Луан Райс
Сезонът на розите (15)

Четиринайсета глава

Мийви сънуваше внучката си. Двете работеха в градината, почистваха около розовите храсти. Въздухът беше чист и свеж, ухаеше на море и на рози. До ушите й достигна нейният собствен глас, който зовеше някого. Повдигна клепачи и видя силует на мъж, който приближаваше към нея. Кой беше този мъж? Патрик? Или ангел, изпратен да прибере душата й? Примигна няколко пъти и образът пред нея се изясни.

Беше Едуард Хънтър. Надвеси се над леглото и се усмихна студено. Устните й пресъхнаха, на челото й изби пот, а стомахът й се сви болезнено. Тя не беше страхлива жена, поне умееше да крие страха си, но в момента беше твърде слаба, за да спре ужаса, който я обзе. Изглежда, от устата й излезе някакъв звук, понеже той се наведе още по-ниско и постави ухо до устните й.

— Ти бълнуваш — чу го да казва. — Дърдориш глупости. Затова си тук. Губиш разсъдъка си, стара вещице, и никой не се интересува от теб. Дори твоята безценна внучка няма да обърне внимание на брътвежите ти.

Мийви искаше да изпищи, но вместо това затвори очи. Гласът му свистеше от злоба и странно, противно на логиката, това й възвърна увереността. Не беше луда, разбира се. Зет й искаше да я обърка, но тя го познаваше добре, познаваше неговата изтънчена жестокост и отказа да го слуша повече. Отново изпадна в безсъзнание. Едуард продължи да й говори, но тя вече не го чуваше. Противният му образ избледня и пред очите й разцъфнаха нейните любими рози, лилиуми и здравец. Изникнаха от всяко тъмно ъгълче на градината. Морските вълни целуваха огрените от слънцето скали и пееха своята вечна песен — шшш, шшш, шшш.

Водата в кладенеца беше студена и дълбока. Мийви хвърли едно пени, както беше правила цял живот, и си намисли желание. Затвори очи и зачака то да се сбъдне.

— Искам внучката си — едва чуто прошепна. — Мара! Мара…

Роуз се възстановяваше бързо от операцията и с всеки ден се чувстваше все по-добре, но тъгуваше силно за майка си. Никога досега не беше осъзнавала, че „мъчно ми е за мама“ са най-тъжните думи на света. Въпреки че внимаваше да не ги изрича често, за да не разстройва доктор Нийл, ги повтаряше с всеки удар на сърцето си: „Мъчно ми е за мама — удар — мъчно ме е за мама…“

Прекрасният летен ден беше тъжен и чужд тук, в тази стара влажна къща на брега на Нарагансит. Доктор Нийл я беше назначил за главен морски наблюдател и когато не бяха с лодката на доктор Стенли, прекарваше повечето от времето си до прозореца на всекидневната, където беше монтиран един стар меден телескоп. От там наблюдаваше играта на рибите в морето, виждаше техните сребристи гърбове, които лъщяха във водата, опашките и перките, които бяха толкова изящни, че приличаха на ръчно изковани от някакъв лъскав метал. През телескопа се виждаха ясно жълтите човки на чайките, между които се подаваха сивите щипци на раци.

Но никъде не се виждаха китове. За съжаление Нани не беше тук.

— Може ли да видя онази снимка отново? — помоли тя и се надвеси над бюрото на доктор Нийл. Там бяха разпръснати най-различни книги и списания. Имаше снимки на сини, бели и тигрови акули, както и на морски бозайници. Имаше различни видове китове, атлантически бутилкови делфини и тюлени. Неразборията по бюрото й подейства успокоително, напомни й за кабинета на Лиам в Кейп Хоук, където й беше толкова уютно и интересно.

Той бързо разчисти част от книгите, за да може Роуз да разгледа добре снимката на Нани на монитора.

— Ето я Нани — каза.

— Кой ти изпрати снимката?

— Патрик Мърфи.

— Мъжът, който дойде до Нова Скотия, за да каже на мама, че баба й е болна?

— Да.

— И той е снимал Нани в залива на Хабърд Пойнт, срещу къщата, където е мама?

— Точно така.

Роуз повдигна вежди и ги размърда. Не виждаше ли доктор Нийл в каква глупава ситуация бяха. Седяха тук затворени в някаква къща сред непознати хора, а тази, която и двамата обичаха най-много на света, беше в Хабърд Пойнт. Дори и Нани беше там, а той си стоеше най-спокойно на бюрото и вкарваше данни в компютъра.

— Доктор Нийл? — повика го тя.

— Знаеш ли, Роуз — обърна се той към нея, — мислех си… може би е редно да ми казваш Лиам. Не мислиш ли?

Тя свъси вежди. И друг път бяха говорили по този въпрос, но тя не беше съгласна. Името „Лиам“ не отговаряше на чувствата й към него. Така го наричаха големите, майка й например. По-скоро… тя преглътна и си помисли за името, което би му подхождало най-много. Това я накара да се изчерви от срам.

— Какво ще кажеш? — подкани я той.

— Не! — упорито тръсна глава. — Доктор Нийл е идеално! И така, доктор Нийл, защо не отидем при мама?

— Защото майка ти трябва да се погрижи за някои неща и смята, че за теб е по-добре да не си там, докато приключи всичко.

— Ако сме там, можем да й помогнем — настоя момичето.

— Знам, миличка — усмихна се Лиам, — и съм съгласен с теб. Опитвам се да убедя майка ти в същото.

Роуз се намести удобно до него и сложи глава на рамото му, не защото беше уморена, просто й беше приятно. Останаха така известно време, загледани в снимката на Нани върху екрана. Колко хубаво щеше да бъде, ако всички бяха на едно място, размечта се тя.

— Кога нещата… — Роуз се запъна. „Нещата“, които им се случиха, бяха толкова много, че не знаеше за какво точно да мисли — за нейните операции, за изкуствената ръка на доктор Лиам, за бабата на майка й или за това, че бяха разделени. — Кога нещата ще се оправят?

— Те са наред и сега — отвърна Лиам.

Роуз се намръщи. Знаеше какво има предвид доктор Нийл. Нейната майка винаги й повтаряше, че е благословена. Дори когато не можеше да поема достатъчно въздух и гледаше тъжно от прозореца как другите деца си играят, докато тя лежи, дори когато линейката я откарваше в спешното със сърдечна криза, дори и в най-тежките моменти, майка й притискаше устни до ухото й и шепнеше: „Никога не забравяй, каква щастливка си. Ние се обичаме и това е божи дар.“

— Как можеш да твърдиш, че всичко е наред, когато мама и Нани не са при нас? — попита тя и долната й устна затрепери.

Лиам вдигна очи от компютъра и я погледна. Роуз знаеше колко сериозна е неговата работа, колко важно беше светът да научи повече за големите вълни и морските видове. Знаеше още, че риболовният кораб от Кейп Хоук, който видяха в морето, го тревожеше, но въпреки това той заряза всичко и насочи цялото си внимание към нея.

— Виж, Роуз, знам, че тази ситуация е глупава.

— Дори и за теб?

— Дори и за мен.

— На теб също ти липсва?

— Повече от всичко на света.

— Аз пък си мислех, че ти е приятно да работиш тук, да наблюдаваш Призрачните вълни с доктор Стенли…

— Това ми е работата — усмихна се той, — а вие с майка ти сте моят живот.

Роуз кимна уверено. Знаеше, че това е истина, знаеше го още от раждането си. Той беше до нея във всеки важен момент от живота й, като истински баща. Когато другите деца говореха за бащите си, дълбоко в себе си Роуз знаеше, че някъде по света тя също има баща. Обаче никога не питаше за него, не я интересуваше. Доктор Нийл й беше достатъчен.

Лиам вдигна глава и погледна зад нея. Роуз веднага усети промяната, сякаш ветрецът разнесе из въздуха някакво вълшебство, което смени настроението и на двамата.

— Роуз! — Доктор Нийл се наведе към нея с блеснал поглед. — Мисля, че точно в момента нещата започват да се оправят.

Тя бързо се обърна и разбра какво има предвид той — една синя кола спираше до дървената ограда.

— Мамо! — изписка момичето, изскочи навън и хукна, както си беше босо, през окосената морава право в прегръдките на майка си.