Нийл Олсън
Иконата (29)

26.

Приглушеният взрив стигна до Матю през студените плочки на пода на банята. Лежеше там с подгизнала от кръв хавлия, увита около дясната ръка; лицето и вратът му бяха покрити с мазна пот, краката му трепереха неудържимо. Не знаеше дали от страх или от шок. Беше дочул шепот от коридора и на няколко пъти съзря сенки да се движат през процепа под вратата. Щяха да го намерят. Това беше сигурно. Щеше да умре като ранено животно, треперещ на пода. От тази мисъл му призляваше, но досега не беше успял да измисли никакъв план.

Парадоксално, но шумът от експлозията го изпълни със странна надежда. Възможно беше това да е дело на нападателите, но с каква цел, при това на долния етаж? По-вероятно някой друг се беше присъединил към битката или някакво взривно устройство беше избухнало предварително. Не знаеше, но беше почти убеден, че хаосът е в негова полза. Изчака няколко минути какво ще последва. В коридора беше тихо, но до него достигна мирис на дим. Трябваше да излезе.

Внимателно отвори вратата на банята със здравата си ръка. Няколко сантиметра, после още няколко. Все още нищо. Най-накрая изпълзя на колене. Черен дим нахлуваше откъм задното стълбище и се издигаше към тавана, а отдолу се чуваше пукот на пламъци. Да пълзи с ранената ръка му беше трудно, но заради дима трябваше да лежи. Бързо, колкото можеше, Матю стигна до ъгъла и зави по другия коридор, а после се насочи към спалнята на Фотис.

Току до вратата двама старци се биеха на килима. Онзи със сивия костюм отгоре сигурно беше Мюлер. Той яростно удряше Фотис по главата, но нямаше достатъчно сила, за да му причини сериозни травми. Валтерът се подаваше изпод леглото. Пистолетът на Мюлер не се виждаше. Матю предположи, че са се срещнали на вратата и са започнали ръкопашен бой, преди някой да успее да стреля. По-скоро усети, отколкото видя, че в стаята има и някой друг, но засега реши да го пренебрегне.

Като се поизправи, Матю се опита да издърпа Мюлер само с лявата си ръка, но главата му се замая и отново се отпусна на колене. Старците не му обръщаха внимание. Фотис ухапа ръката на Мюлер и германецът зави от болка. После с всички сили удари гърка по слепоочието и той се отпусна на пода. Германецът се освободи от него и се просна по корем, когато Матю го удари в брадата. Под тавана се беше събрал дим и светлината в стаята определено беше намаляла. Дишаше се трудно.

Погледът на Матю се отправи към камината и отново видя третата фигура, обвита в сенки. Обгорелият мъж стоеше до иконата. Бяха двама — той и съсипаната Мария, обгърнати от странно сияние. Същите очи, същите роби, сякаш бяха комплект. Мъжът очевидно беше Йоан Кръстител, третият член на триумвирата, отдясно. Мария бе застанала отляво, а Христос — обектът на тяхното благоговение, стоеше невидим между тях. Разбира се, това не беше реално. Илюзия от дим и светлина, бълнуване на объркан мозък и разстроен дух. Когато се опиташе да се фокусира върху фигурата, тя сякаш ставаше прозрачна. Само когато жадният поглед на Матю се спираше на иконата, образът на мъжа отново ставаше ясен — с големи очи, мрачен, очакващ. Беше време за избор. Мнозина бяха минали през него. Сега тримата мъже в стаята бяха изправени пред същото.

Мюлер стоеше на колене близо до долния край на леглото. Беше извадил пистолета си и търсеше нещо в сакото си, вероятно куршуми, давейки се от кашлица. Фотис се тресеше, опитвайки се да се изправи. Матю наблюдаваше и двамата, виждаше всичко. Въздухът беше задушлив, трябваше веднага да направи нещо. Иконата го призова. Той се изправи и замаяно си представи как пресича стаята, отблъсква Мюлер, грабва Света Богородица и се отправя към вратата. Щеше да е лесно, но краката му не помръдваха. Обгорелият мъж го гледаше. В очите му нямаше обвинение, нито помощ. Матю си спомни думите на Йоанис. Силата на иконата е толкова голяма, че пречупва волята ти. Защо беше дошъл в тази къща? Спомни си. За да спаси един живот. Не заради иконата, а заради човешки живот.

Кърпата беше паднала някъде по пътя и от дясната му длан обилно течеше кръв. Без да й обръща внимание, Матю се приведе към прашния килим, за да напълни дробовете си с чист въздух, после вдигна борещия се Фотис на рамо.

— Какво правиш? — беснееше Змията.

С крака, тръпнещи от усилието, Матю се изправи и главата му веднага бе обвита в облак дим. Слабите юмруци го удряха по гърба, старческите крака ритаха във въздуха.

— Не, не мен, момче. Богородица. Света Богородица.

Матю излезе от стаята, без да се обръща назад. Огънят беше стигнал до задното стълбище на втория етаж и почти нищо не се виждаше. Откри парапета и по него стигна до площадката на предното стълбище. Който и каквото да го очакваше долу, нямаше да е по-лошо от онова, което ставаше горе. Фотис беше побеснял.

— Глупак! Върни се и вземи иконата. Какво си мислиш, че правиш?

„Избирам живите“, помисли си Матю, докато тръгваше надолу.

 

 

Андреас пътуваше надалеч във времето и пространството, когато момичето го събуди. Някои места не му бяха познати, други си спомняше добре. Криптата под църквата, малкият Михалис, който го гледа с възрастни очи. Хубавата Гликерия му се усмихва, докато се разминават по селската улица. Млади момчета, месещи слама и кал с крака, за да направят тухлите, с които да възстановят изгорелите си домове. Терасата на стария му апартамент, Мария, млада и чернокоса, Алекос, който си играе с войници в краката им, сладкото лепкаво ухание на летния здрач в Атина. Върна се отново в параклиса на хълма с Коста и Йоанис и този път забеляза нещо ново, което трябваше да каже на Матю. Отиде в добре пазената къща на Мюлер призори и наблюдаваше лицето му, когато му обеща, че няма да има екзекуции. Седеше между старите, изкривени ябълкови дървета сутринта и хапваше хляб, изтощен от свършеното през нощта, когато чу залпа от двадесет пушки. Хлябът падна от ръцете му, осъзна, че е бил измамен. Преживя всичко отново, макар и не толкова силно, почувства как ужасът се превръща в гняв, гневът в тъга, тъгата в решимост. Видя набързо изкопания гроб и дървения кръст в Аржентина, края на пътуването.

Гневът беше изчезнал. Докато сънуваше, той не го усещаше. Белокосото привидение, което бе влязло в апартамента на Фотис, имаше очите на Мюлер, но иначе беше бледа негова имитация. Един уморен и отчаян старец. Андреас не изпитваше нито омраза, нито желание да му прости; той просто беше жалък. Най-добре щеше да бъде да умре, но той не би го убил. Всъщност той изобщо не очакваше да се върне в света на живите, докато Ана Кеслер не го събуди. И колко трудно му беше да се върне. В сънищата си се беше усещал лек като въздушен полъх, способен да види и разбере събития, обвити в страх, гняв, съжаление, похот. Беше се издигнал над дребните си страсти. Колко трудно беше да се върне в света, в крехкото си страдащо тяло, в слабия си, бавен ум. За няколко мига беше усетил всички рани, всички белези и преживявания, преминали през тялото и ума му за седемдесет и девет години. Това беше неговият живот и той още не беше приключил с него.

Но Ана беше красива, а заради красотата си заслужава да се събудиш. Ана на Матю. Така се беше нарекла, след като едва не й беше отнесъл главата. Студената вода по лицето му беше помогнала да се събуди, но в началото усещането беше ужасно. Нещо стягаше китките му. Беше изненадан, че е жив. Нямаше представа къде е Мюлер, но изглеждаше логично, че е в къщата заедно с Матю, Фотис и кой знае още кого. Волята му хукна натам, но тялото се влачеше след нея, затова не отказа на жената, когато му предложи помощ.

Звукът от експлозия откъм къщата ги накара да спрат. Изчакаха минута, преди да продължат, за да видят какво ще стане. Когато нищо не се случи, отново поеха към отворената врата, през която излизаше дим.

Отляво имаше красиво обзаведена всекидневна. Стълбите отпред водеха към коридор, вече изпълнен с дим. Дим идваше и от задната част на първия етаж и се събираше под тавана на всички стаи. Трапезарията с тъмна ламперия отдясно беше най-задимена, а от една врата в дъното излизаха пламъци. Окървавена фигура бе подпряна на отсрещната стена, близо до френските прозорци. Ана и Андреас го видяха едновременно.

— Бени! — Тя хукна към него.

— Легни долу — нареди й Андреас. — Стой под дима.

Тя се смъкна на земята и пропълзя останалата част от пътя. Много добре, нека се грижи за Бени. Неподвижното му тяло подсказваше, че е мъртъв, но Андреас отхвърли тази мисъл за момента. Тръгна по обратния път, влезе в дневната и пропълзя по дебелия килим до коридора към кабинета. И той беше пълен с дим и освен засилващия се пукот и пращене на пламъците не се чуваше нищо друго. Ако някой се намираше в задната част на къщата, навярно вече бе задушен от дима, а Андреас не беше в състояние да му помогне. Върна се в коридора, отровният пушек изгаряше ноздрите му. Къде беше Матю? Очите му се отправиха към стълбите. Въздухът там сигурно беше още по-задимен, но нямаше друго място, където да го търси. Не би могъл да се изправи срещу Алекос, ако си тръгнеше без Матю.

Ана се опитваше да извлече Бени от трапезарията.

— Ана — извика й. — Остави го и излез от къщата.

Тя сякаш не го чу и Андреас осъзна, че ако се занимава с нея, няма да успее да се качи на втория етаж. Довери се на инстинкта й за самосъхранение и тръгна предпазливо нагоре — беше лесно да падне в сегашното си състояние. По средата на стълбите спря внезапно, когато от сивите облаци пушек изскочи странна фигура. Превит, пристъпващ полека, Матю носеше ритащия и беснеещ Фотис на рамо.

— Дядо! Слава богу!

— Върви, излизай от къщата.

— Не се качвай горе.

— Няма. Излизай.

— Андреу — изпищя Фотис със зачервено лице и изскочили очи, видял стария си приятел. — Вземи Богородица! Михалис би искал да я спасиш. В спалнята е. Принца е там.

Останалото се изгуби в пристъп на болезнена кашлица и Матю продължи надолу. От едната му ръка течеше кръв.

Андреас погледна към кълбетата дим горе. Остави го. Нека огънят си свърши работата. Отзад не можеше да се мине. Дяволът щеше да слезе оттук или изобщо нямаше да се измъкне. Едва си го помисли и друга пронизителна кашлица прозвуча отгоре. Нова фигура се появи насред дима. Два крака с правоъгълна форма над тях, бели ръце, стиснали рамката. Очите, които Андреас не беше виждал повече от петдесет години, тъмните бадемови очи върху позлатения фон, вишневата роба се носеха към него, сякаш на иконата й бяха пораснали крака. Едва след това лицето на Мюлер се показа над рамката; сините му очи бяха присвити и бързо забелязаха Андреас долу. Той спря, но нямаше накъде да върви, освен напред. Германецът беше почти парализиран от кашлицата, но едната му ръка изчезна под сакото и се появи с пистолет. Сините очи хладно го измериха. Прозвуча силен изстрел и Андреас трепна.

Но гърмежът беше дошъл иззад него и точно над очите на Богородица зейна голяма дупка. Мюлер залитна силно назад и падна на горната площадка. Димът обви и него, и иконата. Андреас се обърна и видя Ана, стиснала с две ръце пистолета на Бени и с очи, разширени от учудване. Отново погледна нагоре, но не различи нищо. Изведнъж усети, че дробовете му не могат да поемат въздух и хукна надолу по стълбите, колкото можеше по-бързо. Ана го подхвана, изпускайки пистолета. По изцапаното й със сажди лице се стичаха сълзи, изражението й беше отчаяно.

— Матю.

— Вече излезе.

— Бени е мъртъв.

— Знам, дете, трябва да вървим.

— Не можем да го оставим тук.

— Трябва. Хайде, побързай.

Те напуснаха къщата, както бяха влезли — приведени, препъващи се, облегнати един на друг.

 

 

Фотис лежеше върху влажната трева край алеята. Андреас седна до него, а Ана хукна към мястото, където Матю беше коленичил на паважа, повръщаше и плюеше. Тялото на Змията беше отпуснато, напрежението беше изчезнало, сякаш нишката на живота му беше прерязана. Само примигващите очи показваха, че вътре все още има някой. Косата му беше изцапана с пепел, лявото му слепоочие кървеше, а по останалата част от главата имаше синини. Тънките му, крехки крайници и изпитото лице бяха същите като на онази тревожна вечеря преди няколко седмици, но вибриращата енергия, която ги движеше тогава, бе изчезнала напълно. Той не беше просто стар, а изхабен, умиращ. Може да умре още утре, помисли си Андреас, или след няколко месеца, но ще бъде скоро.

— Е? — прошепна Фотис.

— Вече я няма.

Очите му се затвориха за няколко минути, после отново се взряха в небето.

— Уби ли го?

— Не — отвърна объркан Андреас. — Момичето го уби.

— Момичето? — При други обстоятелства Фотис щеше да се разсмее. Сега силите му стигнаха само за гримаса.

Зад тях се чуваше силен рев, прозорци се пръскаха и от рамките изскачаха огнени езици. Скоро цялата къща щеше да бъде обхваната от огъня. Нямаше да остане нищо, освен вътрешната каменна стена на долния етаж. От мястото си двамата старци чувстваха горещината.

— Убихте и мен — продължи Фотис. — Всички вие. Взехте онова, което ми беше нужно, за да живея. И за какво? За да го изгорите? По-добре да бъде унищожено, отколкото да бъде мое? — В думите му се долавяше горчивина, но почти никакъв гняв. — Вие ме убихте.

Андреас се почувства уморен. Не очакваше покоят и мъдростта да споходят приятеля му дори сега, когато беше толкова близо до края, но все пак това го натъжаваше. Беше просто рисунка, нищо друго. Боя върху дърво, нямаше сърце, нито ангелски дух, нито душа. И той я беше държал и знаеше. Всички те бяха луди.

— Ти умираш отвътре, Фотис. Никой не може да ти помогне.

— Ти можеш. Довърши си работата. Ти ми показа иконата, ти ме накара да я почувствам необходима. А после ми я отне — два пъти. Не разбирам защо толкова се стараеше да ме унищожиш, но поне ме довърши.

Андреас погледна към двамата млади. Ана се опитваше да превърже ръката на Матю с шала си.

— Отпрати ги — прошепна Фотис, — за да не видят. После хвърли тялото ми в къщата. Не съм достатъчно смел, за да го направя сам, Андреу. Трябва да ми помогнеш.

— Не.

— Ами ако ти кажа, че аз убих онова копеле, брат ти.

— Няма да ти повярвам.

— Добре де, оставих го да умре. Бях в криптата и чаках дебелия Маврудас.

— Но той е излязъл през пламъците. Значи планът е бил твой.

— Ти го знаеше и преди.

— Включително изгарянето на църквата.

— Не, това беше идея на Маврудас.

— Но ти си се съгласил. Иначе не би очаквал да избяга през криптата.

— Добре де, аз изгорих църквата на брат ти. Гледах как слиза по стълбите и пада в краката ми, целия в кръв. Но не направих нищо. Оставих го да умре. Как един брат би отмъстил за това?

— Нищо не си можел да направиш. Раните му бяха много тежки. Било е ужасно да го оставиш така, но ти не си го убил. Греховете ти са достатъчно тежки, за да си приписваш и други.

— Андреу — гласът на Фотис стана умолителен, — смъртта от рак е ужасна. А и сънувам кошмари. Боя се да направя каквото трябва. Трябва да ми помогнеш.

Нищо, което Андреас бе научил току-що, не го беше изненадало, но се чувстваше засегнат. Не беше искал да е истина, но беше го заровил дълбоко в сърцето си, съсредоточен върху преследването на Мюлер, за да забрави истината. Връзката му с Фотис не можеше да издържи на тези разкрития. Той вече беше изгубил приятеля си. И не можеше да си представи по-тежка присъда от онази, която природата вече беше произнесла. Нямаше нужда да прави нищо.

— Ще те накажа за Михалис — каза той, стискайки за последен път рамото на стария си приятел, докато се изправяше на крака, — като те оставя да живееш.

Андреас се отправи към младите; не му се искаше да нарушава уединението им, но имаше нужда да поговори с тях. В далечината вече се чуваше вой на сирени. Внезапно се сети за един фрагмент от съня си или от спомените си. Нещо, за което не беше мислил повече от петдесет години. Видя иконата близо до Коста, процепът между двете дъски, отворен с някакъв инструмент. А след като беше застрелял младежа, бе видял малките парченца върху масата, тънки като хартия ивици бежово платно. Сетил се беше, че Коста беше погълнал едно от тях с виното си. Последното причастие. Трябваше да каже някой ден на Матю. А може би не трябваше.

Чу се нов взрив и част от покрива се срути, запращайки облаци червени искри във въздуха. Андреас внимателно наблюдаваше къщата. Никой не би могъл да оцелее там и все пак щеше да търси в пепелта, докато не намери костите на Мюлер. От иконата щеше да е останала само пепел. Нямаше да има доказателства за унищожението й. Ще трябва да вярват на логиката. Да го приемат на вяра.

Лятото на 2000 година Епир, Гърция

Църквата в Катарини беше построена върху руините на изгорялата си предшественица и ако се вгледаше внимателно, Матю можеше да различи местата, където старите камъни се свързваха с новите. Беше идвал и преди в това село и тази църква, но отдавна. Спомените на дядо му, историята с изчезването на Света Богородица оживяваха в паметта му. Според свещеника, новата постройка досущ приличала на оригинала и Матю се опита да си представи, че миналото все още присъства на това място, където се среща с бъдещето. Беше ли това прозорецът, през който капитан Елиас беше гледал, търсейки брат си? Това ли беше същият каменен под, който е прежулвал коленете на набожната му прабаба, докато се молела, на нейната майка и на поколения назад? На това място зад олтара ли е била скрита три години Света Богородица? А после похитена, спасена от един пожар, само за да бъде унищожена от друг. Дали такава е била съдбата й? Матю не вярваше особено в съдбата, но в момента се въздържаше да съди по тези въпроси.

Църквата беше голяма за селото, но по-малка, отколкото във въображението му, и пълна с обичайния асортимент от съвременни подобрения, които да попречат на опита му да призове историята. Свещеникът натисна едно копче зад него и ярките канделабри, характерни вече за всички гръцки църкви, прогониха всяка сянка от призраци. Образите върху иконостаса — Йоан, буен и строен; Мария — нежна и тъжна; Христос — облечен в бяла роба с митра на епископ — бяха майсторски изобразени, но в тях липсваше каквато и да било мистерия. Корабът беше пълен с пейки, а някога е имало само няколко за старците. Останалите членове на паството стояли понякога часове наред, олюлявайки се полузаспали, опиянени от тамяна и припяването на свещениците. На камбанарията имаше голям часовник, дарен от американски бизнесмен — миналото на селото бе изчезнало, може би се криеше из хълмовете и в пещерите, или долу в криптата.

Свещеникът направи знак и Матю го последва покрай олтара към тесния коридор, който водеше до неговите стаи. В стената имаше една почти незабележима врата.

— Искате ли да слезете? — попита отец Исидорос.

Матю сложи длан върху дървената врата.

— Да, искам.

Обърна се и погледна баща си до олтара. Косата на Алекос беше пораснала сива и това изненадваше Матю всеки път, когато я погледнеше. Но баща му беше по-добре, вървеше изправено и уверено, както преди да се разболее. Опитваше се да прояви интерес към църквата заради Матю, но непрекъснато поглеждаше часовника си сякаш имаше среща с някой друг.

— Татко, ще слезем в криптата. Идваш ли?

Алекос поклати глава.

— Не. Преди години съм слизал, това ми стига. Позабавлявай се. Аз ще потърся майка ти.

— Не може да се изгуби в такова малко село.

— Не я подценявай.

Свещеникът дръпна резето, запали електрическия фенер, който висеше на един пирон вътре, и тръгна надолу по тесните стълби. Студено течение лъхна лицето на Матю, миришеше на земя, както в градината. Пое си дълбоко дъх и тръгна надолу.

Бяха погребали Фотис в гробище край Янина. Старецът беше подготвил всичко преди години, затова изпълнителят на завещанието му Матю Спиър нямаше много работа. Беше си мислил, че само той, майка му и свещеникът ще бъдат на погребението, но Алекос се съгласи да ги придружи в последния момент, а Андреас дойде от Атина. Но не поиска да дойде в селото. Не се беше връщал в Катарини от десетилетия и не искаше да го вижда вече. Сега беше атинянин и там щеше да си умре.

Ана пожела да дойде с Матю. Или поне го беше предложила — многозначителен жест. Пожарът, убийствата, цялата история с иконата я беше разстроила дълбоко и имаше нужда няколко седмици да бъде далеч от всичко, свързано с нея, дори от него. Когато отново започнаха да се срещат, Дел Карос, Бени Езраки и Света Богородица от Катарини често присъстваха в разговорите им. Смъртта на Фотис сякаш беше свалила някакъв товар от раменете на Матю. В резултат на това или на своята терапия Ана също преодоляваше скръбта си. Въпреки това Матю не беше приел веднага предложението й. Може би усещайки колебанието му, тя беше планирала да замине за Рим с приятелката си Едит. Сега той усещаше остро раздялата и се чудеше дали не е направил грешка.

Най-долните стъпала бяха много износени и полирани от хилядите стъпки, преминали през тях. Това беше старата църква. Отец Исидорос се движеше бавно, осветявайки определени места. Матю усещаше как помещението го притиска с ниския таван и тесните си коридори. Колко много история беше наблъскана тук. Виждаха се по-малко кости, отколкото беше очаквал. Отделенията на костницата бяха затворени, а може би някои са били преместени. Дали изобщо вече я използваха? В другия край на помещението свещеникът спря и погледна към Матю.

— На това място е вашето семейство.

Младежът погледна към рафтовете, но там почти нямаше кости, а онези, които видя, приличаха на всички останали. В смъртта всички бяха равни. И все пак тези жълти отломки бяха на неговите прадеди, може би на хора, които дядо му беше познавал.

— Там — продължи Исидорос, сочейки към земята — е загинал прачичо ви Михалис.

Матю коленичи и докосна прашния под, сякаш очакваше да усети топлина на мястото, където бе лежало тялото. Нищо. Ако бе усетил нечие присъствие тук, то не беше на някакво конкретно място, а навсякъде, просмукано в самия въздух. Въпреки това остана коленичил дълги минути и накрая свещеникът го остави сам. Молитвите не му се удаваха по-лесно от преди, а и му се струваха не толкова необходими. Нямаше какво да пита, трябваше само да свърши нещо.

Извади от джоба си гладката нефритена броеница, прекарала толкова много часове в ръцете на кръстника му. Какви ли тревоги бяха поели зърната й, какви тайни? Каква ли утеха щяха да донесат на човека, прокълнат от собствената си съвест, преди смъртта да го отнесе? Какво беше животът на един свещеник върху везните с греховете на Фотис? Михалис или му беше простил, или не през последните си минути и Матю не можеше да промени нищо. Той въздъхна. Подобна мимолетна вяра изобщо не беше вяра. Стисна мънистата и се замисли за дядо си. Заради Андреас? Можеше ли да е заради него? Но не, старецът не би оценил подобен жест.

Тогава може би беше спомен. Като цветя върху гроб. Това беше по-правдоподобно. В тъмнината, без фенера на свещеника, Матю постави броеницата върху каменния под и се изправи. Главата му леко се замая и той се облегна на рафтовете с кости, за да запази равновесие. Въздухът тук беше твърде недостатъчно за живите; те не биваше да остават дълго. Тръгна обратно към изхода, оглеждайки помещението още веднъж, запечатвайки го в ума си. Чудеше се дали ще се върне, или това е последният път, когато някой от семейство Спиридис посещава това фамилно място. Имаше ли значение, че връзката ще изчезне с него? Едва ли мъртвите ги беше грижа.

Свещеникът го чакаше до стълбите и двамата тръгнаха нагоре. След криптата църквата порази Матю с новия си вид. Света Богородица никога не би могла да се върне тук; нямаше да подхожда на това място. Мисълта за унищожената икона отвори онази тъмна, болезнена рана в душата му, както беше ставало стотици пъти през последните три месеца. Но всеки път болеше по-малко. Дълбокото дишане му помогна да дойде на себе си. Той извърна глава от свещеника. Дълго време щеше да скърби за загубата й, може би през остатъка от живота си, но вероятно отец Йоанис беше прав. Може би в един покварен свят нямаше място за такава свята творба. Освен манастир. Да, това беше отговорът. В Метеора, на връх Атос, в „Света Катерина“ в Синай. Светът още не знаеше какви съкровища са скрити на тези места. Там Света Богородица от Катарини щеше да бъде в безопасност. Защо с Йоанис не се бяха сетили за това, когато решаваха съдбата й? Но сега това нямаше значение.

Следобедното слънце се бе скрило наполовина зад планината, когато излязоха на двора, и Матю почувства хладния полъх на бързо нахлуващия здрач, както е типично по тези места. Ана му беше дала номера на хотела си в Рим. Не очакваше да й се обади, дори го бе окуражила да не го прави. Но все пак му го беше дала. Думите бяха несигурни, лъжливи. Но лицето говореше истината. Очите не лъжат, ако знаеш как да четеш в тях. Спомни си лицето й през последния ден, когато се бяха видели. Какво искаше то от него?

Оранжева светлина къпеше върха на далечния хълм, наречен Аделфос^[1], малкия брат на планината зад него. Би искал да го изкачи с дядо си, но щеше да се наложи да го направи сам. Да открие пещерите, може би да си пусне брада, да си смени името и да заживее там като андарт или луд отшелник. При тази мисъл Матю се усмихна. Щеше да се задоволи само да изкачи хълма, но не днес, не точно сега. Сега трябваше да намери телефон.