Луан Райс
Сезонът на розите (1)

Пролог

Сватбата ми беше мечта за всяко момиче. Дори и сега, след девет години, като се връщам към най-съдбовния ден в живота си, се чувствам като героиня от онези вълшебни приказки, дето винаги завършват с думите: „Три дни яли, пили и се веселили…“

Тържеството се състоя в градината на баба, точно над скалистия бряг на Лонг Айланд, в Хабърд Пойнт. Беше прекрасна слънчева утрин в началото на юли. Лилиумите току-що бяха цъфнали. Още са пред очите ми — оранжеви, жълти и кремави цветове на високи зелени стебла, които се поклащаха от лекия бриз и празнуваха заедно с мен. Но розите! Розите бяха нашата гордост. Онази година сякаш специално за сватбата всички разцъфнаха и дворът се превърна в цветен рай.

Розите бяха слабостта на баба. Без да се хваля, мога да кажа, че в градината има от най-редките сортове в света. Алените цветове на „Дъблинската роза“ се виеха около специални подпори до вратата на къщата. Чайната роза и бледорозовата „Нова зора“ пълзяха по каменните стълбове отстрани. Около местата за сядане грееха червени, жълти и розови цветове от „Класическа английска“, а покрай каменната стена, около декоративния кладенец и чак до стълбите към пътя растяха бели и кремави храстовидни сортове. Градината завършваше с висок жив плет от нежната „Роза ригоза“, която отделяше двора от крайбрежната ивица.

Беше идеалното място за идеалната сватба — феерия, която повечето хора дори не са сънували.

Преди да срещна Едуард, си мислех, че семейният живот не е за мен. Да си кажем честно, страхувах се. Загубих родителите си твърде рано. Бях просто влюбена в тях. Знам, че звучи мелодраматично, но това си беше самата истина. Бяхме толкова щастливи заедно! Мама и татко се обичаха силно, бяха готови на всичко един за друг. Аз бях свидетел на любовта им, на ласките, които си разменяха, без да се крият от мен, и още тогава, на четири години, реших, че искам същото щастие и за себе си. Един ден заминаха на екскурзия до Ирландия и там се случи най-страшното — загинаха при корабокрушение. Аз не бях с тях, оставиха ме при баба. Когато разбрах за смъртта им, сякаш и аз умрях заедно с тях.

Така, че сватбата ми и всичко, което доведе до нея, имам предвид запознанството ми с Едуард Хънтър, безумната любов, която нахлу в живота ми със силата на ураган и ме отнесе в посока, за която не бях и помисляла — бе нещо като възкресение за мен. Момиченцето, което преди двайсет и седем години потъна в Ирландско море заедно с родителите си, най-сетне изплува за нов живот.

Едуард ме завладя напълно. Беше красив като бог, възпитан и нежен. Всеки път, когато ме докоснеше, изпадах в еуфория. Изглеждаше, че ме обича с цялото си сърце и ще бъде винаги до мен. За една самотна жена, израснала без майка, това беше наистина опияняващо.

Висок около метър и осемдесет (при моите метър и петдесет и седем), той ми изглеждаше гигант. Трябваше да се повдигам на пръсти, за да го целуна. Беше в харвардския отбор по ръгби, имаше широки рамене и мускулесто тяло. Караше червен сааб със стикери на университета в Харвард, бизнес училището в Колумбия и един залепен надпис: „Ръгбистите изяждат своите мъртви“. Беше някаква тъпа ръгбистка шега, която никак не му подхождаше. Едуард беше толкова нежен и внимателен, че не можех да си представя как се занимава с този вандалски спорт.

Пренасям се мислено в деня на сватбата ни и картината изниква пред мен с най-малки подробности. Колата му е паркирана на пътя до каменната стълба. Точно пред нея е покритият с бръшлян и рози кладенец. Над него се извива каменен обръч с арковидна табела от ковано желязо, правена още когато дядо беше жив. На нея пише с черни ръждясали букви: „Морска градина“ — името на къщата на баба. Аз стоя сред великолепието на бабината градина, готова да се кача в колата на Едуард като негова съпруга и двамата да потеглим на сватбено пътешествие.

Бих ли могла да кажа сега, след девет години, че видът на ерозиралия надпис ме накара да се поколебая? Да се замисля, че щом нещо толкова здраво и красиво, правено, за да остане там завинаги, би могло да бъде разрушено, същото може да се случи и с нашия съвместен живот? Не, в никакъв случай! Но признавам, че тази гледка ме накара да се почувствам несигурна.

Организаторки на тържеството бяха баба и Клара Литълфийлд, нейната съседка и приятелка от детинство. Без съмнение двете дадоха всичко от себе си, за да сбъднат детските ми мечти и да направят незабравим този най-важен ден в живота ми. Мястото, определено за церемонията, беше покрито с красива тента на жълти и бели ленти, която се издигаше гордо над околните къщи. Масите бяха покрити със златисти покривки и украсени с цветя от градината. Бяха така подредени, че самите те приличаха на огромни букети цветя сред зелената морава. Струнният квартет от музикалното училище в Хартфорд бе разположен на специална платформа, близо до желязната беседка, на която бяха изписани четирите годишни времена, и свиреше Вивалди. Приятелките ми се суетяха около мен в празнични дрехи и с празнични усмивки. Баба се приближи. Усмихнахме се една на друга. Бяхме толкова щастливи… Аз бях в ослепително бяла рокля, гарнирана с ръчна дантела и куп панделки; финият булчински воал нежно се къдреше под напора на морския бриз. В ръцете си държах букет от бели рози, украсен с бръшлян от градината. Нейната рокля беше от бледожълт шифон. Носеше жълта сламена шапка със сини цветя по нея, които подхождаха идеално на лазурносините и очи.

— Искаше ми се родителите на Едуард да са тук — каза тя и се облегна на каменния кладенец.

— Знам, бабо — отвърнах. — И на него му е мъчно за това.

— Е — въздъхна баба, — случват се такива неща. Предполагам, че скоро ще се запознаеш с тях. Но едно нещо знам със сигурност, Мара — днес твоите родители са тук, до теб.

— Ох, бабо, не ме разстройвай!

— Няма, мила! — решително изпъна рамене тя. — Днес двете с теб ще бъдем спокойни и силни. Обещавам ти, че няма да пророня нито една сълза, докато те водя към олтара, или името ми да не е Мийви Джеймсън!

— Мама и татко щяха да се гордеят с теб — казах аз, защото знаех, че тя мисли за тях толкова много, колкото аз се опитвах да ги забравя. Погледнах я в очите и й се усмихнах. Исках да я успокоя и да й покажа, че няма да заплача.

— И с двете ни, скъпа — промълви тя и допря рамото си до моето. В този момент оркестърът засвири Бах.

Въпреки че мина толкова време, спомените ми са все така живи и ярки, карат ме да тръпна от вълнение, както тръпнех и тогава. Баба стисна здраво ръката ми и ме поведе към тентата. Минахме тържествено между гостите. Помня усмихнатите лица на приятелките ми Бей и Тара, помня аромата на рози и море и тъмната коса на Едуард срещу мен. Златистият тен на кожата му се открояваше на фона на бледосинята риза. Пшениченият цвят на сакото се съчетаваше идеално с другите дрехи. Той стоеше до кума и ме гледаше втренчено, с широко отворени очи. Пристъпваше нервно от крак на крак, сякаш беше притеснен от нещо.

Колко работа само свърши той онази сутрин! Зае се с подреждането на масите, определи мястото на оркестъра. Обикаляше градината, готов да помогне за всичко и на всеки. Беше доста странно да имаш такъв „организиран“ мъж до себе си в място като Хабърд Пойнт, където открай време командваха жените. Двете с баба се спогледахме развеселено и го оставихме да ръководи нещата. Но сега, докато приближавах към импровизирания олтар в дъното на градината, видях пред себе си не Едуард, а малко момче, готово да заплаче, сякаш е изгубило майка си. Погледнах в големите му очи и нещо ме накара да забавя стъпки и да стисна по-силно ръката на баба. В очите му нямаше нищо. Едуард ме гледаше с напрегнат, но лишен от страст поглед.

И тогава разбрах. Моят годеник се страхуваше и красивите му лешникови очи го издаваха. През следващите години имах възможност да узная всичко за страховете му, но тогава бях още блажено незнаеща. В онзи миг си помислих нещо, но сърцето ми почувства съвсем друго. Не, не беше така! Първо почувствах, а после помислих.

Почувствах… студ. По гърба ми пробягаха ледени тръпки, каквито усетих, докато гледах към проядените от соления въздух букви на металната табелка. Но не се поколебах. Бързо отхвърлих притесненията си и помислих: „Едуард, мили мой! Не се страхувай! Сигурно се тревожиш, че всичко стана толкова бързо. Недей, скъпи! Не обръщай внимание на приказките на баба. Обичам те! Обичам те!“

Обичам те.

Преди да срещна Едуард, рядко изричах тези думи, но сега не можех да спра да ги повтарям. Старата Мара Джеймсън беше твърде затворена и предпазлива, за да ги каже на някого, но новата изпитваше нужда да ги повтаря непрекъснато.

Бях щастлива! Бях в моята къща, в моя двор, сред моите приятели и роднини, а Едуард беше далеч от всичко свое. Семейството му не успя да дойде. До него нямаше нито един близък човек. Може би затова се страхуваше. Такива мисли ми се въртяха в главата, когато баба сложи ръката ми в неговата и изрече тихо:

— Грижи се за нея, Едуард!

Той кимна, но продължаваше да гледа напрегнато.

Не е ли странно да стоиш пред свещеника, който след минути ще свърже завинаги живота ти с мъжа до теб, и единственото нещо, което ти идва наум, е защо бъдещият ти съпруг изглежда толкова уплашен? Това беше тревожен сигнал и аз трябваше да му обърна внимание!

Церемонията започна. Беше дълга и уморителна и досади на всички. Може да ви прозвучи цинично, но си мисля, че многословието на съдията, тържествената музика, а и цялото великолепие на сватбения ритуал има една-едничка цел — да прикрие тривиалната истина, че женитбата е най-обикновена сделка. Нека забравим за момент романтичната част. Какво остава? Един лист хартия, който обвързва парите, имотите и съдбите на двама души. Той се подписва от двамата съдружници, подпечатва се и надлежно се завежда в съда. Всичко, което следва, е изпълнение или нарушение на съответните клаузи в него.

Сега, от позиция на времето и опита си, мога лесно да обясня изражението на Едуард в онзи момент, защото вече знам — той се страхуваше, че може да не подпиша този договор. Как ли щяха да се развият събитията тогава? Какъв ли щеше да бъде животът ми, ако се бях вслушала във вътрешния си глас, в предупредителните сигнали, които караха сърцето ми да се свива от необясним студ?

Но аз не им обърнах внимание. Зарових всички страхове дълбоко в себе си и се отдадох на любовта и на мечтите си за безоблачно бъдеще. Толкова жадувах за семейство, че въобще не се замислих. Изрекох смело „да“. Чух и Едуард да казва „да“ и младоженецът целуна булката. Гостите започнаха да ни поздравяват. Някои от приятелките ми се смееха и плачеха едновременно. Всички ни се радваха, вдигаха тостове за наше здраве и се надяваха да бъдем щастливи, така както се надявах и аз…

И ето, че с Едуард бяхме вече мъж и жена. Денят беше прекрасен. Небето беше по-синьо от всякога, а тихите води на залива искряха под юлското слънце и придаваха допълнителна прелест на тържеството. Оркестърът засвири Моцарт и нежната музика се смеси с шепота на листата, разлюлени от утринния бриз. Сякаш цялата природа празнуваше заедно с мен и аз го приех като своеобразно обещание за щастлив семеен живот.

Погледнах съпруга си и прошепнах името му с изтънял от вълнение гласец. Очите ми плуваха в радостни сълзи. В тях имаше надежди и обещания, и любов. Много любов. Той също ме погледна. Страхът беше изчезнал от очите му. Сега там имаше нещо друго, нещо, което съзрях за пръв път, и… е, нека разкажа за това, когато му дойде времето. Ще спомена само, че в онзи момент погледът му ме накара да се почувствам мъничка и уязвима, сякаш стоях върху подвижни пясъци.

Той докосна сватбения букет и промълви:

— Колко си деликатна, Мара! Точно като тези бели рози. Листенцата им са толкова нежни, че един по-силен повей на вятъра би ги наранил. Толкова лесно можеш да повехнеш! Това ли имаше предвид баба ти, когато ми каза да се грижа за теб?

Дъхът ми спря. Колко внимателен беше моят съпруг! Колко нежен и разбиращ. Дори и сега не мога да отрека този факт. Но не знам дали долавям и скритата заплаха в тези думи, както я долових аз тогава. Не знам кое ме изплаши повече — грубият коментар на бабините думи или злобата, която проблесна в погледа му. Сякаш не присъстваше на собствената си сватба, а участваше в някаква задочна битка с баба.

Наскоро сънувах някаква непозната жена. Лицето й беше забулено с множество воали в различни цветове — черни, бели, сиви… Махнеш ли един от тях, отдолу се показва друг. Воалите й пречеха да вижда какво става около нея, но и хората не можеха да видят лицето й. Кой беше забулил тази жена? Или тя сама се беше скрила от света по този странен начин? В съня ми тя започна да сваля един по един воалите и най-последният от тях, или може би трябва да го наречем първият, беше бял булчински воал. Сега ме виждаш каквато съм. Аз вече разкъсах моите воали, но преди девет години… ти дори нямаш представа колко силно се нуждаех от тях.

Жените знаят как да крият нещастието си от света. Ние обичаме да се хвалим с успехите си, с красивите си къщи и градини и с щастливите си бракове. И отвръщаме поглед от болката, от черните облаци в очите на мъжа, който току-що е станал твой съпруг, от чудовището, скрито в тъмния ъгъл на стаята ти. Но понякога чудовището излиза от скривалището си. Вече не му е достатъчно само да те плаши, то иска да те изяде. Ето това се случи с мен. Той започна да разкрива истинската си природа. Баба го забеляза първа. Колко мъдра жена е тя! Правех всичко, за да скрия истината от нея, но тя разбра и нито веднъж не ме осъди. Да осъдиш някого е лесно. Просто приемаш нещата за черни или бели и избягваш от неудобните въпроси: Как мога да помогна? Какво щях да направя, ако се беше случило на мен?

Баба не съдеше никого. Тя се опита да надникне зад дебелия слой воали, които бях спуснала между себе си и света. Кой друг, ако не жената, която ме отгледа, можеше да разбере? Милата ми тя! Посвети живота си на едно тъжно сираче. С безгранично търпение се грижеше за своите събрани от всички краища на света рози само за да влее малко радост в сърцето ми! Колко много лъжи й се наложи да чуе, преди да прозре истината за живота ми с Едуард. И да ми помогне, без да обвинява, без да драматизира.

Много хора се чудеха защо съм останала толкова дълго с него. Истината е, че преградата от воали ми пречеше да осъзная положението си, но аз не можех да им кажа това. „Обичах го“ беше отговорът, който те можеха да разберат. И колкото и странно да звучи, не ги лъжех.

Това не беше истинска любов, но тогава не си давах сметка за това. Истинската любов е като бумеранг — този, на когото я даряваш, ти я връща многократно. С Едуард не беше така. Той погълна всичко, което му дадох, а аз му се отдадох напълно. Оголи душата ми и я остави празна и самотна.

Сега имам Лиам и мога да видя ясно разликата. Имам и дъщеря си Роуз. Преди девет години избягах от Хабърд Пойнт и я родих далеч, на хиляди километри от любимия ми Кънектикът, от баба и от розовата й градина, която обожавах. Лиших се от всичко, което обичах, за да избягам от Едуард и да спася малкото, останало от мен.

Основателите на Кънектикът се прекланят пред тези, които „устояха на преселението и посяха семената“. Е, аз също устоях на преселението. Събрах парченцата от разбития си живот и хукнах надалече. Със себе си взех единствено неродената си дъщеря. Но Роуз успя да изрови семенцето на любовта от най-дълбоките гънки на сърцето ми. Тя и Лиам бяха хората, които ме върнаха към живота. И баба, разбира се! Въпреки че не беше до мен, аз усещах любовта и вярата й в мен всеки миг, докато се криех и живеех под чуждо име в чужда страна. Тя ми даде сили да продължа да живея дори и в най-трудния момент от живота ми, жертва себе си, за да даде шанс на мен и Роуз да заживеем нормален живот. Това й костваше толкова много, че се моля на Господ да оцелее.

Сега се казвам Лили Малоун. Избрах това име, когато напуснах Кънектикът, и то ми прилегна толкова добре, че реших да го запазя завинаги. Лили, заради грейналите като слънца цветове на лилиума в градината на баба. И Малоун е свързано с нея. Когато бях малка и не може да заспя, подгонена от спомена за мама и татко, тя често ми пееше една ирландска песен:

„В красивия Дъблин отидох

и срещнах аз Моли Малоун.

Продаваше миди на пътя

и нежно припяваше в такт…“

Много обичах тази песен. От текста й бликаше жизненост и простота, загатваше се за неочаквана и щастлива любов. Взех името Малоун, за да си напомням, че някога може и на мен да ми се случи нещо хубаво, един добър човек да спре пред мен и да ме погледне с любов, както се случва в песента. И точно така стана.

Искам да видя баба отново. Да й обясня защо избрах това име, да я запозная с Лиам и най-вече, с Роуз. Но истинската причина да се завърна от деветгодишното си изгнание е, че искам да й помогна. Да я спася, както тя някога спаси мен от чудовището в дома ми. Припомням си всичко, всеки детайл от онези дни, за да разкрия за себе си и за дъщеря си, колко много направи тя за мен — за жената, която бях преди девет години, и за жената, в която се превърнах.

Тази история е моята молитва за Мийви Джеймсън.

Всичко започна преди тринайсет години, четири години преди да напусна Хабърд Пойнт и да заживея на най-отдалеченото място, до което успях да достигна. Тогава бях още Мара — нежна бяла роза, която и най-малкият повей на вятъра можеше да нарани.