Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Йонико (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Нийл Олсън. Иконата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-628-9

История

  1. — Добавяне

3.

Предишната нощ Матю отново беше сънувал съня. Беше изчезнала една картина, шедьовърът на колекцията, и той трябваше да я намери, но не можеше да си спомни как изглежда. Група хора стояха пред празната стена и патетично възхваляваха красотата на изгубения портрет — устните, очите, божествения цвят на плътта. Опитваше се да извика образа в съзнанието си, но той се размазваше, убягваше му като лицата от сънищата. Музеят, който познаваше така добре, се превърна в непроходим лабиринт, и нямаше Ариадна, която да го изведе. Падна мрак. Последваха странни сънища. Търсенето преминаваше от минало в бъдеще, той беше и преследвач, и преследван. В една полутъмна стая в мазето видя картината на отсрещната стена, но не можеше да стигне до нея. Беше сам, нямаше кой да му помогне. А после изведнъж някакво кошмарно присъствие изпълни съзнанието му. В този миг винаги се събуждаше.

Пътуваха мълчаливо в колата. Матю беше на волана на заетия от колежката си Карол „Таурус“, Андреас се беше сгушил до него. В мига, когато бяха излезли на хладния вечерен въздух, живецът му беше изчезнал и стана ясно, че оживлението, което беше демонстрирал на вечерята, е било представление за пред Фотис. Те винаги играеха, когато бяха заедно. Когато минаха моста „Триборо“, Матю плати таксата и даде газ, хвърляйки поглед към дядо си. Шапката и яката, изпъстрени от редуването на сенки и светлини от уличните лампи, скриваха лицето му. Матю беше посетил Андреас в Атина преди две години и отново бе поразен колко малко е остарял. Все още имаше остър поглед, ясен ум и ръцете му стискаха като клещи. На седемдесет и седем години можеше да мине за енергичен мъж на шестдесет. Но тази нощ изглеждаше стар, раменете му бяха отпуснати, влачеше крака. Очите му блуждаеха, както и умът му. Но може би просто бе уморен от полета.

Колата пое по булевард „Рузвелт“ и почти веднага зави по Сто и шестнадесета улица. От слабо осветеното баскетболно игрище до тях долетяха викове и металическото кънтене на таблото с коша. Около тях се издигаха високи тухлени блокове.

— Това ли е Харлем? — попита Андреас.

— Да, испанският Харлем.

— Грозен е.

— Атина — също.

— Странно сравнение. Да не би да засегнах гордостта ти от града?

— Съвременните градове са грозни, но в Ню Йорк има и красиви места.

— Атина има история.

— Прекалено много.

— Вярно е. Гърците са обременени от историята си, но в Европа това е разпространен феномен. Американците са по-склонни да опитват нови неща. В това е силата им, но тя ги води и до големи глупости. Непрестанно сменят приятелите си и изоставят старите съюзници. Затова светът не вярва на Америка.

Матю беше чувал вече всичко това, но му беше приятно, че старецът отново приличаше на себе си.

— Какви са новините? — попита Андреас.

Високата монолитна сграда на „Планината Синай“ се появи отляво, нашарена с малки квадратчета светлина. При вида й Матю почувства как огромна тежест притиска ума и притъпява усещанията му, сякаш беше под упойка.

— Броят на кръвните му клетки се е стабилизирал, но не знаят защо и се безпокоят, че може да падне всеки момент. Кръвопреливането вече не му помага.

— Значи не могат да го излекуват?

Матю се сепна и сви рамене. Човек можеше да живее от ден за ден, без да задава този въпрос. Майка му никога не искаше да узнава дългосрочните прогнози. Просто се молеше на Бог Отец, на Христос, на Богородица — на всички безполезни богове. Но въпросът беше уместен и бащата на баща му имаше право да го зададе.

— Имат някакъв напредък, но организмът му е много отслабнал. След всяко от тези кръвопреливания той… Започвам да се чудя дали си струва.

— Би трябвало да го върнат у дома му. По-добре да си вкъщи, когато се изправиш пред подобно нещо.

— Не е толкова просто, дядо. — Резкият му тон изненада самия него. — Не можем да се откажем от надеждата, че състоянието му ще се подобри. Не съм сигурен и дали е достатъчно силен, за да се прибере. Мама ще трябва да прави всичко за него и тя ще се опита, но в момента е съсипана.

Андреас го потупа по рамото.

— Не мисли прекалено много за нещата, преди да дойде време да се изправиш срещу тях.

В този час горната част на Пето авеню беше почти празна и те успяха да паркират близо до входа на болницата. Дългите преплетени клони на брястовете се полюшваха, листата леко шумоляха. Андреас се взря в тях за няколко мига. После Матю го хвана за ръка и те влязоха в сградата.

 

 

Бяха му обръснали брадата, но по лицето му беше набола нова. Там, където някога имаше буйни черни къдрици, бяха останали само няколко сиви кичура. Бузите бяха хлътнали, а тялото под завивките бе изгубило голяма част от теглото си. И все пак Андреас би го познал навсякъде. Високото чело, дългият нос, нацупената уста, малкият белег на брадичката си оставаха същите, но цялостната промяна в тялото му беше ужасяваща. На колко беше сега, на петдесет и три? Прадедите му бяха живели над деветдесет години, до колкото очакваше да доживее и Андреас. Синът не биваше да изпреварва баща си.

Старецът застана скован на прага. Ако Алекос беше буден, Андреас щеше да влезе решително в стаята, без да се издава; но тъй като спеше, той си позволи да го погледа известно време. Не беше гледал как спи синът му, откакто беше дете, а от пет години изобщо не се бяха виждали. При последното му посещение бяха оставили част от горчивината зад себе си, бяха стигнали до някакво разбирателство, благодарение на общата им мъка. Но примирието не беше приятелство. Не бяха направили усилие да се опознаят преди години и бе невъзможно да преодолеят разстоянието помежду си наведнъж. Разделени от океана, те отново се бяха отчуждили. Може би Фотис или Ирини му бяха напомнили за стария срам. А може би старата рана отново бе разчоплена и загнояла.

Матю заобиколи леглото и застана до прозореца. Андреас не знаеше какво вижда, но можа да прецени, че гледа на изток, към реката. В гръб внукът му — с широките си рамене, кръгла глава и черна коса — приличаше на баща си. Но в чертите сходството беше слабо, макар че Матю не бе взел много и от майка си, а по-скоро бе одрал кожата на баба си, помисли Андреас не за пръв път, на неговата съпруга. Момчето изглеждаше точно като скъпата покойна Мария.

— Татко — долетя сух шепот от леглото.

Старецът се обърна и погледна в присвитите очи на сина си. Отдавна ли беше буден?

— Да — отвърна Андреас. Не смееше да се движи бързо, затова едва-едва пристъпи към леглото.

Алекос се опита да се изправи. Макар отчаяно да искаше да му помогне, старецът се поколеба, защото се боеше да не бъде отблъснат. Матю се приближи и повдигна баща си. Андреас бързо подреди възглавниците и Матю подпря Алекос. Болният посочи към една чаша на нощното шкафче и синът му я напълни с вода от бялата пластмасова кана. Алекос я взе със стабилна ръка и бавно отпи, без да ги поглежда, без да бърза да заговори. Краката на Андреас трепереха, но той не искаше да седне.

— Как е милата ми сестричка? — най-накрая попита Алекос на английски заради Матю, макар момчето да разбираше добре гръцки.

— Справя се. Децата й създават достатъчно работа, а съпругът не й помага.

— Винаги я защищаваш. — Но Алекос се усмихна, макар и само с ъгълчетата на устата си.

— Когато съм с нея, защищавам теб. — После добави, сякаш току-що му бе дошло наум: — Скоро ще дойде да те види.

— Да, веднага щом й съобщиш за състоянието ми. Не се съмнявам, че всички ще се струпат край леглото ми със светена вода и свещеник. Разчитам на теб да изгониш свещеника. — Андреас не отговори и Алекос погледна сина си. — Ти ли го взе от летището?

— Фотис — отвърна Матю.

— Разбира се. Двамата конспиратори.

— Праща ти поздрави.

— Поздрави го следващия път, когато обсъждате плановете си.

Матю се засмя.

— Какви планове?

— Бог знае — дрезгаво каза Алекос. — Питай дядо си.

— Фотис изпрати човек да ме вземе от летището — обади се Андреас. — Не го очаквах. От години не сме се виждали с него.

— Как се чувстваш днес? — тихичко попита Матю.

Баща му завъртя дланта си нагоре-надолу — жест, който и двамата разбраха.

— Все така. Правиха ми някакви изследвания. Казват, че скоро ще мога да се прибера у дома. Седни, татко.

Андреас почти се свлече на твърдия стол. Разкопча палтото си и сложи шапката в скута си.

— Това са чудесни новини — каза Матю. — Значи кръвта ти е по-добре.

— Малко. Е, поне не е по-зле.

— В такъв случай не трябва ли да продължат с терапията? Откъде знаят, че няма да продължи да се подобрява?

— Възможно е. Казват, че е възможно, но не го вярват, а и аз не им вярвам. — Алекос говореше без гняв. В гласа му се усещаше огромна умора. — Пък и в момента не мога да понеса повече терапия. Имам нужда от почивка, а тук не мога да си почина.

— Разбира се — подкрепи го Андреас. — Трябва да се прибереш у дома.

— Аз пък мисля, че ти имаш нужда от почивка, старче. Изглеждаш по-зле и от мен.

Андреас мълчаливо се взря в сина си като в кола, пострадала при катастрофа. Неспособен да отмести поглед, съзнаваше, че истинските чувства са изписани на лицето му, но не можеше да ги скрие.

— Добре съм. От полета е. Така и не можах да свикна със самолетите.

Изразът върху лицето на Алекос беше нежен, така го гледаше като дете, и спомените го заляха като парализираща вълна. Посегна да разкопчае палтото си и осъзна, че вече го е направил, затова стори същото с бялата си риза.

— Матю, дай на дядо си вода — нареди Алекос.

— Не — отвърна Андреас. — Видяхме в коридора кафемашина, помниш ли?

— Сигурен ли си, че искаш кафе толкова късно? — Загрижеността на момчето беше естествена, но у Андреас моментално се надигна гняв.

— Да не ме смяташ за баба? Ще си взема сам.

— Не, аз ще отида.

— Черно, без захар — обади се Алекос от леглото.

— Да — потвърди Андреас, — баща ти знае. Благодаря, момчето ми.

Когато Матю излезе и двамата останаха сами, Андреас вече не знаеше какво беше възнамерявал да каже на сина си.

— Фотис спомена, че отначало не си искал да го видиш. — Сега той говореше на гръцки.

— Изненадан ли си?

— Много време мина. Защо още си му ядосан?

— Смяташ ли, че тези неща се забравят само защото е минало време? Би ти се искало, нали? Да има давност за греховете и когато мине повече време…

— Не обсъждаме моите грехове — рязко отвърна Андреас, въпреки желанието си.

— Така ли? А какво обсъждахме? Напоследък съм доста разсеян.

— Твоето щастие.

— А, да, моето щастие. То винаги ти е било голяма грижа. Както и да е, видях се с него, така че няма какво да ми натякваш.

— Рини те е накарала.

— Уморих се да споря с нея, както сега се уморих да се карам с теб.

— Не искам да се караме. Благодарен съм ти, че поиска да ме видиш.

Алекос изглеждаше почти шокиран или играеше много добре.

— Ти си ми баща. Член на семейството ми.

— Фотис също е от семейството.

— Фотис е роднина. Ти си от моята кръв. Пък и какво можех да направя — да кажа на Матю: „Моля те, кажи на дядо си да изчака в коридора?“.

— Някога щеше да го направиш.

— Тогава имах сили.

— Значи това е причината да бъда тук? Заради Матю?

— Не става дума за теб, старче, нито за прошката ти. Става дума за мен. Бог знае защо си дошъл. Не искам да знам другите причини. Ти си тук. Имаш право да бъдеш. Остави нещата така и не питай повече.

Алекос се отпусна на възглавниците. Глупак, наруга се Андреас, защо го изтощаваш! Остави го и не питай нищо повече.

— Фотис иска да го забърка в нещо — обади се Алекос. — Свързано е с онази проклета икона. Знаеш ли за това?

— Днес научих.

— И не си замесен?

— Не.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Вярно е.

— Не го забърквай. Остави момчето на мира. Кажи на онзи проклет интригант да остави сина ми на мира.

— Музеят му е възложил да я оцени. Не виждам нищо лошо в това.

— Мислиш, че Фотис не го е уредил? Този човек се бърка навсякъде.

— Не разбирам какво ще спечели от това. Вземе ли музеят иконата, той няма да има на какво да се надява.

— Откъде знаеш, че е толкова просто? Кой ти каза, че Матю ще я оценява?

— Фотис.

— И как му се струва това? Какво ти каза?

Алекос имаше ум на учен, необучен да заблуждава умишлено. Несъмнено това беше причината, поради която мразеше баща си и чичо си — не само защото двойствеността беше такава голяма част от техния живот, но и защото беше лесно да заблудят самия него.

— Беше доволен — отвърна Андреас.

— Разбира се, аз не съм шпионин, но щом този човек е доволен от нещо, се притеснявам. Не замесвай сина ми.

— Това ще му помогне в работата. — Работа беше най-свещената дума за Алекос.

В този миг чуха, че Матю тихичко разговаря със сестрата в коридора. Алекос с мъка се приведе напред.

— Поне поговори с него. Разкажи му историята.

Устата на Андреас беше пресъхнала. Каква част от историята знаеше синът му? Кой му я беше разказал? Не беше Фотис. Мария? Самият той през някоя забравена вечер преди много години? Синът му гледаше настоятелно.

— Не можеш да го направиш, нали? Тогава му кажи да не се меси. Направи го заради мен. Той няма да послуша баща си, но теб — със сигурност.

— Не съм много убеден.

Матю влезе в стаята.

— Ще го направиш ли заради мен?

Мозъкът на Андреас се пръскаше от мисли, всички те неосъществими заради израза върху лицето на сина му.

— Ще говоря с него.

Матю докосна рамото му и когато Андреас се обърна, му подаде чашата с кафе. Стомахът на стареца се сви, в гърлото му загорча. Той постави чашата на облегалката на стола, придържайки я с ръка, и усети как топлината прониква в скованите му пръсти.

— Дядо ти ме измори — заяви Алекос. — Скоро ще трябва да си тръгнете.

— Ще дойдем пак утре.

— Майка ти ще дойде утре. Лекарите ще й кажат всичко. Кой знае, може би следващия път ще се видим у дома.

— Това би било чудесно.

Андреас се изправи твърде бързо и приседна на леглото, за да не изгуби равновесие.

— Тревожа се за теб, татко. — Гласът на Алекос беше тих.

Андреас сграбчи ръката на сина си с внезапна сила и я стисна. Лицето на болния остана безизразно, но той отвърна на ръкостискането. Старецът се изправи.

— Аз съм единственият тук, за когото можеш да не се притесняваш.

 

 

— Трябваше да се обадя в хотела — най-сетне каза Андреас. — Дано са запазили стаята ми.

Матю даде газ по пустия булевард.

— Абсурдно е да спиш в хотел, когато мама е сама в онази огромна къща. Ще ти се зарадва.

— Няма да ми откаже, но ще се чувства неловко.

— Тогава ела при мен. Апартаментът не е голям, но има място. Така ще бъдеш по-близо до болницата.

— Повярвай ми, предпочитам да се настаня в хотел. А сега ми кажи какво разбра от сестрата.

— Нищо не пропускаш. — Спряха на светофара на Осемдесет и шеста. — Не ми каза кой знае какво, трябвало да говоря с лекаря. Потвърди, че вероятно скоро ще го пуснат да се прибере. Но ме предупреди, че след седмица може да го приемат обратно.

Това не бива да се допуска, помисли си Андреас, но Алекос сам трябваше да реши.

Отново се движеха покрай голямата осветена сграда на музея „Метрополитен“, с колоните и куличките, избелелия камък и огромните цветни знамена. Музеят на Матю.

— Трябва да му намерим морфин — каза Андреас.

— Те ще му дадат нещо, сигурен съм. Засега не го боли много.

— Това може и да не продължи дълго, а не можем да разчитаме на съчувствието на лекарите. Искам да кажа, че трябва да осигурим сами морфин в случай на нужда. — В последвалата тишина той почувства, че Матю е приел идеята му.

— Фотис може да намери — каза внукът му.

— Несъмнено. Ако няма друга възможност, ще го помолим.

— Не обичаш да му искаш услуги.

— Отношенията ми с кръстника ти са доста сложни. Опитвам се да разделям бизнеса от приятелството, но за него разграничения не съществуват.

— Знаеш, че татко не го харесва.

— Сигурен съм, че чувствата на баща ти са също сложни. Главното е, че не му вярва. Смята, че Фотис може да се опита да те забърка в някоя от интригите си.

Завиха на изток по Седемдесет и втора улица. Матю не отвърна веднага, но Андреас търпеливо изчакваше.

— Не мисля, че тези дни Фотис има много време за интриги — най-после каза младежът. — Започва да усеща, че е смъртен. Иска да прави неща, които му доставят удоволствие, да бъде със семейството си, а това сме ние. Едва ли ще ни постави в опасност.

— Може би. — Трябваше да бъде предпазлив, момчето беше близко с кръстника си. — Но опасността сама намира Фотис.

Матю се усмихна.

— Той казва същото за теб.

— Така ли? Няма да го отрека. И двамата сякаш привличаме опасността. Като млади толкова често сме я търсили, че я чувстваме като стара приятелка. Но те предупреждавам — аз бях любител, докато Фотис е истински експерт.

Трудно му беше да разгадае изражението на Матю. Дали объркване или раздразнение бе причина за бръчиците по челото и около очите му, или просто се беше съсредоточил върху предстоящия завой към Лексингтън авеню? Наближаваха хотела.

— Трябва да е отляво — обади се Андреас. — След малко ще го видим.

— Откъде намираш тези места?

— Приятели ми ги препоръчват.

— Сигурно не са прави, щом рядко отсядаш втори път на едно и също място.

— Просто навик. Ето, мисля, че е там. Зеленият сенник. — Андреас се обърна, за да наблюдава Матю, докато паркираше колата пред сградата на приятен стар и евтин хотел. — Надявам се, че не съм те обидил. Знаеш, че обичам кръстника ти, но и го познавам добре. Не е лесно да го разбереш. Ще бъде добре за теб и още по-добре за спокойствието на баща ти, ако не се забъркваш в никакви делови връзки с Фотис. Дори ако става дума за размяна на услуги.

Матю мълчаливо се взираше през предното стъкло. Не беше неучтив, но този разговор го караше да се чувства неудобно. Нещата може би бяха стигнали по-далеч, отколкото Андреас очакваше. Щеше да се наложи да разговаря по-открито с него, но не сега.

— Имаш ли свободно време тази седмица, момчето ми? Утре?

— Утре съм много зает. Ще ти се обадя, когато разбера какъв ми е графикът.

— Чудесно.

— Хайде, ела да те регистрираме.