види Роуз. Открехна вратата, приближи се на пръсти до леглото и се загледа в равномерното движение на гърдите й. Дишането й беше спокойно и сигурно. Малкото й момиченце спеше безгрижно и операцията явно не я безпокоеше. И въпреки това сърцето й запърха като на изплашено врабче. Колкото и да си повтаряше, че Роуз ще бъде в сигурни ръце с Лиам, че ще бъдат разделени само за няколко дни, мисълта да не вижда дъщеря си й беше непоносима.

— Лили — чу зад гърба си, — хайде, ела! Скоро ще съмне.

Но Лили не можа да помръдне. „Белите рози са толкова нежни…“ Роуз спеше в собственото й детско легло, нощта беше наситена с любимите й звуци и миризми, а тя трепереше, неспособна да потисне страха си. Думите на Едуард продължаваха да отекват в главата й: „Белите рози са толкова нежни, лесно можеш да ги нараниш.“ Тя стисна ръцете си. Нямаше да даде дъщеря си на Едуард. Нямаше да допусне той да разбере за съществуването й. Това беше единственият начин да я спаси.

— Съгласна съм, Лиам — тихо каза тя, без да откъсва поглед от Роуз. Колко нежна беше кожата й! Страните й бяха като от кадифе. Дългите кафяви мигли скриваха големите очи и достигаха чак до деликатните скули. Устните бяха по детски закръглени и леко отворени. В съня си тя беше извила лявата си ръка така, че да предпазва все още болезнените шевове от операцията.

— Искам да я скриеш някъде.

— Ще се погрижа за нея, Лили.

— Знам, скъпи — кимна тя. — Ти винаги си се грижил за нея.

Лиам я остави до леглото и отиде в спалнята. Тя коленичи до Роуз и продължи да се взира в нея, докато детето не се размърда. Бързо целуна косата й и излезе на пръсти от стаята. Никога нямаше да се съгласи на тази раздяла, ако не се налагаше да се погрижи за Мийви. Но ако Роуз останеше тук, нямаше как да я скрие от хората. Всички щяха да разберат. И Едуард също.

Лили се пъхна между завивките, притисна се до Лиам и затвори очи. Гърдите му се издигаха и спускаха в такт с шума на морето. Започна да брои вълните, като следеше дишането му. Брегът ехтеше от писъците на чайките, които гнездяха на близкия остров. Тя се заслуша в тях, разсея се и обърка броенето. Имаше нещо зловещо в пронизителните птичи гласове и то отново я върна към тревожните й мисли. Притисна се още по-плътно до любимия си и се помоли бог да ги пази.

 

 

Новият ден настъпи само след няколко часа. Лиам се събуди пръв и погледна спящата жена до себе си. Притисна устни до челото й и остана известно време така. Знаеше, че е време да я събуди. Трябваше да отведе Роуз, преди съседите да са се събудили, но искаше да я подържи още малко в прегръдките си. Сърцето му се свиваше от страх за нея. Какво ли я чакаше? В отговор тя отвори очи и му се усмихна.

За закуска Лили направи овесена каша, свари кафе и отиде да събуди Роуз. Слънчевите лъчи се показаха над скалите и оцветиха небето във всички нюанси на синьото — от пурпурно до лазурносиньо. Лиам взе чашката с кафе и излезе на каменната веранда. Загледа се в блестящите на слънцето скалисти склонове, които достигаха чак до Лонг Айланд. Лили толкова му беше разказвала за Хабърд Пойнт, че градчето беше започнало да придобива особен смисъл за него. Превърна се в митично място, където тя беше отраснала сред знаменитите рози на знаменитата си баба, която бе отгледала сама своята красивата и умна внучка. Къщата им също беше знаменита. Снощи Лили им каза, че е построена на самия нос на Хабърт Пойнт и е една от най-старите в квартала. От едната страна беше морето, а от другата — устието на реката с многобройните си разливи и езерца. Лиам погледна през двора, за да я сравни със съседните постройки. Отляво имаше подобна дървена къща с небесносини капаци и врати. На прозорците бяха наредени саксии с червено мушкато. Лиам се загледа в тях и забеляза, че някой ги наблюдава. Отстъпи и бързо се прибра вътре. Лили и Роуз закусваха в кухнята. Той се наведе над Лили и прошепна:

— Мисля, че някой от съседната къща ме видя.

— Това е Клара. Тя винаги става рано.

— Тогава по-добре да тръгваме.

— Не разбирам защо трябва да тръгваме — тросна се Роуз и смръщи вежди. — Току-що пристигнахме!

Лили пое дълбоко въздух и погледна крадешком към Лиам. В знак на подкрепа той погали лъскавата й коса.

— Скъпа — започна Лили и погледна дъщеря си право в очите. — Налага се да заминеш с Лиам за няколко дни. Няма да е за дълго, обещавам ти! Ще бъдете наблизо и аз ще знам къде сте във всяка минута.

— Защо и ти не дойдеш с нас?

— Трябва да се погрижа за баба.

— Твоята баба ли?

Тя кимна:

— Да, мила. Ти знаеш, че е болна и има нужда от мен.

— Значи затова дойдохме тук.

Лили продължаваше да се взира в Роуз и да се чуди какво да й каже и какво да премълчи, Лиам поглеждаше нервно ту към тях, ту към съседната къща. Времето течеше.

— Да, мила, затова. Но преди години… напуснах това място по много важни причини. И сега трябва да се погрижа за някои неща от миналото си, преди всички да се приберем тук.

— Но, мамо!? — извика Роуз. Гласът й секна, майка й видя паниката в очите.

— Роуз! Роуз, слушай ме, всичко ще продължи само няколко дни…

— Искам да дойдеш с нас!

— Ще дойда миличка, много скоро ще дойда при вас. Ще ви намеря веднага щом оправя всичко тук, обещавам. А и дотогава ще бъдеш с Лиам. Ти обичаш да бъдеш с него.

Роуз се колебаеше. Споменаването на Лиам я накара да потърси погледа му. Той й се усмихна мило и стисна ръката й. Момичето вдигна ръце и скочи в прегръдката му, Лили и Лиам се спогледаха:

— Грижи се за нея — каза тихо тя.

— Като за мое собствено дете — увери я той и се наклони към нея. Лили прегърна Роуз, а той прегърна и двете.

Отново натовариха багажа в камиона. Лиам й даде адреса и телефона на Джон Стенли и начерта пътя до дома му в Нарагансит.

— Чао, захарче! — каза Лили с изтънял от вълнение глас и влажни очи.

— Чао, мами!

— Ще ти се обадя, щом пристигнем — обеща Лиам.

Лили им махна с ръка. С Роуз на ръце, той тръгна през буйната тъмнозелена трева към каменната стълба на входа. Хвърли крадешком поглед към съседната къща и видя как пердето отново се спуска.

— Какво е това? — попита Роуз, когато минаха покрай каменния кладенец.

— Старинен кладенец — отвърна Лиам и отвори вратата на камиона. Сложи я на седалката и заобиколи към шофьорското място.

— Ама наш ли е? — изненада се момичето.

— Да — засмя се той и запали мотора. В същия момент вратата на съседната къща се отвори и от там се показа възрастна жена. Тя затвори след себе си вратата и забърза надолу по стълбата към външната порта.

— Искам… — заговори Роуз, — искам…

Лиам се изпоти. Ситуацията беше критична. Всеки момент съседката щеше да се появи на портата и да ги види. Да види Роуз. Нямаше друг начин да излезе от сляпата уличка, на която беше паркирал, освен да мине покрай нея. Безпомощно се втренчи в Лили. Тя стоеше сред розите, здравеца и лилиума, скръстила ръце пред гърдите си, и не можеше да помръдне.

— Коя е тази жена? — попита Роуз и се подаде от прозореца, за да разгледа по-добре съседката, която вече беше на пътя. За щастие жената не погледна към тях. Поспря се за миг и се втренчи в Лили. После изпищя и се спусна към техния двор.

— Това е Клара — отвърна Лиам и въздъхна с облекчение. — Някой ден ще се запознаеш с нея.

— Надявам се — каза глухо детето. — Изглежда щастлива, че вижда мама.

— Така е — съгласи се той. Погледна още веднъж към Лили, която вече стискаше Клара в прегръдките си и пищеше по-силно и от нея, натисна газта и потегли към Лонг Айланд.