Нийл Олсън
Иконата (20)

Трета част
Епир, 1944 година

Сухата и набита пръст на пътеката беше станала като камък и капитан Елиас не можеше да различи следи от стъпки или други белези някой да е минавал оттук наскоро. Отмина малкото изгорено селце Николаос, от което бяха останали десетина овъглени каменни стени. Върху най-голямата някой партизанин комунист беше написал с големи бели букви: Какво направи днес за битката, патриоте? Пътеката сякаш свършваше при все още запазения параклис „Света Богородица“, но капитанът я откри от другата му страна. Мястото наистина беше изолиране както му беше казал Георгиос. Високо и скалисто, неподходящо за кози или растения. Само за Бога. Религиозните люде винаги търсеха подобни места.

Параклисът „Свети Григорий“ се виждаше само на стотина метра по-нагоре, макар че отначало Елиас го взе за скала. Сливаше се със сивите камъни, които го заобикаляха. Стените и куполът му бяха се срутили преди години. Само тъмният правоъгълник на входа издаваше, че това е постройка. Почти неразличима пътека водеше до него. Наоколо нямаше дървета, само един-два по-големи камъка, недостатъчни за прикритие. Отляво и отдясно склонът беше почти отвесен, това беше единственият път. Единственото преимущество на капитана беше, че вратата гледаше право към току-що изгрялото слънце и малката долчинка, в която стоеше, още бе в сянка.

Гневът и умората го направиха непредпазлив и той се заизкачва по възвишението. Изостави пътеката, използваше камъните, свиваше ту вляво, ту вдясно, вървеше без определен ритъм, за да не бъде лесна мишена. На половината път нагоре чу остър звук и малко камъче подскочи на три метра вляво. Елиас бързо се скри зад последния голям камък между него и параклиса. Куршумът бе ударил прекалено далеч от него — или Коста го предупреждаваше, или ръката му не беше здрава. Може би беше ранен? Елиас извади собствения си пистолет, претърколи се надясно с риск да се плъзне надолу по стръмния склон, после се закатери към параклиса под по-остър ъгъл. Стигна до североизточния край на постройката, без да привлече повече огън. А сега какво? Можеше да нахлуе вътре, стреляйки, но това щеше да го лиши от отговорите, които търсеше. Можеше да опита да се спазари, но Коста нямаше да повярва, че ще пощади живота му. Изстрелът беше единствената му информация. И тя говореше за някакво колебание.

— Коста, остави пистолета, качвам се.

За негова изненада отвътре се чуха два гласа, които спореха тихо, но настоятелно. Това може би щеше да се окаже единствената му възможност. Три бързи крачки и беше до вратата. Първо видя фигурата във вътрешността — свит монах в расо, а после друга до вратата, клекнала в сенките, с извърната глава. Елиас я удари силно с дръжката на пистолета и тя се свлече в мига, когато монахът извика:

— Капитане, моля те, не го наранявай.

Елиас се огледа, докато очите му свикваха с тъмнината. Помещението беше малко, нямаше къде да се скриеш. Само двамата бяха тук. Онзи в краката му явно беше десетинагодишно момче, в чиято отпусната ръка имаше пистолет. По-младият брат на Коста, Йоанис. После разпозна гласа на монаха и го погледна в упор.

— Коста.

Той седеше на малка очукана масичка. Расото се оказа дълга и широка риза, под която се виждаха набързо направени превръзки, пропити с кръв. Розово петно тръгваше по врата му и продължаваше по лицето, превръщайки го в демонска маска. Дясното око беше затворено и сълзеше; по-голямата част от косата му липсваше. Само лявата страна беше запазила хубостта си, която очароваше и жени, и мъже само допреди няколко часа. На масата пред него стоеше празна бутилка от вино, а остатъкът от нея се виждаше в чашата, която Коста държеше с лявата си ръка. До дясната се виждаха малки парченца хартия или плат.

Иконата беше подпряна на стената зад него, двете дъски бяха леко раздалечени, но иначе не беше пострадала. Очите на Божията майка гледаха към капитана, преценяваха го едновременно осъдително и опрощаващо, както го описваше Михалис. Това бе утешавало свещеника, но капитанът изпита само гняв. „И всичко това заради теб — помисли си той, връщайки поглед на иконата. — Брат ми, старецът, този младеж и колко ли още други през всички тези години? Ти си просто езическа богиня, която има нужда от кървави жертвоприношения. Би трябвало да те изгорят.“ Вдигна пистолета, сякаш за да стреля между проклинащите й очи, но вместо това го насочи към предателя.

— Чакай — каза Коста спокойно. Лапна едно от малките парченца на масата и отпи глътка вино. Сякаш сам си даваше причастие. Когато преглътна, се облегна и кимна. Елиас устоя на импулса да дръпне спусъка. — Моля те, не убивай брат ми — добави Коста. — Той не знае какво става.

Елиас отново погледна към проснатото момче и внезапно разбра смисъла на бележката от Стаматис. Пожали момчето. Не ставаше дума за Коста — той знаеше, че животът му ще бъде пожертван — а за малкия. Дали го бе наранил много, чудеше се Елиас. Но какво значение имаше? Момчето бе стреляло по него. Цялото семейство беше ужасно.

— Защо е тук?

— Не можех да вървя и да нося иконата.

— Затова баща ти е изпратил и брат ти. Защо не и сестра ти? Или пък цялото семейство, стига да си заслужава.

Младежът мълчеше.

— Ти ме предаде — продължи Елиас спокойно, сякаш обсъждаха времето. — Никой не ти вярваше, освен мен.

— Ти ме прати да ти свърша мръсната работа и аз го сторих.

В гласа му се долавяше ново предизвикателство. А може би винаги е било скрито у него, а сега пламъците, обгорили тялото му, го бяха освободили?

— Разбира се. Да крадеш и да убиваш, е в кръвта ти. Дадох ти задача, а ти ме предаде.

— Може би просто съм бил верен на семейството си.

— Свиня като баща ти не може да изисква вярност. Копеле, защо причини това на Михалис?

— Хвана ни с иконата.

— Баща ти е бил още в църквата.

— Имаше проблем с фалшивата стена.

— Ти си му казал къде да я намери.

— Да.

— Защото чу какво обясних на Мюлер.

— Да, но не беше лесно. Отне му време да направи малка дупка. Сторило му се, че германците идват, затова запалил пожара отпред. Цялата църква вече горяла, преди да стигне до Богородица.

— Как се е измъкнал?

— Смяташе да мине през задната врата, но ти и другите вече бяхте отзад. Той чу свещеника, който щеше да ни налети.

— Защо не е минал през криптата?

Обгорялото лице сякаш измерваше капитана, докато претегляше думите си.

— Опита се, но там дебнеше някой.

— Германци?

— Не.

— А кой?

— Не можете ли да отгатнете? — Коста се размърда на стола и направи болезнена гримаса. Ефектът на виното явно отминаваше. Наблизо нямаше нито морфин, нито нещо, което да намали болката от подобни изгаряния. А след това цял живот щеше да ходи обезобразен.

„Ако го убия, ще му направя услуга“, помисли си Елиас.

— Защо трябваше да го убиваш?

— Не исках. Почти бях успял да го разубедя, когато татко излезе от криптата с иконата. Михалис веднага разбра какво е станало. Сби се с татко. Понечих да ги разтърва, но той започна да вика. Сигурно сте го чули.

— Стреляхме и не чухме нищо. Но това няма значение. Михалис е разбрал какво правите, затова е трябвало да го убиете.

— Първият удар беше само за да замълчи.

— Това е лоша рана, обикновено смъртоносна.

— Нямах време да мисля. Той се бореше дори тогава. Около нас всичко беше в пламъци. Трябваше да го ударя още веднъж. Той падна по стъпалата към криптата, проклинайки ни. — Погледът на Коста беше изпълнен с благоговение към спомена. — Помислих си, че може да оживее.

— Но не можа.

Коста кимна с такова тъжно изражение, сякаш неговият собствен брат беше умрял. „Какви странни животни сме ние“, помисли си Елиас.

— Ти как се измъкна?

— В онзи момент огънят отпред почти беше угаснал. Минахме през пожара.

Капитанът си представи стената от пламъци, разделяща смъртта от оцеляването, но на определена цена.

— Взех покривката на олтара и се увих с нея — продължи Коста. — Вървях пръв, баща ми ме следваше. Една греда ме удари и аз паднах. — Гласът му секна. — Баща ми…

— Те изостави.

— Не, опита се да ми помогне.

— Изоставил те е. — Разказът породи видение в ума на Елиас — ясно и категорично. — Нещо по-лошо, минал е по тялото ти, за да е в безопасност.

— Не. — Но младежът трепереше от болка и гняв.

— Той е куче, което би убило и собственото си дете за злато.

— Извади ме от пламъците.

— След това. След като е спасил иконата от огъня.

— Вие видяхте ли го?

— Не. Кой ти превърза раните?

— Леля. Само че не я бива много. Мехлемът не свърши работа. Лицето ми гори.

— Не е имала време. Баща ти те е отпратил, за да може да се спазари. Но не предвиди едно нещо.

— Как е баща ми?

— Изгореното се лекува дълго време, Коста. Може и никога да не се оправи напълно. Виждал ли си се?

— Не се и опитах. Сигурно изглеждам ужасно. Йоанис дори не ме поглеждаше.

При споменаването на името му момчето изстена, опита се да седне и повърна. Едва тогава Елиас взе тежкия пистолет, който лежеше до него. Започваше да се отпуска; скоро щеше да направи някоя сериозна грешка.

— Ето, приятелю, брат ти е жив. Но се чудя за колко ли?

— Това е във вашите ръце, капитане. Знам, че вие и господарят ви обичате да си играете на Господ.

— Какво има между Драгумис и баща ти?

Коста само се усмихна, крива усмивка, без сърце.

— Хайде! — насмешливо подкани Елиас. — Баща ти поне го разбирам. Но ти нямаш причини да прикриваш Драгумис. Имаш всички основания да ми кажеш истината.

— Предполагам, че сте прав, но ще е приятно да ви гледам как ще се борите на тъмно. Двамата прекарвате повече време в пазене на тайни един от друг, отколкото в бой. Вие сте слаби хора.

— Искаш ли да видиш как момчето умира преди теб?

Обгореният младеж се олюля на стола си, беше ясно, че агонизира от болка.

— Познавам ви, няма да го убиете.

Елиас погледна към детето и срещна неразбиращия му поглед. Нямаше да убие Йоанис, макар да не беше сигурен в това, докато Коста не го каза.

— Как е баща ми?

— Какво те интересува?

— Все пак ми е баща.

Може би това беше начинът. Коста би трябвало да е разбрал досега, че баща му е мъртъв, но всеки човек си има слабости. Елиас се огледа къде да седне, но не видя нищо подходящо.

— Змията го пипна. Ще умре, ако не се намеся аз. Което няма да направя, ако не ми кажеш какво точно стана там.

— Вие знаете какво стана. Какво значение имат подробностите?

— Каква роля изигра Драгумис?

— И как ще помогне това на баща ми? Ще повярвате на всичко, което ви кажа, само защото знам, че ще умра. Мога да ви настроя един срещу друг. Какво ли ще стане? Не ми пука.

— Хората ще ме послушат. Мога да защитя баща ти.

— Може, но те се боят от Змията. Не биха искали да го обидят. Мисля, че и вие не бихте го направили.

— Мислиш, че се боя от него?

— Не, моят капитан не познава страх. Вие сте роб на дълга. — Коста се разсмя, после трепна. — Божичко, боли. Защо не ме застреляте?

— Отговори на въпроса ми, по дяволите, или ще те заболи още повече!

— Добре, ще ви кажа истината. Слушайте ме. Всичко беше моя идея. Змията не знаеше нищо. Баща ми ми помогна, защото го заплаших, че ще ви разкажа за всичките му подмолни истории. Не, чакайте, ето нещо по-добро. Той открадна иконата, за да не ви позволи да я дадете на германците. Баща ми беше патриот, дори герой. Какво мислите за това? Разкажете на господаря си тази история.

Момчето само го дразнеше. Беше го тласнал в неподходяща посока. Сега щеше да се наложи да използва други методи и сърцето му се сви при тази мисъл.

— Коста, ще те накарам да ми кажеш.

— Казах ви всичко. Аз го направих — откраднах иконата и убих онзи лицемер брат ви.

— Какво каза?

— Всички свещеници са лицемери. Религията е лъжа. Вие сте ми го казвали. — Фалшивата усмивка бе залепнала здраво върху обгорялото лице. — Не знаех, че харесвате брат си.

— Копеле!

— Сериозно. Мислех, че ще се зарадвате, задето съм го убил.

— Млъкни, копеле — едва изрече капитанът и цялото му тяло се стегна.

— Защо? Вече никой не може да ми заповядва. Нямам от какво да се боя или какво да крия. — Той си пое дълбоко дъх. — Прокълнат съм и ще се срещна с онова копеле брат ви в ада, където вече гори.

Движението беше неволно, но бързо. Рев и пламък изпълниха малкото помещение. Главата на Коста се отметна назад и ярка течност опръска древната стена зад него като абстрактна добавка към почти изчезналото изображение на светец. Звъненето дълго отекваше в ушите на Елиас. Дни наред, седмици наред. Ръката, държаща горещия пистолет, се отпусна. Веднага разбра, че е бил провокиран, вероятно дори го е знаел, още преди да стреля. Двамата бяха изиграли този ритуал на провокация и реакция, за да избегнат онова, което щеше да стане иначе. Но Елиас се чувстваше излъган. Беше научил малко. Коста умря, защищавайки баща си, който също беше мъртъв, а Фотис пазеше тайните си.

Капитанът вдигна иконата — стори му се твърде малка и лека за репутацията си. Дневната светлина, нахлуваща през вратата докосваше повърхността й и варакът блестеше. От сенките очите вече не гледаха обвиняващо, а изглеждаха по-скоро тъжни и уплашени. Като на майка, която знае, че синът й е обречен. Двете дъски се бяха разместили, като че ли някой беше пипал нещо от едната й страна.

Наистина ли щеше да я даде на Мюлер? Брат му бе загинал, опитвайки се да я защити. Не трябваше ли да уважи това смело, макар и безсмислено действие? И какво да направи, за да я задържи? Фотис или Мюлер щяха да я преследват където и да отидеше. И четиридесет селяни щяха да бъдат разстреляни. Тогава Михалис наистина щеше да е загинал безсмислено. Не, най-малкото можеше да я размени срещу живота на тези четиридесет души. А и оръжието, не биваше да го забравя — истинската цел зад цялата тази лудост.

Тих драскащ звук привлече вниманието му: малкият Йоанис с ожулена глава и разширени очи не гледаше към убития си брат, а към Елиас. Не се знаеше какво е видял и чул, но момчето се превръщаше в проблем. Свидетел срещу капитана. Свидетел срещу капитана, когото всеки можеше да използва. Единственият останал мъж от семейството, който щеше да продължи кръвната вражда. Логиката диктуваше очевидното решение. Фотис не би се поколебал, но той не беше Фотис.

Избута детето навън, където то започна да трепери като лист. Елиас отново влезе вътре и уви иконата в старото яке от овча кожа, в което я бяха донесли дотук. Коста гледаше сляпо към небето. Капитанът затвори очите на мъртвеца.

— Ще се върна за брат ти — каза той на момчето, когато отново излезе с пакет под мишница. — Няма да го оставя тук.

Момчето мълчеше, загледано в пространството, макар вече да не трепереше толкова.

— Тръгвай — нареди капитанът и те поеха заедно надолу по склона. Когато стигнаха пътеката, Елиас погледна на юг. Скоро щеше да тръгне надолу, но сега не можеше да се отклонява.

Момчето трябваше да остане някъде и той реши, че знае къде. Все пак за миг остана загледан на юг, мислейки за Катарини. Неговото село. По един или друг начин щеше да се разчуе какво са направили с Фотис и това вече нямаше да бъде неговото село. Тогава щеше да се наложи да замине и вероятно никога да не се върне. Нямаше значение. След като прогонеха германците, щеше да живее в Атина, стига комунистите да не дойдеха на власт. Не очакваше другите да разберат необходимостта да постъпи така. Светът беше пълен с дребнави хора, но все пак това го натъжаваше. Прадедите му бяха живели тук. Костите на баща му лежаха в това село, а сега тук щяха да погребат и брат му. Но не и него, никога.

Капитан Елиас прогони тези мисли от ума си, прегърна момчето през раменете и го насочи на юг.