Луан Райс
Сезонът на розите (19)

Осемнайсета глава

Следобедното слънце позлатяваше челата на островърхите скали и превръщаше водите около тях в течно злато. Цигулките огласяваха градчето и подканяха всички да излязат от дома и да прекарат последните дни от фестивала навън, да отпуснат сърцата си и да се насладят на музиката. Мариса и Джесика седнаха на камъка до рибарските лодки да послушат музикантите.

— Мамо, защо няма да свириш? — попита момичето.

— Не мога да свиря без леля ти.

— Но ти написа нова песен специално за фестивала!

Това беше истина. Вдъхновена от думите на Ана, а може би и от гласа на Патрик Мърфи по телефона, тя съчини песен и я нарече: „Захвърлени сред бурята“. Беше напълно готова, но Мариса чакаше своята половинка — без Сам нямаше песен, нямаше „Паднали ангели“.

Една група ирландски момичета изтичаха към кея и завъртяха зелените си носии във вихрен танц. От другия край на павираната улица се зададе ван, на който пишеше „Остров Принц Едуард“. Членовете на техния състав скочиха в движение и запяха с пълни гърди. На сцената пред хотела един квартет от Йормут изпълняваше „Танцът на Морийн“ Съставът им се състоеше от две цигулки, свирка и един акордеонист, който потропваше в такт и свиреше с цялото си сърце.

Мариса ги слушаше с удоволствие, но надигаше глава при всяка кола, която се задаваше по пътя. От погледа й не убягна и задаващият се по канала ферибот. Бялата кабина на щурвала имаше цвят на старо уиски под косите лъчи на следобедното слънце. Малко по-назад лъсна черният гръб на кит, изду се като малък остров и изчезна между пенливите бели следи на ферибота. Всеки момент слънцето щеше да потопи лъчите си в океана и денят щеше да свърши. Още един пропуснат ден… Тя рязко обърна глава и се опита да се концентрира върху изпълнението на квартета. Добри бяха момчетата, дори много добри, но ако Сам беше тук, те не биха имали шанс.

Джесика стана и отиде към брега да дебне повторното появяване на кита. Те винаги излизаха отново — гмуркаха се по течението, което идваше от залива на Сейнт Лоурънс и гъмжеше с планктон, и после изскачаха отново на повърхността, за да поемат въздух. Ако Джесика имаше достатъчно търпение, щеше да дочака новото появяване Мариса беше сигурна в това.

Напоследък нещата, в които беше сигурна, бяха малко. Докато живееше с Тед, изгуби вяра в себе си. Загуби музиката, загуби приятелите си, дори и Сам се отказа от нея. През всичките тези години, в които сестра й работеше къде ли не по света, тя винаги намираше начин да се прибере в Балтимор за празника на Сейнт Патрик, Мари са хващаше влака от Бостън и двете се срещаха в бар „Бларни Стоун“, качваха се на сцената и взривяваха залата с виртуозните си изпълнения.

Да, Мариса изгуби себе, докато беше с Тед. Преживя неща, които не би си и помислила, че могат да се случат на човек като нея. Някога беше силна и смела. Основа клиника за социално слаби семейства в Балтимор. После отвори още една в Южен Бостън и продължи да работи дори когато се наложи да тича по цял ден от клиниката вкъщи и обратно, за да се грижи за първия си съпруг, Пол, който лежеше безпомощен вкъщи с рак на лимфните възли. Но той си отиде и всичко се промени. Защо не остана силна след смъртта му? Защо попадна толкова лесно в лапите на борсовия агент, на когото Пол беше доверил всичките им инвестиции и капитали? Той я ограби, раздели я от Сам и трябваше да убие кученцето на дъщеря й, та Мариса да събере кураж и да избяга от него.

— Мамо, виж! — завика Джеси и посочи към морето. От гърба на кита изригна фонтан от фини пръски, които проблеснаха като златен прах на фона на оранжевия залез. Мариса се усмихна, за да й покаже, че е видяла, но погледът й се плъзна към ферибота. На него имаше нещо, което прикова вниманието й.

Фериботът напредваше по водния канал между гранитните скали. Палубата му беше задръстена с коли и камиони на хора от цял свят, които бързаха да хванат последните дни на музикалния фестивал. Някои от пътниците бяха излезли от возилата си и се подпираха на перилата, за да поемат чист въздух и да послушат ирландската музика, чиито звуци вече достигаха до тях. Една двойка ястреби пикира над главите им и се понесе към близката боровата гора. Пасажерите вдигнаха глави да проследят грациозния им полет, всички без един, който гледаше към Мариса и махаше усърдно с ръка, ухилен до уши. Тя срещна погледа му и го разпозна.

— Джеси, ела! — извика, без да откъсва поглед от ферибота.

Грабна ръката й и двете затичаха към брега. В това време цигулките се извисиха и подеха „Гъски в тресавището“, и хората по пейките и на одеялата, които бяха разпънали на зелената морава пред хотела, започнаха да пляскат в такт с ръце. Ан и Джуд Нийл бяха на верандата. Ан видя енергичното махане от борда, усмихна се хитро и даде знак на Мариса, че се радва заради нея.

Витлата на ферибота се задвижиха в обратна посока, моторите изреваха и водата около тъмночервения корпус се разпени като врящо масло, фериботът спря и металните платформи опряха на мостика с невъобразимо скърцане и дрънчене. Почти веднага пътниците включиха двигателите на колите си и шумът се възобнови. Мариса стоеше с протегнати напред ръце, сякаш се опитваше да достигне до човека на платформата направо през водата.

Хората започнаха нетърпеливо да надуват клаксоните. Само един камион остана без шофьора си — този на Патрик. Той продължаваше да стърчи на перилата, силно наведен напред, към водата. Залязващото слънце правеше червената му коса да блести като къс медна руда, а сините му очи искряха от радост. До него стоеше черно куче с провесен розов език и размахваше дружелюбно опашка, сякаш и то се радваше да ги види.

— Ти дойде! — каза Мариса и се усмихна.

— Наложи се — викна той. — Изпълнявам специална мисия.

Мариса наведе смутено глава. В този момент Джеси видя черния лабрадор, изскочи пред нея и се устреми напред — беше готова да нагази във водата, за да се добере до него.

— Мисия ли? — намеси се тя. — Леля участва в мисии, не ти! Пътува из всички краища на света и лекува болните. Сега например е в Перу.

— Джеси! — повиши тон Мариса. Разбра, че дъщеря и е разочарована, дето вместо Сам с ферибота идваше някой друг, и се опита да я предпази от хапливите думи, които би могла да изпусне в раздразнението си.

В отговор Патрик се засмя с глас.

— Тя ще дойде — упорито тропна с крак момичето. — Сигурно вече пътува насам. Знае, че има фестивал на музиката и ние я чакаме. Ще видиш, че ще дойде, няма да пропусне тази възможност. Не би разочаровала племенницата си!

— Джесика! — повтори строго майка й и хвърли предупредителен поглед към Патрик. Нямаше защо да се хили така щастливо. Думите на дъщеря й не бяха толкова весели. Но той не й обърна внимание. Засмя се още по-силно и каза:

— Права си. Леля ти няма да те разочарова.

— Патрик — ядоса се Мариса. Имаше ли представа той колко много обичаше леля си Джеси и как преживяваше липсата й? Не биваше да й дава напразни надежди, това можеше да я нарани силно.

— Я по-добре слизай от там — каза Джеси. Ръката й все още беше протегната към кучето и тя бе нетърпелива да го погали и да си поиграе с него. — Каквато и мисия да си имал, вече е минало. Сега си тук.

— Мисията ми е… — започна Патрик, загледан в Мариса.

— Да навиеш леля да дойде тук — прекъсна го момичето.

— Не му отне много време — чу се един до болка познат глас.

Мариса повдигна очи. Кабината на щурвала беше висок куб точно по средата на палубата. От четирите посоки имаше широки прозорци, за да може капитанът да вижда всичко около него — китове, делфини, рибарски лодки, птици и дори паднали ангели… Защото, изглежда, беше срещнал един ангел по пътя си и сега стоеше усмихнат до отворения прозорец, и им махаше с ръце. До него едно луничаво лице с развени от вятъра червени коси и яркозелени очи държеше над главата си очукан калъф за цигулка, викаше нещо към тях и гласът звучеше така, сякаш притежателят му имаше ефирни ангелски крила на гърба си.

— Ехо! Тук съм! — извика тя.

— Лельо Сам! — викна Джесика толкова силно, че гласът й заглуши шума от работещите автомобилни мотори.

Патрик изкара камиона и го остави на паркинга на пристанището. Сложи каишка на Флора и се запъти към двете сестри, но спря на половината път, за да се наслади на картинката пред него. Мариса и Сам се прегръщаха и плачеха, а Джесика беше между тях и се притискаше здраво и в двете. Мариса се втренчи в сестра си с широко отворени очи, трудно й беше да повярва, че тя най-сетне е пред нея — от плът и кръв.

— Сам, ти дойде! Ох, Сам… — нареждаше тя и галеше косите, раменете и ръцете й.

— С малко помощ от негова страна — каза сестра й и погледна дяволито към Патрик.

— Патрик, благодаря ти! — обърна се Мариса към него и протегна ръце за прегръдка. Той се приближи изненадващо свенливо, прие неловко целувката й и бързо се отдръпна.

— Толкова се радвам, че нещата между вас се оправиха — смотолеви той и наведе поглед.

— Кажи ми какво стана! — попита тя. Мимолетният допир до него накара краката й да се подкосят и тя беше благодарна, че Сам и Джесика я придържаха.

— Обадих се на сестра ти отново и тя вече беше решила. Багажът й беше готов, така че аз просто я докарах до тук.

— Багажът ти е бил готов? — попита Мариса и притисна ръце към гърдите си.

Сам кимна и сълзите й потекоха. Сестра й не можеше да откъсне поглед от очите й. Колко време не беше поглеждала в тях? Две години? Или повече? Бяха най-яркозелените очи, които някога беше виждала. Прииска й се да докосне лицето й, да избърше сълзите и да целуне мокрите й страни, но се сдържа. Искаше да чуе цялата история докрай.

— Наистина, бях готова за път — заяви Сам със задавен от сълзи глас. — Посещението на Патрик… той ми помогна да осъзная каква голяма нужда имам от теб.

— Ние също страдахме много — каза Мариса.

— Много, много, лельо Сам! — присъедини се и Джесика.

— Милата ми кръщелница! — наведе се тя към нея. — Колко си пораснала! Не мога да повярвам… — Клекна, зарови лице в ръцете си и зарида. — Как можах да пропусна цели две години от живота ти…

— Не съм спирала и за минутка да мисля за теб. — Джеси погали огнената коса на леля си.

— Ох, слънчице — изхълца тя, — нямаше ден през тези години, в който да не съм мислила за вас с майка ти, независимо къде съм била и какво съм правила.

— Сам, ти си най-важният човек за нас, повярвай ми! — щастливо каза Мариса.

— Обичаме те, лельо! — притисна се Джесика в нея.

— Това никога няма да се повтори! — твърдо заяви Сам и вдигна насълзените си очи към тях. — Ще можете ли да ми простите?

Виж ти, въпрос! Сам продължаваше да ги гледа и очите й горяха в няма молба. Мариса й отвърна с нежност, която показваше, че не е спирала да я обича, че Сам все още е нейната малка сестричка, на която вечер четеше „Мечо Пух“ и която й беше пръв помощник в изучаването на трудната биохимия и епидемиология.

— Сам! — тихо промълви тя и я привлече към себе си.

— Не знаех, че си го напуснала завинаги — изплака сестра й и стисна ръцете й. — Ти винаги се връщаше при него и аз не исках повече да бъда свидетел на това самоубийство.

— Толкова съжалявам! — зарови лице на рамото й Мариса.

Двете сестри останаха дълго така, прегърнати, допрели главите си една до друга. И неочаквано Мариса усети, че годините на раздяла отлитат безследно, сякаш никога не ги е имало. Те бяха Сам и Мариса, неразделните сестри, независимо на какво разстояние се намираха една от друга.

— Мамо, лельо, вече всичко свърши — каза Джесика ентусиазирано. — Сега вече сме заедно.

Мариса погледна към Патрик и очите й му казаха всичко. Чувствата й бяха по-силни от всякакви думи на благодарност. Това ново преоткриване между двете, тази радост да държи отново сестра си в прегръдките си — всичко това беше възможно единствено благодарение на него, въпреки че той продължаваше да стои настрана. Погледите им се срещнаха и тя искаше да му подаде ръка и да го покани при тях, но се смути. Очите му бяха пълни с нежност, каквато не беше виждала от много време, от момента, в който нейният Пол си отиде…

— Благодаря ти, Патрик! — каза тя.

— Няма нужда да ми благодариш — отвърна той.

— Имам нужда да ти го кажа! — възрази тя. — След всичко, което направи за нас…

— Заслугата не е моя — сви рамене той. — Ти имаше нужда от Сам и тя също имаше нужда от теб. Аз просто й го казах.

— Знам — отвърна Мариса, но всъщност искаше да каже много повече.

— Време е да настаниш сестра си — каза Патрик ни в клин, ни в ръкав и отстъпи назад.

Мариса отвори уста да каже нещо, но се отказа. Може би той беше решил да докара Сам до тук и веднага да се върне обратно. Тя просто грешеше, само си въобразяваше, че в погледа му има нещо повече от симпатия… но той продължаваше да я изпива с очи и това й напомни за един друг мъж, който я гледаше така и който наистина я беше обичал с цялото си сърце.

— Лельо, нали си носиш цигулката? — попита Джесика.

— Разбира се! — Сам погледна към сестра си. — Сега ще видиш как ще пометем другите участници и ще оберем всички награди.

— Наистина ли си решила да се явим на конкурса? — попита Мариса със затаен дъх. Тя все още не можеше да повярва на промяната в живота си.

— Мислиш, че ще оставя славата на някакви си хлапета? — погледна я бойко Сам. — След всички тревоги, които създадохме на Патрик?

— Какви ти тревоги! — възрази Пат, но сърцето му се разтуптя като на първокласник пред черната дъска и той леко се олюля на петите си.

— Много ми харесва кучето ти. — Джеси клекна до Флора. Погали я и сключи ръце около врата й.

— Флора, запознай се с Джесика — усмихна се Патрик и най-сетне откъсна поглед от Мариса. Протегна схванатите си от шофирането рамене и се огледа наоколо с желание да намери местенце за себе, за да остави семейството насаме. — Дано хотелът ви да приема кучета. Май трябваше да се обадя предварително и да си запазя стая.

Значи щеше да остане, помисли си Мариса и се усмихна.

— Ан и Джуд са при сцената — каза и с готовност предложи: — Ела да отидем горе и да видим. Сигурна съм, че ще намерят място и за двама ви.

— Тъкмо ще видим кой се поти на сцената в момента.

Сам тайно погледна към ферибота. Капитанът, който Мариса беше виждала и друг път, но никога не беше разговаряла с него, товареше нова колона коли за обратния си курс. Беше мършав дангалак с къса кестенява коса, скрита под веселяшка гръцка рибарска шапка. „Не е за изхвърляне“ — помисли си Мариса, докато го гледаше как приведен над пулта за управление се усмихва на Сам.

— Познаваш ли го? — запита тя сестра си.

— Това е Ти Джей Маккуин — каза тя и махна за последно към красивия капитан, който наду сирената и фериботът се отдели от пристанището.

— Виж ти! Аз живея тук от месеци и дори и името му не знам, а ти се качи веднъж за двайсет минути на ферибота и вече се поздравявате!

Сам наведе срамежливо очи и се усмихна така, че трапчинките й се показаха:

— Просто намерихме общ език, какво толкова?

— Сега вече може ли да потърсим място за Флора в хотела? — нетърпеливо ги подкани Джеси. — И после трябва да проверим, да не би да са свалили „Падналите ангели“ от програмата.

— Чудесен план! — засмя се Патрик и отново погледна Мариса в очите.

Сам хвана под ръка сестра си и я поведе към хотела. Мариса хвърли поглед през рамо и видя, че Патрик подава на Джесика каишката на Флора и й показва как да я държи.

— Някога и аз имах кученце — заговори момичето.

— Така ли? — заинтересува се той. — Значи обичаш кучета.

— Много.

— И аз.

Мариса бързо поведе Сам напред. Не искаше да я видят, че плаче, макар че сълзите й бяха от радост. Тя знаеше какво означава за дъщеря й да срещне мъж, който обича кучета.