Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Icon, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Йонико (2014)
Разпознаване и корекция
Еми (2014)

Издание:

Нийл Олсън. Иконата

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 2005

Редактор: Олга Герова

ISBN: 954-585-628-9

История

  1. — Добавяне

Пролетта на 2000 година

18.

В бара на летището масите около тях бяха празни. И без това хората едва ли щяха да разберат нещо от тази странна история, реши Матю. Той се бе възползвал от факта, че Андреас беше дошъл да го посрещне и веднага го бе завел на най-близкото тихо местенце, настоявайки да чуе онази част от историята, която още не знаеше.

— И направихте ли размяната?

Андреас отпи от джинджифиловата бира, преди да отговори.

— Да. Стефанос предаде съобщението. Мюлер все още беше готов да се споразумеем. Войникът, когото убихме пред църквата, не означаваше нищо за него, щом щеше да получи иконата. Много от немските офицери правеха същото. Мертен, който управляваше Солун, потопи петдесет сандъка с откраднато еврейско злато, надявайки се да си ги прибере след войната.

— Четох за това.

— Мюлер не търсеше злато. Изкуството, и по-точно религиозното изкуство беше неговата цел. Беше чул отнякъде за иконата, най-вероятно от баща си. Кражбата на произведения на изкуството беше семейна традиция. Научих това по-късно, когато го преследвах. Сам бе поискал да го разпределят в Гърция, за да открие иконата. При съществуването на Гьоринг, любителят на изкуството, и нацистката страст към окултното, навярно разказът му за икона със свръхестествени способности е привлякъл известно внимание. Може би някой от водачите им го е изпратил да се сдобие с нея — за подарък на фюрера, например.

Тонът на стареца беше циничен, но Матю почувства дълбочината на подозрението и отвращението му и тръпки го побиха. Нима подобно предположение беше толкова невъзможно?

— Епир беше в италианската окупационна зона — продължи Андреас, — така че Мюлер е трябвало да изчака. Дори когато германците навлязоха в нея, сред онези хълмове имаше стотици селца. Все едно да търсиш игла в купа сено. Гърците обичат да клюкарстват, но никой не би могъл да му каже истината за Света Богородица. Много села имаха стари икони и всички твърдяха, че тяхната е чудодейната. Никой не знаеше къде е изчезнала истинската. След като отблъснахме италианците и преди германците да ни атакуват, брат ми я беше зазидал на тайно място близо до олтара — зад иконостаса. Удобно място. Само Михалис, дърводелецът и аз знаехме къде е.

— А Фотис не знаеше?

— Не. Точно затова трябваше да се обърне към мен. Мюлер бе наясно с политическото разделение сред партизаните. Комунистите бяха най-силни, затова германците се свързаха с другите групи. Ние също се биехме с тях, особено в Епир, където дебелогъзият Зервас командваше републиканците. Но той най-вече наблюдаваше комунистите и роялистите, които мразеше още повече, докато най-накрая не се помири с тях. С развитието на войната, когато разбрахме, че германците скоро ще си заминат, всички започнаха да мислят за следвоенната политика.

— Включително ти.

— Да, аз бях републиканец по сърце и пет пари не давах за краля. Исках да имаме президент като в Америка. Но с кръстника ти служехме на правителството в изгнание, а това ни правеше роялисти. По-добре роялисти, каквито и да е, само не и комунисти. И двамата с Фотис смятахме така и в определен момент това се превърна в център на мисленето ни. Но ние воювахме с германците, избихме много, изгубихме добри хора. Гледахме как изгарят селата ни. Моите хора се биеха.

Старецът отново отпи от малката си чашка и сякаш се отнесе.

— Затова Мюлер дойде при теб.

— При Фотис. Той беше регионалният ни командир. Той също е от Епир, от Янина, и се беше обучавал в Атина години преди мен. Когато аз попаднах там, той вече беше инструктор. Беше много умен и силен, твърд, какъвто исках да бъда и аз. Бяхме патриоти, затова станахме приятели. Съжалявам, сигурно вече знаеш всичко това.

— Повечето, но продължавай.

— След като германците обградиха армията ни, доброволно поискахме да се върнем в Епир. Правителството напускаше Атина и изпращаше хора по всички райони, за да организират борбата. Мнозина не успяха да стигнат там, накъдето бяха тръгнали. Съпротивата възникна от само себе си по места и комунистите се справяха най-добре. Ние с Фотис работехме за британците, носехме писма и злато на Зервас. Можеш ли да повярваш, че те трябваше да му плащат, за да се бие? И въпреки това се бавеше. Фотис беше търпелив, но аз имах нужда да правя нещо. Хората от моя район бяха сформирали партизански отряд и аз се присъединих към него. Когато убиха капитана им, избраха мен да ги ръководя.

— Бил си твърде млад за това.

— Но по-възрастен от повечето от тях. Бях служил в армията, а баща ми беше предвождал борбата срещу турците преди години. Това беше от голямо значение за тях — какви са прадедите ти. Сякаш един герой не може да бъде баща на някоя пияна отрепка или обратното. Както и да е, Мюлер се свърза с Фотис. Предложи му сделка. Иконата срещу оръжие. Фотис ме убеди да се съглася. Трябваше ни оръжие, защото пушките ни бяха стари и повредени. Зервас трупаше онова, което англичаните му даваха, и дори не бяхме сигурни чия страна ще заеме в края на краищата. Всички знаеха, че иконата е изчезнала. За мен приписваните й свойства бяха само легенда. Бях съвременен човек.

Думите на Андреас бяха горчиви и защитата на Фотис отново прозвуча в ушите на Матю. Как бих могъл да измисля такъв план? Да подпаля църква? Да изтъргувам толкова красива и свята икона? Дядо му винаги оставяше по зрънце истина в лъжите си. Затова беше толкова убедителен.

— И изгарянето на църквата е било идея на Стаматис — каза Матю.

— Да.

— А Фотис изобщо не е смятал да даде иконата на германеца. — Матю произнасяше на глас всяка мисъл, която му хрумнеше, сякаш превеждаше на подсъзнанието си. — Цялата история е била извинение, за да разбере къде е иконата. За да те накара да му кажеш. Той се е свързал с Мюлер, а не обратното.

Андреас мълча дълго време, загледан в остъклената стена, зад която се виждаха натоварените писти.

— През всички тези години размишлявах над това — накрая заговори той. — Имах подозрения от самото начало. Затова лично аз измислих плана, който отиде по дяволите. Задържах бележката на Стаматис и накрая лично направих размяната. Исках да разбера каква игра играе Фотис, но ние убихме двамата души, които можеха да ми кажат. Той — бащата, аз — сина. Колкото повече време минаваше, толкова по-малко исках да знам истината. Защото можеше да се окаже, че той е виновен за смъртта на брат ми, както и на селяните. И тогава трябваше да реша какво да направя по въпроса.

— Какво е станало със селяните?

Андреас стисна зъби.

— Мюлер ги разстреля.

— Какво, след като му даде иконата?

— На другата сутрин. Взе иконата, остави ме да си тръгна и същата нощ прибрахме оръжието. Беше добър удар — петдесет пушки, няколко картечници, сандъци с муниции. Фотис не разбра нищо, докато всичко не приключи. Излъгах го, че някой е видял Коста и го проследил, затова е трябвало да действам бързо, за да спася селяните. Фотис беше бесен, но се престори, че ме поздравява. Все още трябваше да работим заедно. На другата сутрин Мюлер застреля двадесет души. Беше успял да го отложи с един ден, но хората му искаха отмъщение. Това беше част от системата им, трябваше да го очаквам. Сигурно е сметнал, че проявява великодушие — само двадесет вместо четиридесет или петдесет. Двама от разстреляните ми бяха братовчеди, едната беше още момиче — Гликерия. Родителите й искаха да се оженя за нея. Застреляха я с баща й. Между убитите беше и пратеникът ми, Стефанос.

Матю си спомни снимките, които беше видял — проснати, сгърчени фигури в маслинена горичка — цялото мъжко население на едно село, подредено и разстреляно; между тях вървеше немски офицер и довършваше ранените. Това беше на Крит, помисли си той, но можеше да се е случило навсякъде в Гърция. Смъртта на свещеника Михалис е останала незабелязана сред всички онези убийства, капка в морето.

— Затова си преследвал Мюлер през всичките тези години. Не е имало нищо общо с иконата.

— Напротив, имаше, но не търсех нея, ако това имаш предвид. Тази икона носи нещастие. Когато чух изстрелите онази сутрин, ако беше у мен, щях да я унищожа. Съжалявам, че не изгоря в пожара.

Матю отпи голяма глътка от бирата си и си представи иконата с олющената боя и пронизващ поглед, обгърната от пламъци. Представи си как постепенно потъмнява и се превръща в пепел. Ако беше изгоряла преди петдесет години, тази ситуация не би съществувала. Дядо му и кръстникът му нямаше да са противници. Самият той нямаше да бъде обсебен от нея. Но кой би могъл да каже дали не е внесла радост в живота на много други хора? Между презрението на Андреас — нещо като обратната страна на суеверието — и ненормалното благоговение на Фотис Матю бе съзрял само отрицателния ефект, който се дължеше повече на хората, участвали в събитията, отколкото на самата икона. Нима и неговото желание бе тъй презряно? Да, той я искаше, но само за да я изучава, да седи в забрава близо до нея. Другите навярно изпитваха същото. Църквата беше използвала иконата като положителна сила столетия наред, без нито една легенда за смърт и разногласия да бъде свързана с името й. Трябваше да бъде върната на мястото си.

— Ужасна история, съжалявам.

— Просто една от многото през онези години.

— Имало е много екзекуции, нали? Карали са хората да плащат всеки път, когато сте нападали германци.

— Да.

— Но вие не сте спрели борбата заради това. Иконата няма нищо общо със случилото се. — Матю мразеше звука на собствения си глас. — Пък и оръжието ви е трябвало, нали?

— Да, по-късно пушките се оказаха много полезни при избиването на наши сънародници.

— Ако не беше сключил сделка с Мюлер, той щеше да избие повече хора.

— През целия си живот — замислено каза Андреас — съм смятал, че мога да преценявам хората. Невинаги, но достатъчно често, за да разчитам на преценката си. Когато някой ме лъже, виждам съвсем ясно каква е истината. Като на филм. По този начин съм разкрил много тайни, предпазвал съм се от грешки. Но във всичко, свързано с тази икона, се държах като слепец. Виждах само част от истината и решенията ми винаги бяха погрешни. Всяка моя стъпка беше в неправилна посока.

— Дядо, прекалено си суров към себе си.

— Не, не твърде. Имаше знаци и един по-умен човек щеше да ги разчете правилно. Знаех достатъчно, за да изключа Фотис от размяната, но направих ужасна грешка, като се доверих на Коста. Това струва живота на брат ми. Спазарих се с Мюлер за нещо, което бе ясно, че не може да изпълни. Още двадесет души загинаха.

— Не си могъл да ги спасиш.

— Преследвах един призрак из Ню Йорк, докато Фотис кроеше измама под носа ми, използвайки и теб.

— Не си знаел за това. И не си отговорен за мен. Аз се държах най-глупаво от всички.

— Просто не си имал достатъчно информация. А и имаш слабост към иконата. Той отново е забелязал нещо, което аз пропуснах. През цялото време е бил на една крачка пред мен. И още е така.

— Ако не е мъртъв.

— Не бих се обзаложил за това.

— Мислиш, че мъжът в колата с Таки не е бил той?

— Нямам информация от първа ръка, но описанието, и по-специално възрастта не съвпадат.

— Трябваше да отида да го идентифицирам, но Сотир ме метна на самолета, не искаше да се замесвам в разследването.

— Бил е прав. Можеха да те задържат седмици наред.

— Поне щяхме да разберем.

— А може би не, тялото е много пострадало. Радвам се, че не ти се е наложило да го видиш. След ден-два ще се знае със сигурност — ще разберат по зъбите и отпечатъците. Но мисля, че не е той.

Андреас затвори очи и потъна в собствените си мисли. Матю отпи още една голяма глътка. Той е забелязал нещо, което аз пропуснах. Какво е видял Фотис? Какво мислеше Андреас, че е разбрал? Че Матю можеше да бъде принуден или вдъхновен от вярата? Вярно ли беше? Биха ли могли да се наричат тези полуоформени колебания, тези странни прояви на благоговение вяра? Трябваше ли да се срамува от това? Чувстваше се неудобно при мисълта как бе завел баща си при иконата. Какво беше очаквал, че Света Богородица ще изскочи от дървото и ще го удари по челото с думите „Ти си спасен!“? Или че баща му би могъл да изпита част от мистерията и радостта, които синът му изпитваше пред иконата. Че двамата ще се слеят в някакво безмълвно общуване? Ама че нелепо.

— Не знам какво да правя сега — каза Матю.

Старецът го погледна в очите за пръв път от много време.

— До този момент не съм те разубеждавал в търсенето. Помогнах ти, с каквото можах. Така ли е?

— Да. Бях малко притеснен от Сотир, но той ми спаси живота, затова съм му благодарен.

— Тогава трябва да ти кажа, че е време да се откажеш. Двама души са мъртви. Трети е в болница, четвърти е изчезнал. Тази игра стана твърде опасна, а наградата не си заслужава. Какво би направил с иконата?

— Щях да я дам на гръцката църква, както възнамеряваше Ана Кеслер.

— Това не е достатъчна причина да умреш или да рискуваш живота на другите. Госпожицата си взе парите и щом иконата не е у нея, е в безопасност. Ако не се отметне, показанията й ще те оправдаят пред полицията. Няма смисъл да продължаваш. А и следата е студена.

— Ами руснаците?

Андреас въздъхна.

— Те са опасни хора. Трудно е да се намери информация за тях. Но ако изобщо са взели иконата, са се отървали отдавна от нея.

— Какво искаш да кажеш? Къде е изчезнала, ако не са я взели те?

— Искам да кажа, че подценихме Фотис. — Андреас го погледна твърдо. — Виждам, че не съм те впечатлил. Това значи ли, че няма да се откажеш да я търсиш?

Матю се почувства притиснат, а после внезапно го обхвана силен, абсурден гняв. Повече от всичко искаше да приключи с всичко това. То го плашеше и отвращаваше. Но защо не можеше да го каже? Ще се откажа. Просто го кажи.

— Значи рискът си заслужаваше, докато смяташе, че можеш да откриеш своя нацист — вместо това каза той, — но сега, щом Мюлер го няма, вече не си струва. Това ли искаш да кажеш?

— Специално за теб рискът никога не си е струвал.

— Питаш ме какво ще правя. Ами ти? Ще се откажеш ли?

— Искам да знам какво е станало с Фотис. Ако успея да го намеря, трябва да го убедя да говори с мен за случилото се някога. Сега разбирам, че това е трябвало да направя на първо място. — Андреас прочисти гърлото си. — Когато те моля да се откажеш, нямам предвид само физическото търсене. Забрави за нея със сърцето и душата си.

Покрай тях премина стюардеса и се упъти към бара. Беше висока, руса, а професионалната й усмивка бе заместена от силна умора около очите и устата. Тя напомни на Матю за Ана.

— Полицията ще ни изпревари по отношение на руснаците — продължи Андреас. — Натам са насочили усилията си. Аз ще проуча нещата и ще ти кажа какво съм разбрал. Това ще ти помогне ли? Или за теб ще бъде по-добре, ако забравя за случая? Трябва да мислиш за баща си. За жената. Те повече заслужават вниманието ти.

В гласа на дядо му се бе промъкнала нотка на отчаяние. Матю стисна юмруци, знаейки, че Андреас го наблюдава. Защо просто не го кажеше?

— Тази икона е като отрова — прошепна дядо му с глас, предрезгавял от емоции, толкова нетипичен за него, че гневът на Матю се стопи. — Като отрова в кръвта. Това се е случвало непрекъснато, ти не си първият. Трябва да се излекуваш.

— Отивам до тоалетната.

Матю бързо се изправи и се отдалечи. Инстинктивно тръгна към задната част на бара, тъй като нямаше представа къде е тоалетната. Може би изобщо не беше натам. Остави я, откажи се. Вълшебните думи. Защо не можеше да се принуди да ги изрече?