Луан Райс
Сезонът на розите (3)

Втора глава

— Не мога да повярвам на очите си! Сигурно ми се привижда!

Клара се откъсна от прегръдките на Лили и я огледа, за да се увери, че пред нея не стои призрак.

— Аз съм, Клара — извика младата жена. — Прибрах се вкъщи.

— Ох, миличка! — проплака старицата и я притегли към себе си. Лили отново се почувства като малко дете. Клара беше лелята, която тя никога не беше имала. Двете с Мийви бяха наистина като сестри.

— Кажи ми за баба! — нетърпеливо заразпитва тя.

— Не знам откъде да започна… — поколеба се Клара. — Ох, мила, имам толкова въпроси! Какво се случи с теб? Къде беше цели девет години? Кога си дойде?

— Един приятел имаше работа насам и ме докара. Ще ти разкажа всичко, но първо трябва да я видя.

— Тя е в Окръжната болница.

— Разбрах. Ще ме откараш ли дотам? Не мога да намеря ключовете за колата й.

— Чантата й е у мен. Взех я, когато я приеха в болницата. Ела, ще те закарам.

Лили въздъхна облекчено. Първото препятствие беше преодоляно. Без да губи повече време, тя се втурна в къщата, грабна чантата си и хлопна вратата. Опипа джоба на панталона си и се увери, че мобилният телефон е там. Сега той беше жизненоважен за нея, единствената й връзка с Лиам и Роуз. Клара вече беше изкарала стария син крайслер на пътя. Тя се настани до нея и двете потеглиха към града.

Колата напредваше бавно по тесните улички на Хабърд Пойнт и тя се загледа в познатите сгради. Всичко си беше постарому и в същото време, някак променено. Навсякъде се виждаха нови строежи. Повечето къщи все още пазеха провинциалния си чар, ала тук-там между тях се мъдреха безформени творения на съвременната архитектурна мисъл. Когато минаха покрай двора на Лангтри, тя извика:

— Какво става тук?!

— Ох, скъпа! Всеки ден изникват такива чудовища. Хората от Лонг Айланд купуват къщи по крайбрежието и постепенно превръщат Хабърд Пойнт в модерен курорт. Нали знаеш, матирано стъкло, алуминий… такива неща. Как успяват да преобразят хубавите ни къщи в такива погребални домове като този тук, и аз не знам.

— Мога да си представя как ги кълне баба.

— Нарича ги „новобогаташки паметници на глупостта“ — засмя се Клара. — Да знаеш колко ми липсва тя! Никой не може да ме разсмива като нея.

„Не може“! Лили се хвана за думите като удавник за сламка. Щом Клара говори за Мийви в сегашно време, може би нещата не бяха безнадеждни.

— Какво казват лекарите?

— Объркани са. Говорят за някакъв „неврологичен синдром“. Това би разсмяло Мийви. Знаеш колко ги обича тия измислени, „високо научни“ термини.

— Но каква е причината за този неврологичен синдром?

— Още не се знае. Резултатите от изследванията не са готови.

— Клара, защо сте я завели в Окръжната болница? Трябваше да се потърсят специалисти…

— Беше въпрос на живот и смърт, мила. Трябваше й спешна помощ. И какво толкова имаш против тази болница. Ти си родена там, баща ти — също. Дядо ти почина там.

— Но сега става дума за тестове и изследвания. Има специализирани клиники със съвременна апаратура…

— Баба ти е в добри ръце, момиче! Разбери ме, не знаех какво да правя. — Клара замлъкна за миг и понижи глас: — Тя страдаше много, Мара. През цялото време мислеше за теб. Твоето изчезване я съсипа.

Лили усети, че трепери, и стисна зъби, за да не се издаде. За пръв път осъзна ясно последиците от постъпката си. През всичките тези години страдаше за дома и за баба си, но какво костваше тази раздяла на Мийви?

— Напоследък като че ли усещаше — замисли се Клара. Зави по крайбрежната улица и отново насочи вниманието си към Лили. Погледна я подозрително и поясни: — Сякаш знаеше, че ще се прибереш.

В отговор тя промърмори нещо.

— Мара? Баба ти знаеше ли нещо? — настоя старицата.

— Вече не съм Мара — измърмори тя. — Сега съм Лили. Лили Малоун.

— Лили? Ох, чакай, че се обърках! — смая се Клара. — Ще ми трябва време да свикна. А сега ще ми кажеш ли къде беше през всичките тези години?

— Бягах, Клара. От Едуард.

— Мислехме, че те е убил.

— Знам.

— Отвратително е да караш баба ти да преживява всичко това.

За пръв път Лили долови укор в гласа на старата жена.

— Има много неща, които не знаеш — каза меко тя. Зачуди се как ли ще се почувства Клара, като разбере, че Мийви е била в течение на събитията и не е споделила нищо с нея — с най-добрата си приятелка.

— Ами да беше ми казала — наежи се Клара. — А и на баба си. Тя трябваше да знае. Мъката разклати здравето й, Мар… Лили, де. Но откакто Едуард се появи, тя съвсем се промени.

— Едуард е идвал?

Старата жена кимна:

— Беше в началото на лятото. Един ден съвсем неочаквано спря колата пред вас. Донесе й чанта с твои работи.

— Това е било само претекст. Намерил е повод да я разстрои.

— Е, успя — намръщи се Клара. — Тя така се развълнува… Сама разбираш, тя мислеше, че той те е убил… — подметна старицата и отново хвърли изучаващ поглед към нея.

Лили се обърна към прозореца и се загледа в океана. Искаше й се да извика: „Не, не е мислела така! Тя знаеше!“

— Не те обвинявам — бързо добави Клара. Мисълта, че е наранила Мара, я накара да се изпоти. — Моля те, не го приемай така! Тя страдаше и преди появяването на Едуард, нямаш представа колко много страдаше. Не минаваше ден, без да спомене името ти, да съжали, че те няма, за да се порадваш на прекрасните й рози, на лятото. Все пресмяташе на колко години щеше да е сега детето ти.

Младата жена не отговори.

— Какво стана с него с него, Лили?

— Загубих го. Беше момче… Моля те, не ме питай, Клара!

— Извинявай, скъпа! Повече няма да спомена за това.

Лили кимна и замълча. Не можеше да й каже истината, а сърце не й даваше да я лъже още. Погледна крадешком към нея и още веднъж се учуди колко са я променили годините. Спомни си кестенявата й коса, само тук-там осеяна със сребърни нишки. Сега тя беше снежнобяла. Лицето й беше покрито със ситни бръчици. Ръцете, които държаха кормилото, бяха ръце на стара жена. Това я накара да се замисли колко много време е отсъствала от живота на Клара и Мийви и стомахът й се сви. Какво ли щеше да намери в болницата?

Клара подмина магистралата и пое по обиколния път. Лили поглъщаше познатата гледка с широко отворени очи. Минаха покрай складовете, после през квартал с нови къщи. Следваше малката горичка, след която пейзажът се промени. Навлизаха в градската част и къщите ставаха все по-големи и по-безлични. Внезапно си спомни малката си къщичка в Канада и й домъчня.

Най-после наближиха болницата. Влязоха откъм Сийсайд Авеню и спряха на големия паркинг зад сградата. Беше още рано за посещения и те намериха без проблем място за паркиране.

— В интензивното ли е? — нетърпеливо попита Лили.

— Не, горе е — отвърна Клара. — Ще дойда с теб.

Лили не каза нищо. Чувстваше изгаряща нужда да види баба си насаме, но не можеше да каже това на Клара. Не искаше да я обиди. Влязоха в сградата, качиха се на асансьора и спряха на петия етаж. Тръгнаха по дългия стерилен коридор. С всяка крачка сърцето на Лили биеше все по-силно. Усещаше го чак в гърлото си.

— Тука е — каза Клара и спря.

Баба й беше в самостоятелна стая. Утринното слънце тъкмо се надигаше от речните води на Темс и светлината от първите му лъчи струеше през високите прозорци. Лили примигна няколко пъти, за да свикне с ярката светлина. Дочу характерния бипкащ звук на монитора и тръгна към него. Леглото и апаратурата бяха отделени от останалата част на стаята с жълти завеси. Тя надникна през цепката и зърна белия чаршаф. Под него се очертаваха формите на Мийви.

— Бабо! — изстена Лили, вдигна завесите и пристъпи към леглото.

— Мийви — приближи се и Клара. — Виж, Мара е тук! Дошла е да те види. Чуваш ли ме, скъпа? Тя се върна… — Сълзите я задавиха и тя отстъпи назад.

Лили не откъсваше поглед от леглото. Баба й лежеше по гръб, напълно неподвижна. По възглавницата бяха разпилени бели като на Клара кичури коса. Очите й бяха полуотворени и тя видя, че синият цвят в тях е все така наситен и ярък. Наведе се към леглото, взе ръката й в своята и долепи устни до челото й. Блъсна я специфичният мирис на болест. Именно този мирис я накара да си даде сметка за състоянието на Мийви. Очите й се напълниха с горещи сълзи. Баба й никога не миришеше така. Около нея винаги се носеше ухание на рози, море, лимонада, портокалови и джинджифилови сладки.

— Бабо — изплака тя, без да отделя устни от челото на Мийви. — Върнах се, бабо! Трябва да поговоря с теб! Моля те, събуди се! Моля те!

— Мислех си, че гласът ти ще я накара да дойде в съзнание — прошепна Клара. — Ох, мила, тя трябва да знае, че си жива. Не бива да си отиде, без да разбере, че си се върнала.

Лили погали безжизнената ръка на Мийви. Коленичи до леглото, доближи лицето си до нейното и се вгледа в познатите черти. Отново се почувства дете и спомените изникнаха в съзнанието й. След смъртта на родителите си тя се страхуваше да заспи. Ужасяваше се от мисълта, че ако затвори очи, на сутринта отново ще открие, че мама и татко ги няма. Струваше й се, че всяко събуждане е ново болезнено осъзнаване на липсата им.

Последните девет години този кошмар се завърна. Всяка сутрин се събуждаше с ужасната мисъл, че ще преживее още един ден далеч от най-близкия си човек. Осъзнаваше, че с бягството си лишава Роуз от любовта, която Мийви можеше да й даде, да им даде и на двете, и това я убиваше.

— Аз ли ти причиних това, Мийви? — прошепна тя и погали ръката й. — Или се умори да ни чакаш? Решила си, че никога повече няма да ме видиш?

— Добър ден, докторе — чу зад себе си гласа на Клара.

— Здравейте, госпожо Литълфийлд. Сестрата ми каза, че сте тук с още някого.

— Да, с най-близката й родственица.

— Здравейте. Аз съм доктор Къркланд — представи се той.

— Лили Малоун, внучка съм на госпожа Джеймсън — отвърна Лили и погледна назад.

Лекарят стоеше до вратата. Беше висок млад мъж, с руса, сресана назад коса и очила с тънки рамки. Сестрата, която стоеше зад него, я гледаше стреснато с широко отворена уста. Явно беше чула думите й:

— Вие сте… внучката й? Но това не е името…

Тя не можа да довърши. Беше толкова шокирана, сякаш виждаше призрак пред себе си. Лили се завръщаше от мъртвите, стъпка по стъпка.

— Права сте, скъпа — притече се на помощ Клара и любезно обясни: — Рожденото й име е Мара Джеймсън, но сега тя използва друго име.

— Искам да знам какво е положението на баба — рязко смени темата Лили. — Каква диагноза й поставяте?

— Засега нямаме точен отговор на този въпрос — отговори лекарят.

— Какви изследвания й направихте?

— Скенер, ЕАГ, ЕКГ, кръвна картина…

— Клара ми каза, че сте споменали за „неврологичен синдром“. Да не би да имате предвид удар?

Задаваше машинално въпросите. В себе си тя вече планираше да извика кардиолога на Роуз за консултация. Той беше изтъкнат специалист в тази област. Сигурно щеше да премести Мийви в Бостън. Там имаше отлични специализирани клиники, които щяха да я върнат в съзнание и да я стабилизират.

— Това беше първото, което си помислихме — кимна доктор Къркланд. — Беше в кома, когато я докараха. Но електрокардиограмата не показа никакви отклонения. И почти веднага след това тялото й започна да се гърчи в конвулсии.

Лили с усилие запази спокойствие. Беше й трудно да мисли за баба си като за безпомощно същество.

— После помислихме за евентуално туморно образувание в мозъка. Като неин лекуващ лекар се обърнах към специалист-невролог. Доктор Мийд е вече тук, ще имате възможност да се запознаете с нея.

— Това „евентуално“ означава ли, че може и да не е тумор?

— Така е — поклати глава той. — Не е тумор.

— Тогава какво?

— Направихме кръвна картина. Резултатите…

— Какво резултатите — попита Лили и усети, че стомахът й се свива на топка.

— Ами, странни са. Открихме много високо количество на въглероден окис в кръвта. Такива показатели намираме в кръвта на хора, преживели инцидент с неизправни печки или коли…

— Отравяне с въглероден окис?!

Лили знаеше много добре за какво става дума. Докато живееше в студения Кейп Хоук, тя се научи да проверява нагревателните уреди, газовата инсталация и винаги да открехва леко прозореца, когато колата работи на празен ход. Но сега беше лято!

— Да — потвърди лекарят, — но, госпожо Джеймсън… извинете, Малоун, не сме сто процента сигурни. Просто търсим логично обяснение за високите му нива в кръвта.

— Аз имам логично обяснение! — неочаквано каза тя.

Лекарят я погледна смаяно. И то наистина си беше за чудене — първо се появява от мъртвите, и то под чуждо име, след като във всички документи пише, че Мийви Джеймсън няма живи роднини, а после предлага и теория за случая на баба й. Доктор Къркланд не беше единственият любопитен. Сестрата явно беше разпространила новината сред персонала, защото коридорът постепенно се изпълни със служители, които искаха да я зърнат през стъклената врата. Лили не им обърна никакво внимание. Тя погледна лекаря право в очите и заяви:

— Това е работа на Едуард!

— Какво искате да кажете?

— Съпругът ми — твърдо каза тя. — Опитал се е да я убие.

— Да я убие! — объркано повтори доктор Къркланд и сбърчи чело, опитвайки се да разбере какво точно му казва тази жена.

— Да, искал е да убие баба — повтори тя и очите й плувнаха в сълзи. Колко много й се искаше преди девет години да беше взела Мийви със себе си в Кейп Хоук, да не я оставя тук, в лапите на Едуард.