Нийл Олсън
Иконата (7)

6.

Купища прашинки се носеха в ярките лъчи светлина между рафтовете и Матю трябваше да полага извънредни усилия, за да не се втренчи в тях като хипнотизиран, за да не остави въображението си да се понесе диво към странните събития, описани на страниците пред него. В кабинета му светеше червената лампичка на телефона — несъмнено се обаждаше адвокатът идиот, който искаше да му предложи потенциален дарител от Чикаго. Съобщения от Невинс, главния уредник, от Карол и комитета по планирането, от директора, от правния отдел задръстваха електронната му поща, но Матю не им обръщаше внимание. Вместо това се беше скрил в библиотеката на отдела със старите томове, в които имаше няколко фрагмента от известното за иконата на Кеслер.

Търсенето в интернет не откри нищо за този неизвестен обект. Нямаше надеждни византийски източници, нито начин да проследи иконата до мястото и времето, когато бе създадена. Единствените следи можеха да бъдат открити в самото изображение. Долната част на иконата бе толкова повредена, че не бе успял да прецени със сигурност дали някога там е бил изобразен младенецът Христос, когото повредените ръце на Мария да сочат на зрителя. Това би определило иконата твърдо като Hodegetria — Богородица, Сочеща пътя, една от най-харесваните и стари традиции в иконописта, според популярната легенда, основана на оригинала, нарисуван от самия Свети Лука. Но положението на ръцете и полуобърнатата надясно фигура — която сякаш искаше да привлече вниманието на зрителя вън от рамката — сякаш я причисляваха повече към стила Hagiasoritissa. Този тип икони бяха свързани с покривалото или покрова на Мария, донесено от Светите земи от Света Елена през IV век и поставено в мощехранителница, над която висяло изображение на Богородица.

Имаше аргументи срещу тази класификация. Иконата от Катарини гледаше зрителя право в очите, вместо да следва посоката, в която сочеха ръцете — вдясно, където по принцип би трябвало да виси иконата на Христос. Но Матю познаваше и други образци, където това правило беше нарушено. Голяма пречка бе, че този стил беше станал популярен едва в средата на десети век, а иконата от Катарини със сигурност беше по-стара, и то може би много по-стара. Но кой би могъл да каже дали стилът не е съществувал и по-рано? Може би всички предишни версии са били унищожени по време на разкола през VIII век. Да, мислеше Матю, позволявайки на дълго потисканата догадка, която цяла сутрин се оформяше в съзнанието му, да изплува на повърхността, кой би могъл да каже, че тази икона не е самият отдавна изгубен оригинал? Първата по рода си, вдъхновение за всички следващи.

Когато идеята го завладя, ръцете му потръпнаха. Той потисна внезапното си вълнение, самоубеждавайки се, че религиозното значение на подобно откритие не е важно толкова за него, колкото за църковните служители, които се бяха свързали с Фотис. Но и само идентифицирането й като произведение на изкуството би било впечатляващо и би спомогнало за кариерата му. Уви, докато не откриеше още доказателства от някой скрит източник, това щеше да си остане само хипотеза. Междувременно, дори той никога да не разбереше със сигурност откъде се беше появила тази Богородица и как бе стигнала до Епир, поне можеше да потърси доказателства от времето, когато е била там.

В каталозите на големите художествени критици от изминалите столетия нямаше много образци на източноправославното изкуство, а когато имаше, подбраните икони бяха все едни и същи — Св. Петър от VI в., Мария и Христос Пантократор в „Света Катерина“ в Синай; някои по-късни произведения на Теофан и Рубльов в Русия; Мадоната от Владимировската църква и още няколко. Като се имаше предвид, че се е намирала насред стръмните хълмове на Гърция, без да се споменава огромният брой икони в тази страна, които претендираха за определен духовен статут, фактът, че изобщо се знаеше за Света Богородица от Катарини, си беше почти чудо. Първото й споменаване Матю откри в записките на английския авантюрист Томас Хол, който пътувал из цяла Гърция и Турция през 80-те години на XVIII век. Изпълнените с фантазии пътеписи на Хол включваха заедно с многото невероятни съобщения и това за „Света Богородица от Епир“ (сякаш е била единствената икона на Богородица в целия район), описана като „повече изподраскано дърво, отколкото боя, като се изключи красивото лице на Девата“ и че „лекувала слепотата на истински вярващите при докосване, но ослепявала онези, които били зли или алчни по природа“. Този откъс се намираше след историята за левитиращите монаси от Метеора и предхождаше онази за чудотворното изображение на Христос върху кърпата за бърсане на съдове на една селянка. Матю винаги се забавляваше, докато четеше Хол.

При първото си пребиваване в Гърция през 1809 г. лорд Байрон споменаваше за чудодейната икона на Света Богородица, притежавана от мюсюлманския тиранин Али паша, който вече бил стар, но с енергичен ум и тяло и щял да остане такъв до смъртта си от ръцете на своите турски сюзерени през 1822 г. Описанието отново много напомняше на иконата от Катарини и Байрон описваше необичайния златист ореол около нея. Матю поклати глава. „Ако пиех колкото теб, Джордж — помисли си той, — и аз щях да виждам ореоли около иконите.“

Но последната от книгите на масата беше онази, която го притесняваше най-много. Йохан Майер-Гоф беше пътешественик от края на XIX век и самоук специалист по православно изкуство. Немецът беше трезвомислещ, безпристрастен, дори досаден като писател, поне в превод, той не си служеше с хиперболи и не описваше летящи монаси. Пръв беше съобщил, че Катарини е селото, в което се намира Иконата, и бе присъствал на празника Благовещение в същата стара църква, която човекът на Фотис опожарил шестдесет години по-късно. Денят бил дъждовен, пишеше Майер-Гоф, и само свещите осветявали влажния каменен храм:

„Донесоха иконата от скривалището й и я поставиха близо до олтара. Селянките заплакаха по пейките, след това паднаха на колене между тях и така се доближиха до Божията майка, после започнаха да галят дървото с мазолестите си ръце. Една от тях, която не можела да ходи сама от дълги години, внезапно се изправи на разтрепераните си крака и започна да слави Господа. Най-накрая стар сляп овчар с гневно лице беше поведен напред от млад мъж и момиче, които сякаш го дърпаха против волята му. Когато поставиха ръцете му на челото на Всеопрощаващата, той извика и втренчи поглед в пламъка на най-близката свещ, а после към цялото паство. От движенията му ставаше ясно, че ни вижда, и след като отново извика, човекът падна на каменния под и заплака като дете. Видях това със собствените си очи.“

Матю започна да вижда черни точки на страницата и осъзна, че от доста време е спрял да диша. Пое си дълбоко дъх и се изсмя смутено. Стегни се, приятелю.

— Ето те и теб.

Той вдигна очи към Карол Вос, по-възрастната му колежка, която стоеше пред масата, и затвори шумно тома на Майер-Гоф, все едно майка му го бе хванала да чете „Пентхаус“.

— Да, ето ме.

— Не отговаряш на имейлите си — сгълча го тя нежно, докато зелените очи зад дебелите стъкла на очилата го оглеждаха внимателно. До известна степен Карол му беше покровителка, единствената му близка приятелка от музея и той не можеше да запази в тайна от нея почти нищо.

— Не само на твоите, ако това ще те накара да се почувстваш по-добре.

— За иконата на Кеслер ли четеш? — Тя махна с ръка към книгите на масата.

— Да.

— Проверяваш произхода й?

— Донякъде. Но почти нищо не се знае.

— Сериозно ли смятаме да я купим? — скептично попита тя.

— Защо се правиш, че аз знам това по-добре, отколкото ти, госпожо Пулсомер на директора.

Тя се разсмя.

— Нямам представа. Невинс изглежда заинтересуван.

— Да, но той е в „Клойстерс“ всеки ден. Не знам дали изобщо е разговарял с нашия Безстрашен водач.

— Говори ти с него.

— Не сме в такива отношения.

— Струваш ми се притеснен — внезапно каза тя. — Има ли проблеми със собствеността?

— Може би — призна той едва чуто.

— Провери ли в регистъра на изчезналите творби?

— Още не. Трябва да сме сигурни, че я искаме, нали? Пък и ако е открадната, това едва ли ще е отбелязано в него. Сигурно е станало отдавна.

Фразата „военна плячка“ увисна във въздуха неизречена. Карол явно се канеше да каже още нещо и Матю осъзна, че иска да го направи, за да свали товара от душата си. Вместо това тя го тупна по рамото.

— Успех, хлапе. Кажи ми, ако ти трябва помощ. Матю, знам, че това е страхотна икона, но все пак е само една икона. Тя не е целият ти живот.

 

 

Обаждането на Бени Езраки беше изстрел в тъмното. Картичката с номера, на който можеше да остави съобщение, беше много стара и Андреас не знаеше дали Бени е жив, нито дали още се занимава с издирването на хора, но той определено беше най-подходящият човек за тази работа, ако би се наел. Нямаше записано гласово съобщение, само сигнал. Андреас остави името си и телефонния номер на хотела, и десет минути по-късно старият му израелски познат позвъни. Можел да отиде в новия му офис, ако иска, много вероятно било там да му хареса. Старецът знаеше, че го подмамват, но все пак се съгласи да отиде.

На вратата имаше табела с име на пътническа агенция, а плакатите с изгледи от Турция и Египет по стените, както и заетите млади жени със слушалки, изглеждаха напълно правдоподобни. Но това беше само на първия етаж. Вторият, до който се стигаше по дълго стълбище, се състоеше от тесни коридори и затворени врати. Полуоблечените дръзки жени, които пушеха в малкото фоайе, допълваха картинката. Те всички се усмихнаха на Андреас и му посочиха офиса в дъното.

Бени го посрещна с мечешка прегръдка, която плавно премина в опипване. Навик, извини се той. Хитрият гръцки евреин все още изглеждаше млад за възрастта си — сигурно наближаваше шестдесетте — макар да излъчваше умора. Брадата му посивяваше по-бързо от косата, широките рамене бяха по-прегърбени, торбичките под топлите кафяви очи — по-изразени. Офисът гледаше към алеята, на бюрото имаше голям монитор, а на стената — календар с репродукции на Писаро. Светлината беше слаба и тясната стая бе забулена в синкав цигарен дим.

— Наистина ли очакваше да се шокирам от това място?

— Надявах се, нали всички атиняни се правят на света вода ненапита. Но забравих, че ти си светски човек.

— Сега в този бизнес ли си?

Едрият мъж смукна от цигарата така, сякаш животът му зависеше от това и изпусна дима вляво от лицето на Андреас. Той рядко се усмихваше, дори когато се шегуваше.

— Бизнесът винаги е един и същ. Пътувания, маркетинг, курви, всичко е заради информацията. Не знам как не съм го разбрал преди години. Нямаш представа какви неща научават тези момичета.

Андреас, който беше добър познавач на човешката природа, лесно му повярва.

— Безопасни ли са?

— Всеки месец минават на преглед при лекар. Искаш ли да опиташ някоя?

— Не те питам за това.

— Не им казвам нищо важно. Само имена. Изпращам ги в хотелите, в чиято база данни не можем да проникнем. Но те винаги се връщат с информация. Ако се занимавах с изнудване, досега можех да направя цяло състояние.

— Ако си прекалено небрежен в тази работа, рискуваш да те убият.

— Сигурно си прав.

— Можем ли да говорим спокойно? Или израелският посланик е в съседната стая?

— Тук трафикът не е натоварен — отвърна Бени, докато очуканият ергономичен стол стенеше под тялото му. — Главно изпращаме разни неща. Като китайска храна. Това не е бардак.

— Така ли?

— Не, ние осигуряваме компаньонки. Това не са най-добрите ни момичета.

— Не говори толкова високо.

— Най-добрите ни момичета чакат у дома да звънне телефонът. Ние проследяваме клиента, убеждаваме се, че е безопасен, вземаме номера на кредитната му карта и чак тогава ги пращаме при него.

— И всичко това в името на информацията.

— Такава ми е работата.

— Отлично. Търся един човек.

Бени се пресегна мъчително, за да стигне до пепелника върху разхвърляното бюро, угаси единия „Голоаз“ и веднага запали втори.

— Не си ли пенсиониран?

— От години.

— Но никога не е окончателно, нали?

— Известно време запазих контактите си. Преди идиотите да върнат Папандреу. Това беше краят.

— Папандреу, Мицотакис, изборът не беше голям. Този, новият, изглежда свестен човек. Нашите политици в Израел…

— Не обсъждаме политиците, Бени. — Андреас усети как събеседникът му се отдръпна. — Работата е неофициална. Искам ти услуга. Тези дни изчерпах дължимите ми услуги. Можеш да ми откажеш, след като чуеш за какво става дума, но моля те, нека не говорим за политика. Тя е за старците по кафенетата.

— Защо бих ти отказал?

— Защото нищо няма да спечелиш. Освен благодарността ми.

— Толкова ли малко значи благодарността в днешно време? Мисля, че аз най-добре мога да преценя кое е в мой интерес.

Андреас стисна устни и кимна. Беше улучил където трябва, но не биваше да насилва нещата.

— Преди години ми помогна за нещо.

— Боже пази, пак ли преследваш нацисти?

— При това същия.

— Той е мъртъв.

— Не, тук е.

Бени го погледна сериозно.

— Сигурен ли си?

— Да.

Беше рисковано. Имаше само думата на Фотис за Мюлер, а в нормални условия не би му се доверил, без да има потвърждение от друго място. Но инстинктът му подсказваше, че трябва да е вярно, и беше сигурен в това, още преди да тръгне от Гърция. Ако грешеше, постъпката му бе жестока. Родителите на Бени бяха депортирани от Солун през 1943 г. и убити в Аушвиц. Мюлер можеше да е замесен или не, но той беше немски офицер в Солун по онова време и това беше се оказало достатъчно за Бени преди тридесет години. Той беше агентът на Мосад, който му подхвърли няколко следи, и оттогава играеха честно помежду си. По принцип и двамата внимаваха с фактите, затова Андреас никога не му бе казвал, че е сигурен в нещо, ако не беше.

— Но не знаеш къде е точно.

— Тъкмо това искам да разбереш.

— Тогава как разбра, че е тук?

— Информираха ме.

— Надежден източник, надявам се.

— Ще ти платя, за да не си изгубиш времето.

— Натрупал си излишни драхми? Щом един грък е готов да си плати, значи е много сигурен. Но тогава не става дума за услуга.

— Ами да не говорим за услуги. Откажи ми, ако искаш, но не си играй със стареца.

Бени вдигна ръце в знак, че се предава, наведе се за нова цигара, после осъзна, че не е изпушил старата. Беше по-разтревожен, отколкото показваше.

— Мюлер. Знаеш ли колко проблеми ми създаде с тази работа?

— Как да не знам, след като си ми го казвал толкова пъти? Но сега работиш за себе си.

— Това означава, че източниците ми са по-малко от преди.

— Но имаш по-добра технология.

— Това — махна Бени към монитора — няма да ни помогне за Мюлер. Не вярвам да ни улесни, като отседне в голям хотел.

— Защо не? От години никой не го е търсил. Обикновен гражданин, който пътува под чуждо име — къде би могъл да се скрие по-добре, отколкото в голям хотел?

Бени помисли над казаното.

— Може и да си прав. Но опитът ми подсказва, че поведението на хората не се променя. Може да се поизменят малко, но основното си остава. Старите нацисти не отсядат в хотели.

— А къде?

— В частни квартири, ако имат връзки. В такъв случай никога няма да го открием. От доста време не съм търсил някого от тях, а в тази страна — никога, но има два малки пансиона, ръководени от възрастни немкини, които са много дискретни. Единият е в Бруклин и може би вече не съществува, а другият — във Вилидж. Аз бих започнал оттам.

— Ще го направиш ли?

— Имам няколко условия.

Андреас въздъхна. Би предпочел да плати кралски откуп, отколкото някой друг да му поставя условия, но Бени беше професионалист от неговия ранг и не можеше да бъде третиран като наивен аматьор.

— Да?

— Какво смяташ да направиш, когато го откриеш?

— Това е въпрос, а не условие.

— Едното следва от другото. Трябва да знам. — Бени го гледаше втренчено и Андреас усети, че мисли по-дълго, отколкото беше разумно. — Приятелю — настоя евреинът, — знаеш ли някога предварително какво смяташ да правиш?

— Имам въпроси към него и се надявам да получа отговори. Важно е и да наблюдавам действията му.

— Някога плановете ти бяха по-дръзки.

— Бях по-млад. Той не е виновен за смъртта на родителите ти, Бени, бил е там само за да краде. Това е единственото, което го интересува.

— Може и да е така, но това не оправдава действията му. Виждал съм подписа му върху заповеди за арест. И той е виновен. Ти също го търсиш, това е достатъчна причина.

— Причина за какво? Кажи проклетите си условия.

От прозореца се чу далечен вой на сирени. В някаква близка стая се смееше жена. Андреас се чувстваше прикован на стола от старостта и умората.

— Първо, не ти искам парите. Ще го направим заедно или няма да участвам. Когато го намеря, ще го посетим. Ако сме заедно, ще отговори по-лесно на въпросите ти.

— И после?

Бени сви рамене.

— Ако обстоятелствата позволят, ще се отървем от него.