Луан Райс
Сезонът на розите (11)

Десета глава

Една моторница мина съвсем близо до „Основателна причина“ и тя се затресе. Патрик залитна към командното мило и изруга. Идеше му да отвърже лодката, да настигне нахалника и да го научи на добри обноски. Но не моторницата бе виновна за лошото му настроение. Беше потиснат от срещата с Едуард и чувството, че е безпомощен да помогне на Лили и Мариса, го вбесяваше. Ако беше закопал онзи негодник преди години, нямаше сега Лили и семейството й да живеят в постоянен страх, като агнета, които очакваха страшният вълк да дойде и да ги изяде.

Телефонът иззвъня и той отговори:

— Слушам?

— Патрик Мърфи, жив ли си още, дяволе?

— Джим Хенли! — извика.

— Позна ме от първия път! Как си?

— Супер! Вече съм пенсионер.

— Значи ловиш риба вместо бандити, а?

— Да, и това е причината градът отново да се превърне в бардак. Ти как си?

— Работя по един случай за измама — сподели Джим и с две-три думи му разказа. Двамата се познаваха от осем години, когато Джим гонеше из Кънектикът един заподозрян в грабеж. Тогава Патрик беше главен детектив, помогна му да го залови и без много шум да го върне в Ню Лондон. Двамата се разбираха добре.

— Извинявай, че ти се обаждам едва сега, но исках да проверя добре нещата. Нека видим правилно ли съм разбрал съобщението ти. Там пише, че Саманта Махоун се намира все още в Перу, така ли е?

— Точно така! Пътува с медицински екип на Световната…

— Да, да, обадих им се, но те ме отрязаха — прекъсна го Джим. — Тогава реших да потърся името й в телефонния указател и да отида на адреса. Саманта живее в двуфамилна къща, недалеч от болницата, в която работи.

— Какво искаш да кажеш? Да не би да си е била вкъщи?

— Абсолютно! Идвам от там. Върнала се е от Перу преди около седмица.

Патрик зяпна. Веднага пресметна, че Сам се е върнала в Америка преди разговора му с Мариса. Прибрала се е и въобще не се е обадила на сестра си. Той си представи как Мариса и Джесика проверяват всеки ден пощата си, как кроят планове за славното време, когато Сам ще се прибере от Перу и ще дойде в Кейп Хоук, как Мариса се готви за фестивала. А тя си била вече у дома.

— Какво ти каза?

— Не много — каза Джим. — Отне ми доста време да й обясня защо полицията се интересува от нея.

— Какво й обясни?

— Че сестра й се тревожи за нея. Помолих я да се свърже с роднините си и да ги успокои.

— Тя как реагира?

— Ами… изрече нещо странно — отвърна Джим след кратка пауза.

— Какво?

— Каза, че сестра й била изчезнала. И после затръшна вратата пред носа ми.

— О, това е доста нелюбезно.

— И аз така мисля. Семейните кавги са сложна работа и предпочитам да не се набутвам между шамарите. Да ти дам ли адреса и телефона, или да зарежем тая работа?

— Дай ми ги — каза Патрик и записа данните. — И докато си още отсреща, предлагам да запазиш утрешната вечер за мен. Ще намерим някое капанче около пристанището, ще си поръчаме раци и ще ми разкажеш за оня случай с измамите.

— Искаш раци?

— Искам да помогна на една приятелка, която страда за сестра си — каза Патрик, — и между другото въобще не е изчезнала, ами си е жива и здрава. До утре, Джим!

 

 

Лили седеше до леглото на баба си. Климатикът бръмчеше тихо и напевно, мониторът бипкаше и предметите в стаята изглеждаха призрачни на слабата вечерна светлина. Преди малко сестрата й напомни, че часовете за свиждане отдавна са минали, но погледът на Лили я смути и тя и излезе тихо от стаята.

Лили държеше ръцете на баба си и се опитваше да й внуши да се събуди. Отчаяно се надяваше на чудо. Имаше нужда от мъдрите й съвети, за да разбере какво да напрани. Едуард ги нарани жестоко, нея и баба й, а сега протягаше лапи и към Роуз.

— Бабо — прошепна. — Моля те, събуди се! Имам нужда от теб, бабо!

Мийви неочаквано се размърда, устните й трепнаха. За миг тя повярва, че баба й я чува и се опитва да излезе от дълбокия сън.

— Какво ти причини Едуард, бабо?

От коридора долетя шум от нечии тихи стъпки. Една сянка се мерна зад матираното стъкло на вратата и Лили настръхна. Въпреки уверенията на Патрик, че полицията няма да позволи на Едуард да припари до болницата, беше нащрек. Срещата с него върна старите страхове.

Тя знаеше на какво е способен той. Щеше да пусне в ход прословутата си усмивка и скоро сестрите, възмутени от полицията, която без причина се нахвърля върху такъв мил и възпитан човек, щяха да го пуснат не само в отделението, ами и в домовете си, стига да поиска. Тя самата беше жертва на неговия чар. Той умееше да я кара да се чувства желана и сигурна. По цели нощи я държеше в прегръдките си, галеше косата й и слушаше нейната изповед. Лили отвори сърцето си и сподели всичко за детството си, за семейството и за загубата на родителите си.

Спомни си малкия апартамент, който наеха, когато се прибраха заедно от Вашингтон в Хоторн след Коледа. Първите дни почти не ставаха от леглото. Тя му разказа за картините и гоблените, в които се опитваше да разкаже своя живот. Бродираше това, което познаваше най-добре — деца, играещи на плажа в Хабърд Пойнт, лодки, закотвени на пристанището. Можеха да се видят и стативите на местните импресионисти, които се събираха на брега на река Лейтенант.

— Просто обичам да разказвам приказки. Обичам си работата — говореше тя. — Особено това, че ми дава възможност да общувам с хора, които ценят красотата.

— Надявам се, че ти плащат добре за това — подхвърли той.

Без да се усети, тя призна, че изкарва доста пари. Хората харесваха моделите й и те се продаваха добре в магазините за сувенири по източното крайбрежие, от Бар Харбър до Палм Бийч.

Едуард беше борсов посредник в Кънектикът. След дипломирането си в Харвард беше работил на различни места. После основал собствена фирма, която в момента била една от най-добрите на борсата. Имал богати клиенти, с които се сприятелил, а за някои дори бил повече от брат.

— През свободното време съм треньор на малчуганите по ръгби и баскетбол в един спортен клуб. Опитвам се… — замълча, целуна челото й и замислено продължи, — как да го кажа… искам да им дам някои предимства, които аз не съм имал на тяхната възраст.

— Но ти си учил в Харвард.

Той се засмя и на нея й се стори, че долавя горчивина в гласа му.

— Понеже бях в отбора по ръгби и бейзбол и те поеха издръжката ми. Иначе щях да гледам Харвард само на картинка. Моите родители са бедни. Повярвай ми, единственият колеж, който е виждала майка ми, е този, в който работеше като чистачка. Баща ми завърши друг колеж, този в затвора „Самърс“.

— Съжалявам, мили. — Лили беше шокирана.

— Недей! Това ме накара да разбера отрано какъв не искам да бъда — каза той и я целуна отново. — Но свещеникът ни беше изключителен човек. Стана ми духовен баща, беше насреща винаги, когато татко беше „на топло“. От него научих, че единственият начин да намериш своето място в живота, е като помагаш на другите. Благодарение на него съм това, което съм.

— Добре си се справил.

— Животът ми беше труден — отвърна Едуард и се обърна така, че очите му се оказаха на сантиметри от нейните. Тя го погледна и й се стори, че от там струи любов. — Когато бях малък, баща ми ме биеше, Мара. Не искам да ти разказвам какво съм преживял. Предпочитам да ти го спестя.

— Едуард!

— Никога няма да нараня нечия душа — изрече той с пресипнал глас и погали страните й с такава нежност, сякаш тя беше най-ценното нещо, което някога е докосвал. — На това ме научи моето детство — да обичам с цялото си сърце, да бъда мил.

— Ти наистина си мил!

Едуард поклати глава:

— Ти заслужаваш още повече! Научи ме на нежност, Мара, моля те!

— Ти вече си научил всичко. — Тя го целуна, трогната от неговата честност и благородство. Разкри душата си докрай пред него.

— И двамата сме преживели много — прошепна той с устни, долепени до извивката на врата й. Тя усети дъха му върху кожата си и за пръв път си помисли, че животът й може да се промени. — Никога не съм срещал друга жена, която да ме разбира като теб. Ние сме предопределени един за друг, Мара!

И Мара остави защитите й да паднат една по една. Може би това беше любовта! Може би светът не беше гол кова тъжно място и бог беше запазил малко щастие и за нея.

— Обичам те! — беше казал той.

— Обичам те! — отговори тя, неспособна да сдържа чувствата си. За пръв път казваше тези думи на мъж.

— Искам да бъда с теб завинаги! — пламенно прошепна той.

По гърба й преминаха тръпки — нещо средно между възбуда и страх. Не беше ли прекалено бързо?

На стената, точно над леглото, имаше снимка. Беше стара, оцветена в червеникавокафяво. На нея имаше китоловен кораб сред ледени блокове. Зад кораба се подаваха високи скали, покрити със сняг. На корпуса му беше изписано името: „Пинакъл“. Мара се загледа в суровия зимен пейзаж. Замисли се дали любовта може да спаси сърцата на двама души от студа и да превърне живота им във вечно лято.

Едуард проследи погледа й.

— Това е корабът на дядо ми — обясни.

— Така ли? — попита тя.

Той кимна и се загледа в снимката, сякаш тя беше прозорец към един по-добър свят:

— Бил е капитан на китоловен кораб. Аз съм кръстен на него. В началото на деветнайсети век семейството ни е било много богато и уважавано. Едуард Хънтър е бил откривател и изследовател на нови светове. На някои стари карти е отбелязан един проток близо до Тиера дел Фуего, кръстен на него — заливът Хънтър.

— Това е невероятно! — възкликна тя.

— Той е моята пътеводна звезда — каза Едуард. — Понякога, когато съм потиснат, затварям очи и си го представям как стои на кормилото и води умело кораба си през арктическите ледове. Не знам какво се случи с нашето семейство. Бяхме толкова уважавани, а някак си изведнъж се оказахме на дъното. Аз обичам мама и татко, разбирам ги, но моят истински герой е капитан Едуард Хънтър.

— Значи разбираш какво чувствам към баба.

— Защо не ме запознаеш с нея? — попита той.

Сърцето на Мара подскочи от радост. Баба й щеше да бъде щастлива, ако знаеше, че внучката й най-сетне е срещнала подходящ мъж. А как щеше да се радва, като разбере, че той живее в Хоторн, съвсем близо до долината на река Кънектикът!

— Или не съм достатъчно представителен за нея? — попита той, отвърна поглед и се отпусна по гръб на леглото.

— Разбира се, че си!

— Защото съм борсов посредник, завършил съм Харвард и дядо ми е бил морски капитан?

Тя се засмя, целуна го и каза:

— Не! Защото си добър човек.

Едуард скочи и я прегърна толкова силно, че тя едва успя да си поеме дъх. Очите му я гледаха така, сякаш никой никога не му беше казвал такива думи.

— Вярваш ли ми? — напрегнато попита. — Това е много важно за мен!

— Вярвам ти — отвърна тя и изведнъж усети някаква вътрешна несигурност.

— Искам да бъдем заедно завинаги — прошепна страстно той. — Докато смъртта ни раздели!

Тази фраза не й хареса, но тя прогони съмненията си. Повтори си, че той я обича, че чувствата му са толкова силни, толкова всеобхватни, че и в книгите не можеш да намериш такава любов…

Лили се взираше в затворените очи на неподвижната Мийви и продължаваше да търси отговори в миналото. Всичко стана толкова бързо, нямаше време да се замисли, да обърне внимание на предупредителните сигнали и на собствените си съмнения. Като например колко често сменяше той работата си и как интервалите между напускането и започването на ново място ставаха все по-дълги. Как неусетно започна да вписва името му в собствените си счетоводни книги, докато накрая открито му даваше пари, за да си плаща сметките. Как сама си запуши ушите за заплахата, която прозираше зад думите, които той произнесе на сватбата „Белите рози са толкова нежни…“.

Патрик беше разбрал колко опасен човек е Едуард. Тя също го знаеше, но остана сляпа и глуха за неговата жестокост. През първата брачна нощ той без причина й разказа за бившата си приятелка Джуди Хотън. Не живеели заедно, но той често прекарвал нощите при нея. Тя имала голяма къща във викториански стил някъде в Хадън, наследство от пралеля й. Една вечер Джуди отишла с приятели на ресторант в Хоторн. Когато се върнала, Едуард й казал, че мирише на друг мъж. Тя се разбесняла, взела да го обижда и той я ударил.

— Божичко! — ахна Мара.

— Счупих й челюстта. Майка й извика полиция, тя винаги си вреше носа в нашите работи. Не разбираше, че това е между мен и Джуди. Тя е виновна за раздялата ни!

— Едуард… — Мара беше ужасена от признанието му. Не знаеше от къде да започне. Защо досега не й беше споменавал за тази Джуди? И защо й разказа за нея точни в деня на сватбата им?

— На теб никога няма да посегна — заяви той и нежно и отмести кичур от очите й. — Моля те, не се страхувай! Ти не си като нея!

— Едуард! Една жена не заслужава такова отношение, няма значение какво е направила!

Очите му проблеснаха. За миг в тях се появи същата злоба, която я накара да му отстъпи таксито при първата им среща.

— Тя ми изневеряваше! — скръцна със зъби той.

— Въпреки това! Ако някой мъж ме удари, какво говоря, само да ме докосне с пръст, веднага бих го напуснала! На минутата!

Едуард я изгледа дълго и изпитателно. Тя се почувства като мишле пред погледа на злия котарак, който се чуди дали да я лапне на един залък, или първо да си поиграе с нея. Въздухът затрепери от напрежение. Но изведнъж той се засмя и нервите й се отпуснаха. Сега, след близо петнайсет години, Лили беше научила, че Едуард има на склад усмивки за всякакъв повод. В онзи миг той се колебаеше между хлапашко ухилване, което би могло да обърне всичко на шега, и едно бавно сластно разтапяне на леда по устните. Тази, която й представи, беше нещо средно между двете — усмивка, предлагаща мир.

Границата беше очертана.

Той й показа, че има юмруци и ще ги използва, ако го провокират. Тя му даде да разбере, че няма да търпи физически тормоз.

Това беше важна информация за всеки един от тях. За съжаление тогава Мара не успя да я оцени, иначе би си спестила доста неприятности. Наистина, разбра, че един ден би могъл да побеснее и да я удари. Тогава трябваше си събере багажа и да бяга надалече, преди да е станало по-лошо. Но за момента възприе нещата като поправими.

Виж, Едуард схвана всичко и бързо реши да поправи грешката си. Трябваше да потърси по-изтънчени начини да я пречупи.

Лили не откъсваше поглед от затворените очи на баба си. Мъката я заля и тя усети соления вкус на сълзите в гърлото си. Беше се омъжила за господин Мистерия. Доктор Джекил беше само една от ролите му, но той можеше да бъде също така и мил, и весел, и коварен. Именно заради тази неуловимост на характера му й трябваха години, докато осъзнае, че Едуард кърши клоните й един по един, оголва я и бавно и незабележимо й отнема самоличността. Играеше си с нея като с кученце. Подхвърляше й малки трохи на надежда, които я караха да остане още един ден при него, после още една седмица, месец. В същото време все повече стягаше въжето около шията й. Божичко, как е могла да бъде толкова глупава!

Замисли се за Роуз. Лиам беше до нея, щеше да направи всичко, за да я опази, но щеше ли да е достатъчно? Думите на Патрик още отекваха в главата й: „Въпросът не е ако, Лили, а кога.“ Тя, тя беше виновна за всичко! Остави се в ръцете на този злодей, въпреки че истината беше пред очите й. Сега излагаше на смъртна опасност всички свои близки. И най-лошото — нямаше никаква представа как да ги предпази, особено Роуз. Нейната Роуз!