Нийл Олсън
Иконата (2)

1.

Синьото небе, което дни наред го потискаше, бе изчезнало, заместено от плътни оловносиви облаци и шума от дъжд на двора. Все още различаваше високата кафява сграда — задната част на стар хотел — но мокрите листа и клони на големия чинар вече бяха недостъпни за отслабналото му зрение. Сестрата постоянно го уверяваше, че дървото все още е там и той й вярваше. В крайна сметка то бе стояло там повече от четиридесет години, дълго преди той да се премести в тези мрачни стаи. Щеше да си остане там и след смъртта му. Това беше успокояващо.

Вече изпитваше благодарност за простичките неща, които можеха да бъдат открити в този безразсъден град. Не му беше нужно те да съществуват вечно. Трябваха му още няколко години, може би дори по-малко. „По-добре не мисли много за това“, казваше внучката му. Абсурдно. Можеше да мисли само за това; то беше единственото, за което имаше смисъл да мисли. Съпругата и синът му си бяха отишли преди него. Не говореше с никого, освен със сестрата и момичето, когато то имаше време да го посети, когато не беше в Лондон или Калифорния, за да харчи парите му. Представяше си как внучката му оглежда стените в някоя скъпа галерия в Санта Моника, как влиза решително в задната стая и взема бързи решения, за които може и да съжалява. Увиват й картина на Хокни^[1], Тибо^[2] или някой нов, още по-некадърен художник, когото току-що е открила. Отвратително. Защо беше наследила само интереса, но не и вкуса му към изкуството? Вече би трябвало да е запълнила стените на всичките си апартаменти. Дали не беше ги окачила и около него, предизвиквайки засилващата се слепота на дядо си? Не, не го мразеше чак толкова, но все пак щеше да попита сестрата. Разбира се, не би могъл да разбере дали тя му казва истината. В крайна сметка сестрата крадеше от книгите му. Но какво пък, нека ги задържи.

Книгите му бяха утеха още от дете. Те бяха по-стара и по-силна любов от картините, които се бяха превърнали в тъжна мания, в ярък пламък, изпепелил няколко десетилетия в средата на живота му. Книгите никога не го бяха разочаровали. Не се стремеше да закупи първите издания, макар че имаше доста. Не се опитваше да ги запази чисти, не се отнасяше с тях като с произведения на изкуството. Те бяха за четене, по възможност многократно. Повечето от книгите му бяха често използвани и изглеждаха благородно износени. Той имаше нужда от онова, което се съдържаше в тях. Но не от знание или мъдрост — всеки глупак търсеше мъдрост в книгите. Мили боже, каква идиотщина! Не, само историите, които разкриваха връзките в привидния хаос на живота, приковаваха вниманието му. Лъжи, наричаше баща му романите, които бе чел като дете. Да, но какви красиви лъжи, колко полезни в този свят на сурови и неразкрасени истини. Дори биографиите, мемоарите, есетата на Босуел, Августин, Монтен — на всички онези лъжци. Но какво значение имаше? Те бяха стигнали до много истини.

Дали преди години се беше прехвърлил към картините със същите очаквания и нужди? Вече не си спомняше, но му се струваше вероятно. Ценностите, определени от хора като баща му — глутница богаташи, които крадяха и трупаха богатства — бяха замъглили ума му. Беше станал много добър в играта на придобивки, беше спрял да се чуди защо изобщо го прави. Разказваше с гордост из клубовете в Цюрих или тук, в Ню Йорк, множество истории как е купил картина от един или я е измъкнал под носа на друг; понякога измамените му съперници седяха на същата маса и се смееха с него. Дилетант банкер, който можеше да надхитри и най-ловките търговци. Но историите бяха винаги за сделките, а не за самите картини.

Всъщност не беше съвсем така. Звучеше твърде елементарно. Разговорите в клуба не влияеха върху личните му импулси; двете неща нямаха нищо общо. Разбира се, че харесваше произведенията на изкуството, които колекционираше. Нямаше друго обяснение за изборите, които беше правил. Любов, а не алчност беше мотивирала решенията, които измъчваха съвестта му. Това беше единственото логично обяснение. Това бе единствената му надежда за прошка — че беше действал от любов.

Натисна познатия бутон върху облегалката на креслото и чу звука на звънеца в апартамента на сестрата отдолу. Можеше поне да го уведоми кои книги взема, но това щеше да бъде признание. Как да й покаже, че няма нищо против? Дори би могъл да й каже кои заглавия най-много биха прилегнали на ограничения й ум. Стига да ги чете или да ги дава на приятели. Ами ако ги продаваше? Това щеше да бъде ужасно. В такъв случай трябваше да я спре.

Книгите. Вече не виждаше достатъчно добре, за да чете, дори и изданията с едър шрифт. Понякога внучката му четеше, главно поезия. Четеше доста превзето, но той търпеше, за да слуша красивия й глас, за да я чува изобщо. Напоследък всичко, което долавяше, беше разсеяността в тона й, моментното колебание, когато я помолеше да му прочете един или друг пасаж, затова й бе казал да престане. Тя възрази, но той усети, че е облекчен. Така или иначе, вече рядко я виждаше. Нещо се беше променило и тя не се държеше с него както някога. Сестрата четеше ужасно, само Библията я вдъхновяваше. Опита се да слуша записи на книги, но те бяха кошмарни — отвратителни актьорски интерпретации на текста, които изобщо не можеше да схване. И така се бе простил с книгите. Това бе най-тежкият удар след смъртта на сина му, убийствен удар. А момичето се чудеше защо се е вкопчил в мисълта за смъртта. Какво друго му оставаше?

Той натисна бутона отново, но жената внезапно се озова пред него, препречвайки светлината от прозореца, със скрито в сянката лице. Мислеше се за много хитра.

— Ето ме, господин Кеслер.

— Виждам. — Откога ли стоеше там и разгадаваше мислите по израза на лицето му? Или по-лошо, четеше по устните му? Беше придобил навика да мърмори под нос размишленията си или поне така му бяха казали няколко души.

— Искате ли нещо за ядене? Днес нищо не сте хапнали.

Винаги ядене. Разбираше, че без напомнянето й щеше да пренебрегне тази важна дейност, но му беше неприятно да му натякват. Трябваше да овладее разговора, иначе щеше да бъде подложен на безкрайна поредица от назидания за диетата, храносмилането и хигиената си. Но не можеше да си спомни името й.

— Да кажа ли на Андре да ви приготви нещо? Овесена каша или сандвич?

— Даяна. — Да, това беше. Като богинята ловджийка и мъртвата принцеса. Трябваше да използва името й, когато мислеше за нея, а не да я нарича с удобното „сестра“. — Даяна, искам да отида в параклиса.

Чу я, че въздъхна, но не й обърна внимание. Манипулациите й не му действаха; знаеше какво иска. Размисъл, а не храна. По дяволите, та тази жена работеше за него! Той седна в инвалидната количка, без да повтаря молбата си, за да не издаде отчаянието си. Тя застана зад него и го забута. Теоретично можеше да отиде и сам. Инвалидната количка беше с мотор, а още преди години беше поръчал да му монтират асансьор — след като падна по тясното стълбище. Но с отслабването на зрението му и най-обикновените мебели го плашеха; ужасяваше се да не получи удар в асансьора, да не може да повика помощ и да умре сам във вертикалния механичен ковчег. Можеше да не го намерят часове наред.

Вратата на асансьора се затвори и Кеслер стисна облегалките, докато слизаха надолу. Не харесваше това приспособление, но то му позволяваше да се движи по-свободно из дома си, вместо да се превърне в затворник на един етаж с всички произтичащи последствия за ума и духа му. Честно казано, повечето дни дори не му се искаше да стане от леглото, но нещо винаги го караше да се движи, да обхожда определена територия, да подиша чист въздух. Понякога дори излизаше в парка, ако успееше да убеди момичето — не, използвай името й. Кристиана. Крис за съучениците си — какво безлично американско име — Ана за него. Преди Ричард да умре, двамата с нея бяха много близки. Посещаваше го често, придружаваше го на всекидневните му разходки — чест, която не беше оказал на никого преди нея. Ходеха във всички музеи и галерии, разговаряха за изкуство. Немски експресионизъм, сюрреализъм. Беше изпълнена с любопитство към всичко.

После във вестниците се появиха истории за мръсни сделки през войната. Името му не се споменаваше, разбира се, но това на банката му фигурираше, а той заемаше твърде висок пост в нея. В семейството витаеха неудобни въпроси, рядко ги изказваха на глас, но те винаги присъстваха. А след това дойде първото му сериозно заболяване и смъртта на сина му. После майката на Ана й забрани да го посещава. Никой не му го каза, но той знаеше, че трябва да е било така. Съпругата на Ричард го мразеше и го винеше за смъртта на сина му, както и самият той се обвиняваше. След като завърши училище, Ана отново го потърси и те прекараха няколко чудесни години. Тя го придружи в последното му пътуване до Лондон, където я запозна с търговци и собственици на галерии, купи картини за нарастващата й колекция. Някъде между първия му удар и нейния кратък нещастен брак Ана започна да го посещава по-рядко. За това имаше много възможни причини, но той подозираше, че постепенно се е отегчила от мрачните му настроения, от крехкостта на ума и тялото му. Но със сигурност не се бе уморила от парите му. Това беше единственото, с което още я привличаше.

Минаха през мрачния долен етаж и стигнаха до готическата арка в задната му част. Даяна нямаше да влезе. Това не го притесняваше. Вече не се чудеше дали е заради неодобрението към еклектичния му религиозен вкус, дали мястото я плаши, или по някакъв начин е усетила, че за него е платено с кръв. Нямаше значение. Параклисът, който отдавна беше негово лично убежище, се беше превърнал в нещо повече — в място, отделено от останалия свят; място, където никой друг не можеше да влезе, дори да иска. Всъщност, той не помнеше откога вътре не е влизал друг, освен него. Стъпките на Даяна се отдалечиха. Той натисна бутона на количката и мина през арката.

Преди десетилетия тук е била дневната, но той веднага беше решил за какво да използва помещението. Стените бяха подсилени, овалният купол на тавана бе повече във византийски, отколкото в западен стил. Шестте прозореца със стъклописи бяха взети от бомбардирана църква в Елзас. Имаше дузина икони върху дърво от Унгария, изобразяващи Кръстния път. Виждаха се и потъмнели украсени канделабри от Италия, макар че той рядко палеше свещи тук. Никой от тези предмети не беше много скъп, поне в сравнение с другите му притежания, но всички те го успокояваха и радваха, както нищо друго.

На отсрещната стена, обляна в меката светлина отгоре и служеща за олтар, се намираше византийската икона. По-стара с хиляда години от всичко останало в параклиса, най-голямото му съкровище, макар да го бе разочаровало във всяко отношение. Лицето и ръцете на Девата бяха избледнели, дълго преди да стане негово притежание. Сега, освен тъмните й очи, слабото му зрение не различаваше почти нищо и имаше чувството, че вижда само вишнева роба, драпирана около някакво призрачно създание. Едва ли създателят й е имал това предвид, но все пак гледката бе впечатляваща. Кеслер пое напред с количката и спря пред нея.

Мюлер не беше имал намерение да се разделя с иконата. Пазеше я в сейфа си, но когато през 45-та година положението бе станало безнадеждно, му бяха нужни пари, за да се измъкне. Пари, швейцарски паспорт, Кеслер му беше уредил всичко. Със собствени средства, не от банката. Това не беше единственото съкровище, минало през ръцете му. Банката или управителите й бяха задържали много от ценностите, когато собствениците им изчезнаха в ада на войната, но той взе за себе си само иконата. Противно на лъжливите инсинуации, които се разпространяваха за него, той беше купил всички останали предмети в помещението и в стаите отгоре след войната, законно и открито. Да, беше използвал съкрушени духовници и безпарични аристократи, чиито временни нужди бяха взели връх над любовта им към изкуството. Не се гордееше с това, но при сделките възможностите рядко биваха еднакви. Някой винаги имаше предимство и защо да не бъде човек като него, който поне щеше да оцени шедьоврите по достойнство?

Никой не знаеше истинската история на иконата; поне той не я беше чувал. Някои казваха, че е престояла в онази селска църква векове наред. Други — че била притежавана от дълга поредица владетели, гръцки и мюсюлмански, свещеници, крадци — от Али паша чак до последния византийски император Константин XI Палеолог. Почти със сигурност е била изработена в Константинопол, дълго преди падането му, още преди първия църковен разкол. Обвита в слухове, пропита с тайни.

Влагата замъгли още повече зрението му. Не набожност или мисълта за Божията милост, а страхът пораждаше тези сълзи, страхът от предстоящата смърт и онова, което го чакаше отвъд, съжалението за всичко, което беше загубил — любими, приятели, света, който беше познавал, младостта и силата, зрението и сетивата — всичко беше безвъзвратно изгубено. Той затвори очи. Както винаги, му беше невъзможно да се моли. Не бе такъв глупак, че да иска нещо от Небето, дори обяснение. За какво и на кого да се моли тогава? Можеше единствено да размишлява, да медитира върху миналото и греховете си, а Всеопрощаващата Дева да види разголената му душа и ако реши, да му въздаде милостта, за която той не смееше да помоли. Беше жалко действие, като да плачеш в ъгъла, докато дойде мама, вместо да признаеш простъпката си пред татко, но на повече не беше способен. Ако Небето не го посрещнеше по средата на пътя, той щеше да си остане долу.

При един пристъп на треска едва не беше признал всичко на Ана. Тежестта на вината за смъртта на Ричард беше ужасна; тя тегнеше върху целия му живот, премазвайки всичко. Нямаше с кого да сподели, нито можеше да се надява на утеха. Какво беше казал на момичето? Не си спомняше, но едва ли беше много; след това тя никога не беше го споменавала. Но се бе отдръпнала. Тогава ли беше станало? Не можеше да си спомни. Всичко, преживяно наскоро, тънеше в мъгла. Спомените му бяха откъслечни и само най-лошите винаги изплуваха в съзнанието му — първата несподелена любов, за която не се беше сещал цели седемдесет години; страхове от детството, заплашителната фигура на баща му, разкривените му от гняв черти, преди да го удари. Майка му, чието лице вече не можеше да си представи, само меките ръце и гласа й.

Може би беше заспал; не знаеше. Когато отново отвори очи, параклисът му се стори по-тъмен, а иконата ярко сияеше — беше чувал за това, но досега не беше го виждал. Усмивка с мъка раздвижи скованите му устни и той почувства някакво присъствие зад себе си. Това усещане не беше ново или неочаквано, но го спохождаше рядко — случваше му се едва за трети или четвърти път, и в съчетание със странното сияние около иконата, навярно вещаеше нещо. Косата му настръхна и би се заклел, че почувства топлина във всичките си крайници, дори в краката, които от десет години не усещаше. Хвана ръчката с дясната ръка и завъртя стола под прав ъгъл, така че да гледа към обагрения в червено и златно прозорец, изобразяващ Христос, който носи кръста. Сенките в параклиса се бяха сгъстили, но през арката все още проникваше светлина от коридора и в единия й ъгъл периферното му зрение улови някаква фигура.

Възрастният гръцки свещеник, на когото Кеслер беше позволил да види иконата преди години, му беше казал, че магията й е изчезнала. Разбира се, той не беше употребил тази дума. Енергия или дух — да, духът й си е отишъл, беше промърморил старият мошеник, чиято посивяла глава се тресеше и беше ясно, че едва се въздържа да не целуне иконата. Очевидно я беше виждал преди войната, бе се молил пред нея в свещената каменна църква в малкото селце в Епир. Беше казал, че е много по-стара, отколкото предполагаха местните, и притежава още по-древни сили — как ги беше описал — като живо присъствие в дървото. Въпреки желанието си Кеслер беше почувствал как затаява дъх при това описание. После свещеникът бе казал, че духът й си е отишъл, и разпръсна магията, създадена преди миг от самия него. Нещо беше станало — оскверняване, поругаване — може би заради откъсването на иконата от родната земя. Проклети гърци! Каквото и да бе то, силата й беше изчезнала. Стойността на иконата сега бе само художествена, но, разбира се, и силата на изкуството е достатъчна, за да вдъхновява вярващите.

Кеслер беше заподозрял, че това е опит да се обезцени иконата в неговите очи и да бъде убеден да се раздели с нея. Въпреки това думите на свещеника го бяха наранили така дълбоко, че дълго време след това не можеше да мисли за тази среща. Може би до известна степен беше повярвал на стареца. Но някои събития в живота му укрепиха вечно колебливата му вяра. Беше живял дълго, твърде дълго може би, но беше надживял безброй опасности, болести, наранявания. А едно от качествата, приписвани на иконата, беше, че дарява с дълъг живот. Съществуваха легенди, че мъжете, които я бяха притежавали или почитали, живели до сто и двадесет години и ставали бащи на осемдесет. Но в случая с Кеслер дългият живот беше подигравка. Той се преборваше с болестите, но те никога не го напускаха изцяло. Имаше само едно дете — сина, когото бе изгубил. Какъв беше смисълът да живее толкова дълго?

В един момент му беше хрумнало, че може би ще бъде възнаграден в следващия си живот, а не в този, и това беше трудна промяна в мисленето, тъй като не беше сигурен дали вярва в прераждането, или дори в Бога. Възможно беше да съществуват, но човек не можеше да ги достигне без дълбока, постоянна вяра. За останалите не бе нужен адски огън. Съзерцаването на черната бездна, на нищото беше достатъчно ужасяващо. А после се бе появила фигурата. Каква неочаквана радост бе пробудило това у него. И страх, защото тя не бе дошла случайно, макар да се надяваше, че му вещае добро. Тя беше изворът на милосърдието и ако не можеше да спаси отслабналото му тяло, може би щеше да спаси онова, което беше по-важно, стига да съществуваше — душата му. Всичко това мина през ума му за миг, докато фигурата се въртеше в периферията на полезрението му, изпълнена с очакване. Внезапно го обзе срам и едва не му призля. Вярата идваше от сърцето, не от очите. Той, най-големият грешник на земята, нямаше право да изисква доказателство. И все пак, не беше ли станало така и с Павел, с всички апостоли и безброй други? Нима очите не можеха да убедят сърцето? Кой беше той, че да решава?

Досега не бе успял да види ясно фигурата. Преди години, когато му се яви за пръв път, се опита и се оказа срещу празната арка. Тогава реши, че моментът не е подходящ. Оттогава беше доволен просто да усеща присъствието й наблизо. По-доволен, отколкото щеше да бъде, ако наистина можеше да я види добре, защото, за да се приближи, трябваше да има причина, а малодушното му сърце се боеше каква ще е тя. Но това не беше правилно, трябваше да се стегне; не можеше да избяга от съдбата си, можеше само да се изправи срещу нея смело и с открито сърце. През целия си живот се беше страхувал, сега беше времето да преодолее страха. Тя беше опрощението. Пръстите му отново се насочиха към ръчката.

Тя беше прошката. Като майка му, която го беше защищавала от баща му. Тъмен кабинет, вятър и дъжд навън, мъжът в познатия костюм, ухаещ на обичайния тютюн и сапун за бръснене, по-грамаден и от Бога, с кръвожадна усмивка. Тежката му ръка, която се спуска отново и отново. Той мразеше баща си, а това бе смъртен грях — беше прокълнат. Нови сълзи навлажниха слабите му очи. Кеслер поклати глава. Не, тя щеше да разбере, тя беше опрощението. Внезапно се разколеба.

Ами ако грешеше? Ако фигурата беше просто Даяна, която не искаше да влезе в светилището му и го чакаше да свърши молитвите към фалшивите си богове? Ами ако съмняващият му се разум е бил прав през цялото време? Ако Отецът, Синът, Светият дух и Богородица изчезнеха в бездната и се окажеха фантазия, а не спасение? Майка, съпруга и предаден син, които се отдалечават — без да се съберат отново, без да си простят. Ръката се спускаше отново и отново. Цял живот се бе страхувал от наказанието за делата си, а в края му се боеше далеч по-малко от присъдата, отколкото от липсата й. Ами ако краят му беше окончателен? Не би могъл да го приеме.

Достатъчно. Очите му бяха замъглени. Дъждът беше преминал в буря. Стига, бъди мъж и погледни. Вдървените му пръсти посегнаха към ръчката и столът се завъртя леко съм арката.

Остра болка в гърдите и ръката за миг спря мислите му. Или не виждаше, или не разбираше какво вижда и малката част от съзнанието му, която не се боеше и не усещаше болката, с любопитство проучваше състоянието му. После нещо в главата му изпука и болката намаля, макар още да имаше чувство, че някой е стиснал сърцето му в юмрук, и пред погледа му всичко се размаза. Фигурата беше останала на вратата, но той не бе успял да я види добре, преди зрението да му изневери. Не, всъщност я бе зърнал за миг. Мъж, а не жена. Не беше баща му, нито синът му, а млад мъж — строен и брадат, с наполовина обгорено лице и разширени от страх или екстаз очи. В тях нямаше гняв — или поне Кеслер не видя. Мъж, а не жена. Синът, а не Майката — помогни ми, Боже — по-суровият съдник. Той усети как скованият му торс се накланя напред, докато фигурата приближаваше. Притихналият ужас в душата му отново пламна, после внезапно се превърна в нещо друго, в нова емоция, която му беше трудно да разбере. Може би тъга, дълбока и силна, но тя също беше временна, защото премина в учудване, учудването в разбиране и после всичко избухна в светлина.