Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Йонико (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Нийл Олсън. Иконата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-628-9

История

  1. — Добавяне

20.

Перонът бе по-празен, отколкото би предпочел. Матю никога не се возеше на метрото късно вечер, но се бе оказало невъзможно да хване такси близо до Гранд Централ и краката му привично го поведоха надолу по дългото стълбище и през бариерата. На горното ниво имаше неколцина души, слезли от влаковете или насочващи се на запад през широкия тунел към Таймс Скуеър. Той слезе на платформата за жилищната част на града, където нямаше почти никого. Само огромен бездомник с мръсна червена кърпа, който си говореше сам. Разтревожен и недоспал, Матю тръгна на север по мръсния бетон.

Трябва да се излекуваш.

Дни наред се беше отдавал само на изтощителното преследване. Понякога се сещаше за баща си и за Ана, но недостатъчно често, за да го отвлекат тези мисли от лова. Не беше прослушвал съобщенията на секретаря си, откак се бе върнал от Гърция, и се почувства гузен, когато чу две съобщения от майка си, ядосана, че не й се е обадил. Имаше едно от Ана. Правела някакви проучвания, когато се върнел, можели да обменят информация. В гласа й нямаше топлота — беше напълно делова, но той се зарадва, че изобщо се бе обадила. Веднага отиде в къщата на родителите си, без да се прибира у дома, и тази сутрин се опита да й се обади оттам, но никой не вдигна.

Въпреки преценката на майка му, баща му изглеждаше по-здрав. Бузите му бяха поруменели, беше изпълнен с енергия и явно се чувстваше достатъчно добре, за да се накара хубавичко на Матю, задето е изчезнал без предупреждение. Посещението беше минало напрегнато, но накрая и двамата се почувстваха по-добре. Тъй като трябваше да бъде на работа следващия ден, Матю взе влака към града след вечеря. Вътрешният му часовник, който едва се бе адаптирал към гръцкото време, още не беше превключил на нюйоркско, и изтощението, съчетано с пътуването и емоционалния стрес, го бе довело до странно, почти сюрреалистично състояние. Очите му се затваряха, но сърцето биеше като лудо. Някое лице или цвят изпъкваха сред тълпата. Имаше огромна нужда от сън.

Група хлапета с шумно крещящ касетофон се спусна по стълбите. Те позираха и ругаеха в свлечените си джинси и бейзболни шапки, демонстрирайки изкуственото среднощно оживление на пияни младежи. Матю се отдръпна от тях. От тунела се чу шумът на влака.

Трябва да се излекуваш.

Имаше усещането, че почти е успял. Пронизващите очи, в които се криеше загадка, бяха останали някъде назад, в някакъв живот насън, през който бе минал набързо. Знаеше, че иконата не е в Гърция, но не го напускаше усещането, че я бе оставил там. Тя беше част от онази култура; красотата и уникалността й нямаха място в този град без история. В Солун миналото и настоящето се сливаха. Миналото бе прогонено от Ню Йорк, дори индивидуалното минало, неговото минало. Беше изгубено, забравено като куфар на рафта за багаж. Никога не се беше случвало. Подобна магия не съществуваше.

Замаян, той седна на дървената пейка, за да се успокои. Това бяха мисли, породени от умората, илюзии на травмиран ум. Не можеше дори да ги разбере. Опитваше се да се освободи от емоциите с помощта на волята и в това деликатно и свръхчувствително състояние на ума му се струваше, че почти е успял. Но това бе заблуда, безсмислица. На сутринта всичко щеше да бъде по-ясно.

Вдигна поглед, когато огромна фигура се надвеси над него.

— Исус знае греховете ти. Не можеш да го заблудиш.

Матю трепна и удари ожуления си гръб в облегалката. Налудничави кървясали очи гледаха към него, миризма на немито тяло нахлу в носа му. Мърморещият под носа си бездомник беше започнал да крещи.

— Сигурно си прав.

— Бог Отец знае кога лъжеш. Той вижда в сърцето ти.

Ревът на влака изпълни гарата. Не можеше да се измъкне от бездомния проповедник по нормален начин, затова Матю прескочи облегалката на пейката и тръгна към лепнещата от дъвки платформа към жълтата линия. Отразената светлина тичаше по счупените бели плочки на стената, после квадратната муцуна на влака премина покрай него. Гласът на проповедника го застигна отзад:

— Той ми каза за теб. Ти си една от изгубените души. Греховете ти са големи, но за Исус няма невъзможно. Покай се и се помири с Бога.

Няколко сребристи вагона отминаха, с издраскани прозорци, флуоресцентна светлина и малко хора в оранжевите седалки. Влакът забави ход и очите на Матю се втренчиха в една фигура или може би само лице зад една от вратите, което бързо отмина. Широки тъмнокафяви очи, разтревожени или натъжени, половината лице бе обезобразено. То изчезна за миг, но по тялото на Матю сякаш премина електрически ток. Беше виждал и преди това лице, тези очи. Може би насън.

Влакът спря и една врата се отвори пред него. Качи се, но не седна, а погледна обратно към перона. Бездомният гигант още стоеше до пейката и си мърмореше. Кой знае защо неговата позната лудост изглеждаше по-малко заплашителна от лицето, което бе видял през прозореца, и Матю почти бе решил да слезе, когато вратите се затвориха и влакът стремглаво хукна напред. Трябваше да се хване, за да не падне.

Във вагона нямаше никого, а в предния седяха само две възрастни жени. Матю здраво се държеше, загледан във вратата на вагона, очаквайки привидението отново да се появи. Или някоя нова заплаха. Сега съжаляваше за всичко — за всеки инцидент и решение, които го бяха замесвали все повече в това кърваво преследване и го бяха отдалечили от удобния му, еднообразен живот. Не можеше да понася това изтощително обсебване, страха, ужасната параноя. Нищо не се беше случило. Беше видял някакво лице. Един бездомник му беше досаждал. И какво? Внезапно всяка среща придобиваше скрито значение.

Още няколко души слязоха с него на Седемдесет и седма улица, Матю изтича по стълбите и излезе на осветените улици като преследван от демони. Лексингтън авеню с множеството си цветарски магазини, кафенета и ателиета за ксерокопиране беше пусто в един часа сутринта. Една решетка изтрака под краката му и го стресна, такси, завиващо по Осемдесета, едва не го прегази. Празните странични улички го плашеха още повече. Беше топло, но него го тресеше. Може би беше болен. На Второ авеню заради ресторантите и денонощните магазини за деликатеси имаше повече хора и той се поуспокои. Когато влезе в жилищния блок, изпусна ключовете си върху черно-белите плочки, бързо ги вдигна и отново ги изпусна, ругаейки шумно на кънтящото стълбище. Едва познаваше останалите жители от сградата. Никого не би могъл да повика на помощ.

След два етажа отключи двете ключалки и влезе в претъпканата кухня. Трябваха му няколко секунди, за да осъзнае, че нещо не е наред. Лампите светеха. После чу движение, тихото влачене на крака, изскърцване на дъска. Точно се оглеждаше за някакво оръжие, когато тя го повика.

— Матю.

Ана се появи на вратата на спалнята, изглеждаше точно така, както се чувстваше и той. Косата й беше разрошена, под очите й имаше тъмни сенки, беше измачкана, сякаш беше спала с дрехите. Видя му се изключително красива.

— Как влезе?

— Бени ме пусна.

— Бени?

— Езраки. Не ми казвай, че не познаваш Бени.

Внезапно се сети. Израелският приятел на дядо му, който се занимаваше с проучвания на пазара или нещо подобно. Бивш член на Мосад, ако някой от тях изобщо можеше да се нарече бивш.

— Да, познавам го, но никога не съм му давал ключове.

— Имаше голям набор шперцове и каза, че отваряли осемдесет процента от обикновените ключалки в града.

— Колко успокоително. Защо те доведе тук?

— Забърках се в нещо. — Тя се опита да го каже насмешливо, но гласът й секна. — Той реши, че не бива да се връщам веднага у дома.

Матю бързо се обърна, за да заключи ненужните ключалки, и се обърна точно когато тя се спусна към него и челото й се удари в брадичката му.

— Извинявай.

— Няма нищо.

Той я прегръща няколко минути, притиснал я здраво, забил пръсти в ребрата й. Бе странно да изпитваш такова успокоение и да можеш да дариш такова успокоение, когато си толкова разстроен. Не бе очаквал, че някога ще я прегърне пак. Умът му беше препълнен с всякакви обяснения, оправдания и молби, с които да спечели отново доверието й, недостатъчни и неубедителни дори за самия него. Но ето че тя беше тук. Без обяснения, без извинения. Чувстваше топлия й дъх върху шията си и аромата на алое от шампоана й.

— Чувствам се глупава — прошепна тя в яката му. — И уплашена.

— Кажи ми какво стана.

Ана бавно го пусна и седна до малката кухненска маса. Той кипна вода за чай, който нямаше да изпият, докато тя му разказваше за Розентал, Дел Карос и схватката в катедралата. Когато той завърши с приключенията си в Гърция, беше три сутринта. Матю хвана ръцете й, които трепереха от умора.

— Не мога да повярвам, че си тръгнала да издирваш този човек след речта, която изнесе миналата седмица.

— Мислех, че е просто възрастен колекционер — отвърна тя. — Не ми се стори опасно. Реших, че може да науча това-онова.

— Успяла си — разсмя се Матю.

— Мен също са ме учили на някои неща. Трябва да прецениш източника. После трябваше да си отворя голямата уста и да се престоря, че знам някои тайни. Чудя се дали ще ме потърсят.

— Съмнявам се. Вече знаят, че си наблюдавана.

— Може би смятат, че знам къде е иконата.

— Какво мисли Бени?

— Същото като теб. Искали са да ме отвлекат, докато са имали шанс, но няма да опитат пак. Искат само иконата. Не мога да разкарам проклетото нещо от живота си, макар че го продадох.

„Това е, защото допусна мен в живота си“, едва не отвърна той, но после размисли. Няколко мига мълчаха.

— Значи са изчезнали, така ли? — отново се обади Ана. — Иконата и кръстникът ти.

— Така изглежда. Всъщност имам едно предположение къде може да бъде.

— Сериозно, къде? Не, не ми казвай.

— Нямам намерение. Всъщност се опитвам да забравя за цялата история.

Тя силно стисна ръцете му.

— Точно това трябва да направим.

— Много съм уморен.

— Трябва да поспиш. Сега мога да се прибера.

— Какви ги говориш?

— Сигурна съм, че ще е безопасно. Трябва ти време да събереш мислите си.

— Никъде няма да ходиш. Не искам да те изпускам от поглед.

— Добре. — Тя му се усмихна. — Но не знам дали ще заспя. Боя се, че ще сънувам кошмари за хора, които ме преследват.

— И аз тази вечер имах чувството, че ме следят.

— Кога?

— По-рано. В метрото, по пътя към къщи. Не се тревожи, нямаше никого. Чиста параноя, но наистина изпитах чувство, че някой или нещо ме следи.

— Тази история ще те изяде жив. Моля те, обещай ми, че ще се откажеш.

— Добре — съгласи се той и гласът му прозвуча убедително дори за самия него. — Трябва да го направя, не съм за тази работа.

Ана заобиколи масата и го прегърна.

— Обещай ми.

— Обещавам. Искам да престана. — Той затвори очи. — Моля се само те да ни оставят на мира.

 

 

— Можеше да е той, определено можеше да е той.

Бяха се преместили от кафенето в колата, за да може Бени да пуши. Пък и оттам имаха по-добър изглед към улицата на Матю. Нито момчето, нито Ана още бяха излезли, което Андреас прие като знак, че са се сдобрили.

— Но не можеш да бъдеш сигурен — каза Андреас.

— Как да бъда? — Бени блъсна вратата и веднага запали цигара. Плътна превръзка покриваше лявата му ръка и правеше някои от движенията му тромави. — Не съм го виждал никога, освен на снимки. А всички старци изглеждат еднакво.

— И защо мислиш, че може да е той?

— В лице приличаше. И би било нормално да държи край себе си човек като този холандец. Защо един обикновен колекционер би имал нужда от убиец?

— Той не е обикновен колекционер. И със сигурност е опасен. Но това не значи, че е Мюлер.

— Кеслер смята, че е той.

— И какви са основанията й?

— Женска интуиция? Не знам. Беше прекалено уплашена, за да я разпитам подробно. Но очевидно е признал, че е виждал иконата преди години. И не само това. Останала с впечатление, че е прекарал известно време с нея, че я е притежавал. Когато решил да прекрати разговора, тя го обвинила, че я е откраднал, за да го предизвика.

— И очевидно е успяла.

— О, да. След това интересът му към разговора нараснал неимоверно. Беше й изкарал ума от страх. От това заключавам, че тя е направила същото с него по някакъв начин.

— Нямах представа, че тя знае за съществуването на Мюлер.

— Може би не, поне по име. Но не е глупава, а и е чувала слуховете, че дядо й е купил иконата от нацистки офицер, който я плячкосал. Не й е било нужно да знае името му, за да се досети, че може би това е същият човек.

— Разбира се. Макар че е било дяволски глупаво от нейна страна да го предизвика така.

— Не е знаела с кого си има работа.

— Добре че си бил там.

— Добре че ме накара да я следя. Сега отново можем да попаднем на Мюлер. И тогава неверниците ще трябва да ти се извинят. — Бени поклати глава озадачено, дърпайки от цигарата.

Нещо в погледа на тъмните му очи накара Андреас да се почувства неудобно.

— Ти би го екзекутирал — по-скоро заяви, отколкото попита старецът — в църквата, ако беше сигурен, че е той.

— Какво ме интересува църквата? Пък и тази повече прилича на музей.

— Значи отговорът е положителен.

— Ако бях сигурен, защо не? Щеше да бъде рисковано наистина. Щеше да се наложи да очистя и холандеца, а наоколо имаше доста хора. Но колко шансове може да очаква човек?

— Безразсъдството ти ме притеснява. Чудя се дали трябваше да те включа в тази работа.

— Какво безразсъдство? — Бени издуха дим в лицето на събеседника си. — Дотук само си говорим. Влизаме в празни стаи. Получаваме недостоверна информация. Единственото безразсъдно нещо, което направих, е, че спасих момичето.

— Прости ми, с това се справи добре. Но аз ти вярвам, а онова, което чувам, ме безпокои.

— Не разбирам защо. И двамата знаем, че този човек трябва да умре. Но това няма значение, защото го изгубих и кой знае дали някога отново ще го намеря.

— Не си го изгубил, а си се погрижил за госпожица Кеслер. Така е било правилно. Сега си ранен, а аз не мога да ти помогна. Пък и бодигардът му. Тази работа стана доста опасна.

Няколко секунди Бени го изучаваше.

— И казваш, че трябва да се откажем?

— Да оставим на властите да се занимават с него. Това казах и на Матю. Обстоятелствата не са в наша полза, а целта не си заслужава риска.

— За всеки от нас целта е различна. Твоето момче е невинна душа и преследва една икона, която ще му донесе само мъка, независимо дали ще я намери или не. Прав си да му казваш да не се занимава с нея. А нашата цел е много по-проста.

— Твоята цел.

— Добре, моята. Проста, директна, оправдана и аз мога да я осъществя.

— Да, с превързана ръка и без да знаеш дали това е човекът, когото търсим.

— По дяволите! — изруга Бени и загаси цигарата в мръсния пепелник. — Току-що разговаряхме за това. Раниха ме, докато изпълнявах поръчението, което ти ми възложи. Щеше да бъде много по-лесно да ги елиминирам.

— Следващия път няма да бъде лесно. Вече те познават.

— Мен ли се опитваш да убедиш или себе си? Твоя идея беше да търсим Мюлер. А сега, когато почти успяхме, искаш да се откажеш. Какво тогава преследваше през цялото това време?

Очевидно на лицето му беше изписано нещо, което предизвикваше този въпрос. Колкото и пъти да си припомняше живота си, не можеше да открие отговора. Повече от петдесет години мечтаеше да се изправи срещу Мюлер. Все още го желаеше като несъзнателен рефлекс, като дишането. Но нещо се беше променило. Имаше моменти, когато си припомняше брат си Михалис, детето Михалис, толкова ясно, сякаш го беше видял преди няколко дни да тича по площада към него с кръгли тъмни очи, слабички ръце и крака, разрошена коса и малък белег на челото на мястото, където го беше уцелил неточно хвърлен от самия Андреас камък. Но пламенният Михалис от годините на войната, младежът, загинал мъченически в църквата, се размиваше в съзнанието му като мит. Същото се отнасяше за всички останали. Стефанос, Гликерия, смелият Георгиос, нещастният Коста — всички мъртъвци се бяха превърнали в смътни спомени. Събитията бяха вдълбани в съзнанието му и той знаеше, че са били истина, но участниците се бяха превърнали в призраци, сякаш подобна смелост, предателство и скръб никога не биха могли да съществуват в истинския живот. Дори закоравелият убиец капитан Елиас изглеждаше неистински — роля, която някога бе играл, а после захвърлил. И горе-долу беше вярно.

Сега реалното за него беше опустошеното от болестта тяло на сина му, опасното положение, в което бе внукът му. Младият безмилостен Фотис беше сянка; старият заговорник Фотис — любезен, заядлив, страстно вкопчен в живота — беше човекът, когото познаваше сега. Трудно бе да запазиш десетилетия наред желанието си за отмъщение. Кой знаеше кога една дума или мирис щеше да го върне обратно в онези тежки времена? Все още се случваше, но все по-рядко и по-голямата част от времето и енергията му бяха посветени на живите, както беше правилно. Искаше да запази всеки от тях от опасност, от миналото, да ги опази един от друг и това изглеждаше невъзможна, но достойна мисия сама по себе си.

— Не искам момчето да пострада, Бени. Не искам и ти да пострадаш.

— Нали не смяташ, че другата страна ще остави нещата така, каквото и да правим ние. Те все още търсят. Срещата с момичето показва колко безразсъдни са станали. Тя не знае нищо, но те бяха готови да я отвлекат, защото им намекнала нещо. Кой ще бъде следващият?

— Вече знаят, че сме по следите им. Ще бъдат по-предпазливи.

— Не разчитай на това. Когато стане дума за тази икона, старците не действат логично.

Това беше истина. Изправени пред смъртта, те усещаха, че няма какво да губят, а можеха да спечелят истинско или духовно безсмъртие. Затова бяха способни на всичко.

— Тогава трябва да бъдем нащрек. И да потърсим помощта на полицията.

— Най-добрата ни защита е да ги открием сами.

— Приятелю — меко каза Андреас, за миг несигурен какво смята да каже, — имаш ли близък човек в момента? Съпруга, любовница?

— Какво общо има това със случая?

— Къде е синът ти?

— В Израел. При майка си. Където трябва да бъдат добрите евреи.

— Защо не си при тях?

— Разведохме се преди години. Ти го знаеш. Пък и не мога вече да живея там. Пълно е с фракции, а мен ме смятат за несериозен. Не обичам да ходя там дори за малко.

— Идвало ли е момчето тук?

— Да. Понякога се виждаме, понякога не. Какво намекваш, Спиридис? Че имам нужда от любов?

— Семейството прави човека по-стабилен. Рисковете се пресмятат съобразно онова, което можеш да изгубиш. Човек, който няма какво да губи, е силно, но опасно оръжие. Аз се чувствах по този начин, когато дойдох при теб преди две седмици. Но вече не е така.

Известно време мълчаха, докато Бени пушеше третия си „Голоаз“. Андреас съжаляваше за личните въпроси и назидателния си тон. Бени беше твърде възрастен, за да му говори така, но настроението го бе обзело неочаквано.

— Какво ще правим с тези двамата? — попита едрият мъж, посочвайки с брадичка към апартамента на Матю. — Не мога да си играя на бодигард. Имам си друга работа.

— Госпожица Кеслер би трябвало да съобщи в полицията за случилото се вчера. Така може би ще бъде донякъде защитена. А и полицията може да открие Дел Карос.

— Защо? Той не е направил нищо. А неговият човек ме наръга, когато му опрях пистолет в ребрата.

— Можем да я помолим да не споменава името ти, ако това те притеснява.

— Не. Имам разрешително за частен детектив, пистолетът е регистриран. Но случилото се може да изглежда зле за всички останали. Защо е разговаряла с купувачи, след като е продала иконата? Защо дядото на заподозрения е наел детектив да следи приятелката му? Пък и не бих разчитал на полицейската защита. Рядко я осигуряват.

— Матю може да отиде в къщата на сина ми за известно време. Жената може да го придружи. Там ще бъдат в по-голяма безопасност.

— Ще се обадиш ли на твоя човек? На Морисън?

— Да. Снощи, когато получих съобщението му, беше твърде късно. Ще му се обадя още днес.

— И ще ми кажеш, ако е открил нещо интересно?

— Може би.

Бени яростно издиша.

— Не си играй с мен, Спиридис, иначе ще се откажа от теб.

— Това ще бъде истинска трагедия.