Луан Райс
Сезонът на розите (26)

Двайсет и пета глава

Рано в понеделник Лили, Лиам и Роуз излязоха от къщи да се разходят до скалите. Лили и Лиам бяха облечени за съда. Роуз тичаше пред тях, надвеси се от ръба на една скала и се взря в морето. Без да кажат и дума, и тримата насочиха погледи към океана. Синята повърхност се къдреше от вълни, които блестяха със златистия цвят на старо уиски под утринните слънчеви лъчи. И тримата търсеха Нани.

— И днес я няма — каза тъжно Роуз.

— Може би е тук, но ние не можем да я видим — опита се да я обнадежди Лиам.

— Ако е тук, няма начин да не излезе на повърхността — прецени момичето.

— Тя е бърза. Може да изскочи и да си поеме въздух, докато се наведеш да си вържеш обувката.

Роуз се обърна и втренчи очи в него, за да е сигурна, че е чула правилно. После бързо се обърна към брега.

— Изпуснах ли я? — тревожно попита тя. На челото й имаше капчици пот и тя ги изтри с ръка.

— Не, не си — каза Лиам.

— Тя май наистина не е тук — прошепна разтревожено Лили. — Ако беше, щяхме да я видим на монитора, нали?

— Може предавателят й да е паднал или да се е повредил. — Лиам я погледна право в очите, за да бъде по-убедителен. — Може батерията да се е изтощила. Знаех, че е време да се смени, но тук нямам нужната екипировка. Всичко остана в Кейп Хоук.

— Значи тя наистина би могла да е тук — попита Лили с надежда, — без да можем да я видим вече пет…

— Шест — прекъсна я Роуз.

— Шест дни?

— Възможно е — потвърди той и отново обърна поглед към морето.

Но знаеше, че и други неща също са възможни. Нани остаряваше. Провокирана от непривичните за нея условия на живот в южния залив, имунната й система би могла да отслабне, да се поддаде на паразити. А можеше да страда и от недостиг на зоопланктон — нейната обичайна храна. И друго му мина през ума — трафикът на кораби в Лонг Айланд беше много натоварен, особено близо до брега. Би могло някой от тях да я е наранил с витлата си. Това пътешествие от Нова Скотия до тук криеше големи опасности за нея. И най-страшното беше телефонният разговор, който Патрик беше дочул в Кейп Хоук. Лиам се надяваше приятелят му да не е разбрал правилно думите на Лафарж.

Беше мъчително да си представи волния бял кит затворен в клетка. Тези Лафарж, каква работа имаха те с Нани? Не им ли стигаха парите от контрабандата на тюлени и делфини? Лиам беше предупредил Джон Стенли и Питър Уейланд от Комитета за защита на екзотични риби и диви животни и поне засега беше сигурен, че бреговата охрана ще си отваря очите на четири за „Мар IV“ и други подозрителни траулери, но тревогата оставаше.

Въпреки всички подозрения Лиам продължи да се взира в океана, също както са го правили предците му на онзи кораб „Пинакъл“ и са чакали с часове да видят плясък от опашката на кит или характерния фонтан от гърба му, за да го убият и да осигурят прехраната на семейството си. Той нямаше нужда от храна, но отчаяно се нуждаеше от вяра. Стоеше на ръба на скалата и търсеше Нани, за да му вдъхне увереност, че доброто ще победи. Белугата беше част от това най-важно в живота и на тримата лято — лятото на възродената им вяра в живота и в любовта. Така беше за него и любимата му, така беше и за възстановяващата се от операциите Роуз.

Той знаеше, че обяснението за дългото пътешествие на Нани от бреговете на Кейп Хоук се крие в Призрачните планини. Видя със собствените си очи как изумителното природно явление привлече много морски обитатели, но дълбоко в себе си вярваше, че тя бе дошла в Кънектикът, водена от любов. Китовете бяха бозайници, а животът на бозайниците беше една мистерия. Не всичко можеше да се обясни с логика и научни факти. Нямаше нищо логично в поведението на белия кит, както нямаше логика и в неговата всеотдайна любов към Лили и Роуз.

Лиам беше наранен човек. Прекара по-голяма част от живота си в кула, която беше изградил сам. Издигна стена от книги и научни списания, за да се предпази от нови рани. След като изгуби ръката си и брат си, той се посвети на изучаването на чудовището, което го осакати, опита се да намери смисъл в собствената си трагедия. Отдаде се на науката и не допускаше никого до себе си. Но Лили и Роуз промениха живота му. Той се влюби в тях всеотдайно и предано. Лили беше по-самотна от него и по-изплашена и той не посмя да й признае любовта си. Не искаше да я нарани, разбираше, че нещо ужасно я кара да се крие зад стена от враждебност, както неговото нещастие го бе държало години наред зад купища книги.

С времето осъзна колко много си приличат двамата. Лили също беше атакувана от акула. Един ден, нищо неподозираща, тя бе излязла от дома си и животът й бе разрушен. И сега също като него се върти в омагьосания кръг на собствените си мисли, задава си същите въпроси: „Ами ако бях отишла малко по-рано на онова място? Или малко по-късно? Може би акулата щеше да ме подмине!“ Едуард може би нямаше да я забележи, може би щеше да преследва следващата обута със скъпи обувки и облечена с кашмирено палто жена. Щеше да се нахвърли върху нечий друг живот и тя щеше да продължи напред. Но тогава нямаше да я има Роуз и Лиам не би могъл да срещне нито една от тях. Ето, че съдбата следваше някаква своя си логика, която не можеше да се открие в нито една от дебелите му книги.

Той прегърна със здравата си ръка Лили и двамата продължиха да съзерцават океана. Тревожеха се за Нани, но голямата тревога беше за днешния съдебен процес. Трябваше до час да са в съда. Той знаеше колко непоносима за Лили е мисълта, че скоро ще трябва да влезе в съдебната зала и да слуша как някакви непознати хора в черни тоги решават съдбата на дъщеря й, обсъждат начина, по който тя я възпитава, и се месят в живота й.

Но Лиам не беше само учен. Той произлизаше от гордите северни моряци и арктически изследователи, които бяха обиколили света от залива на Сейнт Лоурънс през нос Хорн до нос Добра Надежда, бяха преживели корабокрушения и бяха оцелели, събирайки дъждовна вода и корени. Те бяха съхранили гордия си дух за поколенията. Беше готов на всичко за Лили и Роуз, а „всичко“ за северняка означаваше да даде и живота си, ако трябва. И ако Едуард се опиташе да докосне Лили дори и с пръст, е, Лиам беше насреща.

Клетъчният му телефон звънна и той отговори:

— Ало?

— Лиам, здравей! Аз съм Пийт Уейланд.

— Здрасти, Пийт — отвърна той. Беше благодарен за обаждането, което успя да го извади от мрачните му мисли. Отдалечи се от Лили и Роуз, за да се съсредоточи върху разговора. — Джон каза ли ти какво става? Патрик, онзи, пенсионираният полицай, мисли, че Джерард Лафарж е по петите на една белуга…

— Приятелят ти има право — каза Пийт. Връзката беше много лоша, но въпреки пращенето Лиам усети вълнението в гласа му. — Няма да повярваш кой дойде тук при нас.

— Кой?

— Ник Олсън, капитан Ник. Вчера се свърза с нас и каза, че в трюма на „Мар IV“ има белуга. Даде ни координатите на траулера и днес ги пипнахме. Трюмът на тоя Лафарж е пълен с умиращи и болни делфини.

— Ами белугата? — попита със затаен дъх Лиам.

— За съжаление не беше на борда — отвърна Пийт — Търсим я, но не открихме никакъв знак от нея. Ако това е някаква утеха за теб, Лафарж е задържан за нарушаване на Закона за закрила на морските бозайници.

— Това е добра новина. Благодаря ти! — каза доволно Лиам. — Нали ще ме уведомиш, ако научиш нещо за Нани?

— Разбира се! — обеща Пийт и прекъсна връзката.

Сърцето на Лиам биеше като барабан. Залисан в грижи около любимите си хора, той не осъзнаваше колко много му липсва Нани, но сега разбра, че няма да го понесе, ако нещо се случи с нея. Роуз стоеше на един камък и сочеше към морето.

— Това са лефери. Виж как се предпазват от птиците — каза й той и проследи полета на чайките, които се виеха над сребристите тела на рибите и атакуваха хлъзгавите им гърбове.

— Блестят точно като гърба на Нани на слънцето — разочаровано каза детето.

— Скъпа, опитай се да се успокоиш! — каза Лили, клекна до дъщеря си и хвана ръката й. — Знаеш, че Нани може да се грижи за себе си. Щом успя сама да доплува до Хабърд Пойнт, сигурно ще съумее да намери и пътя до дома. Нещо ми говори, че скоро ще чуем добри новини за нея.

— Но тя ми липсва — изрече Роуз.

— И на мен — каза майка й.

— Мислиш ли, че е тръгнала за Кейп Хоук?

Лили и Роуз погледнаха Лиам за отговор.

— Не знам, Роуз — сви рамене той.

На челото на момиченцето се появиха тревожни бръчки. Без да каже нищо, то стисна ръката на майка си и отново впери поглед към хоризонта.

Лиам се загледа в двете любими създания. Той и Лили бяха облечени в строги черни дрехи, които бяха купени още в Кейп Хоук. Без да говорят за това, и двамата се страхуваха, че комата на Мийви може да се окаже необратима. Бяха подготвени за най-лошото, но то не се случи. Може би и с Нани щеше да стане така!

— Имай вяра, Роуз! — посъветва я Лиам.

— Вяра? — не разбра тя.

— Трябва да вярваме в щастливия завършек.

— Нани ли имаш предвид?

— Всичко! Имам предвид всичко — каза той и настойчиво се вгледа в очите на Лили.

 

 

Скоро поеха бавно по обратния път към „Морска градина“. Беше време да тръгват към съда. Роуз щеше да остане при Мийви и Клара. Двете приятелки се канеха да засадят още четири розови храста зад каменния кладенец и Мийви беше купила някои неща за Роуз: сламена шапка, градинска лопатка и гумени ръкавици. Но за учудване на Роуз в чантата имаше две шапки, две лопатки и два чифта ръкавици.

— За кого е другият комплект? — беше попитала тя, но Мийви се усмихна загадъчно и не отговори.

Сега, когато излязоха на поляната, видя, че двете старици вече копаеха до кладенеца. Градината миришеше на прясно изкопана пръст. Но Роуз стискаше здраво ръката на майка си, сякаш не искаше да я пусне сама.

— Остани! — помоли я тя. — Мийви е купила два чифта ръкавици — за мен и за теб.

— Скъпа — каза нежно Лили и се наведе, за да погледне в очите й. — Трябва да отида в съда, нямам избор. Искам да не се тревожиш. Ще останеш с Мийви и Клара и аз ще дойда веднага щом свършим.

— Не искам да отиваш — едва прошепна Роуз, сякаш нещо я стискаше за гърлото. Знаеше, че съдът е място, в което се случват важни и неприятни неща. Заби нокти в ръката на майка си и впи очи в нейните, искаше там да намери отговор на многобройните въпроси, които я измъчваха.

— Знам, че не искаш — каза Лили, — но трябва да го направя заради нас.

— Заради нас?

— Трябва да кажа на съдията колко много те обичам.

— Наистина ли? — Роуз отвори широко очи.

— Наистина — отвърна Лили. — И няма нищо по-важно на този свят от това.

— Тогава защо взе медицинския ми картон? — попита тя. Снощи беше видяла, че майка й го слага в една папка с документи, която двамата с доктор Нийл подготвяха за съда.

— Защото искам да покажа на съдията колко много…

— Колко много си се грижила за мен? — довърши Роуз.

— Искам да разберат, че си се родила със сърдечен дефект, който е изисквал много процедури и продължително лечение. В него пише колко често сме посещавали лекаря и колко пъти си лежала в болница.

— С теб — хвърли се на врата й дъщеря й. — Ти винаги си била до мен.

— Да, мила моя — усмихна се Лили и очите й се навлажниха. — Винаги!

— Роуз! — Лиам пристъпи напред и сложи ръка на рамото й. Тя усети, че сърцето й започна да подскача и в гърдите й се надига буря. Не беше получавала пристъпи от последната операция насам, но точно в този момент тя отвори уста, без да може да си поеме дъх.

Той я взе на ръце. Тя обгърна с ръце врата му и допря лице до бузата му. Усети гладката, току-що избръсната кожа до своята. Замириса й на крем за бръснене и на шампоан. Къдравата му коса се виеше зад ушите, все още наситено кестенява, само слепоочията му бяха започнали да се прошарват. Затвори очи и остана така, притисната в него, и макар че той не каза нищо, тя усети, че й става по-добре. Въздухът бавно се върна в гърдите й.

— Роуз! — извика Мийви. — Ще дойдеш ли да ни помогнеш?

Точно в този момент една кола зави по сляпата уличка пред градината. Роуз вдигна глава, за да види кой идва. Колата й се стори позната, но не беше сигурна чия е. Колата спря, вратата се отвори и отвътре изскочи един черен лабрадор. Той размаха дружелюбно опашка и изплези розовия си език. Тя веднага позна кучето на червенокосия полицай Патрик, който беше дошъл заради тях чак в Кейп Хоук.

— Флора, мила! — изправи се Мийви, изненадана и щастлива от неочакваното посещение. Задната врата на колата се отвори и Роуз видя кой излиза отвътре.

— Джесика! — извика тя, бързо се изтръгна от прегръдките на доктор Нийл и хукна по стълбите.

Нейната приятелка скочи от колата и полетя към нея. Те се срещнаха по средата на пътя и се прегърнаха. Сърцето на Роуз биеше бясно в гърдите й, но няма по добър начин да бие едно сърце от този, който те кара да преливаш от щастие. Джесика заплака от радост. По страните на Роуз също потекоха сълзи. Избърса ги и усети, че заедно с тях си отива и тревогата й. Нейната най-добра приятелка беше дошла, мама и доктор Нийл бяха тук. Не можеше да се случи нищо лошо!

— Не мога да повярвам, че те виждам — задъхано изрече Роуз и се засмя с глас.

— И аз! — изписка от радост Джес.

Роуз я повлече към красивата градина на Мийви. С нетърпение очакваше да й покаже бабата, която самата тя познаваше от няколко дни, и още — уютната дървена къща, каменния кладенец с фантастичната желязна арка, на която пишеше „Морска градина“, прекрасните розови храсти, които превръщаха мястото в райска градина, и, разбира се, искрящия на утринното слънце залив, който се простираше от стръмните скали зад къщата, докъдето ти стигне погледът.

— Здравей, доктор Нийл! — весело поздрави Джесика.

— Здравей, Джесика! — отвърна засмян Лиам. — Хубаво е да видя приятел от Кейп Хоук.

— И аз се радвам, че съм тук.

Майката на Джесика и още една висока жена се зададоха по алеята. Лили се втурна да ги посрещне. Изглеждаше съвсем дребничка до двете гостенки. Патрик беше до тях и Роуз забеляза, че той държеше ръката на майката на Джеси.

— Ти трябва да си Мариса — досети се Мийви и остави лопатката, за да ги посрещне.

— Много се радвам да се запозная с вас, госпожо Джеймсън! — каза сърдечно Мариса и протегна ръка за поздрав, но възрастната жена я придърпа към себе си и я прегърна като близка приятелка.

— Това е сестра ми Сам — каза Мариса.

— Здравейте! — усмихна се лъчезарно червенокосата жена зад нея.

— Благодаря и на двете за готовността, с която се отзовахте — усмихна се Мийви. — Това означава много за нас.

— За нищо на света не бих пропуснала този процес — каза Сам. — Той нарани сестра ми и Джеси по същия начин, както и вашата внучка…

— Джесика! — обърна се Мийви към малкото момиче. — Обичаш ли да се занимаваш с цветя?

Тя закима ентусиазирано:

— Дори посадих няколко рози в Кейп Хоук. Исках да направя така, че да заприлича поне малко на градината ни в Уестън, където живеехме преди…

— Чудесно! — разпери доволно ръце Мийви. — С Клара поканихме Роуз да ни помогне да разсадим розовите храсти, докато майка й свърши работа в съда. Искаш ли да се присъединиш към нас?

Джесика погледна към майка си. Роуз беше сигурна, че приятелката й се тревожи за нея, както тя за своята, и стисна ръката й. Джесика имаше нужда от тази подкрепа, за да се усмихне и да каже:

— С удоволствие ще помогна!

Роуз изтича в къщата и затършува из пазарската чанта, за да намери втория комплект за градината. Сега вече знаеше за кого е предназначен. Бързо сложи едната от сламените шапки на главата си и се повдигна на пръсти, за да сложи другата на главата на Джесика. Двете весело размахаха лопатките с полирани дървени дръжки:

— Готови? — попита Роуз.

— Готови! — отвърна Джеси.

Възрастните се спогледаха, развълнувани от щастието на двете момиченца. Мийви и Клара също бяха готови. Облечени с работни дрехи, сламени шапки и снабдени с инструменти, те вече пристъпваха нетърпеливо от крак на крак. Времето напредваше.

— Вие готови ли сте, дами? — попита Патрик и на лицето му грейна голяма ирландска усмивка.

— Да! — отвърна решително Мариса.

— Напълно готова — присъедини се и майката на Роуз.

— Да отидем и да го сразим! — стисна юмруци доктор Нийл.

— Нямам търпение! — обади се и Сам.

Лили и Лиам се спуснаха към Роуз и тя получи най-силната и дълга прегръдка в целия си живот. После и двамата се наведоха над нея, за да й кажат колко много я обичат и че всичко ще бъде наред.

Тя усети, че я залива огромна гореща вълна, сякаш Нани се беше върнала и изливаше върху нея всичката вода, която беше успяла да побере в огромното си туловище. Затвори очи и се остави на чувството, че е обичана и желана от двамата най-мили хора на света.

Преди да излезе, Лили се спря до баба си. Двете се гледаха дълго с любов, сякаш изпълняваха някакъв древен ритуал, в който едната преливаше духовна енергия и сила на другата. Роуз беше готова да плаче, макар да не знаеше защо. Кралица Мийви беше готова за битка, сините й очи мятаха искри. Тя целуна Лили и най-неочаквано за всички се ръкува с нея, сякаш бяха на делова среща, а не в тяхната градина.

— На добър час, скъпа! — каза. — Ти ще победиш!

— Дали? — задавено произнесе Лили. Очите й бяха широко отворени и уплашени като на малко момиченце. На Роуз й се стори, че това не е майка й, а дете на нейната възраст, което слуша заръките на баба си.

— Доброто винаги побеждава, мила моя! — спокойно рече възрастната жена. — Той успя да заблуди много хора, но днес истината трябва да излезе наяве. Ти…

— Ами ако отново победи? — попита разтреперана тя.

— Няма да стане! — твърдо изрече Мийви, обхвана лицето на внучката си и се взря в очите й. По страните на Лили останаха следи от пръст и Роуз се сети за индианците, които боядисваха лицата си, преди да влязат в битка. Доктор Нийл почисти лицето й и двамата се отправиха към колата.

— Обичам те, мамо! — извика след тях Роуз.

Лили се обърна и й се усмихна. Очите й бяха сини като небето над тях. Извади една монета и я хвърли в кладенеца. Тя проблесна на слънцето и със звън се понесе към коленното дъно.

Лили хвърли монетата, но желанието намисли Роуз.