Луан Райс
Сезонът на розите (21)

Двайсета глава

Семейството се събра в кухнята. Призовката минаваше от ръка на ръка, само Лили нямаше сили да я пипне отново. Пък и колкото да я гледаше и изучаваше, тя нямаше да изчезне.

Под предлог, че я кани на чай, Клара отведе Роуз в дома си, докато Лиам, Лили и Мийви решат какво да правят. Мъглата все още владееше залива и допринасяше за тягостното настроение в кухнята.

— Той ще направи всичко възможно, за да ми я отнеме — заговори Лили.

— Това никога няма да стане! — твърдо каза Лиам.

— Всичко стана заради мен — завайка се възрастната жена. — Ако не се бях разболяла…

— Не говори така, бабо! — нежно погали ръката й внучката й.

— Не трябваше да се връщаш — продължи Мийви. — Ох, миличка, защо не си събереш багажа и да си заминеш? Вземи Роуз и се върни в Канада. Скрий я някъде, дори иди по-далеч отпреди!

— Не можем да те оставим сама, Мийви! — намеси се Лиам.

Лили още не можеше да приеме мисълта, че щастливите дни бяха отлетели безвъзвратно. Знаеше, че Едуард ще научи и за нея, и за Роуз, знаеше, че няма да ги остави на спокойствие, но всичко беше толкова хубаво, че тя приспа страховете си. Това че беше тук, с баба си, заобиколена от приятели, че имаше любовта на Лиам и предложението му за брак — всичко това я беше изпълнило с увереност и духовна сила.

Но Едуард привлече закона на своя страна, за да продължи играта на котка и мишка. Не, той не искаше Роуз, той искаше да постави нея на колене.

Лили си спомни как се отнасяше той към децата, докато бяха женени. Тогава децата на Бей бяха малки и често дотичваха от плажа, и можеха да си поиграят на скалите. От време на време Лили и Едуард идваха от Хоторн да видят Мийви и тя се радваше на посещенията на малчуганите. Даваше им сух хляб да хранят лебедите, снабдяваше ги с кошове за раци и въдици. Тогава Бей имаше три деца — двете големи момичета и момчето, и Лили често си мечтаеше за такова многолюдно семейство. Колко деца щяха да имат с Едуард? Щяха ли да обичат морето като нея или щяха да приличат на баща си и да станат планинари?

Тя се надяваше, че Едуард ще поиграе с децата на Бей, когато те дойдат. Бяха прекрасни хлапета, забавни и умни. Обичаха шегите и закачките и ни най-малко не се страхуваха от раците и рибите. Но той дори не пожела да си поговори с тях.

— Хайде, моля те! — теглеше тя ръката му. — Да отидем да поплуваме с тях! Защо не ги заведем до голямата скала?

— Там е пълно с птичи изпражнения — отвърна той, изцяло погълнат от компютъра си. Беше седнал на верандата пред вратата и не вдигаше поглед от монитора, затова не успя да види раздразнението й.

Но тя не се предаваше:

— Добре, тогава. Да вземем шнорхелите и да се гмурнем в пещерите до рифа. Оня ден видях няколко омара там.

— Не виждаш ли, че се опитвам да допиша автобиографията си? — изстреля ядно той. — Имам нужда от спокойствие!

Но тя знаеше, че я лъже. Екранът на компютъра се отразяваше в прозореца зад него и тя видя, че беше заредил някаква компютърна игра. Понечи да го попита защо се залавя с тази автобиография само когато децата са тук. Той не търсеше работа, просто скачаше от една брокерска къща в друга, без да се интересува от същинската работа и след няколко месеца напускаше. Понякога си тръгваше дори преди да е получил комисионата си.

Лили пое дълбоко въздух и се отказа да рови в раната, твърдо решена да прекара един хубав ден с мъжа си.

— Едуард! — хвана ръката му тя.

Той не отговори.

— Моля те!

— Тичай при децата, забавлявай се — измърмори той.

— Ще се забавлявам — разочаровано измърмори Лили. — Надявам се да играеш поне със собствените си деца, когато ги имаме.

Той продължаваше да натиска клавишите на кейборда. Повече нищо не можеше да се направи. Тя тръсна ядосано глава и изхвърча навън. Децата я чакаха на скалите с очи, вперени в къщата. Не изглеждаха смутени или уплашени. И друг път бяха присъствали на такава остра размяна на думи между тях и отдавна се бяха научили да не разчитат на компанията на чичо си Едуард.

Беше изминала повече от половината път, когато гласът му я застигна:

— Хей!

Тя се обърна и засенчи очите си с ръка, за да може да го види.

— Изглеждаш чудесно — каза той и й се усмихна. Лили беше облякла син анцуг, плътно прилепнал по нея, който очертаваше стройното й, мускулесто тяло.

— Благодаря — отвърна му и се зачуди дали това трябваше да се брои като предложение за мир. В случай, че беше така, тя му се усмихна.

— Децата развалят фигурата на жената. Помисли си и това — отбеляза Едуард и усмивката му стана по-широка.

Лили пламна, сякаш я обляха с вряла вода. Защо трябваше да го каже пред децата, тъжно си помисли и усети, че очите й се пълнят с неканени горещи сълзи. Тя ги изтри и хукна към брега. Захвана се да връзва тежести на мрежите, да закачва кукички на въдиците и да търси примамки, за да се разсее. Не искаше да предаде на децата лошото си настроение, макар думите на Едуард да я нараниха дълбоко.

Онази нощ той показа небивал ентусиазъм в леглото. Явно искаше да компенсира неприятното си поведение от деня. Да проявява такава пламенност в секса беше наистина рядко явление за него и Лили реши да преглътне обидата, обви ръце около врата му и изви тялото си в дъга, опитвайки се да покаже бурна страст.

И стана нещо странно. Тя усети, че душата й се отделя от тялото и се отдалечава от нея, изпълва се с копнеж по някого, който можеше да утоли жаждата й за любов и нежност. Но ръката върху нея беше груба, причиняваше й болка и извиването на тялото й беше повече желание да избегне докосването му, отколкото плод на удоволствие.

Това ли беше бракът, питаше се тя, докато Едуард пъшкаше над нея. Това ли правеха женените двойки в леглото си, след като отминеше първоначалната еуфория от ухажването? Опита се да си спомни кога за последен път нейният съпруг я бе пожелавал и не можа. Обикновено спяха със стена от възглавници между тях и той се отдръпваше като ужилен, ако тя се осмелеше да прокара нежно ръка по гърба му.

Преди женитбата често й говореше, че мечтае да стане баща. Но след това рефренът коренно се промени — толкова много я обичал, че я искал цялата само за себе си, щял да се чувства нещастен, ако тя си развали фигурата, и още приказки от този род.

И ето, те бяха в брачното ложе и правеха секс. Едуард не я поглеждаше, беше втренчил поглед някъде над главата й и блъскаше така, че тя стенеше от болка. Беше забравил, че е вътре в най-деликатното и нежно място от тялото й. Лили се хвана за таблата на леглото и потърси в себе си сили да издържи.

Сълзите бликнаха от очите й и намокриха възглавницата. Всеки път, когато правеха секс, мислено си повтаряше: „Може би този път ще стане, може би сега ще зачена, ще стана майка…“ Само че това, което правеше Едуард, приличаше повече на разрушение, отколкото на сътворение.

Сега, трепереща на масата сред своите близки, тя отново преживя унижението на онази вечер. Съзнанието й пазеше цяла колекция от лоши моменти и този беше един от тях. Това беше нощта, когато зачена Роуз. След като Едуард свърши, тя плака дълго и безутешно, а когато разбра, че е бременна, отчаянието я завладя напълно.

Припомни си следващия ден. Тогава отиде на гости на баба си. Никога не си позволяваше да безпокои Мийви с тревогите си. Обикновено се усмихваше, дори се смееше с глас и лъжеше на поразия. Всичко беше чудесно, всичко беше супер.

— Как си, мила?

— Супер.

— Искаш ли чай?

— Да, супер.

— Как прекара уикенда?

— Супер, направо супер.

А всъщност с всеки изминал ден ставаше все по-лошо. След една поредна размяна на жестоки обиди и викове Лили, изпаднала в истерия, изкрещя толкова силно, че гърлото й се сви от болка. Започна да се задушава, усети остра, раздираща болка в гърдите и се уплаши. Едуард я стрелна победоносно с очи, той винаги се радваше, кога то успееше да я доведе до такова състояние, после отиде в спалнята, тръшна се на леглото и демонстративно се зави през глава.

Тогава тя беше млада. Не знаеше какво чувстват хората с болно сърце. Опита се да запази самообладание, каза си, че това е просто нервна криза. Хвана ръката си и се опита да премери пулса, но беше толкова разстроена, че обърка броенето.

Едва успя да стигне до спалнята, открехна вратата и го извика:

— Едуард?

Той не отговори.

— Едуард, мисля, че… може би имам сърдечна атака.

Той не обърна никакво внимание, все едно че му се оплакваше от главоболие или от умора, или пък от някаква банална настинка. Лили не знаеше какво да прави. Трудно й беше да обмисли нещата трезво, но не искаше да звъни на 911. Само щеше да даде храна за приказки на клюкарите, и без това целият град шушукаше зад гърба й. При един предишен скандал няколко седмици по-рано съседите бяха извикали полиция.

— Всичко е наред, полицай! — посрещна ги Едуард с чаровната си усмивка.

Тя също се постара да изиграе своята роля.

— Аз съм добре! Наистина, всичко при нас е супер! — изрече и се усмихна и на полицая, и на разтревожената съседка.

На другия ден, докато стоеше от вътрешната страна на вратата и събираше смелост да се покаже пред хората, чу съседката да разказва снощната случка на своя приятелка. „Семейни разправии“ — каза тя и Лили пламна от срам.

Ето защо не искаше сирената на линейката да разбужда отново квартала. Наметна палтото си, отиде до колата, качи се и потегли към болницата. По пътя болката се изостри. Лили доби чувство, че има горящ въглен в сърцето си. Щом докосна гръдната кост, болката се разнесе из целия гръден кош, сякаш някой беше седнал върху гърдите й.

Докато стигне до болницата, силите й съвсем я напуснаха. Едва успя да прекрачи прага, добра се до фоайето и се свлече на една скамейка. С ръка на сърцето, тя зави от болка и от мъка. Идваше в тази клиника от бебе. Родителите й я доведоха тук на една година, когато се разболя от круп. После на четири, когато стъпи на ръждив пирон и трябваше да й сложат инжекция против тетанус. Тук си извади медицинско свидетелство седмица преди сватбата с Едуард. Тук беше медицинският й картон и всички от персонала я познаваха.

Сестрата от рецепцията си купи игли и конци за бродиране от нея. Жената от рентгена си поръча няколко възглавници за столовете в трапезарията си. Всички тук познаваха Мийви, бяха нейни съседи и Лили се замисли дали не беше по-добре да отиде другаде, някъде, където не ги познаваха и нямаше да гледат осъдително Едуард, когато случайно го срещнеха.

Сестрата от рецепцията я забеляза и се спусна да й помогне. Тя събра сили да каже:

— Мисля, че получих инфаркт.

Веднага се заеха с нея. Заведоха я при някакъв лекар, когото виждаше за пръв път. Искаше да помоли за жена, която да извърши прегледа. Страхуваше се, че той ще реагира като всеки мъж, ще й се присмее, ще каже, че прави от мухата слон, но нямаше сили за повече разговори.

Лекарят й направи електрокардиограма. Беше много внимателен и през цялото време не се отдели от нея. Не говореше, но я гледаше мило и загрижено и това внимание я накара да заплаче отново.

После я преслуша. С едната ръка държеше стетоскопа, а с другата я придържаше за рамото и това докосване беше по-нежно от любовните ласки на съпруга й. Сякаш й казваше, че тя е важна, че си струва човек да преслуша сърцето й и да се погрижи за нея.

После започна общия преглед. Той сложи пръсти върху гръдната кост и натисна леко. Лили веднага се сви от болка.

— Тук ли ви боли? — попита той.

— Да — едва изрече тя.

Болеше я костта, но още по-силно болеше зад нея, там, където никакви прегледи и стетоскопи не можеха да достигнат. Не спря да плаче през цялото време, докато лекарят й измерваше кръвното налягане и разчиташе електро кардиограмата. Той хвана ръката й и търпеливо изчака да се успокои. Попита я дали наскоро е преживявала стрес. Да, каза тя, няколко пъти. В работата? Не, вкъщи, отвърна и това бяха най-трудните думи, които някога беше изговаряла. Той кимна с разбиране и обясни:

— Не намерих никакъв кардиологичен проблем.

Лили нищо не каза. Изчака го да продължи:

— Разбира се, това трябва да се потвърди с един цялостен преглед, но не открих доказателства за прекаран инфаркт или сърдечен удар.

— Но… сърцето ме боли, толкова силно, че…

Той кимна. Погледна я сериозно и загрижено и това я изпълни с благодарност. Този мъж се отнасяше с уважение към нея, вярваше й, не й крещеше, че преиграва, за да предизвика съжаление. Това я успокои, даде й малко самоуважение.

— Мисля да ви назнача изследвания за стрес — каза той. — Разбира се, ще ви дам направление и за кардиолог, но не вярвам да открие нещо обезпокоително.

— Тогава какво ми е? — попита тя.

Той я погледна внимателно в очите. Беше млад човек, слаб, с големи сини очи и рядка руса коса. Хвана ръката й, сякаш този приятелски жест беше най-нормалното нещо на света, и каза:

— Според мен сърцето ви е разбито. Това, което ви боли, е наранената ви душа.

Думите му отприщиха нов порой от сълзи. Те покапаха по бялата престилка на непознатия лекар, който продължаваше да държи ръката й и да я гледа със съчувствие. Не очакваше да чуе такава диагноза от устата на специалист, но дълбоко в себе си знаеше, че е точно така.

Той написа направление за кардиолог и й го подаде. После откъсна лист от бележника си и надраска името на институцията, която според него щеше да й помогне: „Служба за защита от домашно насилие“.

— Но той не ме бие — промълви шокирана.

— Емоционалният и словесен тормоз може да бъде не по-малко разрушителен.

— Но все пак не е домашно насилие, нали?

— Питайте сърцето си — тихо отвърна той. Потупа я приятелски по рамото и излезе от стаята.

Лили стана и се облече. Все още трепереше, докато навличаше дрехите си. Гелът, с който я бяха намазали, за да направят електрокардиограмата, полепна по сутиена и блузата й. Запита се дали Едуард ще е буден, когато се прибере. Или се тревожеше, да не би да й се е случило нещо. Може да се е уплашил, че го е напуснала, а може би не? Мислите й препускаха хаотично. Страхуваше се от нестихващата болка в гърдите си, страхуваше се и за Едуард — какво щеше да каже той? В какво настроение щеше да го завари? Домашно насилие! Тя поклати глава. Лекарят беше много мил, но не разбираше. Едуард никога не би й посегнал. Да, караха се, дори много, имаха проблеми, но за това беше виновно детството му, което го изпълваше с толкова много гняв.

Лили беше чела за домашното насилие. Знаеше, че мъжете, които са бити като малки, често се отнасят по същия начин със своите съпруги и деца. Едуард е посегнал на Джуди, но нея не бе докосвал и с пръст. Не беше ли това явен знак, че иска да се промени, да бъде мил със съпругата си? Трябваше да обясни това на младия лекар, той явно още нямаше достатъчно опит. Но тръгнеше ли да обяснява, трябваше да му каже как се променяше Едуард в леглото и колко много я болеше, когато правеха секс, а беше срамежлива и не й беше удобно да говори за това.

На излизане отново срещна лекаря във фоайето. Говореше с друг пациент, но я видя и й кимна за довиждане. Тя успя да разтегне устни в нещо като усмивка, за да му покаже, че е добре: „Вече съм супер, не се тревожете за мен!“

Излезе навън и погледна още веднъж през стъклото, за да се убеди, че той не гледа към нея. После изхвърли листа с адреса в кошчето за смет до вратата, качи се и колата и потегли към къщи. Още не знаеше, че е бременна.

Девет години оттогава. Цяла вечност. Лили погледна през прозореца и се загледа в Роуз, която играеше безгрижно в двора на прабаба си.

— Трябва да потърсим адвокат — наруши мълчанието тя.

 

 

Беше хладно августовско утро, очертанията на дърветата и скалите се размиваха в гъстата мъгла, фиордите приличаха на черни петна върху сивкаво платно. Само дългият червен покрив на хотела оживяваше пейзажа и приканваше гостите на града да отидат на поляната и да проследят оспорваното състезание между тазгодишните музиканти.

Днес беше ред на Мариса да работи в магазина на Лили и двете със Сам решиха да репетират там, сред гоблените и паната. Не бяха свирили от дълго време — повече от две години и се налагаше да си припомнят някои техники. Тъмнокосата Мариса седна на едно ниско столче, а Сам се настани срещу нея и разлюля буйната си червена грива. Погледнаха се в очите и плъзнаха лъкове по струните.

Бяха щастливи, че отново са заедно, и се чувстваха уверени и силни, както преди. Сутринта Мариса направи кафе и сега то изстиваше в две чашки край столовете им, а Сам среса Джесика и й направи плитки. Всички се чувстваха уютно, както може да се чувства човек само в семейството си. Двете започнаха да свирят, но Мариса беше разсеяна. Питаше се кога най-сетне двете ще изяснят нещата помежду си.

Тя погледна през отворената врата на магазина и видя Джеси, която разхождаше Флора из поляната пред хотела. Само след час хората щяха да опънат одеялата си на същата поляна, за да проследят изпълненията на музикантите, но какво можеше да се направи! Няма начин да спреш кучето да си свърши работата, няма начин да прогониш и хората от хубавата музика. Някои от тях, по-предвидливите, си носеха сгъваеми столчета, други стояха на групи и чакаха мъглата да се разнесе, за да разпънат одеялата. Всички бяха облечени подходящо за сезона — шлифери, мушами и обувки за мокро време. Мариса знаеше, че Патрик е разрешил на Джеси да играе с Флора, колкото и когато си поиска, и не се учуди, че я вижда с кучето. Искаше й се да зърне и Патрик и скришом от сестра си огледа околността, но не можа да го открие.

— Да си поемем дъх за минутка, а? — попита Сам.

— И аз щях да те помоля — усмихна се тя.

Преминаха зад големия щанд и си наляха по чаша студен чай от хладилника, който Лили държеше в малкия офис отзад. Чукнаха церемониално чашите и се усмихнаха една на друга.

— Радвам се, че дойде! — каза Мариса. — Вече бях изгубила надежда да те видя отново.

— Аз самата не вярвах, че някога ще дойда.

— Когато Патрик ми каза, че си се прибрала в Балтимор, бях… шокирана.

— Не исках да те нараня! — отвърна Сам.

Мариса се чувстваше неловко. Не беше толкова лесно да заличиш следите от двегодишната раздяла с два дни близост. Погледна към сестра си и сърцето й подсказа — ако искаше да я задържи, трябваше да говори.

— Не трябваше да се омъжвам повторно! — каза тя.

— Не трябваше да се омъжваш за Тед — поправи я Сам.

— Бях толкова самотна, Сам. Това се случи веднага след смъртта на Пол. Ти стоя един месец и си тръгна, а аз продължавах да се чувствам ужасно. Той беше винаги на разположение, изглеждаше, че ме обича, и най-важното, изглеждаше, че обича Джес.

— Знам и затова в началото се радвах за теб, повярвай ми. Но постепенно ти започна да се променяш, докато един ден открих, че си изчезнала. На мястото на сестра ми стоеше една непозната за мен жена.

— Сам! — преглътна сълзите тя и си спомни, че винаги е искала да бъде добър пример за малката си сестричка, да й показва правилния път в живота. — Сам, не знаех какво да направя, не знаех… Трудно е да ти обясня.

— Не е необходимо — нежно изрече Сам.

— Но…

— Мариса, ти основа клиниката и дома за временно настаняване на жени, подложени на домашно насилие. Говори с толкова много от тях. Мислех си, че си научила нещо. Не можех да си представя, че няма да разпознаеш този тип мъже.

— Аз също… Въобразявах си, че знам всичко, но той беше толкова обаятелен в началото, готов да се притече на помощ за всичко. Мислех, че ме обича.

— Не чувахме ли същите думи от всички пострадали жени, с които говорехме? — меко попита сестра й.

Тя кимна безмълвно. Припомни си колко пъти беше държала ръцете на уморени, объркани, изплашени и обезобразени жени, колко много сълзи беше пресушила.

— Това, което направи с кученцето на Джеси… това беше най-лошото — каза тихо. — Още не мога да си простя, че допуснах момиченцето ми да изживее такъв ужас.

— Когато ми каза, исках да дойда и да го убия — изрече Сам и очите й засвяткаха.

— Ето, заради това не исках да споделям с теб — вдигна поглед Мариса. — Страхувах се, че ще се отвратиш от мен, и се отдръпнах. Как съм могла да те отблъсна?

— Чувствах се безпомощна — поде Сам. — Знаеш ли кое ме обиди най-силно? Фактът, че ти забрави какъв прекрасен човек си, престана да се уважаваш.

— Какво? — попита сестра й шокирана.

— Гледах как му позволяваш да унищожи всичко, което те правеше единствена и неповторима, всичко, което те правеше моята Пати. Ти беше звездата на сестринското училище. Кой друг прекарваше всяка свободна минута в благотворителен труд, кой тичаше да ваксинира децата в най-бедните квартали на града?

Мариса слушаше навела глава.

— Кой се упражняваше до среднощ на цигулката, след като цял ден е тичал от училище в болницата и обратно, за да е сигурен, че изпълнението ни на сцената в края на седмицата ще бъде неотразимо? Ти беше тази, заради която публиката пълнеше бурканите ни с бакшиши и ние успявахме да си платим таксите в училище без проблеми.

— Ох, Сам… — изстена тя и закри очите си с ръце.

— Ти наистина свиреше като ангел — продължи сестра й. — И имай предвид, че ако имаше паднал ангел, това бях аз, не ти. Ако не беше моята сестра, да се грижи за мен, да ме води напред, сигурно щях да изпадна по пътя. Все се забърквах в разни каши, излизах с неподходящи мъже.

— Не е така, Сам! — вдигна глава Мариса. — Ти винаги си била чудесна, имаш най-доброто сърце на света, умееш да изпитваш състрадание. Точно това те прави отлична медицинска сестра… и въобще сестра и леля.

— Е, не мисля, че ни липсва състрадание и на двете. Винаги сме се раздавали — усмихна се Сам. — Ох, мила! Ти му даде толкова много любов! Душата ти е къс самородно злато, но той измерваше всичко в пари.

Тя се усмихна, избърса сълзите и посегна към молива.

— Това е страхотно за песен. Трябва да го продадем на някого.

— Душата й беше къс самородно злато… — запя Сам, хвана цигулката и се опита да нагоди някаква мелодия към фразата.

— … а той я продаде за дребни пари… — поде Мариса.

— … защото имаше парче тенекия вместо сърце… — допълни сестра й.

Двете избухнаха в смях и взаимно се аплодираха. Продължиха да импровизират върху думите и мелодията, сякаш никога не са спирали да го правят. Звуците се лееха от инструментите в пълен синхрон, краката им отмерваха ритъма в такт и сърцето на Мариса най-сетне се отпусна. Всичко щеше да бъде наред. Щом музиката се завърна в живота им, всичко щеше да се оправи. Музиката съпътстваше двете сестри през целия им живот. Тя ги зареждаше с енергия и радост и им помагаше да се справят с трудни изпити, тежко болни пациенти, безпаричие. Каквото и да ставаше през деня, след него идваше вечерта и те свиреха, пееха и продължаваха напред. И сега нещата отново застанаха по местата си. Те преминаха от новата си песен към „Ирландски момичета“, а после подхванаха „Гъски в блатото“. След това продължиха с любимия си репертоар.

— Написах нова песен — сподели Мариса, щом отново спряха за почивка.

— Наистина?

— Да. Нарича се „Захвърлени на бурята“.

— О! Надушвам автобиографичен елемент — ухили се Сам.

— Само далечен отзвук — отвърна Мариса и хвърли пореден поглед към вратата в очакване да се появи Патрик. — Много е проста, започва от си… — и хвана цигулката.

— Колко е хубава! — възкликна сестра й след първите няколко акорда. — Искаш ли да пробваме във фа мажор. Знаеш, че обожавам да свиря във фа мажор.

— Музика за душата? — закачливо я погледна Мариса.

— Точно така!

„Точно така“ — повтори си наум Мариса, за тях беше важна душата. Затова станаха медицински сестри, затова музиката беше техният живот.

Тя вдигна цигулката и двете сестри засвириха наново. Погледът й прекоси площада и достигна до ферибота, който тъкмо влизаше в пристанището. Тя внимаваше за синхрона между двете цигулки, но очите й продължаваха да търсят червенокосия ирландец, който й върна отново сестрата и докосна най-нежната струна в сърцето й, за да може тя да приеме отново музиката и да излее душата си в песен.