Луан Райс
Сезонът на розите (24)

Двайсет и трета глава

Когато Патрик престана да следва белия микробус, часът беше вече осем. Той се отправи към града с надежда да завари Мариса в магазина, но вратата вече беше заключена и прозорците не светеха. Докато се чудеше I накъде да продължи, до ушите му достигна познат кучешки лай. Погледна нагоре към хотела и видя Флора. Тя тичаше след една топка заедно с Джесика, мяташе се из тревата и лаеше от възбуда.

На сцената свиреше някакъв състав, наречен „Седемте арфи“. Музиката им напомняше любимите му „Чифтънс“ и кръвта му заигра. Остана още малко в колата, за да послуша, и погледът му случайно попадна на Мариса. Тя не го забеляза, седеше на стълбите пред хотела, наблюдаваше играта на дъщеря си и от време навреме хвърляше поглед към океана, но мислите й като че ли бяха другаде.

Сърцето му подскочи. Ето това беше неговият шанс. Нали затова пропътува хиляди километри от Кънектикът до тук, за да може да бъде с Мариса, да й каже какво чувства към нея. Тя беше толкова мила по телефона, даде му повод да си мисли, че между тях би могло да има нещо повече. Защо тогава се чувстваше толкова нервен?

Слезе от колата и се запъти към нея. Начинът, по който тъмната коса падаше на очите й, накара дъха му да спре. Беше толкова красива, че сърцето му щеше да се пръсне. Той се приближи и приседна до нея на стълбите. Двамата се погледнаха и въпреки че не си проговориха, очите и усмивките им казаха всичко. Патрик все още се чувстваше несигурен, не можеше да повярва, че е тук, в това малко, скрито от света градче с тази скромна и тиха жена, която беше обсебила мислите му от първия миг, в който я видя.

Изненадан от себе си, той се пресегна и прибра непослушния кичур, който падаше над очите й, зад ухото. Поигра си с къдриците, преди да отдръпне ръка.

— Ох! — изненадано възкликна тя.

— Имаш много красиви очи! Не бива да ги криеш — каза той.

— Благодаря ти! — смутено изрече тя.

— Сигурно си помислила, че се крия.

— Имаше такова нещо.

— Просто исках да дам време на теб и на сестра ти да се изясните.

— Оценявам го — каза тя, — но вече започна да ми липсваш.

Той се загледа в очите й, изненадан от щастието, което предизвикаха думите й. Мъглата беше изчезнала и вечерта идваше ясна и свежа, звездите бавно изплуваха от пазвата на синьото небе и докоснаха с бледата си светли на отиващия си ден.

— Какво прави днес? — попита тя.

— Имах малко детективска работа.

— За Лиам ли? — досети се тя.

— Да — усмихна се той. — Шпионирах.

Наистина, цял ден беше по следите на Лафарж и единственото нещо, което го накара да напусне поста си, беше желанието му да я види. За съжаление беше много късни за вечеря, но поне можеше да поседи с нея.

— Не бих искала да те отвличам от работата ти — каза тя.

Той не отговори.

— Всъщност — продължи тя, — помислих си, че може да ти е нужна помощ.

— Наистина ли? — усмихна се широко той.

Мариса кимна:

— Сестра ми би могла да се погрижи за Джесика и Флора, ако нямаш нищо против да ти правя компания. Мисля си, че шпионската работа е доста скучна, ако няма с кого да си кажеш две думи.

— Така е — съгласи се той.

— Изчакай да поговоря със Сам и се връщам веднага.

— Добре — отвърна Патрик и се загледа в тичащата към хотела жена. Не можеше да повярва на късмета си. Сандра мразеше работата му, не искаше да слуша за нея и със сигурност не би се съгласила да виси с него, докато той дебне някого. Сигурно и Мариса нямаше да повтори, като разбере колко досадно е това.

Флора го усети и затича към него. Зад нея заприпка и Джесика. Патрик се зарадва, погали кучето зад ушите, точно където то обичаше най-много, и се усмихна на момиченцето:

— Много съм ти благодарен, че се грижиш за Флора.

— Тя е прекрасна! — задъхано каза Джесика. — Най-доброто куче, което някога съм виждала… с изключение на едно друго.

— Друго ли?

— А-ха! — кимна тя. — Тали.

— Коя е Тали? — попита Патрик.

Но детето се обърна и отново метна малката жълта топка за тенис към поляната, Флора се хвърли със скок след нея и Джесика я последва. Те заобиколиха една група, която играеше фризби, и се спуснаха към белведерето. Флора хвана със зъби топката и се покачи по стълбите на малката кръгла постройка в центъра на поляната.

— Здравей, Патрик — викна Сам и слезе по стълбите на хотела.

— Здрасти.

— Цял ден гонят топката — каза тя и се загледа в Джесика и Флора. — Първо беше и приятелката на Джес Али, но тя се умори и нашите продължиха сами.

В това време Джесика обви с две ръце шията на Флора и зашепна нещо в ухото й:

— Много мило от нейна страна да се грижи цял ден за Флора.

Сам изненадано го погледна:

— Не знаеш ли? Твоето куче прилича на нейното.

В гласа й имаше нежност и някаква печал, която го обърка. Той искаше да я разпита за кучето на Джесика, но в този момент Мариса излезе от хотела заедно с Ти Джей.

— Сигурна ли си, че няма да ти е неприятно? — обърна се Мариса към сестра си.

— Кое да ми е неприятно, да се разхождам с племенницата си ли? — попита Сам. — Никога!

— Мога да ти правя още малко компания, ако нямаш нищо против — обади се Ти Джей. — После трябва да се прибера. Утре съм първа смяна.

Сам му се усмихна и кимна. Мариса взе якето и чантата си и извика към Джесика, че няма да се бави много. В отговор дъщеря й махна с ръка и тя погледна към Патрик, за да му покаже, че е готова.

Двамата тръгнаха през поляната към камиона. Хората, насядали около сцената, ги изпратиха с любопитни погледи и Патрик усети гордост, че до него върви такава красива жена като Мариса. Ирландската музика се носеше над града и създаваше празнично настроение. Той отвори вратата на камиона и помогна на Мариса да се качи. После зае шофьорското място и те потеглиха.

Минаха покрай кея и се понесоха по пътя, който се изкачваше и навлизаше дълбоко в сърцето на гъстите борови гори на Кейп Хоук. От тук заливът изглеждаше тъмносин. Високите скали засенчваха водите на тесния проток, който извеждаше корабите от пристанището. Сребърните пламъчета на звездите надничаха през клоните ни боровете, приведени над тесния горски път.

Патрик следваше маршрута, по който беше карал по рано през деня, докато следеше Лафарж. В този участък нямаше къщи, единствената намеса на човека бяха тесните пътища, настлани с дървени трупи, които прорязваха гъстата гора.

— Можеш ли да ми кажеш какво точно ще следим? — попита го Мариса.

— Разбира се — отвърна той. — Миналата седмица Лиам видял един човек от Кейп Хоук надолу към Блок Айланд. Канадските рибари нямат право да ловуват в американски води. Лиам подозира, че този приятел не само лови риба, но и търгува с делфини. Случайно видях въпросната личност да слиза от ферибота днес.

— Това е добре, нали? Щом е тук, не може да лови делфини в Ню Ингланд.

— Така е — съгласи се Патрик, — но от това, което научих от Лиам и Ти Джей, Джерард Лафарж е хитра лисица. Микробусът, който караше, имаше отзад хладилна камера и на мен ми се ще да видя какво има вътре.

— Джерард Лафарж?! — изненада се Мариса.

— Да. — Патрик зави по покрития с чакъл път, който се спускаше към долината по протежението на фиорда.

— Но той не живее тук — учуди се тя. — Не го познавам много добре, но съм го виждала да излиза от една къща в другия край на града, зад пощенската станция. Пътят му минава покрай паркинга, който е наблизо, и често съм засичала него или съпругата му, когато отивам да си прибера пощата.

Патрик присви очи. Тази информация трудно се вместваше в пъзела, който редеше в главата си. Беше видял със собствените си очи как Лафарж паркира зад една малка къща от червени тухли, как слиза от микробуса и се усмихва на жената, която излезе да го посрещне. Дали не беше някоя долнопробна любовна история? Тайно посещение при любовница?

Те навлязоха в участък, където гората беше по-гъста и тъмна. Патрик трябваше да запали фаровете. Тъмнината им даваше предимство да се приближат максимално до къщата, но щеше да се наложи да карат със запалени фарове, докато стигнат. Така можеха лесно да ги забележат. Тук хората не очакваха късни посетители, наоколо нямаше нищо друго, освен дървени пътища и няколко къщички, скрити между високите борове.

— Познаваш ли жена му? — попита той.

— Не лично, но съм я виждала много пъти.

— Една дребна жена със спортна фигура и светла коса? — помъчи се да опише той жената, която беше посрещнала Лафарж.

— Не, напротив — каза Мариса, — висока е колкото мен и е с червена коса като Сам.

— Хм! — намръщи се Патрик.

Когато наближиха червената къща, той загаси светлините. Бавно обиколи около нея и установи, че белият микробус е още тук. Прозорците зад плътно спуснатите завеси светеха и от комина излизаше дим. През прозорците на стаята отляво се виждаше синята светлина от включен телевизор. Патрик внимателно придвижи камиона още половин километър и сви по тесен път без табелка, който си беше набелязал по-рано през деня. Той пълзеше през гъстата гора и му даваше възможност да спре малко зад къщата. От тук можеше да следи входа, без да бъде забелязан. Беше идеално за целта — клоните на високите борове от двете страни на пътя образуваха арка над главите им и мястото оставаше тъмно въпреки надничащата отгоре луна, а по-тънките вейки се извиваха така причудливо, че оформяха естествена пролука към входа на къщата. Нямаше по-подходящо място за наблюдение. Нямаше по-подходящо място да бъде с Мариса. Усещането, че е съвсем сам с нея, заключен в пазвата на огромната планина, го накара да забрави защо всъщност е тук.

— Обичам мириса на гора — прошепна тя.

— Аз също — каза Патрик. — В провинцията ли си израснала?

— Не, в Нюпорт, Роуд Айланд. Живеехме на Сприж Стрийт, точно срещу църквата „Света троица“. Мястото е нещо като малък град в рамките на голямото сити.

— Познавам Нюпорт — кимна той. — Ние живеехме и един крайбрежен район на Кънектикът и често през уикендите прескачахме до Нюпорт. Беше много забавно, но аз не можех да плувам и баща ми не беше богат, така че се чувствах малко не на място.

— Аз също не можех да плувам и баща ми нямаше големи възможности — отвърна Мариса.

Патрик отмести очи от червената къща и я погледна изненадано. Тя му се усмихна мило.

— А пък аз си мислех, че всички момичета на кея в Банистър са плувкини. Бях убеден, че до една ходят в частни училища, имат попечителски фондове и подобни глезотии, докато аз бях син на обикновен редови полицай, на който бъдещето не му предоставя нищо, освен също да стане полицай.

— Баща ми беше учител — каза Мариса, — а мама — медицинска сестра.

— Ето защо вие със Сам…

— Да. Първо учихме в държавното училище, където преподаваше баща ми. Често слушахме мама да говори за хората, на които е помогнала в спешното отделение. Тя работеше там и се вълнуваше за всеки болен, разказваше надълго и нашироко за един или друг случай и ние виждахме, че за нея всеки пациент е важен. Тя наистина си обичаше работата и спаси много хора през годините — пострадали при автомобилни катастрофи, удавени, задавили се малки деца или с висока температура… Тя беше нашето вдъхновение.

— А от кого наследихте любовта към музиката? — запита Патрик.

Мариса се засмя:

— В Нюпорт е пълно с хора, отдадени на музиката. Имаше едно семейство с десет деца, които често изнасяха концерти в нашата църква. Всяко от тях свиреше на някакъв инструмент. Ние със Сам искахме да сме като тях. Аз започнах да взимам уроци по цигулка в четвърти клас и след една година тя ме последва.

— И вие станахте толкова добри, че успяхте да си осигурите място в училището за медицински сестри?

Тя кимна:

— Обичахме да работим на пълни обороти. Цяла седмица тичахме от училище в болницата, дори нямахме време да си кажем „здрасти“. Но дойдеше ли събота, скачахме в колата и потегляхме към Джорджтаун или в едно от двайсетината заведения в Балтимор, които често ни канеха да свирим. Излизахме на сцената и дори и да не сме имали време да се упражняваме през седмицата, хващахме цигулките, пеехме старите песни и звучеше така, сякаш сме репетирали всяка нощ.

— Заслужавало си е да ви чуе човек — усмихна се Патрик. — И съм сигурен, че и сега ще се представите чудесно.

— От къде знаеш, ти не си ни чувал.

— Помолих Сам да ми върне това. — Бръкна в джоба на страничната врата на камиона, извади касетата и я пъхна в гнездото на касетофона. Намали звука, за да е сигурен, че никой извън кабината няма да ги чуе, и погледна към Мариса. Отначало се чу невъобразим шум, но скоро нежните гласове на сестрите надвиха и запяха „Ела на хълма“. Клиентите, явно омагьосани от ангелските гласове, също както беше омагьосан и Патрик, замълчаха и песента зазвуча ясно.

— Ние никога не сме записвали песните си — смути се Мариса.

— Това е любителски запис — усмихна се Пат. — Единствен и неповторим!

— Сам ми каза, че този запис я е убедил да дойде в Кейп Хоук.

— Може и да ти е казала — поклати глава той, — но не е така.

— Как да не е така? — объркано попита тя.

— Не, разбира се! Истинската причина си самата ти. Това, което чувства към теб.

— От къде си толкова сигурен?

Патрик замълча. Слушаше красивата песен, поемаше с пълни гърди чистия въздух и гледаше в очите й. Тя беше тук, припяваше тихичко, гласът й се сливаше с неговия глас и изпълваше сърцето му с нежност и възторг. Кожата му настръхна от близостта й. Вече не си спомняше откога не беше изпитвал такива чувства. Съдбата го срещна с ней след дълго и упорито деветгодишно издирване на Мара Джеймсън и още като я видя, Патрик усети, че ледът в сърцето му се стопява. Може би целта му не е била Мара, може би е търсил Мариса през цялото това време?

— Обожавам гласа ти — каза тихо той.

Тя поклати глава и възрази:

— Сам има най-прекрасния глас на света. Почакай да ни чуеш утре на конкурса. Когато чуеш с каква лекота покорява височините…

— В момента чувам как ги покоряваш ти. Ето, чуй се сама! — Посегна да хване ръката й. Стори му се, че никога не е виждал истински смарагд да блести така ослепително, както очите й в този момент. Искаше му се да остане така завинаги, обгърна раменете й с другата си ръка и я целуна.

Дълго време не отделиха устни. После Мариса наклони глава и я положи на гърдите му. Патрик се надяваше тя да може да чуе колко силно бие сърцето му. Рамото й се притискаше нежно до него и той не смееше да мръдне, за да не развали магията на мига. Искаше му се това да продължи вечно. Минаха минути, докато си спомни, че са тук, за да следят червената къща, но в момента нямаше сила, която би го отделила от Мариса.

Клоните над тях се разлюляха и една голяма сива птица излетя. Патрик се стресна, изплашен за Мариса. Притисна я до себе си, но тя се отдръпна и го погледна весело:

— Това е кукумявка.

— Кукумявка ли?

— Да — спокойно обясни тя. — Те спят цял ден и се събуждат, щом се смрачи. Цяла нощ ловуват. Гората до нашата къща е пълна с кукумявки.

Патрик никога не беше мислил за тези птици като за романтични същества, но сега ги виждаше точно такива. Струваше му се, че всичко около тях носи някакъв особен смисъл — кукумявките, които кръжаха около тях, преплетените клони, които образуваха своеобразен покрив над главите им, ясните звезди. Дори китовете, които се гмуркаха в залива, носеха някакво специално очарование, което го завладя и вля живот в уморената му душа. И Мариса, най-вече Мариса — нейният кристалночист глас, идващ от касетата, и тя самата, притисната до него — ето това беше най-голямото вълшебство в тази нощ. Той погали лицето й, целуна я отново и се смъкна на седалката, за да може да я усети по-близо до себе си. Кожата й беше толкова мека, че се уплаши да не би грубите му ръце да я наранят. Беше готов да прекара така цялата нощ, но след малко тя се отдръпна и го попита:

— Мога ли да те попитам нещо?

— Разбира се!

— Защо ни помогна? Защо си направи труда да доведеш Сам?

— Не знаеш ли отговора? — попита я той.

Тя го погледна напрегнато, очите й станаха още по-големи, сякаш очакваше да чуе нещо, което би могло да я нарани. Патрик искаше да я целуне отново, но вълнението й се предаде и на него и той остана загледан в зелените очи.

— Мисля, че го знам, но все пак исках да те попитам — прошепна тя. — Виждаш ли, аз имам дъщеря…

— Знам.

— Каквото и да правя — продължи тя, — каквото и да чувствам, не бих направила нищо, което би я разтревожило, никога…

Патрик чакаше да довърши мисълта си, загледан в нея.

— Никога не бих допуснала някой да я нарани отново.

— За нищо на света — каза той. Не беше нужно дори да споменават името на Едуард Хънтър.

— Днес наблюдавах играта на Джесика и Флора. Тя е влюбена в това куче. Винаги е обичала кучета, всъщност тя си е такава — готова да даде любовта си на всеки — но Флора е първото куче, с което има възможност да се сприятели.

— Спомена ми, че е имала кученце.

Мариса кимна.

— Искаш ли да ми разкажеш за него?

— Тед го ритна и дъщеря ми видя. — Думите излизаха с мъка от устата й, но тя се насили да продължи: — Аз се опитах да го спася, но не успях. Малката Тали умря пред очите й.

— Много съжалявам! — промълви Патрик, потресен от чутото.

— Виждаш ли, аз съм виновна за болката, която Джеси изживя. Знам, че си прекрасен човек, но заради нея трябва да бъда много внимателна. Можеш ли да ме разбереш?

Разбираше я. Той също някога беше донесъл разочарование на най-близкия си човек. Искаше да й разкаже за своя брак, за това колко много вярваше в брачната клетва и как мислеше, че най-важното нещо в живота е семейството. И въпреки това допусна най-голямата грешка — постепенно започна да пренебрегва съпругата си заради работата. Позволи полицейските задължения да завладеят изцяло живота му. Искаше да й каже и много други неща, но гърлото му беше пресъхнало.

— Разбирам те, Мариса — успя да прошепне.

— Джес се привърза към Флора — каза тя.

— Радвам се. Това е добре за нея.

— Добре ли е? — попита тя и се загледа в него, сякаш отговорът му имаше съдбовно значение за нея.

Патрик преглътна тежко и отвърна:

— Много е добре. — Искаше да добави, че е добре, защото Джеси ще има възможност да прекарва много време с Флора. След четирите години самота той не вярваше, че ще обича отново, но сега, докато държеше Мариса в прегръдките си, разбра, че има шанс — и за него, и за нея.

Те се целунаха отново. Пръстите на Мариса погалиха раменете му и кожата му настръхна въпреки топлината, която топеше ледената обвивка около сърцето му, трупана там от толкова дълго време.

Внезапно нощта навън избухна в хиляди червени звезди, сякаш огнени искри изскачаха от нечий комин. Мариса погледна към тях, отдръпна се от Патрик и той внезапно си спомни какво всъщност правеха тук, в най-гъстата част на гората.

— Какво е това? — стресна се тя.

— Изгарят нещо в камината — замислено отвърна той и се загледа в искрящия фонтан над покрива, — нещо сухо, може би хартия. Ще потърся пролука между завесите и ще се опитам да разбера какво правят.

Той отвори вратата на камиона. Мариса също се приготви да слезе.

— Ще дойда с теб — каза тя.

Патрик искаше да й нареди да стои вътре, но тя имаше толкова решителен вид, че предпочете да замълчи. Двамата затвориха лекичко вратите и внимателно се промъкнаха към къщата. Нападалите по земята борови иглички образуваха мек килим, който заглуши шума от стъпките им. Във въздуха се носеше миризма на горящо дърво, но те доловиха и отвратителна воня на разложена риба.

Щом достигнаха до паркирания микробус, даде знак на Мариса да остане там. Тя кимна и се прикри в сянката на автомобила. Патрик се приближи към къщата. Дворът беше изчистен от дървета и храсти, но боровете около него бяха толкова високи и разклонени, че спираха лунната светлина и мястото оставаше сравнително тъмно. Той се добра до сградата и се сниши под двата прозореца, които гледаха към предния вход.

Вътре телевизорът гърмеше, но един глас се извиси над шума и той надигна глава, за да разбере какво става. Въпреки че тъмнозелените завеси бяха спуснати, имаше малка пролука и той успя да погледне от там. Видя малка квадратна стая, претъпкана с мебели.

На дивана седяха двама души. Жената, която беше видял през деня, гледаше телевизия, а Лафарж говореше по телефона. Патрик се опита да чуе какво казва, но телевизорът беше пуснат толкова високо, че не успя да разбере нито дума. Но късметът тази вечер беше на негова страна. Със слушалка на ухото Лафарж стана и отиде да разрови огъня в камината. До ушите на детектива достигна пукот от разгарящи се цепеници. От комина изскочи нов гейзер от искри.

Вместо да се върне на дивана, Лафарж се приближи до прозореца и по този начин даде възможност на детектива да долови няколко думи от разговора:

— … няма да трае много, щом вълните вече затихват. Да, разбира се, знам това… последен шанс, преди да се върне и да стане отново атракция за туристите… защо да не вземем по някой долар…

Патрик успя да чуе още три думи: „Хвани белия…“, после Лафарж се върна на дивана и телевизорът отново заглуши гласа му.

Тъкмо в този момент се чу скърцане на врата. Той се обърна светкавично и не можа да повярва на очите си — Мариса беше отворила вратата на микробуса и се качваше в него. С два скока се намери до нея, но тя вече изчезваше между двете предни седалки към задното отделение.

— Какво правиш? — изсъска той.

— Отвори задната врата! — каза тя и макар че шептеше, гласът й звучеше като на обезумяла.

Патрик хукна към задната част, завъртя дръжката, но вратата се оказа заключена. Хвърли поглед към къщата, за да се увери, че никой няма да ги изненада, и се замисли. Да нахлуеш в нечия кола си беше чиста проба престъпление. Не можеше да изтъкне нито една основателна причина, която би оправдала действията му, но Мариса беше вътре и чакаше да й помогне, така че нямаше място за умуване. Той се пресегна за ключовете, които все още висяха на таблото, и се върна да отключи.

С отварянето на вратата го удари непоносима смрад на развалена риба. Тази част на колата нямаше прозорци и тъмнината беше плътна. Отвътре се чу приглушен вой, по-скоро скимтене, както скимтят малки кутренца за майка си. Патрик влезе слепешката навътре и се блъсна в една кофа, пълна с вмирисана полуразложена херинга.

— Чух ги да плачат отвътре — обясни му Мариса.

Той изчака очите му да свикнат с мрака и погледна към нея. Тя беше надвесена над клетка с някакви животинчета и се мъчеше да я изтегли към вратата. Без да разбере какво точно има в нея, той хвана дръжката и измъкна клетката навън.

На двора беше по-светло и той погледна през телената решетка. От там го гледаха два чифта огромни светещи очи. На две снежнобели глави се виждаха две черни нослета и дълги мустаци, които лъщяха на слабата лунна светлина.

— Какво е това?

— Тюленчета — отвърна Мариса.

Патрик се вторачи в тъмните очи. Сети се за думите на Лафарж: „… хвани белия“. Бебета тюлени, почеса се по ухото той, ето с какво търгуваше този мръсник. Помогна на Мариса да излезе от смърдящия микробус. Тя пое ръката му, скочи и веднага се наведе над клетката.

— Трябва да ги вземем с нас — решително заяви.

— Права си — отвърна Патрик. Нямаше представа защо Лафарж ги беше затворил тук, нито пък дали имаше разрешение за лов на тюлени, но състоянието на малките беше такова, че не можеше да ги остави в смърдящия микробус без вода и вместо храна — развалена риба. Тюленчетата лежаха на една страна и дишаха трудно, сякаш не им достигаше въздух.

Ако ги видеха, ченгетата щяха да арестуват Патрик за кражба, но точно в момента това изобщо не го вълнуваше. Най-важното беше да спаси малките. Той занесе клетката до камиона и я сложи в ремаркето. Мариса понечи да се качи при тях, но той я хвана за ръката:

— Не можеш да пътуваш отзад! Ела при мен. Ще карам бавно и те ще бъдат добре. По-добре, отколкото в оня затвор.

Но тя тръсна упорито глава:

— Трябва да съм при тях!

Отвори уста, за да я убеди, но внезапно осъзна, че в момента тя мисли за Тали. Вината за смъртта на кученцето не беше нейна, но Мариса искаше да изкупи болката, която беше донесла на Джеси, грешките, които беше направила в миналото. Той кимна, целуна я и й подаде якето си, за да се настани удобно върху него. Обеща да кара бавно и внимателно. Преди да се качи, тя напъха в ръката му няколко листа хартия, които беше грабнала от жабката на микробуса.

Патрик потегли обратно по тесния път с изгасени светлини. Внимаваше за всяка дупка, за всяка неравност по трасето, които можеха да разтресат Мариса и тюленчетата. Мисълта му отново се върна при Лафарж. Що за човек би оставил малките тюленчета в такива ужасни условия? Сети се и за онзи делфин, който Лиам беше видял на снимката при бензиностанцията, и се опита да сглоби картината.

Щом излезе на широкия път, запали фаровете и лампичката в кабината. Листовете, които му беше дала, Мариса бяха разпръснати на седалката до него. Сега вече можеше да се заеме с тях. Бяха някакви писма и един от пликовете носеше същото лого, каквото имаше и на микробуса — усмихнат делфин, изправен на опашката си. На плика пишеше: Летовище „Морски каньон“.

Патрик искаше да прочете писмото, но сега трябваше да кара колкото може по-бързо. Обаче накъде? Сигурно Лиам можеше да му помогне, трябваше да му се обади. Докато търсеше клетъчния телефон из джобовете си, погледът му попадна на името на получателя на писмото и поне един въпрос получи отговора си.

Мариса почука на задното стъкло и го помоли да побърза — тюленчетата умираха, така че той отложи обаждането, предупреди я да се държи здраво и даде газ. Скоро излезе от фиорда и се спусна от другата страна на планината към Кейп Хоук. В този момент телефонът иззвъня.

 

 

Лиам изчака всички да заспят и едва тогава посегна към телефона. Сърцето му бе натежало от тревога за Лили, която не беше на себе си след разговора с адвокатката, и когато къщата утихна, той набра номера на Патрик.

— Ало? — позна той дълбокия глас на Пат.

— Здрасти, Лиам е.

— Четеш ми мислите! — възкликна Патрик. — Тъкмо се канех да ти се обадя.

— Звучиш така, сякаш си зад кормилото — каза Лиам. — Къде си в момента?

— В камиона. Мариса е отзад, в ремаркето, опитва се да спаси две умиращи тюленчета. Намерихме ги в микробуса на Лафарж.

— Микробуса на Лафарж? Какви ги приказваш? Той кара черен пикап и освен това не е в Нова Скотия. Все още е в Роуд Айланд.

— Вече знам, че съм следил брат му — каза Патрик, — научих го преди минута. Слушай, като океанограф сигурно знаеш къде могат да помогнат на тюлените?

— На по-малко от двайсет километра от Кейп Хоук има рехабилитационен център за диви животни. Карай на изток от града, като стигнеш фара, хвани надясно и ще го видиш от пътя. Моят приятел Джийн Оливър отговаря за центъра. Ще го предупредя да ви чака.

— Чудесно! — отдъхна си той. — Фарът се вижда от тук.

— Разкажи ми по-подробно за този микробус — заинтересува се Лиам.

— Изглежда, че е собственост на летовище „Морски каньон“ — поне носи неговото лого. Вътре имаше писма с тяхната емблема, адресирани до Жилбер Лафарж.

— Братът на Джерард — каза Лиам. — Значи и той е замесен в тая работа! Чувал съм за това летовище — най-голямата атракция на Дигби.

— Чух Жилбер да говори с някого по телефона. Някой му обясняваше, че големите вълни затихвали.

— Сигурно става дума за Призрачните планини — каза Лиам. Покрай появяването на Едуард и тревогите около съдебното разпореждане за ДНК-пробата на Роуз не беше забелязал, че морският феномен губеше силата си с всеки изминат ден. Джон му беше споменал, че необичайните морски видове се завръщат по домовете си и положението постепенно се нормализира, но сега нямаше време за това.

— Чух го да казва още „… хвани белия“ — продължи Патрик. — Предполагам, че е имал предвид тюлените. Тяхната кожа е ослепително бяла, с големи черни петна на гърба. Каза и още нещо, но телевизорът беше пуснат много силно и не можах да го чуя.

Лиам обаче не можеше да мисли сега за Лафарж и дори за малките тюленчета. Беше изцяло погълнат от грижата за Лили и за изхода на съдебния процес.

— Ти какво правиш? — попита го Патрик. — Между другото, защо ми се обади?

— Заради Роуз — изпъшка той. — Всички сме много разтревожени, да не говорим за Лили.

— Пак ли сърцето?

— Не. Едуард е поискал съдебно разпореждане за ДНК-експертиза на Роуз.

— Не трябва да го допускаме близо до нея, това е сигурно!

— Знам, но изслушването е след два дни. Нуждаем се от някакво чудо, за да го спрем.

— Какво предлагаш?

Лиам беше обмислил всичко и имаше готов план.

— Ето, какво имам предвид — каза той и му обясни.

Патрик го изслуша внимателно и предложи някои идеи, които беше обмислял още при случая „Мара“. Даде му имена на хора, които можеха да бъдат полезни, и двамата решиха да потърсят услугите на Джо Холмс. Той можеше да издири свидетелите, които им трябваха за съда.

— Аз също ще дойда — завърши Патрик.

— Ще успееш ли?

— Ще направя всичко възможно! Изпълнението на Мариса и Сам е утре вечер. Ще тръгна веднага след това и ще карам дяла нощ. Надявам се да пристигна навреме.

— Благодаря ти, Патрик! — каза тихо Лиам.

— Разбрахме се! — отсече той. — Сега ще затварям, не искам да изпусна рехабилитационния център.

— Веднага ще звънна на Джийн — обеща доктор Нийл.

Те затвориха. Лиам се обади на приятеля си, който за щастие беше все още в центъра, и го предупреди за двете болни тюленчета, които пътуваха към лечебницата.

„Хвани белия“ — припомни си той думите на Лафарж от телефонния разговор и някакво червейче зачовърка в мозъка му. „Не може да е истина“ — каза си. Или можеше? Цяла вечер не беше виждал Нани. Втренчи се в тъмния залив и затаи дъх, за да улови и най-малкия шум, който би могъл да идва от нея — плясък на опашката й или звук от гмуркането й във водата, но не чу нищо.

„Хвани белия“.

Дали не ставаше дума за… Лиам още веднъж се взря в морето със свито сърце. Наведе се над парапета на верандата и изследва внимателно всеки сантиметър от водната повърхност. Тревожното чувство се засили и той се отдръпна. Наложи си да забрави за белия кит, да забрави дори и за предстоящата битка в съда, да се качи в спалнята и да притисне Лили в обятията си.