Нийл Олсън
Иконата (8)

7.

— Този път направих прясно кафе.

Матю усещаше, че тя е свикнала да се владее, но суетенето й около шкафовете издаваше нервност. Той ли беше причината? Защо? По-вероятно беше разстроена от изпълнението на дядовото си завещание, а той си бе взел още един свободен следобед, за да й помогне с подробностите. Беше вървял покрай езерото, без да обръща внимание на режещия вятър, избледняващото златисто отражение във водата, гневните погледи на тичащите, когато трябваше да се разминат с него по тясната пътека. Сетивата му бяха притъпени от образите в съзнанието му: слепият овчар, който внезапно се взира в пламъка на свещта; облечените в черно вдовици, паднали на загрубелите си колене, които изплакват мъката си пред Божията майка и си тръгват пречистени; тъмната църква, пълна с уморени, отчаяни молители, които за миг стават едно цяло — с докосване и поглед. Лица като на дядо му, на лелите и братовчедите му, като неговото. Думите на Майер-Гоф отекваха в главата му: видях това със собствените си очи. Едва се усети да излезе от парка на Деветдесета улица, скъпите му обувки бяха изцапани с кал, а крачката и пулсът му се ускориха странно, когато къщата на Кеслер изникна пред погледа му.

— Благодаря — каза той, — не беше нужно.

— Само че не е гръцко кафе. Не знам как се прави.

— Трябва да е смляно по определен начин, както еспресото. По-добре иди някъде, където го правят хубаво.

— Знаеш ли такова място?

Ана занесе двете чаши на масата и седна срещу него. Лицето й още изглеждаше уморено, но под умората се усещаше сила. Явно се справяше.

— Знам няколко.

Беше толкова сигурен, че ще го попита къде са и ще го помоли да я заведе в някое от тях, та се почувства леко смутен, когато тя не го направи.

— Благодаря, че дойде — каза Ана, загледана в кафето си, и гласът й прозвуча делово. — Знам, че те примамих само с възможността отново да видиш иконата, но цената, която трябва да платиш, е да обсъдим някои неща. Неофициално. Разбирам, че си лоялен към музея.

— Ще се радвам да ти помогна.

— Можеш ли да ми кажеш дали музеят сериозно възнамерява да я купи?

— Няма съмнение, че сме заинтересувани, но не съм сигурен доколко.

— Имаш предвид, че зависи от цената?

— Разбира се, тя също е фактор. Главният уредник от моя отдел трябва да я види, както и директорът.

— Значи няма да преговарям с теб?

— Аз ще участвам, но решението няма да зависи от мен.

— Какъв срам — подхвърли тя безизразно. — А толкова добре се разбираме.

Той се засмя нервно. Ана беше много пряма, но настроенията й бързо се променяха и изобщо не можеше да я разбере.

— Можеш да настояваш. Хората понякога правят така. Една ексцентрична стара дама разговаря само с младшия ни адвокат, защото е учил в университета на покойния й съпруг.

— Това е гениално.

— Директорът не мисли така.

— Да го направя ли и аз? Това ще помогне ли за кариерата ти?

— Знаеш ли — предпазливо каза той, — може би трябва да оставиш преговорите на адвоката си.

— Адвокатът ми е мошеник. Може да ограби и двете страни, без да се замисли.

— Не би ли трябвало да имаш адвокат, на когото вярваш?

— О, аз му вярвам. — Тя сведе очи към масата, преди да отпие от чашата. — Той се грижи за делата на семейството от тридесет години и знае всичките ни тайни. Не бих могла да се отърва от него, дори да исках.

— Определила ли си цената?

— Той я измисли. На мен ми се струва висока, но ако иконата е толкова рядка, колкото казваш, може би не е. Ще ми се да можех да те попитам дали е добра.

— Ще ми се да можех да ти отговоря. Добра е, ако върви на пазара.

— Но ние не я пускаме на пазара.

— Не мога да повярвам, че адвокатът ти не е направил сондажи.

— Мислиш, че трябва да проучим пазара?

— Би било естествено.

— Да говорим с онези сводници от аукционните къщи ли? — рязко попита тя. — Те ще ни обещаят слънцето, луната и звездите накуп.

— Може и да ги получат.

— Какво искаш да ми кажеш, Матю? Че трябва да отида при някой богат частен колекционер?

Погледът й беше напрегнат и той усети, че се бори с неудобството си, подтикван от неразумна откровеност.

— Честно казано, смятам, че това е ужасна идея. Но ти може би не мислиш така.

— Не говори глупости.

— Просто мисълта, че такава творба ще бъде изолирана от света, закачена на нечия стена…

— Както е сега — прекъсна го тя.

Той бавно издиша.

— Да, както е сега. Би било тъжно. Трябва да стои някъде, където много хора могат да я видят.

— В музей.

— Това е най-явният избор.

— Но дали музеят ще й отдели вниманието, което заслужава?

Тя повтаряше въпроса на Фотис, а Матю все още нямаше отговор на него.

— Можеш да поставиш условия при продажбата. Хората непрекъснато го правят.

Ана поклати глава.

— Адвокатът ми казва, че само с една картина няма да имаме достатъчно основание. Ако дарявах цялата колекция, бих могла да имам изисквания. Или ако ставаше дума за Пикасо, за Рембранд. Греша ли?

— Вероятно си права. — Той сви рамене. — Но все пак си струва да се опита.

— Дразни ли те, че византийското изкуство не се ползва със същото уважение както старите майстори, импресионистите или другите известни художници?

— Знаеш ли, когато започнах да се занимавам с това, никога не съм мислил за известността. Просто учех нещо, което ме интересуваше, такъв глупак бях.

— Но това би трябвало да те вбесява. Хората, които са създали тази икона, за тях това е било въпрос на живот и смърт, нали? Носели са иконите пред армиите си, когато са влизали в битка. Умирали са, за да ги защитят. Кой е умрял заради Реноар?

Тя се беше привела над масата и яростно жестикулираше. Искаше му се да се изсмее на абсурдните й аргументи, но беше невъзможно. Бе толкова искрена, така отдадена на чувствата си, че той се почувства абсурден, смален от собствените си ограничения.

— Така е, само че е ставало дума за религия. Те са убивали и умирали за онова, което символизира иконата, а не заради красотата й.

Ана се облегна и бавно кимна, може би в знак на съгласие, а може би под влиянието на някаква нова мисъл.

— Всичко се свежда до това, нали? Не можеш да извадиш религията от уравнението.

Тя отиде до плота, взе каната с кафе и допълни чашите, макар никой от тях да не беше отпил много. Днес не носеше костюм, а избелели джинси и бяла риза и той се загледа в стройните й крака, пристегнати от плътната тъкан, когато отиде да остави каната. Тя постоя там известно време с гръб към него.

— Е, Матю, щом няма да преговарям директно с теб, искам да те помоля за съвет. Знам, че ще бъдеш искрен.

— Ще се опитам.

Тя се върна при масата и отново седна. Когато заговори, очите й бяха впити в неговите.

— От гръцката църква са се обадили на Уолъс, адвоката ми. Искат иконата.

Той беше предусетил какво ще му каже. Фотис се беше намесил преди него и сега бе принуден да решава.

— Гръцката църква в Гърция?

— Не съм сигурна. Обадил се е американски свещеник, който работи за тукашната гръцка църква. Не знам каква е разликата.

— И на тях не им е много ясна.

— Намекнали са, че иконата е била открадната преди години от Гърция.

Тя го гледаше така втренчено, че Матю се почувства като престъпник. Ясно беше, че това е причината, заради която го беше потърсила.

— Изненадана ли беше да го чуеш?

Ана отпи от кафето, без да сваля поглед от него.

— Не.

— Ще ти платят ли за иконата?

— Не са споменали цена, но са готови да я купят.

— Какво са се разбрали?

— Нищо. Трябва да им се обадим.

— И какъв съвет искаш от мен?

Тя най-после отмести очи от него.

— Любопитна съм какво мислиш за тази идея. Искам да кажа, че не я обмислям сериозно.

— Защо?

— Мислиш ли, че трябва да го направя?

— Не отговаряй на въпроса с въпрос и мисли каквото искаш. — Той бе повишил съвсем леко глас, но тя изглеждаше засегната. — Слушай, Ана, не си длъжна да правиш нищо. Просто съм любопитен защо не смяташ църквата за възможен купувач.

— Още не мога да свикна с идеята. Разбирам, че търговците, колекционерите и музеите ще я купят, защото е произведение на изкуството, но това предложение внася напълно нов елемент в цялата работа. Църквата иска иконата по съвсем различна причина. Не мога да сравнявам двете неща.

Мислите му се рееха във всички посоки: плановете на Фотис, собствените му желания, какво би трябвало да й каже и кога — не можеше да ги събере.

— Предполагам, че един от начините да прецениш, е да помислиш кой ще може да гледа иконата във всеки от случаите и какво преживяване ще бъде това за съответните зрители. Трябва ти повече информация.

— Но то има ли значение? Да предположим, че иконата е била открадната. Не им ли принадлежи по право? И няма ли да ми причинят сериозни проблеми в сделката с музея?

Той умишлено беше избегнал този въпрос, но вече нямаше как да го заобиколи. Само да подшушнеха тук-там, че иконата е открадната от нацистите, гърците щяха да накарат музея веднага да се откаже от покупката й. Нямаше да има нужда дори от доказателства.

— Това ли са били доводите на църковния представител пред адвоката ти?

— Не го е казал направо, но се подразбирало. Затова адвокатът ми ме предупреди.

— И какво ти препоръча той?

— Уолъс не търпи да го заплашват. Доколкото знам, музеят е все още най-приемливата възможност, но не би споменал за църквата, ако не очакваше да обмисля предложението.

— Е — Матю с мъка търсеше думите, — това е интересно.

— Така ли? На мен лично ми се струва изнервящо.

— Сигурно сега ти е още по-трудно да решиш какво да правиш.

— Непрекъснато ги сравнявам. — Тя прокара ръка през косата си. — Нито един избор не ми се вижда правилен. Адвокатът ми дава противоречиви съвети с неутрален глас, а ти само ми задаваш въпроси.

— Да, но на него му плащаш, а моите съвети са безплатни.

— Искаш да ти платя ли?

— Задавам въпроси, които смятам, че ще ти помогнат да вземеш решение. Не съм човекът, който да ти казва какво да правиш.

— Точно в този момент бих искала някой да ми каже.

— Подозирам, че ако някой се опита, ще му се опреш.

Тя го възнагради с усмивка за пръв път през този ден.

— Толкова ли опака изглеждам?

Матю се облегна и се усмихна в отговор.

— Аз бих постъпил така.

— Сериозно? Нима зад тази мила външност се крие упоритост, господин Спиър?

— Така са ми казвали — отговори той на ръждивите плочки. Най-добре беше бързо да смени темата. — Не си ли мислила просто да я задържиш?

— Проблемът е, че трябва да продам част от колекцията. Колкото и предвидлив да беше дядо, има данъци върху имота и други такси. Доста големи.

— Но защо точно иконата? Тук има много други произведения на изкуството, нали?

— Искам да запазя модерните творби, те са моята слабост. А от по-старите иконата е най-ценна.

— Може би това е още една причина да я задържиш.

Тя се подпря с две ръце на масата.

— Искаш ли да знаеш истината?

— Разбира се.

— От нея ме побиват тръпки. Знам, че е само боя, но ме преследва чувството, че има и нещо повече, че в нея е затворено някакво присъствие. Пък и дядо е умрял пред нея. Искам да я махна оттук. Ето, казах го. Сигурно ме смяташ за ужасна.

— Не. Това означава просто, че иконата ти въздейства силно. Може би не по начина, който е търсил създателят й, но все пак ти въздейства.

За миг тя се замисли, после отново се усмихна.

— Имаш предвид художника, а не Бог, нали?

Той внезапно се изчерви.

— Точно така. Творецът, който е бил оръдие на Създателя.

— Съжалявам, бях рязка. Искам да се отърва от нея. — Тя погледна часовника си. — Стана късно. Трябва ли да се връщаш на работа?

— Не, приключих за днес.

— Имаш ли някаква работа?

— Не. — Той усети намека и стана. — Но трябва да наваксам с четенето.

Отиде до мивката и изми чашата си, ядосан по детски, че не му беше позволено да погледне още веднъж иконата. Подобни натрапчиви идеи не му бяха присъщи и се чувстваше изнервен. В крайна сметка тя го бе повикала заради собствените си интереси, а не заради неговите.

— Остави, аз ще я измия.

— Няма нищо. — Той остави мократа чаша на сушилката.

— Чудех се искаш ли да вечеряме заедно. Ако не си много зает…

Матю поклати глава, ядосан на собствената си глупост. Откога правеше такива грешки? Защо я разбираше неправилно и усложняваше нещата?

— Мисля си, че не е лоша идея.

Ана го гледаше спокойно и той зачака от устните му да излезе някое удобно извинение. Всъщност идеята беше ужасна. Между тях имаше делови взаимоотношения, а тя беше особена жена и уязвима в момента. Въпреки че й съчувстваше и дори я харесваше, в нейно присъствие се чувстваше неловко. Стогодишният немски стенен часовник в трапезарията тиктакаше гръмко в продължилата тишина.

— Обещавам, че няма да говоря за иконата — добави тя и той си представи пътя към празния си апартамент покрай химическото чистене и китайските ресторанти, и лъжливото извинение, което щеше да отеква из къщата от кафяв камък, докато Ана седи и пие кафе цяла нощ.

— Добре — съгласи се Матю. — С удоволствие. Къде ще отидем?

 

 

Накрая решиха да не излизат. Ана сметна, че могат да си приготвят нещо заедно; единственият проблем беше, че в къщата имаше малко храна, а тя не можеше да готви. Но знаеше къде е винарската изба и отиде за бутилка вино, докато Матю наряза гъбите и разби четири яйца с малко студена вода. Нарязана ябълка, малко пармезан и след минути беше приготвил прекрасен омлет, който изядоха с препечена франзела и „Шато Марго“ от 1984-та.

— Това вино не е подходящо — каза Ана.

— Освен ако ти харесва.

— На теб харесва ли ти?

— Много, макар да не съм специалист. Като млад, бях принуден да изпия много рицина.

— Рицина — изстена тя. — Господи, това е истинска отрова.

— На това място би трябвало да кажа — с вирната брадичка, ето така — че не си опитвала от хубавата рицина. Че тази, която продават тук, на нищо не прилича!

— Браво, напомняш ми на някого.

— На Марлон Брандо ли?

— По-скоро на Мусолини.

— Благодаря. Истината е, че всяка рицина за мен има вкус на смола. Гръцка храна, но френско вино. — Той разклати тъмната течност в чашата си. Готвенето бе му помогнало да се освободи донякъде от напрежението. — Всички правят онова, в което са най-добри.

Тя натъпка голямо парче омлет в устата си, сякаш не беше яла дни наред.

— Всички гърци ли умеят да готвят?

— Това е просто омлет, Ана. Всеки може да го направи и не се води за готвене.

— За теб, може би. В тази кухня това е върхът на кулинарните постижения.

— Поласкан съм.

— Може ли да ти задам един нетактичен въпрос?

— Защо изведнъж започна да ми искаш разрешение?

— Защо не си женен?

— Как да ти отговоря? Съдба. И аз мога да те попитам същото.

— После ще говорим за мен. — Тя повъртя чашата си по масата, сякаш я включваше в някакъв сложен инженерен проект. — Значи нямаш връзка?

— Не казах това.

— Можеш да останеш на вечеря, без да е нужно да се обаждаш на никого.

— Може би приятелката ми е вън от града.

— Защо ме караш да гадая?

— Добре — предаде се той с напрегната усмивка, — права си. В момента съм необвързан.

— Как е възможно? Хубав и интелигентен мъж като теб.

Тя го каза небрежно, сякаш той бе свикнал на такива комплименти, но Матю усети, че отново се изчервява. Може би беше от виното.

— Този град е пълен с красиви и интелигентни самотници — отвърна той предпазливо. — Не е толкова загадъчно. Пък и наскоро се разделих с приятелката си, с която бяхме заедно дълго време.

— Кой поиска да се разделите?

— Тя, но вината беше моя.

— Защо?

— Имитацията ми на Мусолини я вбесяваше.

— Кажи де!

— Задаваш прекалено много въпроси, Ана.

— Съжалявам. — Тя остави шумно вилицата. Чинията й беше празна.

— Май някой отдавна не е ял.

— Забравям, не е ли ужасно? Зряла жена съм, а забравям да ям. Когато съм в Санта Моника, винаги се срещам с приятели на обяд и вечеря. Тук нямам такива ангажименти. Всъщност, често вечерях с дядо, преди болестта му да се влоши.

— Не ми казвай, че седя на неговия стол.

— Дядо ми да се храни в кухнята? Винаги сядахме в онази мрачна трапезария, дори да бяхме само двамата. Той едва ли знаеше как изглежда кухнята.

— Кой ви готвеше?

— Андре. Мил старец, когото ще трябва да уволня.

— Може би е по-добре да го задържиш — отбеляза Матю, сочейки празната й чиния.

— Почти осемдесетгодишен е и иска да си почине. Вече се отървах от онази досада Даяна.

— Сестрата ли?

— Държеше се сякаш къщата е нейна. Дядо ми беше сигурен, че го краде. Не знам дали е вярно, но нямаше причина да я задържа. Дадох й прилично обезщетение и добри препоръки.

— И няма да има кой да се грижи за теб?

— Нито за кого да се грижа аз. Аз също съм — как го каза? Необвързана.

— Наздраве за това. — Те се чукнаха с полупразни чаши и кристалът иззвъня. — Така ли предпочиташ да бъде? — Виното беше развързало обикновено предпазливия му език.

Тя се загледа в пространството, сякаш обмисляше отговора си.

— Всъщност, не. Не.

— Когато пътуваш непрестанно из целия свят, е трудно да имаш връзка.

— Аз не мисля така, но за бившия ми съпруг се оказа проблем.

— Интригата става все по-заплетена. — Той напълни отново чашите им, полагайки усилие да държи ръката си стабилна. На нея наля повече. Беше намокрил пръстите си с вино. — Ще ми разкажеш ли за брака си?

— Няма кой знае какво за разказване. Омъжих се на двадесет и четири, разведох се на двадесет и осем. Слава богу, нямаме деца. Той беше художник, но се превърна в търговец. Не беше лош човек, просто незрял и глупав. Почти колкото незряла и глупава бях аз. Знаеш ли какво?

— Какво?

— След като приготви такава вкусна вечеря, защо не направиш и кафе?

Той се изненада колко удобно се чувства в кухнята й. Може би защото беше на дядо й, дори не негова, а на стария Андре. А кухнята беше уютно място. Семейството му винаги се събираше в кухнята, баща му готвеше колкото и майка му, докато спореше със сестра му върху някоя сложна теорема. Той и Робин прекарваха също много време в кухнята, докосвайки се, докато се разминаваха, за да стигнат до печката, до шкафа, до фризера. Макар постоянно да бяха заедно, си имаха отделни апартаменти и в нейния той винаги се усещаше на чужда територия — с изключение на кухнята, която сякаш бе свързана с неговата с невидимия паралел между Изтока и Запада. Спомни си острия й отговор, когато сподели с нея странната си теория — че обича кухнята й, защото е близо до входната врата. Скоро след това връзката им приключи.

— Дядо обичаше хубавото кафе — каза Ана зад гърба му. — Но през последните години му забраниха да пие.

— Което обяснява тази евтина кафеварка. Кой я купи, Даяна ли?

— Аз.

— Съжалявам. — Не биваше да пие, когато е с други хора.

— Аз също обичам хубавото кафе, но не си давам труд да го направя. Дядо обичаше турско кафе и кухня от Близкия изток. И православната религия. Май не му харесваше, че се е родил швейцарец.

— Беше ли православен?

— Не. Просто се беше отчуждил от католицизма, а после опита по малко от всичко — искам да кажа, само от онова, което предлагат Старият и Новият завет. Не се е захващал с будизма. Източноправославното изкуство явно му въздействаше и това го подтикна в тази посока. Но не мисля, че е стъпвал в църква.

— Значи е търсел свой път към духовността?

— Предполагам. Честно казано, не знам колко религиозен или духовен беше. Понякога изглеждаше такъв. Друг път ми се струваше по-скоро суеверен. Предполагам, че за мен всичко това са суеверия. — Ана мълча толкова дълго, че той се зачуди дали не очаква от него да каже нещо. — Единственото, което мога да ти кажа, е — най-накрая се обади тя, — че обожаваше тази икона.

Матю се върна до масата, когато кафеварката спря да бълбука.

— Може ли сега аз да ти задам един нетактичен въпрос?

— Справедливо е.

— Ако я е обожавал, както казваш ти, защо не е оставил инструкции какво да правиш с нея?

Тя изглеждаше объркана.

— Оставил е на мен да реша.

— В повечето случаи с колекции като тази има специални инструкции какво да се прави. Обикновено всичко е уточнено с музеи и галерии дълго преди човекът да умре. Но ти би трябвало да знаеш това. Пише ли нещо в завещанието му?

— Има инструкции, но не са конкретни. Имам свободата да правя каквото поискам, да ги добавя към колекцията си или да ги продавам, за да покрия разходите. Той нямаше връзки с музеите. В края на живота си се виждаше с малко хора. И изобщо не споменава за иконата.

— Това не ти ли се стори странно?

— Да — кимна тя. — Но Уолъс предположи, че може би иконата е била твърде скъпа за него и не е можел да приеме идеята, че ще му я вземат, дори в смъртта.

Матю сподави скептичния си смях. Все пак обяснението звучеше достоверно.

— Значи господин Уолъс е и психиатър, а? Не е ли съставил той завещанието?

— Само основното. Но към копието на дядо, което беше заключено в сейфа тук, бяха прибавени бележки за картините. Той не вярваше в трезорите. Сигурно защото беше банкер. В някакъв момент е искал да дари няколко творби на швейцарски музеи, но после се е отказал и го е задраскал. Уолъс го притискал да планира нещата, но на него не му се е занимавало. Сякаш е мислел, че ще живее вечно.

— И почти е успял. В некролога пише, че е бил на деветдесет и седем.

— И със съвсем ясен ум допреди една-две години. На осемдесет и деветдесет прекара няколко болести и получи наранявания, които се усложниха. Но мисля, че слепотата пречупи духа му.

— Сляп ли беше?

— Почти. През последните няколко години зрението му започна да отслабва. За него това беше кошмар. Тогава другите неща, артритът и слабото сърце, го победиха. — Ана осъзна, че очите му са приковани в нейните твърде дълго. — Кафето е готово.

Последното, от което имаха нужда, беше още кафе, но така Матю си намери занимание, а фактът, че й го поднася, сякаш й носеше успокоение.

— Много е силно — каза тя.

— Не го пий.

— И без това не спя по цяла нощ, по-добре да бъда с ясен ум.

— Сигурно ти е много тежко.

— Измъчва ме най-вече отговорността. Има много ангажименти покрай завещанието. Ругая Уолъс, но без него щях да съм загубена.

— Нямаш ли роднини — братя, сестри, братовчеди?

— Баща ми беше единствен син, а той умря. Аз съм едно дете, така че от страна на Кеслер съм единствена наследница. Майка ми е жива, но не може да ми помогне. Те с дядо се мразеха. Е, поне тя го мразеше.

— Жалко. — Матю усети, че зад тези думи се криеше някаква история, но от нея зависеше дали ще я сподели. — Но ти беше близка с него, нали?

— Не през цялото време. Напоследък се отчуждихме. Твърде много пътувах.

— Но това ти харесва.

— Занимавам се с покупко-продажба на произведения на изкуството за себе си и няколко близки клиенти. Налага ми се да пътувам. Но е вярно, че ми харесва. Чакам да усетя желанието да се установя на едно място. Ти сигурно също пътуваш много.

— Живях в Гърция, ходил съм в Турция няколко пъти. В Равена, във Венеция — там има чудесни византийски творби. Иначе никъде не ходя. Мразя да летя.

— Като повечето хора — съгласи се Ана. — Аз спя като младенец и в най-голямата турбулентност. Сигурно защото татко имаше самолет. От десетгодишна непрекъснато летях с него нанякъде.

— И той ли търгуваше с произведения на изкуството?

— Семейното проклятие — каза тя тъжно, облягайки се на стола. — Всъщност, той беше банкер като дядо. Но започна да се занимава любителски с изкуство, когато дядо вече не можеше да пътува. Загина, докато пътуваше по негова работа.

Матю се чудеше какво да каже. Ана погледна към него и той мълчаливо кимна.

— Самолетът катастрофира — продължи тя. — Никой не знае защо. Вероятно е имало някакъв технически проблем. Той беше добър пилот.

— Сам ли го караше?

— Да, обичаше да лети. Но обстоятелствата бяха ужасни. С мама щяха да ходят на почивка по същото време, когато дядо трябваше да замине за Южна Америка и да види тази картина. Всъщност ставаше дума за икона. Предполагам, че е щяло да има търг или е имало друг купувач. Но дядо се разболя и убеди татко да замине вместо него. И той отлетя, за да я види. На връщане самолетът му се разби в една планина във Венецуела. Нужни бяха много дни, за да намерят останките, а и те бяха толкова малко, не че можаха да разберат какво е станало. Смятаха, че е летял твърде ниско и се е блъснал в планината в мъглата, но никога няма да разберем истината със сигурност.

Матю я изчака няколко мига да продължи, после успя да попита:

— Кога стана това?

— Преди петнадесет години. Бях в гимназията.

— Това е ужасна история. Съжалявам, Ана.

Тя кимна.

— Вече е минало.

— Дядо ти сигурно много е страдал.

— Да, промени се, не беше същият човек. А мама още не му е простила.

— Не е справедливо, но е разбираемо. Предвид обстоятелствата.

— Известно време и аз го обвинявах, но нямаше смисъл. Татко можеше да откаже. Но той обичаше да лети. Не можеш непрекъснато да се страхуваш какво може да се обърка.

— Може би сега, когато е мъртъв, майка ти ще му прости.

Ана изсумтя.

— Не е много по прошките. Още ми се сърди, че възстанових отношенията си с него, а аз съм единственото й дете.

Матю погледна часовника над хладилника за пръв път, откакто беше дошъл. Беше късно, минаваше единадесет.

— Май тази вечер няма да успееш да почетеш — каза тя.

— Може да почака.

— Благодаря за вечерята. И че поговори с мен.

— Май не ти казах нищо полезно.

— Умееш да слушаш и задаваш разумни въпроси. А и гласът ти ми действа успокояващо.

— Направо може да те приспи — пошегува се той.

— Оценявам всяко нещо, което може да ме приспи тези дни. — Ана рязко се изправи, протегна се и раздвижи врата си. — Хайде, ела да изпълня своята част от сделката.

Матю я последва надолу по старото извито стълбище с несигурни стъпки, потиснатото му вълнение отново избликна до неочаквани висини. Тя включи осветлението в малкото преддверие и те влязоха през тясната арка. Параклисът му се стори по-малък, отколкото го помнеше, направо клаустрофобичен. Престори се, че разглежда иконите върху дърво от Източна Европа — Кръстния Път, но очите му неотменно се връщаха към Богородица. Бледите й цветове сякаш се сменяха. Робата изглеждаше ту кафеникавочервена, ту вишнева, ту кървавочервена, а блясъкът сякаш идваше от вътрешността на иконата. Обикновено съсредоточаването върху подробностите помагаше, но колкото повече се приближаваше, толкова по-необективно ставаше наблюдението му. Усети тревога. Една от ръцете на Девата сякаш се раздвижи, той затвори очи и отстъпи.

— Не съм сигурна дали се чувстваш добре тук — тихо каза Ана.

— Не търси собственото си неудобство в реакциите на другите.

— Не го правя. Наблюдавах те и ми изглеждаш много разстроен.

Той избегна погледа й, после си пое дълбоко дъх.

— Просто съм уморен. Трябва да си вървя.

Всъщност нямаше желание да си тръгва, но беше притеснен от вниманието й, от явната й нужда да разбере чувствата му.

— Добре — отвърна тя.

Матю отново затвори очи, за да се успокои. После почувства ръката й на рамото си и устните й за миг докоснаха неговите. Сетне отстъпи, целувката беше толкова кратка, че можеше да мине за приятелска, ако той решеше да спре дотук. Гледаха се около половин минута, обвити от топлата светлина, сближени от тясното помещение. Ана се опита да издържи на погледа му, но не успя.

— Не си свикнал да полагаш труд, нали? Всичко ти идва наготово.

— Съжалявам. — Но това не прозвуча смутено, както бе възнамерявал, а по-скоро като извинение, каквото и беше. — В повечето случаи всичко бяга от мен.

— Горкичкият.

Ана тръгна към вратата, но той я хвана за рамото. Тя се обърна и отново го целуна, по-настойчиво, и този път той й отвърна.