Луан Райс
Сезонът на розите (13)

Дванайсета глава

Лили се прибра от болницата и реши да поплува, за да даде възможност на нервите си да се отпуснат. Солената вода освежи тялото и ума й. Отпусна се във водата и си представи, че вълните идват от изток, от Атлантическия океан, следователно са минали през Роуд Айланд. Харесваше й да си мисли, че по някакъв начин водата я свързва с Лиам и Роуз.

Около нея плуваха огромни рибни пасажи, перките им докосваха ръцете, краката и цялото й тяло, но тя не се опита да ги избегне. Може би те бяха част от феномена на Призрачните планини. А може би й даваха знак, че Нани е наблизо. Тя затвори очи и си намисли, че ако види любимката на Роуз, ако я зърне само за миг, всичко ще се нареди. Трябваше й някакво чудо, например бял кит в тези южни морета, за да повярва, че всичко ще завърши добре.

Излезе от водата, изкачи каменистия склон и седна на стълбите на верандата. От улицата се чуха гласове и сърцето й отново подскочи. Дали не беше Едуард? Нямаше никакво съмнение, че той ще се върне, въпросът беше кога. Взря се напрегнато в здрача и позна Тара и Бей, които се зададоха по пътя, влязоха в двора и тръгнаха по алеята между розовите храсти. И двете бяха с шорти и маратонки, в ръцете си държаха ракети за тенис.

— Време е да изпробваме бекхенда ти — извика Тара. — Пазиш ли си ракетата?

— Вече се стъмва, момичета — огледа се Лили.

— Една от големите промени в Хабърд Пойнт, след като ни напусна — обади се Бей, — е електрифицирането на корта.

— Хайде, не си търси извинения! — настоя другата и приятелка. — Тръгвай с нас!

Лили нямаше желание да играе тенис. Бдението около леглото на Мийви беше отнело силите й, освен това Роуз и Лиам й липсваха толкова много, че усещаше физическа болка в гърдите.

— Не мога — поклати глава тя.

— Лили, ако има някаква промяна в състоянието на Мийви, ще те намерят на клетъчния телефон — каза Тара.

— Лиам също ще се обади, ако Роуз се нуждае от теб.

„Ако Роуз се нуждае от теб…“ Тя беше сигурна, че дъщеря й се нуждае от нея всяка минута, също както и тя се нуждаеше от нея. Защо ги отдели от себе си тогава?

— Няма да се бавим — добави Бей. — Ще поиграем половин час и се връщаме.

— Тъкмо ще се умориш и ще спиш по-добре — задърпа я за ръката Тара.

— Добре, добре! Само да се облека и да намеря ракетата.

След десетина минути трите жени се отправиха към игрището с ракети в ръце. Нощта падаше над Хабърд Пойнт и уханието на рози и здравец се смесваше с мириса на море. Морският бриз носеше хлад и напомняше, че август е към края си и скоро септември ще доведе есента. Звездите вече надничаха между клоните на високите борове, а прозорците на къщите светваха един по един.

С всяка крачка Лили се чувстваше все по-млада и скоро се остави на илюзията, че отново е дете, което броди из улиците на Хабърд Пойнт с двете си приятелки, че баба й е здрава, обича я и винаги ще бъде до нея. И нищо лошо не можеше да й се случи.

Игрището беше пусто. Бяха си същите асфалтови кортове, които помнеше от детството. Както винаги основата беше във вода, тъй като игрището беше построено необмислено в ниската част на града. Асфалтът непрекъснато се напукваше и всяка година общинската строителна бригада го кърпеше. Тара се надигна на пръсти и отвори дървената кутия, монтирана на един висок стълб. Включи осветлението и наоколо стана светло като ден.

— „Да бъде светлина“ — театрално издекламира тя.

— Не мога да повярвам — плесна с ръце Лили. — Целият плаж се вижда! Колко се е променило всичко! Помните ли как играехме в тъмното? Топката едва се виждаше, но ние продължавахме да се забавляваме.

— И сега ще се забавляваме — прегърна я Бей. — Ще видиш, че не всичко се е променило.

Лили се наведе и се престори, че връзва маратонките си. Не искаше приятелката й да види лицето й. Какво ти забавление, отдавна беше забравила как да се забавлява.

— Предлагам да играем канадска двойка — каза Тара. — Двете с теб срещу Бей.

— Както искаш — отвърна тя.

— Искам да ни покажеш, че царицата на корта се е завърнала — прегърна я Тара и й подаде топката.

Лили отиде до базовата линия. Електрическата светлина хвърляше дълги сенки върху корта. Линиите бяха прясно очертани и бялата боя ослепително блестеше. Бей вече беше на поста си и тупкаше с топката по асфалта. От блатата се чу вик на кукумявка.

— Готови ли сте? — попита Бей. — Започвам!

— Хайде, удряй! — войнствено извика Тара. — Излей си яда!

Бей би сервиз и топката прехвърли мрежата. Лили подложи ракетата си и я върна при Бей, която би към Тара. Удар, и топката се върна. Сърцето на Лили тупкаше бясно. Наведе се, готова да я поеме на свой ред.

Не беше пипала ракета цели девет години, още от времето преди Роуз да се роди, но само след секунди навлезе в играта. Като деца трите играеха всяка вечер, прехвърляха си топката, докато ръцете им отмаляваха до такава степен, че едва успяваха да ги повдигнат. Лили обожаваше тази игра. Участваше всяка година в турнира за Деня на труда и беше трета в ранглистата на гимназията в Блек Хол.

Туп! Туп!

Беше намерила връзка с един издател в Ню Йорк, който беше готов да й помогне с издаването на собствено списание за бродерия и модели за гоблени. Смяташе да организира турнир по тенис, с който да ознаменува излизането си на пазара. Искаше да събере жените, които обичаха да бродират, с тези, които обичаха да спортуват. Беше си избрала нова ракета и жълти топки. Първият брой трябваше да излезе през пролетта — април или май. Щеше да помести интервюта с известни тенисистки, да разкаже за приятелките, с които израсна, играейки тенис.

Туп.

Лили отстъпи към базовата линия. Топката дойде и тя я отби с всичка сила. Краката й горяха. Бей удари така, че топката едва не изхвръкна от игрището, но Лили я настигна, използва своя бекхенд и я изстреля като куршум над мрежата. Продължи да замахва все по-яростно, и още, и още. Толкова силно стискаше зъби, че челюстта я заболя. Следващия път Бей я изненада и й подаде високо, но тя се справи. Заби топката в далечния ъгъл. Бей я върна и тя я посрещна с ракетата.

Тара се отдръпна. Сега Лили властваше на корта. Усещаше силата в себе си. Ръката й държеше здраво ракетата, готова да реагира на секундата. Тара беше казала: „Излей си яда“ и тя правеше точно това.

Изкарваше си яда заради всичко, което й беше причинил Едуард, заради всичко, което й беше отнел. Заради Роуз, заради Мийви. За Лиам. За мечтите, които й отне, и за тези, които й останаха. За силата, която все още караше сърцето й да бие, въпреки усилията на Едуард да задуши живота в нея. Спомни си за списанието, което не можа да види бял свят, за годините, прекарани в самота, без приятели, без близки. Спомни си за Лиам и Роуз, които й липсваха толкова много…

— Давай, Лили! — чу тя гласа на Тара.

Продължи да замахва бясно. Вътре в нея нещо ридаеше, не — виеше от болка. Нощта беше тиха, чуваха се единствено викът на кукумявката и шумът от ударите по топката: „Туп! Туп!“ Дъхът излизаше от гърдите й с тежък стон, но Лили не спираше. Опитваше се да намери в себе си онова момиче, което преди много години се забавляваше с приятелките си тук, на същия корт, обичаше живота и вярваше в любовта.

 

 

Сърдит на себе си, Патрик караше по обратния път към Хабърд Пойнт. Беше се провалил с мисията и с всеки километър настроението му ставаше все по-мрачно. Знаеше, че трябва да се обади на Мариса, най-малкото да я успокои, че сестра й се е прибрала жива и здрава, но не знаеше как да й го каже, без да я разстрои. На изхода на Блек Хол напусна магистралата и зави по крайречния път. Взе Флора от приятеля си и реши да намине към Лили. Искаше да се увери, че с нея всичко е наред, и да успокои Лиам, но знаеше, че прави всичко това само за да отложи обаждането си в Кейп Хоук.

Скоро спря пред къщата на Мийви и почука на вратата. Никой не му отвори, въпреки че в кухнята светеше и колата беше отпред. Патрик изтръпна. Лили беше изчезвала от тук веднъж, какво й пречеше да го направи пак? После се сети за отпечатъка на палеца върху нагревателя, реши да заобиколи отзад и да се опита да мине през мазето.

Къщата на Мийви беше построена точно на върха на скалистия бряг. Задната й част се издаваше над морето като носа на кораб. Въпреки тъмнината звездите и пълната луна, която вече се показваше от изток, бяха достатъчни, за да намери алеята, която заобикаляше къщата. Докато се провираше между розовите храсти, той хвърли поглед към водата и не можа да повярва на очите си. Взря се по-внимателно. Нямаше грешка, сред вълните имаше нещо грамадно — живо и бяло.

То се надигна от дълбините и застина на повърхността като огромен бял кивот, проблясващ на лунната светлина. Огромен дънер с обелена кора, който се носеше по повърхността с полирана от вълните снага. Внезапно дънерът се размърда и Патрик видя, че бялата маса има очи. Големи, влажни, черни очи.

— Майко мила! — прошепна.

Флора заръмжа, хукна към вълнолома и зашари нагоре-надолу из брега. Морското чудовище не помръдна, явно едрият лабрадор ни най-малко не го смути. Стоеше си там, на около двайсетина метра от брега, и гледаше право към Патрик.

Флора се разлая. Опъна предните си крака и издаде шия към библейското чудовище. Лаят й премина във вой и скимтене.

Патрик беше рибар. Често навлизаше навътре в морето с „Основателна причина“ и хвърляше въдицата. Веднъж улови лефер, който тежеше близо осемнайсет килограма. Но това чудо пред него беше по-голямо от всичко, което беше виждал досега. Трябва да беше дълго около четири метра. Такова нещо беше виждал в аквариумите във Вашингтон и Кейп Хоук и нямаше обяснение как един бял кит може да се озове тук.

Когато преди месец отиде в Нова Скотия, Роуз и Лили му разказаха за Нани и как я засекли в Бостън по времето, когато били там за поредната операция на момичето. Можеше ли да ги е последвала и тук, в Хабърд Пойнт? Или беше част от морската аномалия, за която му беше споменал Лиам?

Откъдето и да беше дошло, явно не бързаше. Стоеше си там, продължаваше да го гледа с големите си очи и да кара сърцето му да бие като барабан в гърдите. От своя страна Флора незнайно как успя да установи мир с белия кит. Легна на вълнолома, изплези език и задиша тежко, но страхът й беше отминал.

Това беше необяснимо, Патрик се озадачи от поведението на кучето и отново се вторачи в бялото същество. И стана нещо още по-необяснимо — колкото повече го гледаше, толкова по-леко му ставаше, спокойствието се разля по цялото му тяло. Усети блаженство, каквото не бе изпитвал от години. Голямата риба излъчваше мир и красота, очите й гледаха така, сякаш зад тях се криеше душата на добър човек, приятел, който беше тук, за да му вдъхне кураж. Изведнъж Патрик разбра какво трябва да направи. Извади мобилния телефон и набра номера, с който не се свързваше често, но беше запечатан завинаги в паметта му.

— Ало? — обади се тя.

— Мариса! Аз съм, Патрик.

— Здравей, Патрик! — звънна гласът й.

— Трябваше да те чуя, Мариса — заговори той. — Днес ходих в Балтимор.

— Ох! — трепна гласът отсреща. — Градът, в който живеехме със Сам, преди да се омъжа. Тя скоро ще си е вкъщи, освен ако не дойде направо на фестивала.

— Мариса! Бях на гости на Сам.

— Но тя е още в Перу!

Патрик отново потърси белия кит. Тъмните човешки очи го гледаха с нежност и разбиране. Чудеше се как по-внимателно да й поднесе новината. Хвана мобифона с две ръце, както би държал ръката й, ако сега беше до нея:

— Вече си е вкъщи.

Последва дълга пауза и после едва чуто: „Не!“

— Съжалявам! — глухо каза той. — Върнала се е миналата седмица.

— Защо не ни се обади? — прошепна тя.

Патрик стисна очи. Спомни си зачервеното от вълнение лице на Сам, святкащия поглед, докато говореше за Мариса, и си призна, че няма сили да й предаде разговора си с нея. Не искаше да я нарани.

— Много е заета в момента — смънка. — Пътуването, отчетите и всичко…

— Каза ли нещо за Грейси… Джесика?

За пръв път, откакто се познаваха, Мариса направи грешка и спомена истинското име на дъщеря си. Той се направи, че не е чул, и небрежно подхвърли:

— Не знаех, че Сам й е кръстница.

— Сестра ми е единственият човек, на когото бих поверила тази отговорност.

— Тя обича Джеси — увери я той. — Обича и двете ви.

— Тя ли ти го каза?

— Не беше нужно. Цялата къща е пълна с твои снимки. Видях медния свещник и кристалния бухал.

— Мислех, че ги е изхвърлила… че иска да забрави за нас.

— Как би могла! — възкликна той. Искаше му се в този миг да е до нея и да я държи в прегръдките си. — Никой не би могъл да те забрави, Мариса! — И замълча, заслушан в ехото на собствените си думи. Имаше ли тя представа колко много означаваше за него? Щеше му се да й каже как мечтае да слуша нейните песни ден и нощ, как непрекъснато я сънува и колко отчаяно иска да й върне сестрата.

— Патрик, оценявам това, което се опита… Не беше длъжен да го правиш, имам предвид да се виждаш с нея — изрече Мариса. — Това означава много за мен, дори и ако…

— Не се предавай, Мариса — настоя той. — Дай й малко време да обмисли нещата. Тя е червенокоса, забрави ли? Ние, червенокосите, сме упорити, запъваме се като магарета на мост.

Мариса се засмя и той усети, че камъкът, който го затискаше още от Балтимор, пада от плещите му. Усмихна се за пръв път от няколко дни насам.

— Познай какво виждам в момента! — каза той.

— Нямам представа.

— Един голям бял кит. Можеш ли да повярваш — кит край бреговете на Кънектикът! Седи на двайсет метра от мен и ме гледа право в очите.

— Да не би да е Нани? — удивено попита тя.

— Мисля, че е тя. Но защо е дошла чак тука?

— Вероятно заради Роуз.

— Заради Роуз… — повтори Патрик и отново се вторачи в кита, който не сваляше очи от него. Имаше странното усещане, че голямата риба го познава. Тя примигваше срещу луната и топлите й очи го гледаха красноречиво, сякаш знаеше нещо, което той не бе в състояние да разбере.

— Ами да, разбира се, че е заради Роуз! — заговори Мариса. — Не виждам друго обяснение.

— Интересно ми е какво би казал Лиам за това? — замисли се той. — Той смята, че в момента сме свидетели на някакво морско чудо по нашите брегове.

— Съгласна съм с него — отвърна тя. — Любовта винаги е чудо.

— Любовта ли? — глупаво попита и сърцето му заблъска като барабан в гърдите.

— Да, защо не! Китовете са бозайници. Имат чувства и също като нас търсят връзка с любимия човек.

Патрик не отговори. Слушаше звънливия й глас и се наслаждаваше на всяка негова извивка.

— Аз съм медицинска сестра — продължи тя. — Учила съм, че между нас има удивителна физическа прилика, защо да не си приличаме и емоционално?

Той се намръщи. Като ченге беше виждал такива грозни взаимоотношения между човешки същества, че неведнъж му се бе искало да не е от един и същи вид с някои от тях. Съпрузи убиваха съпругите си и обратно, родители убиваха децата си, малтретираха ги. Беше запознат с всяка форма на насилие и зло, която човечеството можеше да измисли. Дори и разводът му беше проява на човешкото зло, той го срина, унищожи вярата му в любовта, макар че докато говореше с Мариса, старото забравено чувство започваше да се възражда и да напомня за себе си.

— Ти май не ми вярваш — усети смущението му тя.

— Искам да ти вярвам! — отвърна Патрик.

— Още ли е там?

— Китът ли? Да — отвърна той и впери поглед в черните морски води. Белият кит се люлееше на повърхността. Приливните вълни го бяха доближили към брега и той кръжеше наоколо, без да отмества очи от Патрик. Луната плетеше сребърни мрежи около него, но той не се плашеше, беше неуловим и свободен, беше господар на морето.

— Патрик? — повика го Мариса.

— Тук съм — обади се той. Няколко облака се събраха около лунния диск, забулиха го и той се уплаши, че китът ще се скрие от погледа му, но скоро въздъхна облекчено — светлината намаля само за миг, после вятърът подгони облаците и бялото петно отново придоби ясни очертания.

— Благодаря ти за днес, за това, че отиде при Сам.

— За теб винаги!

— Бих искала… — понижи глас тя.

— Какво?

— Бих искала и двамата да дойдете на фестивала — намери смелост да изрече тя. — Ти и Сам.

После, сякаш не желаеше да разговаря повече, промърмори „дочуване“ и прекъсна връзката.

Патрик седна на каменните стъпала и се опита да се успокои. Тя беше казала ясно — иска той да отиде при нея. И Сам, разбира се, но и той. Телефонният апарат беше още до ухото му. Не му се искаше да приключва разговора точно сега, искаше да й каже още нещо…

Хрумна му да направи снимка на Нани и да й я изпрати. Надяваше се образът на белугата да й припомни, че в живота стават и чудеса. Могат да ти се случат невероятни, красиви неща, ей така, без да си ги очаквал.

Стана и се приближи до плетения стол на Мийви. Белият кит плуваше по лунната пътека, в ушите му все още звучеше гласът на Мариса и краката му лекичко трепереха. Сети се за Лиам и веднага изпрати и на него снимка на Нани, придружена от кратко съобщение. Внезапно чу силен плясък на вода и се обърна към морето. Огромен сребърен фонтан изригна над лунния път, китът изви блестящия си гръб и изчезна под водата.

Патрик се отпусна в стола и зачака, любопитен да види какво ще се случи.