Луан Райс
Сезонът на розите (10)

Девета глава

Лили натисна бутона за петнайсетия етаж и още щом излезе от асансьора, разбра, че има някаква промяна в състоянието на баба й. Група лекари стояха пред вратата на стаята й и оживено обсъждаха нещо. Щом я видяха, замълчаха и сърцето й замря.

— Госпожице Малоун — пресрещна я доктор Мийд, — тъкмо се канехме да се свържем с вас.

— Какво се е случило? — попита тя и потърси опора в стената зад себе си.

— Добри новини! — усмихна се лекарката. — Днес баба ви даде признаци на живот.

— Излязла е от кома?

— Не съвсем — поколеба се доктор Мийд. — Но отвори очи и огледа наоколо. Направихме й някои неврологични изследвания и резултатите са обнадеждаващи. Показват повишена степен на комуникативност.

— Каза ли нещо?

— Да, каза „Мара“ — отговори тя и се усмихна топло.

— Трябва да я видя!

— Разбира се! — кимна доктор Мийд и групата отстъпи от вратата, за да й даде възможност да влезе.

 

 

Мийви често сънуваше цветни сънища. Случваше й се още от малка. Тогава тя се опитваше да се събуди, за да разбере дали сънят не е част от реалния живот. Обикновено тези сънища идваха, преди в живота й да се случи нещо важно и прекрасно. Например в нощта, преди да се яви на годишната викторина на четвъртокласниците. Тя разгада думата „пирометалургия“ и спечели голямата награда. Същото се случи и преди да спечели турнира по тенис през последната година на гимназията в Блек Хол. Сънува цветен сън и в ранното утро на сватбата си.

Цветните сънища бяха предвестник за голяма радост в живота й. Винаги бяха различни и тя попадаше на най-невероятни места — веднъж плуваше сред леки пухкави облаци, друг път се къпеше в морската пяна на нежните вълни в Корсика или се носеше на крилете на гълъб. Но чувствата, които я завладяваха, бяха винаги едни и същи. Те изостряха усещането й за красота и радост в живота, отваряха сърцето й за любовта и я изпълваха с увереност, че утрото си заслужава да се събудиш и да го изживееш.

Днес цветният сън я отведе в собствената й градина. Тя стоеше на алеята, сред белите рози. Държеше градинска ножица и се вслушваше в характерния шум на вълните, които заливаха близките скали. После се захвана с работа. Подкастряше бялата роза, която се виеше по каменната колона на къщата. Въздухът беше кристалночист, солен и изпълнен с аромат на рози. Косата й беше снежнобяла, също като на жената, която работеше до нея — Клара, разбира се.

Не беше нужно да говорят, познаваха се от цяла вечност. О, те често се караха, невинаги бяха на едно мнение. Но в цветните й сънища любовта беше по-важна от всичките им спорове и кавги, а те се обичаха, това беше сигурно.

— Мара — промълви Мийви, докато режеше един трън, заплетен в розите.

— Мара означава „море“ на келтски — обади се Клара, която обработваше с ножиците съседния храст.

— Ард на Мара е мястото, където загинаха синът ми и снаха ми.

— Но ти изглеждаш толкова щастлива, когато го казваш!

— Щастлива съм. Знам, че скоро ще ги видя.

— Не можеш да си тръгнеш сега. Твоята внучка е тук.

— Мара! — произнесе Мийви, наполовина будна, и чу собствения си глас. Сънят си отиваше, а с него и блаженството, което бе завладяло душата й. Реалният живот я зовеше. — Мара! Мара!

— Бабо! — каза някой и това не беше гласът на Клара. — Бабо, аз съм тук!

— Мила моя! — засия тя. Някой стисна ръката й и, о, боже, беше толкова хубаво! И реално! Познаваше това докосване. Можеше да се закълне, че го беше усещала безброй пъти — на разходка до плажа, на път за училище, на лекар и — да, беше сигурна, че държеше тази ръка на погребението на сина си.

— Чуваш ли ме? — попита гласът. Не, това не беше Клара, не беше сън.

Мийви примига. Не можеше да е истина…

— Мара? — попита плахо тя.

— Аз съм, бабо! — отвърна Лили, разтреперана от щастие.

Мийви се опита да фокусира погледа си и да види любимото лице. Закашля се и усети вкуса на сладкия сироп, който й бяха дали преди малко. Лекарството започваше да действа и тя усети замайване. Разбра, че не може да се пребори с усилието да отвори очи, но може би скоро… Не си отивай, не ме оставяй отново, дай ми още пет минути… Мара…

— Събуди се, бабо! — шепнеше Лили. — Трябва да те видя! Трябва да ти разкажа за Роуз! Тя е на девет години, чуваш ли ме? Да знаеш само колко е красива!

— Роуз! — промълви възрастната жена и се намери отново в градината, сред розите. Мирисът на цветя беше толкова силен, че й се повдигна. Любимият глас заглъхваше. Тя продължи да се бори отчаяно със съня, напрегна всичките си сили да отвори очи, ах, ако можеше да повдигне тези тежки клепачи, ако можеше да се отърве от тази задушлива миризма на рози… Какво беше казал Едуард за розите… „Белите рози са толкова нежни…“

— Бабо! — извика Лили. — Събуди се, бабо! Имам нужда от теб!

„Белите рози са толкова нежни…“

Цветният сън потъна в мрак и Мийви разбра — трябваше да предупреди Мара. Трябваше да се събуди, каквото и да й коства това, и да предупреди милата си внучка за опасността, която я дебнеше отново. Трябваше да направи всичко, за да предпази Мара и детето й.

Мийви потъна в дълбок сън, от който никой не можеше да я върне, поне засега.

 

 

Лили беше отчаяна. Доктор Мийд се опита да й обясни, че е съвсем нормално пациентите, които излизат от кома, да идват в съзнание и да го губят, докато не се събудят напълно, но разясненията не помогнаха. Когато за пръв път от девет години чу отново гласа на баба си, нейното изстрадало сърце си позволи да се зарадва, че всичко ще се оправи, всички ще се съберат и ще бъдат щастливи. И сега разочарованието беше още по-голямо.

За да се разсее, реши да слезе до бюфета за чаша чай. Щом се нареди на опашката за автомата, хората наоколо започнаха да си шушукат и тайно да я оглеждат. Лили избра чай и се опита да удържи треперенето на пръстите си, за да не разлее чашата с вряла вода. Забеляза празна маса в дъното на помещението. Седна и насочи невиждащ поглед към прозореца, откъдето се виждаше паркингът на болницата.

— Здравей, Лили.

Кръвта й се смрази, сякаш някой навря буца лед на мястото, където трябваше да се намира сърцето й. Името беше различно, но гласът… Гласът беше същият и страхът, който запълзя към гърлото й, беше същият. Опита се да поеме въздух, но не можа, също като Роуз, която се бореше за всяка глътка въздух, когато беше бебе.

— Едуард — успя да изрече и това изчерпа силите й.

— Виж ти! — изигра изненада той и се надвеси над нея. Изглеждаше изморен и остарял, беше загубил голяма част от младежкия си чар. Тънки като паяжина бръчици опасваха очите и устните му. Или така й се стори? Едуард имаше удивителната способност да се преобразява буквално пред очите й.

Тя стисна здраво пластмасовата чашка. Горещата течност изгори ръцете й, но тя сплете още по-здраво пръстите си около нея. Надяваше се болката да я предпази от нервния срив. Дали пък да не лисне чая в лицето му и да избяга?

— Моята жена! — преднамерено бавно каза той. — Не предполагах, че ще имам удоволствието да я видя отново.

— Какво искаш? — попита тя, без да смее да го погледне.

— Какво искам ли? Хубав въпрос! Искам да знам какво стана? Защо избяга от мен? Какво толкова ти направих, че ми причини това?

— Едуард! — процеди през зъби тя. — В момента сме само двамата, няма защо да играеш този театър. И двамата знаем истината. Нека не се преструваме.

— Ти ме унизи! — стисна зъби Едуард. — Не, още по-лошо! Ти ме направи на палячо! Остави ме да мисля, че си мъртва. Да те търся из целия континент, да ме разследват за убийство…

Тя искаше да запуши ушите си, за да не чува гласа му. Трябваше да го спре, преди думите му да я изкарат от крехкото й равновесие, но не направи нищо. По някакъв извратен начин се почувства привлечена от него и любопитна, както човек се чувства привлечен от обикалящата около лодката гладна акула или от пепелянката, която се прилича на слънце до някой камък на пътя. Хората трудно устояват на особения чар на хищниците. Те искат да проумеят природата на злото, да видят смъртта в очите им.

— Какво правиш тук? — попита го тя.

— Вестниците писаха, че си се върнала, понеже баба ти била в болница. Дойдох да видя Мийви. Ние поддържахме добри отношения с нея.

Лили едва се сдържа да не скочи и да му издере очите. Вътре в нея всичко заклокочи от ярост, но тя продължаваше да седи неподвижно и да стиска чашата. Някъде в съзнанието й отекна гласът на Мийви, която я призова да остане спокойна, да не му позволява да тържествува.

— Мийви каза ли ти, че се виждахме? — попита невинно той.

Тя се наведе над чашата си. Защо Едуард не спомена за Роуз? Дали Лиам не беше сбъркал? Може би непознатият посетител не е бил той, иначе не би се стърпял да не попита за нея.

— Разбира се, че не ти е казала! — предизвикателно се усмихна той. — Ти я остави да мисли, че си мъртва. Държеше я на тъмно, както и всички останали. Толкова за сплотеното семейство Джеймсън.

— А ти я вкара в болницата! — почти извика Лили.

Той се усмихна нагло и тя отново почувства ледената буца в себе си.

— Познай кого видях тази сутрин? — попита ненадейно Едуард.

Устата на Лили пресъхна. Тя отпи от чая и започна да нарежда наум: „Не реагирай, не се изчервявай, не му давай никакъв знак, че Роуз съществува!“ Той имаше инстинкт на хищник и втори чифт очи на гърба. И невероятно спокойствие, което му позволяваше да забележи и най-малката промяна в състоянието на жертвата.

— Видях едно момиченце със зелени очи — продължи той.

Нещо в нея се раздвижи и тя помисли, че ще повърне. Вдигна поглед към него. Блясъкът в очите му беше угаснал и на негово място се беше настанила тъмнината.

— Знаеш ли кое е най-ужасното? Най-жестокият удар, който някой някога ми е нанасял? Това, че се преструваше, че ме обичаш, а после се отнесе с мен като с боклук. Да знаеш само какво те чака, Лили! Никой не може да ме напусне по този начин!

Тя се разтрепери като лист. Затърси път за бягство и, боже, в този миг забеляза Патрик, който тъкмо влизаше в кафето. Той ги видя и с две крачки се намери до тях. Въпреки че минаваше шейсетте, все още беше силен и стърчеше две глави над Едуард. Между двамата мъже прехвръкнаха искри, омразата им беше дългогодишна. Лили се зарадва на неочакваната подкрепа. Намесата на Патрик й даде възможност да огледа бившия си съпруг отстрани.

На петдесет и девет години Едуард все още беше представителен мъж. Мускулите му опъваха синьото поло с емблема на яхтклуба на Ню Йорк и лицето му имаше приятен слънчев загар. На ръката си носеше ролекса, който тя му подари за първата годишнина от сватбата им. Кестенявата чуплива коса беше все още здрава и гъста, единствено слепоочията му се бяха прошарили. Зелените очи гледаха пронизително, но блясъкът им изглеждаше някак изкуствен, сякаш Едуард беше обърнал една-две чашки на път за болницата, и торбичките под тях засилваха това впечатление. Дали беше започнал работа? Най-вероятно се шляеше из плажовете със снобите, които кръстосваха Лонг Айланд на скъпите си яхти. Нали беше наследник на дядо си, великия морски капитан. Боже, как я изпързаля с този измислен дядо!

— Хей, виж, кой бил тук! — ухили се Патрик. — Как се справяш с живота, Едуард?

— Чудесно! — отвърна рязко той, стрелна с очи бившия полицай и бързо отклони поглед.

— Сигурно си станал много добър в голфа, при всичкото свободно време, което имаш? Плаваш ли? Чух, че си се сдобил с голяма яхта.

— О, да! Много по-голяма от твоята. — Едуард се изкиска, сякаш беше казал най-смешния виц на света.

— Радвам се за теб! — отвърна Патрик и го огледа от глава до пети. — И какво правиш тук?

— Казах на Лили, че дойдох да разбера как е Мийви.

— Само че няма да можеш. Има полицейско нареждане да не те пускат при нея.

— А ти какво общо имаш с това? Вече си извън системата — озъби се Едуард, но ненадейно се усмихна. Очевидно фактът, че Патрик е пенсиониран, го забавляваше, защото усмивката му ги заслепи с едновремешния си чар.

— Десет години да харчиш парите на данъкоплатците, за да вкараш в затвора невинен човек за убийство, не повлия много добре на кариерата ти.

— Казвам ти — стой настрана от Мийви и семейството й! — изръмжа Патрик и го прониза с поглед.

— Брей! Да не би да ме спреш?

— Можеш да бъдеш сигурен. Между другото, има твои отпечатъци по нагревателя за топлата вода в дома на Мийви. Ще се наложи да дадеш някакво обяснение.

— Поправих й термостата, това престъпление ли е? — свирепо го изгледа Едуард. — Бях щастлив да помогна на старата жена, след като внучката й я заряза сама.

— Баба никога не би приела помощ от теб, каквото и да става — извика Лили. — Лъжеш, Едуард!

Лицето му пламна. Винаги, когато се ядосаше, се зачервяваше. Зелените очи потъмняха до черно, а устните се свиха в тънка права линия. Омразата, която до този момент успяваше да прикрие, изплува на повърхността и зъбите на Лили затракаха от страх.

— Аз ли лъжа? Защо не попиташ Мийви? — кресна той и заплашително пристъпи към нея.

Тя се сепна. Откъде знаеше той, че Мийви е в кома? Защо следеше състоянието й?

— Ела, Лили! — Патрик я хвана за ръката. — Да отидем при баба ти.

Лили кимна и стана, но Едуард я прикова с поглед и тя не намери сили да отвърне очи.

— Внимавай, Едуард, не се мотай наоколо — предупреди го още веднъж Патрик. — Полицията ще разследва случая с Мийви.

— Бъди спокоен — каза той, все още загледан в Лили. — Имам друга работа. Ще посетя друг човек, много по-важен за мен, а и за някои други.

Лили настръхна като котка, готова да скочи върху него, но той се обърна и бързо се отдалечи. Тя изстена, едновременно бясна и изплашена. Патрик я погледна учудено:

— Какво стана сега?

— Днес сутринта е ходил в Нарангасит при Роуз — каза Лили. — Миналата нощ ме е проследил до Роуд Айланд. Струва ми се, че го забелязах, но бях толкова нетърпелива да видя Роуз и Лиам, че не обърнах достатъчно внимание на колата зад мен. — Нервно прокара пръсти през косата си. — Толкова години да я крия и накрая сама да я набутам в ръцете му.

— От къде си сигурна, че я е видял?

— Лиам ми каза, че тази сутрин един човек е влязъл в двора и е заговорил Роуз. А преди малко Едуард се похвали, че се е запознал с едно момиченце със зелени очи.

— Иска да те изкара от нерви. — Патрик стисна зъби.

— Не знам какъв ще е следващият му ход.

Той сви рамене:

— Всичко може да се очаква от него. Щом е успял да изплаши до смърт две умни жени като теб и Мариса и да ги принуди да избягат на другия край на света… Едуард наистина е опасен и непредвидим.

— Това, дето го каза за отпечатъците, истина ли е? — попита тя.

Патрик поклати глава:

— Има нещо такова, но още не е сигурно. Реакцията му беше доста интересна, нали? Е, важното е, че засега полицията няма да го допусне до Мийви. Поне за нея можем да бъдем спокойни. — После я погледна замислено. — Знаеш ли какво забелязах? Наричаше те Лили без никакво затруднение.

Тя кимна разсеяно, все още силно развълнувана от срещата.

— Досега те е познавал като Мара, но без никакъв проблем премина към новото ти име. Аз не съм бил женен за теб, но все още ми е трудно да свикна и се запъвам, когато трябва да те нарека Лили.

— Въобще не се затрудни — отвърна тя. — Разбираш ли, Патрик, за него това просто няма значение. Нищо не го засяга пряко, нищо не докосва сърцето му — нито имената, нито аз самата, нито пък Мариса. Дори и Роуз няма значение, тя е само инструмент.

— И аз мисля така. Кучият му син, преминава като тайфун през живота на хората и разрушава всичко по пътя си. Взима, каквото му е нужно, и продължава напред. Полицаите знаят всичко за статистиката, за това, че образованите жени с по-големи материални възможности са подложени много по-често на емоционален тормоз в дома си, но вие с Мариса ме накарахте да разбера колко страшно може да се окаже това.

— Емоционален тормоз — повтори тя и студени вълни разлюляха тялото й. — Звучи някак любезно, възпитано. Няма нищо общо с ужаса, който се крие зад тази фраза.

— Знам. Той ти открадна всичко — сърцето, семейството и банковата сметка.

— Така и не можах да разбера къде отиват неговите собствени пари — сви рамене тя. — Навремето се питах, дали няма двойствен живот.

— Мийви ни помоли да проверим — кимна Патрик.

— Наистина ли? — възкликна Лили. Спомни си колко умуваха двете над тази възможност.

— Всички тези командировки ни усъмниха.

Тя кимна разбиращо. Хоторн беше много посещавам град през лятото. Едуард й беше казал, че трябва да поддържа тясна връзка с клиентите, за да заздрави бизнеса си, и затова през зимата непрекъснато пътуваше до градовете, в които живееха. Някои от тях зимуваха в Палм Бийч, Аспен или Таос. Други отиваха на юг — към Едгартаун или Нантъкет.

— Никъде не открихме доказателства, че наистина е бил на тези места.

Лили се сепна, сърцето й подскочи, Патрик забеляза реакцията й и попита:

— Какво?

Тя отклони поглед. Поколеба се. Спомените нахлуха в нея.

— Кажи ми! — подкани я той. — Трябва да знам, ако сме пропуснали нещо.

Тя пое дълбоко дъх и започна:

— Веднъж, докато чистех гаража, открих чифт стари обувки за голф. Наистина много стари, имаше плесен по тях. Никога не ги бях виждала. Той имаше други, нови и хубави, и ги държеше в шкафа за обувки. Реших да изхвърля старите. Когато ги вдигнах, нещо изтропа. Една обица изпадна от тях.

— Някоя от твоите?

Тя завъртя глава:

— Не. Вдигнах я и я разгледах. Не беше скъпа, някакъв евтин сребрист метал с изкуствен диамант.

— Показа ли му я?

— Да. Попитах го откъде се е взела. Отвърна ми, че няма представа, но очите му… — тя потръпна — очите му станаха черни, сякаш в тях се криеше някакво чудовище. Побесня.

— Ти какво направи?

— Хвърлих я на боклука. И обувките също.

Лили заби нокти в дланите си. Спомените я измъчваха и дори сега, след девет години, я караха да трепери. Ако не беше избягала толкова далеч, ако не беше срещнала Лиам, който й вдъхна сили и увереност, никога не би могла да преодолее страха и да сподели подозренията си.

— Намери ли другата обица?

— Да — отвърна тя като в сън. — В същата обувка. Сигурно е излязъл след мен, извадил ги е от кофата за боклук и ги е напъхал на дъното на шкафа, при старите маратонки. Отново се натъкнах случайно на тях. Освен обицата с фалшивия диамант имаше още две. Всички бяха от един тип — с кукички за ушите и с висулки. Само една от тях беше златна, другите бяха масова бижутерия.

— Мислиш ли, че е имал някаква любовна връзка с тези жени?

Лили заклати глава.

— Не — успя да прошепне тя. — Мисля, че ги е убил.

Настъпи оглушително мълчание. Но очите на Патрик я гледаха мило и с разбиране. Той й подаде кърпата си.

— Толкова съжалявам, че си била принудена да живееш с това чудовище, Лили!

Тя закри лице с ръцете си.

— Той е изключително внимателен и методичен в действията си — промърмори Патрик. — Навремето преровихме всеки град, който е посещавал, огледахме всеки детайл, но той представи логично обяснение за всичко.

— За всичко? — попита Лили.

Той замълча за миг, но сви рамене.

— Поне не намерихме нищо, за което да се захванем. Не можехме да го заковем само защото е гадняр. Виж, ще проверя още веднъж. Може пък просто да е искал да те изплаши.

Но тя сега се тревожеше за друго:

— Патрик, какво ще стане, ако се захване с Роуз?

Леко объркан, Патрик вдигна вежди:

— Какво имаш предвид?

— Какво ще стане, ако реши да потърси правата си. Да опита да ми я отнеме в съда.

Той я погледна изненадано. После се усмихна, сякаш реши, че тя се шегува с него:

— Ти наистина ли ме питаш? Лили, няма „ако“. Правилният въпрос е „кога“. И ти го знаеш!