Нийл Олсън
Иконата (15)

13.

Беше застанал до прозореца с лице, скрито в сянката — вероятно подходящо място за човек, който се ръководеше от скрити подбуди. Ана не беше съвсем сигурна в това. Навън валеше и тя не беше запалила лампата, затова в помещението беше сумрачно — дългата студена трапезария, в която за първи път влизаха заедно. Неутрална територия. Досега Матю предпочиташе кухнята.

— Съжалявам, че не дойдох по-рано — беше казал. — Не можех да говоря с теб, преди полицията да те разпита.

— Те ли ти го казаха?

— Не.

— Не си искал да смятат, че ще повлияеш на показанията ми.

— Не исках ти да си го помислиш.

— Добре.

— Има някои неща, които трябва да знаеш.

— Слушам те. — Но той сякаш не можеше да събере мислите си или поне недостатъчно бързо за Ана, затова тя избухна яростно: — Не съм казала нищо, с което да те злепоставя, ако си дошъл да разбереш това. Заявих, че съм знаела, че кръстникът ти е купувачът, че ти си ми казал. Не знам защо го направих. Не знам дори дали това ще ти помогне.

Матю поклати глава с разкривено от разочарование или отвращение лице и за миг й се стори, че го разбира, че може би все пак го познава, въпреки нещата, които беше скрил от нея.

— Не съм искал да го правиш — каза той най-накрая. — Не ме интересува какво си съобщила на полицията. Дойдох да ти кажа какво знам аз.

И тогава всичко се беше изляло от него: ловкото подвеждане от кръстника му, обсебването му от иконата, умишленото му пренебрегване на измамата, която се подготвяше около него; колкото повече говореше, толкова по-потисната и разсеяна ставаше тя. Беше се вкопчила във факта, че е влязъл в живота й, за да я манипулира. Как би могла вече да му вярва? Как би могла да бъде сигурна, че дори част от случилото се между тях е било искрено? Не би могла, макар че навярно би опитала, ако той повдигнеше въпроса. Но Матю не бе го направил и тя разбра, изпълнена със самоомраза, че без отговора на този въпрос останалите — включително доколко беше изиграна — бяха без значение. Но нямаше да го покаже. Нека себеотвращението й прилича на гняв. Той заслужаваше гнева й.

Беше го накарала да седне на един от старите неудобни столове и най-накрая беше започнала да анализира казаното от него, да разсъждава студено и логично. Матю не се съмняваше, че иконата е била причина за кражбата, макар да бяха изчезнали и други картини. Тя реши да се включи в играта, да приеме, че е невинен за всичко останало, освен за първоначалното й манипулиране.

— Разпитаха ли кръстника ти?

— Не. Той е в Гърция. Разболял се внезапно, когато пристигнал там.

— Като че ли не му вярваш.

— Той наистина е болен от нещо, но е и измамник.

— Смяташ ли, че той стои зад кражбата?

— Не ми се иска, но е възможно.

— Платил е милион долара, за да я открадне от себе си?

— От църквата, на която трябва да я даде, според условията на договора. Имала си анонимно предложение за двойно по-голяма цена. Той е използвал църквата, за да пробута своята цена и да отстрани другите купувачи. Искам да кажа, теоретично — надявам се да греша. Може да има и други причини.

— Защо не ми каза за него от самото начало?

— В началото той нямаше нищо общо — настоя Матю. — Или е имал, но аз не… Когато музеят ме изпрати, не знаех, че има някаква връзка, освен че познава Уолъс. Което ти също знаеше — умишлено й напомни той. — После ми каза, че от църквата се свързали с него, спомена го съвсем небрежно. Тогава трябваше да говоря с теб, но той ме помоли да не го правя. Убеди ме, че дали ще знаеш или не, няма да промени нищо, а само ще те направи подозрителна.

— А на теб това не ти ли се стори подозрително?

— Имаше и други неща. Не се опитвам да ти прехвърля вината. Държах се като глупак. Много съжалявам, Ана. Наистина смятах, че иконата трябва да се върне в Гърция.

— Ами ако бях решила да я продам на частен купувач?

— Така и щеше да стане.

— И нямаше да се опиташ да ме разубедиш?

— Не, ако беше решила.

— Глупости.

— Какво можех да направя? Не бих могъл да те накарам да го направиш насила.

Толкова спокоен и разумен, дори във вината си.

— Майната ти, Матю!

Той рязко се беше изправил, сякаш го беше заляла със студена вода. Тя с мъка си наложи да не става, да запази безизразното си изражение. Той нямаше да остане, не и сега, макар че отчаяно й се искаше да не си тръгва.

— Каза ли на полицията всичко това?

— Те знаят фактите, останалото са хипотези. Премълчах част от историята.

— Коя история?

Матю се беше поколебал, очевидно не му се искаше да сподели точно тази част.

— Иконата идва от селото на дядо ми. Оказва се, че той и кръстникът ми са били замесени в някакъв план да я изтъргуват с германците по време на войната.

Още тайни. Очевидно те нямаха край. Тиктакането на стенния часовник й пречеше да мисли. Беше го изработил прапрачичо й, а дядо й го беше докарал тук заедно с другите си вещи преди петдесет години. Като дете Ана харесваше часовника, но в този миг й се искаше да го изхвърли на улицата.

— Това си струва да се разкаже — студено беше казала тя.

— Подробностите не са много ясни.

— Нали помниш, че дойде, за да ми кажеш всичко?

— Не мога да разказвам подобна история, ако не знам истината. Много е объркана и всеки от участниците си има своя версия.

— Как е попаднала иконата у дядо ми?

— Това не знам. Но ще се опитам да намеря още някои отговори и заради двама ни.

— Как?

Олюлявайки се на място, изпълнен с желание да си тръгне, той я беше погледнал в очите за пръв път.

— Ще се видя с кръстника ми.

— Ще ти позволят ли да напуснеш страната, докато се води следствие?

— Нямам намерение да искам разрешение от когото и да било.

— Матю — започна тя и се приближи до него, преди да се усети. — Можеш да си навлечеш сериозни неприятности. Ще решат, че се опитваш да избягаш. — Така ли беше? Грешеше ли интуицията й? Дотук не се бе оказала много полезна, но защо иначе би дошъл изобщо?

— С мен е най-вероятно да говори.

— Няма да ти каже истината.

— Може и да го направи. Или да се издаде.

— Ако си прав, той е накарал да застрелят собствения му телохранител. Значи е опасен.

— Не мисля, че го е замислял така.

— Тогава не владее ситуацията — беше настояла тя. Защо не можеше да разбере? — Някой е готов да убива заради тази икона.

Матю беше отворил уста, за да й възрази, но нямаше лесно обяснение за този грозен факт и двамата безмълвно осъзнаха тази истина.

— Фотис ми е роднина — най-накрая измърмори той. — Освен това аз също съм виновен за тази каша.

— Това е глупава причина да объркаш нещата още повече. Не отивай.

Бе опитала още известно време да го разубеждава, съзнавайки, че е напразно. Въпреки че изгледаше разумен, той беше невероятно упорит. Тръгна си, без да я докосне — несъмнено се беше отказал от тази идея. Тя не го беше поощрила, бе останала твърда докрай, но още виждаше в съзнанието си тъмната коса и прегърбените рамене. След това се бе върнала в трапезарията и седнала на твърдия си стол, чувствайки се опустошена. Вероятно го бе видяла за последен път.

Това беше станало преди два дни и сега Ана отново седеше в същата празна трапезария, чиито сенки се бяха разнесли под силната светлина на пролетното слънце, която нахлуваше през прозорците. Матю сигурно вече беше в Гърция. Не очакваше да й се обади, надяваше се само, че е в безопасност и не е започнал някоя игра, която може да се окаже прекалено сложна за него. Опитваше се да не мисли за иконата. В крайна сметка тя бе получила парите и се беше отървала от нея, както искаше. Полицията щеше да поеме случая оттук. Гръцката църква имаше от какво да оплаква. Ана беше изпълнила своята част от сделката. Онзи мазник отец Томас беше стоял насред коридора, наблюдавайки как хората му носят пакета към колата. Нека той обясни какво е станало после, стига да го намерят.

И все пак… Намеренията й се бяха провалили, но къде беше гневът? Къде беше и чувството й за отговорност? Този избор не беше случаен. Произходът на иконата беше неясен, както повечето от другите произведения на изкуството, придобити от дядо й веднага след войната. Баща й не я харесваше, а обожанието, изпитвано от дядо й, й се бе струвало някак хищническо и нездраво. Може би никога нямаше да научи подробностите, но не се съмняваше, че гърците от селото не са се разделили доброволно с нея. Мястото й беше там. Ана не вярваше в семейната вина, в това, че отговорността за минали прегрешения се предава на всяко следващо поколение. И все пак отдавна подозираше, че много от придобивките на стареца са получени при неясни обстоятелства, а никога не го беше разпитвала. Сега бе наследила всичко и това я задължаваше. Не смяташе да посвети живота си на издирването на истинските собственици на картините по стените, но проблемът с иконата беше възникнал от само себе си и не можеше да бъде пренебрегнат. Ана не би могла да направи много, но имаше няколко неприятни подробности, които да обмисли. Едно от нещата, които я притесняваха и я караха да се чуди — не за пръв път — беше връзката между новите събития и онези, които се бяха случили в миналото. Не започвай нещо, което няма да завършиш, винаги повтаряше баща й. Значеше ли това, че трябва да продължи, или да спре дотук?

Отиде в кухнята. Щеше да започне от Уолъс. Той знаеше неща, който не споделяше с нея. Винаги го бе усещала, но се надяваше, че смъртта на дядо й ще го накара да свали гарда, да й разкрие няколко от прашните семейни тайни. Но бе останала разочарована, той продължаваше да мълчи. В ума й се въртеше съмнението, че проверката на пазара за частни купувачи на иконата може да доведе до човек, който знаеше нещо за миналото й, за дядо й. Който може би дори знаеше какво е станало през онази седмица, когато баща й бе заминал за Каракас. Не бе споделила тези мисли с Уолъс, а той беше запазил проучванията си в тайна и предано я бе насочил към институциите. А тогава тя бе вече твърде заинтригувана от Матю, за да притиска хитрия адвокат.

Седна до кухненската маса и запали цигара, петата от сутринта. Днес щеше да изпуши десетина. Вчера бяха осем, онзи ден — шест. Все едно пропушваше по същата схема, по която ги беше отказала. Почти четири години не беше пушила. Трябваше й само една цигара, час след като Матю излезе през вратата, и отново беше там, откъдето бе започнала. Потропа с пръсти по масата. Сега кухнята й напомняше за Матю, въпреки че беше идвал тук само пет-шест пъти. Прогони тази мисъл с облак синкав дим. Както и да е. Ако искаше да запази близостта с избягалия си любим, трябваше да разнищва същата мистерия, с която се занимаваше и той. Мисълта я накара да замръзне. Какво правеше, опитваше се да се чувства близка с Матю, да се зарази от неговата мания? Нима всичките й идеи за отговорността бяха само фалшиви оправдания? Тя вдъхна сладката отрова и почувства, че тялото й се съживява. Имаше ли някакво значение?

Грабна телефона и избра номера.

— „Уолъс и Уорфорд“.

— Здравей, Мили, там ли е той?

— Ана! В момента има среща. Да му кажа ли да ти се обади?

— Кажи му, че ще чакам, докато се освободи.

— По-добре ще бъде той да ти се обади.

— Ще изчакам. Кажи му, моля те.

Адвокатът я накара да почака няколко минути, както и предполагаше, и през това време тревогата й нарасна. После дълбокият му дрезгав глас прозвуча в ухото й.

— Скъпа моя, съжалявам, че не ти се обадих.

— Имаме работа, Артър. Трябва да продадем още картини.

— Знам и наистина се извинявам. Но трябва да се видим лично. Ще ти дам Мили да определите времето.

— Имам въпрос. Искам да знам кой е частният купувач, който беше предложил пет милиона за иконата.

Уолъс помълча няколко секунди.

— Защо още се занимаваш с това?

— Защото ми се струва странно, че някой би предложил толкова много.

— Кой знае дали най-накрая щеше да плати? Предложението не ми се видя реално, затова не те накарах да го проучим.

— Да, а сделката с църквата се оказа измама.

— Църквата не е виновна за случилото се. А и ти си получи парите.

— Няма значение, кажи ми кой беше този щедър купувач.

Той въздъхна тежко, някак разочаровано, но Ана нямаше намерение да отстъпва. Прекалено дълго беше се преструвал на страдащ баща.

— Обади ми се дилър със съмнителна репутация, чието име предпочитам да не споменавам.

— Защо? Той ли помоли да остане анонимен? Дилър? Стига, Артър, чий адвокат си ти?

— Емил Розентал.

— Шегуваш се! Този мръсник?

— Сега разбираш защо не го приех сериозно.

— Но кой би използвал човек като Розентал?

— Кой знае? Богатите ексцентрици използват какви ли не неприятни посредници. Някой е възложил работата на Емил. Но той няма да ти каже кой е.

— А ти нямаш представа?

— Никаква.

— Жалко.

— Надявам се, че не възнамеряваш да говориш с него.

— Не — излъга тя. — Не виждам какъв смисъл би имало, а и този тип е твърде неприятен. Просто бях любопитна.

— Най-добре забрави за случилото се. Сега ще ти дам Мили и скоро ще се видим.

— Добре. Имаме да говорим за много неща.