Нийл Олсън
Иконата (3)

2.

Андреас стисна тесните облегалки и се замоли земята да се издигне и да го поеме.

Самолетът подскачаше, всмукваше органите му със себе си и оставяше празната му телесна обвивка да се рее. Но когато отвори очи, установи, че е невредим, притиснат в тясното кресло с пътеката отдясно и дебелия бизнесмен, който непрекъснато се въртеше, отляво. Чакаха го много проблеми и би могъл да използва пътуването през Атлантика, за да събере мислите си, но се бе оказало невъзможно да се концентрира. От години не беше летял и се уплаши, когато осъзна колко е остарял. Ушите му бучаха, вратът го болеше, краката му бяха студени. Вече не можеше да се изолира от онова, което ставаше край него. Нищо. Така или иначе, щеше да разбере положението едва когато кацнеше, пък и често действаше по-добре инстинктивно.

Самолетът отново рязко се снижи и отдолу изникна Джамайка Бей. Двадесет секунди по-късно кацнаха на летище „Кенеди“. Бизнесменът се усмихна на Андреас.

— Добре дошъл в Гомор.

 

 

Куфарът му пръв се спусна по улея — явно беше поличба. Той го взе от барабана и тръгна да търси Матю в залата за посрещачи, небрежно оглеждайки всяко лице за възможна опасност. Стари навици. Отдавна не си струваше да бъде премахнат.

— Отче?

Въпреки предпазливостта си той се обърна — ясно бе, че говорят на него. На три метра от него стоеше здрав младеж с прямо лице. Евтиното яке не му беше по мярка и Андреас по-скоро усети, отколкото видя скритото оръжие.

— Андреас Спиридис — колебливо каза младежът.

Сега ли щеше да стане? Колко подобни мигове беше преживял през последните петдесет години, когато се чудеше дали не е дошло времето да изплати някой стар дълг? Тялото му се напрегна, но умът му остана спокоен, готов за онова, което щеше да последва.

— Аз съм Спиридис.

— Господин Драгумис ме прати да ви посрещна.

Андреас се отпусна малко. Съмняваше се, че Фотис би накарал да го застрелят на летището.

— Как се казваш?

Това беше последният въпрос, който пратениците очакваха. Важно беше да ги изненадаш, а ти самият да не покажеш учудване. Не беше казал на Драгумис, че пристига, но това нямаше значение. Фотис знаеше всичко.

— Николай. Работя за господин Драгумис и той ви очаква. — Приличен английски. И за двамата не бе роден език, макар Андреас да не успя да определи акцента на младежа. Не беше грък, но говореше някой от езиците, които и той знаеше. — Трябва да ви заведа направо на вечеря.

— Имам среща.

— Господин Драгумис се обади на внука ви. Той също ще бъде там.

Почти със сигурност беше руснак.

— Разбирам. Е, явно всичко е уговорено.

Николай кимна рязко.

— Моля, последвайте ме.

Огромен самолет изрева над главите им, докато вървяха към голямата синя кола на паркинга — американска, разбира се. Николай отвори дясната задна врата, но Андреас се поколеба.

— Предпочитам да седна отпред.

Руснакът изсумтя. Молбата очевидно засегна професионалното му достойнство, но той рязко затвори задната врата и отвори предната. Андреас свали сивата си шапка и внимателно се отпусна на удобната кожена седалка. Куинс винаги го потискаше. Гъстата плетеница от шосета, складове и жилища; колите, които гниеха върху напукания тротоар. Само сезонът правеше пътуването по-приятно — гъстият отровен смог от предишните му посещения беше изместен от чист въздух и множество храсти с жълти цветове, напиращи през оградите на редиците тухлени къщи.

— Наблизо ли живееш? — попита Андреас.

— По-нататък. В Малката Одеса.

— Харесва ли ти тази страна?

Николай сви рамене.

— По-добре е от там, откъдето идвам.

— Откога си тук?

— От две години.

— Преди да дойдеш ли научи английски?

— Знаех малко. Повече научих тук.

— Говориш ли гръцки?

— Не много добре. — Той зави по булевард „Астория“. — Всъщност не. Не говоря.

— Господин Драгумис предпочита да не говориш гръцки, а?

Николай си позволи лека усмивка.

Завиха по Двадесет и първа улица, после бързо свиха вляво и колата спря пред бяла дървена къща, която се отличаваше от съседните само с изобилието от розови храсти в малката леха отпред. Изглеждаше малка, но всъщност бе разположена с тясната си страна към улицата. От едната й страна имаше склад, от другата — приличен ресторант. И двата бяха на Фотис. Андреас бе идвал тук и преди. Той разгледа розите, които още дори не бяха напъпили, и последва Николай по бетонните стълби към къщата. От всекидневната излезе широкоплещест мъж и ги посрещна в тесния коридор, притискайки Андреас до стената. Младите мъже си размениха няколко думи на родния си език, после новодошлият поведе Андреас по мрачния коридор. Черна брада, черни очи, изпълнени с потисната агресия. Разговорът с него не би бил приятен. Леко почукване на вратата, размяна на думи и вече бяха в кабинета. Светилището на Фотис. Самият той, блед като призрак, с огромни бели мустаци, се изправи да ги посрещне, прекосявайки пухкавия ориенталски килим с широки крачки. Андреас забеляза, че това му коства голямо усилие.

— Приятелю — каза Фотис с непресторена сърдечност, — скъпи стари приятелю. — Те стиснаха ръце и ги разтърсиха като щастливи деца или парализирани старци.

Андреас винаги се изненадваше от обичта, с която го посрещаше старият му шеф, съюзник и противник. В очите на Фотис проблеснаха сълзи и той се усмихна широко, разкривайки скъпите си изкуствени зъби, докато оглеждаше приятеля си от глава до пети. После лицето му стана сурово и той гневно изгледа младия руснак.

— Магаре такова, защо не му взе палтото?

Черната брада промърмори някакво извинение и помогна на Андреас да свали тежкия сив балтон. Фотис огледа черния костюм и бялата риза, закопчана догоре, и издаде кратък лаещ смях.

— Приличаш на свещеник.

— Твоят човек явно ме взе за такъв.

— Нищо чудно, като си облечен така. Сядай, сядай. Кафе? Коняк?

— Само вода.

Без да чака заповеди, Черната брада се измъкна през задната врата на кабинета. Фотис скръсти ръце и се облегна на скърцащия стол с доволен вид. Сега Андреас успя да го разгледа спокойно. Елегантен червеникавокафяв халат, избродиран с абстрактни фигури, прикриваше прекалено слабата му фигура. Дългите му крака бяха обути в чехли. До лакътя му върху масата имаше кутия турски цигари. Зад него, с лице към стената, бяха подпрени множество картини в рамки. Онези по стените сякаш също бяха повече от предишния път и въпреки слабата светлина и недостатъчните познания на Андреас за изкуството, той предположи, че някои от тях са доста ценни. Зимен пейзаж. Малка, много стара на вид икона, изобразяваща Благовещение. В един тъмен ъгъл проблясваше позлатата на православна икона. Старият му приятел имаше много самоличности и обичаше да играе много роли. Фотис Шпионина, Фотис Политика в изгнание, Фотис Уважавания бизнесмен. Сега изглежда беше на ред Фотис Колекционера.

— Как мина полетът? — попита Драгумис, минавайки на родния им език.

Андреас сви рамене.

— Нали съм тук!

— За старците е трудно, но ти си по-млад от мен. Сега ми е тежко да летя дори веднъж в годината. Тази пролет може да не видя Гърция.

— Мисля, че все пак ще отидеш.

Черната брада се върна с чаша възтопла вода, както я предпочиташе Андреас.

— Това е всичко, Антон — каза Фотис и младият руснак отново излезе.

— Как върви ресторантът? — попита Андреас.

— Ресторантът! — изстена приятелят му. — Доста добре. Имаме редовни клиенти от квартала, а напоследък идват и млади хора от Манхатън. Явно някой ни е рекламирал като място, където можеш да опиташ най-вкусната гръцка храна в Астория.

— Поздравления.

Фотис махна с ръка.

— Какво, по дяволите, разбират тези хора от храна? Пък и напоследък не се занимавам много с ресторанта.

— Така ли?

— Имам отличен управител, който дори не краде. Друго ми е на главата.

Това беше покана, но Андреас не прояви интерес. Знаеше, че приятелят му се занимава с различни неща, и ако се бе втурнал в нещо ново, това си беше негова работа. Амбициите му не го впечатляваха, нито дързостта, необходима за постигането им. В незаконните сделки на Фотис имаше някакво тъжно отчаяние — отчаянието на умиращ, опитващ се да отложи съдбата си с помощта на уменията си.

— Синът ми е болен — каза Андреас.

Фотис го погледна сурово, съчувствието му беше примесено с раздразнение от смяната на темата.

— Знам.

Естествено, че знаеше. Матю, внукът на Андреас, беше кръщелник на Фотис. Ирини, майката на Матю, беше племенница на Фотис. Двамата старци бяха безнадеждно свързани и нямаше начин да избягат един от друг.

— Матю ми каза, че е зле — продължи Андреас, подтикван от нуждата да говори. — Алекос не се повлиява от лечението.

— Може би му трябват по-добри лекари.

— Тези са най-добрите в клиника „Планината Синай“.

— В Бостън има по-добри. Но все пак и възможностите на медицината си имат граници.

— В нашето семейство не е имало такава болест.

— Трябва да имаш вяра.

Дразнеше ли го? Но думите бяха произнесени така кротко, че по-скоро можеха да се отдадат на старческата му разсеяност.

— Едва ли ще започна да вярвам на тази възраст.

Фотис го погледна непроницаемо, стиснал вечната си нефритена броеница.

— Горкичкият ми Андреас.

Те поседяха мълчаливо минута-две, наслаждавайки се на тишината. Андреас отпи от водата и най-накрая реши да удовлетвори приятеля си.

— Някои от тези картини са нови.

Очите на Фотис светнаха.

— През последните няколко години се отдадох на колекционерство — разпалено каза той. — Мисля, че това е истинското ми призвание.

— Аха.

— Стига, знам какво си мислиш. Само глупак може да събира изкуство срещу пари. Твърде несигурно е. Но на мен ми харесва. Харесва ми да задоволявам собствените си вкусове, харесва ми да бъда заобиколен от красиви вещи.

— Какъв е този пейзаж?

Фотис се обърна, за да погледне.

— Холандски е. Казват, че е на ученик на Брьогел. Красив е, нали?

— Много. Виждам, че имаш и икона.

— Няколко са. Не са много стари, нито ценни. През последните столетия са правени много като тях. Тази е руска.

— Несъмнено би искал да имаш автентични византийски образци.

Драгумис се обърна и на продълговатото му, царствено лице заигра студена, но доволна усмивка.

— Никой не търгува с византийски икони. Няма много от тях в частни ръце. Всички са в музеите и църквите, затова е трудно да им се определят цени. Истинската им стойност е духовна. — Виж ти, Фотис Благочестивия.

— Разбира се.

— Сигурно знаеш, че Кеслер е мъртъв.

Андреас въздъхна. От самото начало му беше минало през ума, че зад това принудително посещение се криеха Кеслер и иконата.

— Да, чух.

— Значи поддържаш старите контакти. Добре.

Андреас сви рамене. Защо да му казва, че го беше прочел в „Ню Йорк Таймс“? Фотис приемаше, че информацията винаги трябва да идва по разузнавателните канали. Нека си мисли, че Андреас все още е в мрежата.

— Е — продължи Фотис, — какво мисли скъпото ни гръцко правителство за това развитие на нещата?

— Какво трябва да мисли? Те знаят за Кеслер само онова, което ти си им казал.

— Така ли смяташ? В такъв случай досието му е празно, понеже нищо не съм им казвал. Защо да го правя?

— И аз не съм им казвал нищо. Може би си имат други източници. От мен няма какво да научиш.

Отново настъпи тишина. Андреас се зачуди къде е тоалетната.

— Завещал е всичко на внучката си. — Драгумис извади дълга кафява цигара от кутията и я запали. — Тя търси експерт да оцени колекцията му.

— Предложи ли й услугите си?

Фотис се забави с отговора, изпускайки спирали дим.

— Аз съм дребен колекционер. Предположих, че ще се обърне към някоя от аукционните къщи, които организират търгове.

— Логично.

— Но тя явно се цели по-нависоко. Адвокатът й е говорил с някои от големите музеи. Представям си крилото на Кеслер в музея „Метрополитен“.

Радарът в ума на Андреас изпищя.

— Защо пък „Метрополитен“?

— Просто ти давам пример, но това е най-вероятният избор. Кеслер се беше ориентирал към Средновековието. В тази страна няма много музеи, които биха оценили колекцията му. Дори в Ню Йорк няма друг.

— Защо Ню Йорк, а не Европа?

— Може би ще опитат и в Европа, но Ню Йорк беше негов дом. Отвъд Атлантика той не се ползва с добро име. Швейцарците не биха искали да имат нищо общо с него. Вероятно и германците. Както и да е, никога няма да се сетиш кого изпращат от „Метрополитен“ да огледа колекцията.

Не беше нужно да гадае.

— Твоят внук — продължи Фотис. — Светът е малък, нали, приятелю?

Андреас успя да прикрие чувствата си, но беше разтревожен. Драгумис беше по-възрастен, по-болен, самозаблуждаваше се, но може би заради това винаги беше по-добрият от двама им в тези игри. Беше безмилостен и непрестанно откриваше нови начини, по които да те изкара от равновесие.

— Фотис — тихо каза той и в гласа му не прозвуча нито заплаха, нито молба, — не намесвай Матю в това.

— Скъпи Андреас, какво общо имам аз? Да не мислиш, че са се консултирали с мен?

— Откъде знаеш тогава?

— Матю ми каза. Виж, главният им медиевист е старец, не е млад и красив като нашето момче. Внукът ти е специалист по византийско изкуство и това е твое дело, не мое. Толкова години го води по църкви и музеи. Разбира се, че ще изпратят Матю. Момичето ще го хареса, музеят ще получи иконата, а нашето момче ще се радва на признание. Какво лошо?

— Нищо. Ако това е всичко.

— Честно казано, и аз започвам да се чудя — старецът небрежно махна с цигарата във въздуха — защо си тук.

— Синът ми е болен.

— Да, от месеци, а Кеслер умря преди десет дни.

Андреас се облегна, отчаяно желаейки да се махне оттук, да бъде където и да е, но не в бърлогата на този тъжен стар интригант.

— Живял си твърде дълго, Фотис, и виждаш заговори навсякъде. Дойдох само за да видя сина си. — Той се изправи. — Накарай твоя човек да ме закара до хотела. В този квартал никога няма да намеря такси.

Драгумис угаси цигарата си и го погледна с големите си влажни очи така, сякаш всеки миг щеше да се разплаче. Сякаш той беше обиденият! Андреас едва не заръкопляска на представлението. Фотис Несправедливо обидения.

— Обидих те, съжалявам. Моля те, седни. Моля те, приятелю, нека не се разделяме с гняв.

Андреас седна, но беше решил да си тръгне.

— Оттеглям въпроса си — продължи Фотис. — Ако съм изразил съмнение, значи имам причини за това. Вярвам, че ти също имаш причини да не споделяш плановете си с мен. Но сега, когато знаеш, че Матю е замесен, може би ще промениш действията си така, че да не навредиш пряко на интересите му.

— Какво, по дяволите, смяташ, че съм намислил? Да не си решил, че гръцкото правителство иска тази икона? Че биха ме изпратили да я взема?

— Какво си чувал за Мюлер?

Сега пък Мюлер. Този човек нямаше срам.

— Само, че е мъртъв.

— Така ли? А аз чух, че е в Ню Йорк.

Андреас неспокойно се размърда. Искаше му се да не отговаря, но не се въздържа.

— От кого?

— Признавам, от ненадежден източник. Но все пак сметнах, че трябва да го знаеш. Би било логично да се появи. Ти никога не повярва, че е мъртъв.

— Не искам да говорим за Мюлер. Трябва да видя Алекос.

— Да. Бях два пъти в болницата. Първия път той отказа да ме види.

— Съжалявам да го чуя.

— Но не си изненадан. Може да откаже да види и теб. Готов ли си за това?

Готов? Как би могъл човек да се подготви да бъде отхвърлен от болния си, може би умиращ син? Андреас беше преживял достатъчно ужаси, но не би могъл да си представи нищо по-лошо от подобно отхвърляне и не искаше да мисли за тази възможност.

— С помощта на Матю се надявам да преодолея съпротивата му.

— Отлично. Слушай, нека забравим този тъжен разговор за час. Ела да пием по коняк.

— Трябва веднага да видя Алекос.

— Часовете за посещение са по-късно. След като хапнем, всички ще отидем.

— Не, аз ще отида с Матю.

— Разбира се. Той ще дойде на вечеря. После двамата ще отидете да видите Алекос.

Мошеникът беше помислил за всичко. Храната щеше да бъде добра, а присъствието на Матю щеше да направи вечерта поносима. Андреас не пиеше, но щеше да удари един коняк с Фотис. Имаше нужда от това.

— Имаш ли от хубавата „Метакса“?

— Нещо по-добро. Истински „Реми Мартен“.