Нийл Олсън
Иконата (5)

4.

В началото беше Словото. В края Словото не струваше кой знае колко. На църковните служби, на които тайно присъстваше, Матю бързо губеше връзката между произнасяните и изпети думи, гръцкият се превръщаше в чиста музика, в чист звук. Звук, примесен с аромата на тамян, с отблясъка на слабите светлини върху варака и тъмните очи на светците по иконостасите. Понякога това беше достатъчно, за да предизвика нещо като транс, който успокояваше душата му или поне духа му. Беше ли това вяра? Той знаеше, че ако последва думите, ако предприеме това пътуване с разума си, щеше да се чувства нелепо. Трябваше да се отпусне. Бившата му приятелка Робин, отказала се от католицизма, беше преживяла същия феномен. Наричаше го Хипнозата на Исус.

В селото на баба му в Гърция един стар свещеник бе показал на Матю избледняла черно-бяла снимка на Богородица от Катарини, направена преди изчезването й през войната. Разказите на кръстника му и сведенията, които беше прочел в няколко книги, потънаха някъде само след един поглед върху шестдесетгодишната малка снимка. Тогава за миг беше разбрал всичко. Копнежът, надеждата, отчаянието, които присъстваха във вихрушката от тъмносиво, в черните очи. Ако кръстникът му беше прав, само след минути щеше да види истинската икона. И думите отново щяха да му изневерят.

Къщата от кафяв камък приличаше на още няколко на същата улица, като се изключат железните решетки на прозорците и дискретната камера за наблюдение до вратата. Шумът от звънеца не се чу отвън, но Матю изчака. Вниманието му беше приковано върху решетката на домофона, когато вратата рязко се отвори.

Това със сигурност не беше прислужницата. Привлекателна жена, малко над тридесетте, с тъмноруса коса, тъмни кръгове под бледосините очи и скъпо бежово сако. Внучката. Тя сякаш се стресна да го види, но произнесе името му.

— Господин Спиър?

— Да. Госпожица Кеслер?

— Точно така. Изглеждате изненадан да ме видите.

— Щях да кажа същото.

Тя се засмя — кратък и сякаш непривичен звук.

— Заповядайте. — Матю пристъпи в тесния вход и се озова близо до нея. Тя продължаваше да говори. — Предварителните очаквания са странно нещо. Кого очаквахте да видите?

— Не знам, вероятно прислужница.

— Нямам прислужници.

Мрачна библиотека с ламперия се намираше веднага вдясно от входа, но останалата част от къщата беше забележително светла. Той последва домакинята по тесен коридор, облицован с дърво в долната си част и боядисан в бяло в горната. Стените бяха покрити с картини в рамки, с карти на средновековни градове — несъмнено издаващи вкуса на покойния. Вероятно тя все още не е оставила отпечатъка си върху къщата, помисли си Матю, после осъзна, че няма и представа какво харесва госпожица Кеслер. Както би казала Робин, опитваше се да добие представа за личността й, без да я познава. Един от лошите му навици.

— Готвачът е глух, а и в момента не е тук. Освободих сестрата, след като дядо ми почина, така че сега съм сама. Искате ли кафе?

Кухнята беше светла, прозорците пропускаха толкова светлина, колкото позволяваше големият чинар отпред. Матю се поколеба. Това беше първото му самостоятелно посещение в нечий дом и не бе наясно с протокола.

— Само ако имате готово.

— Бих дала всичко за чаша кафе. Седнете, моля.

Тя наля в две големи чаши от син порцелан отдавна правеното кафе — той го усети по миризмата — от евтината пластмасова кафеварка на шкафа.

— Мляко, захар?

— Черно.

— Радвам се, че го предпочитате така, защото мляко няма, а не знам къде е захарта.

Той отпи глътка и побутна чашата встрани. Никой от семейството му не би поднесъл подобно кафе и на най-злия си враг. Какво казваха за богаташите и храната?

— А кого очаквахте вие? — попита той.

— Не знам.

— Мъж в туидено сако с посивяла коса и очила?

— Да, може би и с лула.

— Не и на работа. Не бих искал да одимя тези деликатни повърхности.

— Разбира се. Просто очаквах някой по-възрастен.

— Всеки ден се старая в тази насока.

Тя отново се засмя и Матю осъзна, че ще трябва да се бори с желанието си да я разсмива отново.

— Отдавна ли работите за музея?

— От три години. Не е много време. Можеш да работиш там и десет години, и все още да те смятат за новак.

— Но нали сте уредник?

— Помощник.

— Впечатляващо за млад човек като вас, нали?

Сега той разбра. Това не беше светски разговор, тя проучваше дали е достоен да оцени колекцията на дядо й.

— Не чак толкова. Трябваше им човек, който да познава източноправославното изкуство, а това ми е специалността. Преди това съм работил две години в Музея на Византия в Атина.

— Интересно. — Явно бързо се умори от разпита. — Това кафе е ужасно, ще направя ново.

— Тази сутрин пих достатъчно.

— Бързате да се хванете на работа, а аз ви бавя.

— За никъде не бързам. — Трябваше да бъде предпазлив. — Не е лесно да покажеш колекция, с която имаш дълбока емоционална връзка, на един непознат. Едно е да решиш да се разделиш с нея, а съвсем друго да гледаш как някой тъй наречен експерт я оценява, превръщайки я просто в стока.

— Това ли правите, господин Спиър?

— Надявам се, че не. Опитвах се да погледна на нещата от вашата страна.

— Проявявате голямо разбиране. Сигурно често имате такива поръчки.

— Всъщност, не.

— Проблемът е, че иконата е долу в нещо като параклис, който дядо ми е построил. Мястото е много лично. Никой, освен него не влизаше там.

— Разбирам. Тогава можете да я изнесете оттам, за да я разгледам тук. При всички случаи светлината ще бъде по-силна.

— Съжалявам, изобщо не помислих за светлината. Не мога да си представя да я видя на друго място, освен в онова странно помещение. Предполагам, че затова не я преместих.

— Сега вече наистина пробудихте любопитството ми.

— Навярно преувеличавам. Това е просто малък параклис, капризът на един старец. Кой вече строи такива неща у дома си?

— Очевидно в сърцето си дядо ви е бил медиевист.

— Така е.

— Мога ли да го видя?

За миг тя го изгледа недоумяващо. Беше уморена, вероятно напоследък не си доспиваше и мислите трудно стигаха до съзнанието й.

— Параклиса? Разбира се, искам да го видите. После можем да отнесем иконата на някое по-светло място, за да я разгледате както трябва.

— Чудесно.

— Добре. — Тя се изправи и отново спря. — Опитвам се да ви обясня, че тя не беше за дядо ми ценно произведение на изкуството, а реликва, която той почиташе.

Матю почувства как косата му настръхва и противно на природата си изпита желание да сподели нещо за себе си.

— Това е било първоначалното й предназначение — каза тихо той. — За това е била създадена.

Беше намерил подходящите думи. Стори му се успокоена, макар да не помръдна.

— Странно. Бил е възпитан като католик, но предпочиташе православното изкуство. Сякаш естетическите му предпочитания го бяха довели до друга вяра. Което може да ви накара да се съмнявате в искреността му, но аз мисля, че по принцип изкуството, дори светското, беше свещено за него.

Той се усмихна, разбрал, че не е нужно да отговаря.

— Надявам се — колебливо каза тя, — че разговорите за религия не ви обиждат.

— В никакъв случай. Аз съм грък, религията е в кръвта ни.

— Трябваше да се досетя. Адвокатът ми познава кръстника ви или някой друг от роднините ви.

— Така е.

— Тогава Спиър е?…

— Променено от Спиридис. Дядо още не може да прости на баща ми за това.

— Ясно. — Тя отново седна, макар че явно разговорът бележеше някакъв напредък. — Значи сте православен грък?

— Да, може да се каже. Баща ми не е религиозен и като малък имах съвсем ограничен контакт с религията.

— А майка ви?

— Тя и дядо ми са вярващи. Броеници, календари със светци и всичко от този род. Водеха ни на църква на Великден, обясняваха ни за какво става дума.

— На вас?

— На мен и на сестра ми.

— Сестра ви религиозна ли е?

Какво, по дяволите, целеше с тези въпроси?

— Не. Наследила е от баща ми ума му на учен.

— А вашият ум на учен ли е, или на вярващ, господин Спиър?

— Опитвам се да съчетая и двете. Образованието ми е научно, но не можеш да разбереш православното изкуство, без да си наясно с религиозното му предназначение.

— Какъв дипломатичен отговор!

— Записвам си ги на маншетите, в случай че ми потрябват.

— Ако някой грубиян като мен ви подложи на разпит — разсмя се тя. — Извинете, просто се опитвам да ви опозная. Май попрекалих.

— Ако не искате да го направим сега, можем да насрочим друга среща. Признавам, че ще бъда разочарован, но…

— Не, няма нищо. Вие бяхте изключително търпелив.

— Моля ви, наричайте ме Матю.

— Добре, Матю. Обикновено ми казват Крис.

— Обикновено?

— Да.

— И аз ли да ви наричам така?

Би могъл да си обясни продължителния й поглед по много начини, затова предпочете да не търси значението му. Тя отнесе чашите до мивката и известно време остана там с гръб към него.

— Не. Наричай ме Ана.

— Ана. Добре.

— Последвай ме, Матю.

 

 

Помещението не беше голямо, може би шест на три метра и половина. Мракът в него беше подчертан от светлината в останалата част на къщата. Единственото осветление идваше от разпръснатите ивици синя, червена и жълта светлина от шестте малки прозореца със стъклопис. Матю различи пейка, канделабър, квадратни икони по стените. Виждаше детайлите на няколко от по-близките изображения на стената. Група фигури и кръст на фона на сиво-синьо небе. Не можа да различи нищо от най-голямата икона, която се намираше точно срещу арката, докато спътницата му не завъртя ключа отвън и Богородица от Катарини бавно изплува от мрака.

Беше около шестдесет на осемдесет сантиметра, много повредена и на пръв поглед изглеждаше почти абстрактна: блестящо златно поле с вишнева ивица, която тръгваше от дъното, а после покриваше по-голямата част от дървото. Скоро разбра, че това е роба, увита около торс и глава на жена. Ръцете й бяха вдигнати пред гърдите, дланите, притиснати в молитва. Покривалото й се различаваше ясно, но лицето се губеше. Освен очите. Те сякаш притегляха и Матю осъзна, че е изминал повече от половината път към иконата, без да усети, че се движи. Дори снимката не го беше подготвила за тези очи, които го наблюдаваха изпод покривалото. Големи, тъмнокафяви, почти черни, с бадемовидна форма в предпочитания източен стил. Проникващи, всезнаещи, опрощаващи или готови да простят, но след като изискат нещо от теб. Матю се взира в тях колкото можа да издържи, после трябваше да отмести поглед.

— Добре ли си? — тихо се обади Ана зад него.

— Да.

— Смущаващи са, нали? Очите. Не мога да ги гледам дълго.

— Много са изразителни.

— И малко плашещи, струва ми се. Красиви, но осъждащи. Така усещаш религията, когато си млад.

— Мисля, че когато са я рисували, религията е била доста по-първично преживяване.

— Сещам се за всички ренесансови шедьоври. — Сега тя стоеше до него и говореше тихо, почти в ухото му. — В естетическо отношение те са съвършени. Мария е винаги ведра. Но в тази икона има нещо много по-силно, по-живо. Тя изглежда заплашителна. Божествена. Макар че всъщност не е богиня.

— За гърците е.

— Съжалявам, говоря глупости. Бих хвърлила вината върху кафето, но истината е, че се изнервям тук.

— Гузна съвест?

— Може би. Тази икона ме плаши. Дядо ми можеше да стои пред нея с часове, не знам как. — Той почувства дъха й върху шията си, когато тя въздъхна дълбоко, за да се успокои. — Всъщност тук е умрял.

— Наистина ли?

— Получил едновременно сърдечен удар и инсулт. Даяна, сестрата, го намерила точно на мястото, където стоите.

Той устоя на импулса да се премести.

— Нищо чудно, че иконата те разстройва.

— Ценна ли е тя, Матю? — попита Ана.

— Срамота е, че е толкова повредена, макар че това сякаш засилва мистичното й излъчване. Бих казал, че е отлична работа, и то много стара. Може би от преди разкола, което я прави изключително рядка. Но ще се уверя, когато я разгледам по-отблизо.

— Ще трябва да я свалим от стената.

— Ако искаш, ще го направя аз. Имам опит в боравенето с такива неща.

Тя приглади косата си с две ръце и кимна.

— Това сигурно е нарушение на застрахователните изисквания, но предпочитам да я махнем оттук. Трябва само да изключим алармата.

— Как ще го направим?

— Не съм сигурна. Ела ми помогни.

Андреас беше оставил съобщение на Морисън от агенцията във Вашингтон предишната вечер и на следващата сутрин той му се обади в хотела.

— Какво те води в Щатите, приятелю?

— Синът ми е болен.

— Съжалявам да го чуя.

Несъмнено беше така, но от тона му личеше, че има по-важна работа, отколкото да разговаря с един пенсиониран гръцки агент.

 

 

Андреас си го представяше — спретнат, късо подстриган, с нервен, шарещ поглед, който, решен да не пропусне нищо, пропускаше всичко. Нетърпение. Това беше причината въпреки всичките си ресурси американското разузнаване винаги да обърква нещата. Биваше ги да разчитат сателитни снимки, но не и да четат по лицата. Не можеха да преценят настроенията на хората.

— Имам молба — продължи Андреас. — Проблемът е доста деликатен.

— Убеден съм, че тази линия е сигурна.

— Бих предпочел да се срещнем. Нали си в Ню Йорк?

— Защо мислиш така?

— Просто предположих. — Когато нямаш информация, трябва да си добър в предположенията. — Ти често идваш тук. Пък и във Вашингтон няма сигурни линии.

Морисън се разсмя.

— Сигурно е така. Добре, но трябва да е набързо и скоро. Например, още тази сутрин.

— Това ме устройва.

Морисън избра едно невзрачно кафене за място на срещата — винаги предпочиташе такива местенца. Имаше енциклопедични познания за всеки безличен ресторант с лоша храна в който и да е град на Североизточна Америка. Предшественикът му Бил Барбър водеше Андреас в чудесни заведения, където се хранеха, пиеха, разказваха си истории и си разменяха информация почти небрежно, сякаш това не им беше работата. Но Барбър не държеше на протокола, а и по онова време Андреас му беше полезен.

Той пристигна пръв и избра едно сепаре отзад, твърде близо до горещата, неприятна миризма от фритюрника. Морисън пристигна след няколко минути в униформеното си синьо сако и сив шлифер, макар че днес те подхождаха на времето — беше ветровито и всеки миг можеше да завали.

— Изглеждаш добре.

— Изглеждам ужасно, както и ти — отвърна рязко Андреас, не само защото беше вярно, но и защото искаше да притесни мъжа срещу себе си. Не се бяха виждали от години и времето не беше пощадило Морисън. Бе натежал, с посивели слепоочия и погледът му вече не шареше, а изглеждаше стъклен и застинал. Може би междувременно бе изпълнил доста неприятни задачи. Или пък имаше семейни проблеми. Но колкото и да би настоявал Андреас, Морисън едва ли щеше да му каже причината.

— Добре съм, просто нямам време да се наспя. Съжалявам за сина ти. Алекос, нали?

— Явно си препрочел досието ми. Поласкан съм.

— За бога, Анди, просто си спомням. Винаги ли обиждаш хората, от които искаш услуги?

— Да, това е гръцки обичай. Мразим да сме задължени на някого, затова го обиждаме от самото начало, за да е наясно, че не ни държи в ръцете си.

Морисън поклати глава, успокоен или развеселен.

— Истина ли е това?

— Не. Аз съм един невъзпитан старец, извинявай. Да, Алекос.

— Какво му е?

— Заболяване на кръвта. Ако можех да се сетя името, щеше да ти е познато. Подобни болести са редки в моето семейство, но за толкова млад човек… Не разбирам.

— Никой не може да разбере тези неща. Когато става дума за гадости, пътищата божии са неведоми.

Андреас реши, че харесва тази по-стара и ексцентрична версия на Морисън повече, отколкото безочливия самомнителен мъж, когото беше познавал. Уморената изрусена келнерка ги изчака мълчаливо, но явно се обиди, когато й поръчаха само кафе, и агентът се почувства задължен да добави яйца и препечен хляб.

— Не съм закусвал.

— Винаги трябва да закусваш, Робърт.

— Знам, жена ми го повтаря всеки ден.

— Лично аз не бих закусвал тук, но съм доста претенциозен по отношение на храната си.

— И аз не възнамерявах.

— Тя те изнуди. Прилича на гневна пелопонеска. Готвачът също не изглежда много чист. А мексиканецът, който мие чиниите, има хрема. Не, не бих се хранил тук.

— Ще пия портокалов сок, за да избия микробите.

— Портокалов сок! По-добре яж чесън!

— С яйцата?

— По-добре, отколкото с кафето. Търся един човек.

— Официално ли?

— Вече не работя официално. Както казах, искам ти услуга. Трябва да знам дали този човек е влязъл в страната през последните две седмици. Може би някъде в района на Ню Йорк, макар да е възможно и на друго място. Мога да ти дам всичките му известни фалшиви имена.

— Това е доста трудна работа. Откъде идва?

— От Южна Америка. От Аржентина, вероятно е излязъл през някоя друга страна.

— Значи знае какво прави.

— Така е, но смятам, че в момента може и да не е толкова предпазлив. Не е очаквал да бъде проследен, освен това бърза.

— Как изглежда?

— Среден на ръст, със сини очи. Около осемдесетгодишен.

— Да не би случайно да е един германец, когото смятат за мъртъв от тридесет години?

Андреас се облегна на скърцащата облегалка, тапицирана с изкуствена кожа, разочарован от развитието на разговора. Беше разчитал, че тъй като е сравнително млад, Морисън няма да е запознат със случая.

— Досега не сме говорили за него.

— Стига, Анди — разсмя се правителственият агент, — това беше твоята мания. Всичко е в досието ти. Но този тип би трябвало да е мъртъв.

— Показаха ми гроб. Дървен кръст и прясна пръст зад последната къща, която е притежавал. Но не видях тялото му.

— От аржентинското разузнаване ли получи сведенията?

— Гробът беше пресен. На не повече от ден-два. Може да са го изкопали час преди да съм отишъл.

— Хората просто умират, приятелю. Много от старите нацисти починаха от естествена смърт.

— Прекалено удобно беше. Аржентинците го прикриваха. И още го правят, сигурен съм. Може би — ти също.

— Аз ли? — Морисън се усмихна невинно.

— Прекрасната организация, за която работиш. Интересно е, че издирването ми на Мюлер е така подробно описано в досието ми, а на времето вие изобщо не ми помогнахте.

— Нямахме ресурси. Той беше дребна риба, майор или полковник. Дори не беше генерал, да не говорим за някой от стълбовете на Райха. Трябваше да потърсиш израелското разузнаване.

— За тях също беше дребна риба, но накрая ми дадоха малко информация. Така открих къщата.

— Но аржентинците се намесиха.

— Веднага щом слязох от автобуса в близкото село. Знаеха кой съм. Бяха учтиви, казаха, че имат новини, които ще ми харесат. Заведоха ме при стълбата. Показаха ми гроба.

— Добре изпипано.

— Ще ми помогнеш ли, Робърт?

Морисън заби вилицата в голямата купчина яйца, която току-що бяха поставили пред него. После замря с объркан или може би отвратен вид.

— Мирише.

— Върни ги.

— Историята мирише. Ако е имало причина да не ти помогнем тогава, не знам каква е била, но не ми се ще да се забърквам сега.

— Какво значение може да има след толкова години? Поглези стареца.

— Не си струва. Ако е мъртъв, ще си загубя времето; ако е жив и ти кажа къде е, нещата могат да загрубеят. Не мога да ти позволя да го убиеш на американска земя.

— Кой ти каза, че ще го убия?

— Не беше ли това целта ти тогава? Защо иначе искаш да го намериш?

— Имам въпроси към него. Но по-важно е да го следя, за да предпазя други хора.

— Смяташ, че е намислил нещо? Ако знаеш какво, трябва да ми кажеш.

— Нямам представа какво възнамерява да прави. Разбери, Робърт — Андреас се наведе и втренчи поглед в събеседника си, — всичко, което искам да ми кажеш, е дали е влязъл в страната. Аз ще трябва да го открия, което вероятно ще се окаже невъзможно, но поне ще бъда нащрек. Ти ще защитиш мен с тази информация. Сега разбираш ли?

— Разбирам, че си едно сладкодумно дърто копеле.

— Накарай да ме следят.

— Не мога да си го позволя.

Андреас бръкна в джоба си, извади парче хартия и го сложи на масата. Морисън го погледна, докато дъвчеше препечената филия.

— Имената му?

— Онези, които зная.

— През последните тридесет години може да си е купил и други документи за самоличност.

— Така е. Но щом никой не го е преследвал, съмнявам се, че си е дал труда. Създаването на достоверна самоличност е мудна работа. Между другото, поне едно от тези имена е било засичано през последните десет години в Източна Европа. Отбелязал съм го. Разбира се, може и да не е бил той.

Тази информация дойде в повече на агента, пристигнал в големия метрополис с други приоритети, и той неспокойно се размърда на мястото си. Андреас беше доволен. Най-добре щеше да бъде, ако умореният бюрократ забравеше колкото се може по-голяма част от този разговор.

— Ако се заема с това — каза Морисън, кимвайки към листчето, — не значи, че се ангажирам по някакъв начин. Може да го открия и да реша да не ти кажа.

— Разбирам.

Агентът въздъхна, извади портфейла от сакото си, сложи двадесет долара на масата и прибра листчето.

— Ако този тип не е в списъците на издирваните, малко вероятно е да го намеря. Не ми се обаждай. Ако имам нещо за теб, ще ти позвъня в хотела.

— Никога не ми даваш да платя.

— Това е моята страна. Ти ще ме черпиш в Атина.

— Винаги го казваш, но нито веднъж не си дошъл.

— И това ще стане някой ден.