Нийл Олсън
Иконата (19)

17.

Матю беше лежал буден почти цяла нощ, а и няколкото часа сън, които успя да открадне, преди да се зазори, бяха неспокойни. В съзнанието му още се носеха откъслеци от сънищата му: затъмнен град, онзи Ню Йорк от сънищата му, изпълнен с тесни, слабо осветени улички, които завиваха неочаквано, а зад всеки ъгъл дебнеше опасна среща. Познаваше това място, беше обикалял кейовете, парковете и алеите му през стотици нощи, винаги преследван, винаги търсейки спасителния маршрут, най-краткия път към дома. Но тази нощ той бе преследвачът, който тичаше след Божията майка по тъмните улички, завиваше зад сенчестите ъгли без колебание или страх, боейки се само да не я изгуби. Логично беше някой да носи иконата, но той виждаше само нея — лице, което подхожда повече на Мона Лиза, отколкото на гръцка светица, усмихващо се на отчаянието му, докато изчезва през някоя врата, изкачва се по стълбища и потъва в мрака. Накрая само черните очи пронизваха пълната тъмнина около него, сякаш тя бе достатъчно близо, за да я докосне, и същевременно недостижима, вечно изплъзваща се.

Половин ден по-късно Матю още беше неспокоен. Обикаляше из голямата църква „Свети Димитър“ като призрак, изолиран от хората наоколо, защото скърбеше за Майката, докато те оплакваха Сина и очакваха с нетърпение възкресението му. Огромни канделабри осветяваха помещението. Задната стена и куполът, покрити с изображения на светци и ангели, за които обилно бе използван варак, заслепяваха погледа в контраст със студения сиво-бял камък и мрамора на вътрешните колонади. Матю посети и параклиса „Свети Евтимий“, където светците имаха червеникави ореоли и подобни на привидения, забулени фигури. Времето не се бе оказало благосклонно към фреските, но избледнелите им тонове им придаваха загадъчно излъчване, което подхождаше на настроението му. Той се въртя из параклиса, докато студът измести сънливостта му, принуди кръвта му да се движи по-бързо, а ума му да се осъзнае. Имаше почти час до срещата с Фотис, но възнамеряваше да се огледа предварително. Кой знае какви изненади му беше подготвил старецът за тази вечер.

Службата — последната от безкрайната поредица през Страстната седмица — беше започнала в главния кораб на църквата, затова Матю мина по страничните пътеки към гробницата на светеца, която само се наричаше така. Предполагаше се, че тялото е било откраднато от кръстоносците. Преди двадесет години нещо беше върнато от Италия и сега почиваше в сребърна мощехранителница в нефа. Така наречената гробница беше просто празен мраморен ковчег с икона отгоре. Матю не знаеше защо винаги идва тук, освен че помещението беше спокойно и подтикваше към съзерцание. Фактът, че то бе по-старо от първия християнски храм, построен тук — част от римските бани — и че останките на светеца са почивали в него в продължение на 900 години, придаваше на помещението тежест, която липсваше в останалата част на църквата, реконструирана през 20-те години след голям пожар. Матю не мислеше, че Свети Димитър би харесал новата си квартира, със сигурност би предпочел да се върне на това спокойно място.

Той приклекна до мраморния ковчег, защото не му се искаше да коленичи на студения под в позата на молещ се. Никога не бе могъл да се моли съзнателно и всеотдайно. Затвори очи и си представи базиликата от детските си спомени, припомни си колко голяма му изглеждаше, и как дядо му, огромен като божество, му показваше всичко. Разказът за всеки светец беше придружен със скептична усмивка. Андреас не беше религиозен, но искаше Матю да разбере културата на своите прадеди и възхищението му от нея; обясняваше му как е постигнат този изключителен ефект — трудоемката работа да наместиш хиляди парченца, за да създадеш мозайката, да получиш определен цвят за фреските, дори неестествената перспектива, необходима, за да изглеждат изображенията на купола естествени. За едно дете това беше захласващо. Щяха да минат години, преди Матю да разбере и половината от казаното, но семето беше посято в детството му и той никога не бе успял да преодолее изключителното въздействие, което му оказваше това изкуство.

И все пак не беше същото. Споменът му за тези изображения преди двадесет години беше далеч по-емоционален, отколкото сегашното им въздействие. Нещо в него се беше променило. Защо и кога? Може би причината беше болестта на баща му. Толкова неща се бяха променили оттогава — интересът му към работата, връзката му с Робин, доверието му към стареца, който го бе научил на толкова много неща. Но това бяха неубедителни извинения, защото междувременно бе завладян от две нови страсти — Ана и проклетата икона. Клекнал в студеното помещение, Матю имаше чувството, че тези нови чувства са изместили старите, че са се превърнали в най-важното за него и че душевните му мъки са рожба на откъсването му и от двете. Не знаеше къде е иконата, а не можеше да се върне при Ана, без да я намери. Но шансовете да я открие бяха много малко. Отвори очи, за да се увери, че е сам, и започна тихичко да произнася гръцки думи, може би нещо като молитва към светеца, към Сина, към Майката — който и да беше дежурен по изслушване в момента. Нека намерят иконата. Нека да я върнат там, където й е мястото — което и да е то. Нека изтерзаните души, включително неговата, намерят покой. Гръцкият за него беше като латинския за други, придаваше на думите мистерия и сила и създаваше усещане за ритуал, който откъсва индивида от действителността. Когато използваше тези думи, човек навлизаше във вечните свещени води и се потапяше изцяло в тях.

След няколко минути стана, изкачи изтърканите мраморни стъпала, мина през тежките червени завеси към нартиката и излезе в хладния здрач. Фасадата на църквата бе в сянка, но залезът обагряше квадратната камбанария в оранжево, подчертавайки червените плочки на покрива, и големият кръст сияеше с божествена светлина. Чуваше се пеенето на свещеника и псалтовете вътре. Засега богомолците бяха малко, несъмнено изтощени от емоционалните усилия през последните две нощи. В четвъртък пластмасовата фигура на Христос, прикована на кръста. В петък — свалена, обвита със саван и носена три пъти около църквата под водопад от карамфили и риданията на стариците. Тази вечер щяха да прииждат по двама-трима до полунощ, когато огромна тълпа щеше да се събере на големия площад пред църквата. Дойдете, приемете светлината — после щяха да запалят свещите си. Христос воскресе, щеше да каже свещеникът, а тълпата щеше да отвърне: Воистина воскресе. Беше вълнуващо. Масовата истерия около великденската служба не беше предпочитаното време за молитва от Матю, но когато присъстваше на нея, лесно се поддаваше на всеобщото настроение, сливаше се със сляпата, страстна общност на вярващите. За няколко часа разумът беше прогонен, за няколко часа царуваха вяра и братство между хората.

Разбира се, след това богомолците бързаха да се приберат или се отправяха към някой ресторант, където да пируват. Но това беше нормалното човешко желание, когато след скръбта настъпва радост — храната и напитките като физически символи на прераждането. В Ню Йорк той рядко присъстваше на целия ритуал, но тази вечер му се искаше да не го беше пропускал; искаше му се да го очаква маса, отрупана с храна, свещи и приятели — искаше му се така, както би го искал само човек, който е бил дълго време отчужден от човешкия род. Той пъхна ръце в джобовете на якето си и започна да обикаля входовете на църквата, готов да прокълне целия си род, коварството и арогантността му, практичността му и студения аналитичен светоглед. Да прокълне и себе си, защото е продукт на тези влияния, а не самостоятелен човек — спонтанен, жив и енергичен, какъвто му се искаше да бъде. Но проклятието замря на езика му. Бяха нужни дела, а не думи. Не биваше да забравя защо е тук.

Фигурата в дълго палто и с бърза, уверена крачка не се вписваше в събралата се тълпа, забеляза Матю, дълго преди мъжът да стигне до него. Посивяваща коса, квадратно волево лице и усмивка, с която обикновено поздравяваш стар приятел.

— Матю. Вие сте Матю, нали?

— А вие кой сте?

— Праща ме кръстникът ви. — Мъжът подаде ръка. — Можете да ме наричате Ристо.

— За какво ви изпрати?

Матю не пое подадената ръка и Ристо бавно я отдръпна, а усмивката му помръкна.

— За да ви заведа в къщата му. Не се чувства достатъчно добре, за да дойде на службата, но би искал да бъдете заедно тази вечер.

— Защо не ми се обади?

— До последния момент се надяваше, че ще дойде, но се оказа прекалено тежко за него. Едва ли сте изненадан, ако сте го виждали наскоро.

— Какъв му се падате?

— Просто приятел.

— Разбирам. Защо не се обадим на Фотис, за да го обсъдим?

— Може би не е достатъчно добре, за да го направи.

— Толкова е зле, че не може да говори по телефона?

— Разбира се, можем да опитаме. — Ристо се обърна и погледна смаяно към площада. Матю проследи погледа му. В същия миг силната ръка на мъжа обгърна раменете му и той почувства нещо твърдо да се опира в ребрата му. — Моля ви, не създавайте проблеми. Колата е натам.

— Какво става, по дяволите! — извика Матю на английски.

— Вървете. Нищо няма да ви се случи, но трябва да дойдете.

Всъщност те вече вървяха. Ристо проби път към широкото стълбище и надолу към улицата. Матю се подчини, за да не се спъне по стъпалата, и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Нещата отново се развиваха прекалено бързо. Трябваше да мисли задълбочено и да действа бързо, и по никакъв начин да не позволи да го вкарат в колата. Докато Ристо оглеждаше улицата в двете посоки, Матю се осмели да погледне надолу и установи, че предметът, притиснат в ребрата му, е дебела свещ.

Стигнаха до тротоара и тръгнаха към платното, където чакаше малка синя кола с шофьор. Матю се престори, че се спъва, и докато Ристо го вдигаше, заби лакът в диафрагмата му. Костта удари кост и кой разбра, че не е уцелил, но мъжът изохка и отпусна хватката си.

Матю се освободи и се завъртя, замахвайки с всички сили — юмрукът му улучи Ристо в слепоочието. Опита се да побегне, но почувства как някой го хваща за яката и получи силен удар в бъбреците. Започна да се свлича, но Ристо отново го прегърна през раменете и го натика на задната седалка.

С лице върху седалката, Матю не можа да разбере откъде идват крясъците, които чу, нито защо Ристо внезапно се свлече върху него, изкарвайки въздуха от дробовете му. Друг глас издаде няколко резки заповеди и колата тръгна. Когато тялото се отмести, Матю седна, зачервен и дезориентиран. Кръвта бучеше в ушите му. Ристо седеше плътно до него, подпрял глава на облегалката на предната седалка. Сотир Пластирис седеше от другата му страна, опрял малък пистолет в дясното му слепоочие. Отпред един по-млад мъж беше насочил друг към главата на шофьора, докато колата се стрелкаше през оскъдното движение на булеварда.

— Матю, добре ли си? — попита Сотир с онази странна смесица от загриженост и гняв, типична за гърците.

— Да. — Думата едва излезе от стиснатото му гърло и той не посмя да каже нищо повече.

— Тук — каза Сотир към предната седалка и другарят му нареди на шофьора да завие вляво. Колата зави по тясна павирана уличка и намали скорост.

Намираха се в лабиринт от малки улички и след няколко завоя спряха. След изключването на двигателя тишината бе още по-напрегната. След преживяния страх Матю почувства, че сетивата му са неимоверно, почти непоносимо изострени. Усещаше миризмата на всеки мъж, долавяше всяко движение в колата, чуваше накъсаното дишане. Шофьорът беше млад и много уплашен, по яката му се стичаше пот. Пътникът до него също беше млад, с къдрава черна коса и красиво лице, което напомняше на Сотир. Вероятно един от племенниците му, който бе наблюдавал Матю без негово знание — сигурно през целия ден. Отново ръката на Андреас, но този път Матю не се чувстваше обиден.

Сотир претърси Ристо и след известно време извади малък пистолет и го прибра в собствения си джоб.

— Кой? — попита той тихо. Когато изминаха няколко секунди без отговор, той рязко удари Ристо по главата с пистолета си и Матю инстинктивно отмести поглед при вида на струйката кръв. — Кой? — повтори Пластирис.

— Ливанос — отвърна Ристо.

— Таки Ливанос ли? — попита Матю, внезапно възвърнал гласа си.

— Да.

— Племенникът на Фотис — обясни той на Сотир, който кимна.

— И какво искаше от момчето?

— Само да го заведа в къщата — беше отговорът.

— И затова ти трябваше пистолет?

— Винаги го нося.

— А трябваше ли да го удряш и насилствено да го заведеш там?

— Казаха ми, че няма да ми повярва, но трябваше да го заведа там.

— Защо?

— Откъде да знам, по дяволите?

Сотир отново го удари и Матю преглътна възражението си.

— Къде е Ливанос?

— Замина. Мисля, че някъде из планините заедно със стареца.

— Тогава защо трябваше да водиш Матю в къщата?

— Щяхме да го задържим там ден-два. Не знам защо, не ми обясниха. — Ристо се стегна в очакване на следващия удар.

— И това ли е всичко? — попита Матю. — А после щяхте да ме пуснете?

— Да — отвърна Ристо и Матю му повярва.

Фотис просто се нуждаеше от достатъчно време, за да изчезне. Очевидно Сотир също му повярва, защото не го удари отново.

— Ние пазим момчето. Стойте настрани от него. Кажи това на Ливанос.

— Нямам намерение да говоря пак с това копеле — въздъхна Ристо.

Матю, Сотир и племенникът му слязоха бавно и предпазливо от колата, но двамата мъже вътре очевидно нямаха намерение да им създават проблеми. Племенникът отвори със замах огромен нож и методично надупчи една от гумите им, просто за всеки случай. После тримата тръгнаха по тесните улички към колата на Пластирис. Краката на Матю не му се подчиняваха. Две кокалчета на дясната му ръка бяха ожулени, а кръстът ужасно го болеше. Вкусът на страха щеше да остане в устата му дни наред, но той беше благодарен, че се е отървал толкова евтино, и се чувстваше глупак, задето досега не е осъзнал колко неподготвен е за тази игра. Племенникът му се усмихна със снизходително съчувствие.

— Беше хитро да се престориш, че падаш. Но другия път го удари в топките, не в гърдите.

— Ще го запомня.

— Сега ще се обадим на дядо ти — каза Сотир. — Сигурно се тревожи.

— Благодаря, че се грижиш за мен.

Пластирис махна с ръка.

— Забавихме се, но е добре, че бяхме там. Знаеш ли къде е кръстникът ти?

— Не. Поне за момента. Но предполагам къде отива.

 

 

По стръмния път към Верия Фотис беше уверен, че ги следят. Таки му се присмя. Това не е Америка, чичо, тук има само един път. Което, малко или много, беше истина; само един хубав път — тесен и с много завои — достигаше до сърцето на Македония. Но нещо в бялото пежо го притесняваше — зацапаният номер, идеалната дистанция, която спазваше, дори когато накара Таки да намали. Гърците не караха толкова внимателно.

Той накара племенника си да спре черния меркури пред любимия му параклис, като преди това се увери, че още две коли са паркирани от другата страна на завоя, след който пътят се снижаваше към местност с жълтеникави хълмове, осеяни с тъмна растителност. Горещи и голи като Ливан, не като зелените хълмове на Епир. От малкото възвишение, жълтеникавобял в светлината на умиращото слънце, параклисът бдеше над цялата околност, сякаш издялан в стръмните скали отзад. Пежото също спря. Шофьорът си купи сувлаки и бира, но не взе нищо за по-възрастния мъж с него. После започна бавно да яде, разхождайки се между ръба на скалата и колата, без нито веднъж да погледне към Фотис, но явно в очакване.

Змията също не го поглеждаше направо, а косо, както бяха го научили отдавна. Цели десет минути се взираше в малкия параклис, който беше затворен, застанал на сянка в малкото преддверие, докато Таки крачеше като пантера напред-назад и си гледаше часовника. По тъмно пътят можеше да е опасен, но Фотис се тревожеше за други опасности. Най-накрая младият шофьор се качи в бялата кола и тя бързо изчезна от поглед. Може и да е съвпадение, помисли си Фотис, но все пак накара Таки да изчака още десет минути.

Седнал на задната седалка и подпрял се здраво с крака, за да не залита на безкрайните завои, старецът преглеждаше документите си. Три паспорта — гръцки, турски и американски. От много години не беше пътувал под чуждо име и вероятно и сега не се налагаше. Още преди часове можеше да е извън страната с някой полет от Атина или Солун, вместо да му призлява по тези ужасни завои. Но шансът нетърпеливите нюйоркски или местни следователи да го засекат беше твърде голям. Фалшивите документи за самоличност можеха да го измъкнат, но снимката му беше в досиетата на всички служби за сигурност от двете страни на океана и ако го хванеха с подправен паспорт, проблемите му щяха да нараснат неимоверно. А гърците само си търсеха повод да го осъдят. Фотис въздъхна, после поклати глава при мисълта за огромната мрежа, активирана, за да залови един уморен стар крадец. Гърците бяха твърде немарливи, а американците прекалено заети с по-сериозни заплахи. Но предпазливостта го бе спасявала неведнъж и той не виждаше смисъл да я изостави след толкова много време.

Слънцето се бе снижило и Фотис съжаляваше за закъснението, което щеше да принуди Таки да кара по виещия се път към долината Козани по здрач. Фотис щеше да наеме малък самолет от летището край Козани до Черна гора или направо до Бриндизи, както преценеше приятелят на Таки капитан Херакъл. После щеше да вземе някой полет от Рим на по-неизвестна самолетна компания като турски бизнесмен. Това щеше да свърши работа. Проблемът беше да стигне до Рим. Трябваше да се довери на смелия капитан Херакъл, който едва ли е бил повече от сержант. Херакъл, какво име само. Нещастниците, вече на 40–50 години, с техните тайни кодове, братства и героични псевдоними, как копнееха за отминалите дни. Дните, когато деянията им имаха патриотично оправдание — борбата с турските поробители или немската окупация, дори с комунистите — бяха отминали. Вместо това имаха черен пазар, контрабандисти на стоки и хора, подкупни чиновници, складове с оръжия — и за какво? Най-близкото положение до война, до което бяха стигнали, бе Кипър, когато глупаците военни не бяха предприели нищо. Фотис се чудеше как изобщо беше попаднал сред тях, още повече че по тази причина беше загубил родината си. В това отношение Андреас се бе оказал по-мъдър от него.

Рязкото подаване на газ, опасно при подобни завои, го изтръгна от унеса. Забеляза, че Таки нервно стиска волана, а очите му непрестанно се отправят към огледалото за обратно виждане.

— Какво има? — попита Фотис, раздвижвайки се нервно.

— Мотоциклетист. Настига ни бързо.

Сега старецът дочу шума на мотора — пронизителен и дразнещ рев — и го видя точно преди да мине в полето, което бе невидимо от колата. Точно в този миг излязоха на права отсечка и внезапно пред прозореца на Фотис се озоваха двама души с шлемове, яхнали мощен мотоциклет, и задният сочеше нещо.

Вратите на колата бяха бронебойни, благодарение на Таки, но бронирани стъкла се намираха трудно, а тъмните само привличаха вниманието, така че пътниците бяха напълно открити за преследвачите си. Инстинктът му подсказваше да се отдръпне към другия прозорец, но дори така щяха да го видят. Вместо това Фотис се свлече надолу и се притисна към отсрещната врата, хвърляйки шапката си нагоре.

Двата задни прозореца се пръснаха почти едновременно, пронизани от куршума, и колата рязко зави, когато Таки се сви зад волана. Дъжд от стъкла се изсипа върху шапката и палтото на Фотис. Пистолетът явно бе голям калибър, може би 45-ти. Мотор. Бяха ли това хора на „17 ноември“, извършващи политически атентат? Стилът беше същият, но се намираха твърде далеч от Атина.

Мотоциклетът профуча напред, за да не бъде притиснат на завоя, и Фотис вече не виждаше хората, но си представи как задният се обръща на седалката, за да се прицели отново. Чу как Таки ровичка в жабката, ругаейки под нос. През счупените стъкла духаше свирепо. Фотис беше спокоен. Ако оживееше, щеше да почувства страха, но сега не се вълнуваше.

— Таки — опита се да извика, макар че превит по този начин, не даваше достъп на въздух до дробовете си. — Отбий и ги изчакай да се върнат.

Племенникът му щеше да се прицели по-добре от място, а и бронираната врата го прикриваше. Ако, разбира се, проклетият глупак успееше да отвори жабката.

Но вятърът отнесе думите му и Таки даде газ. Опитваше се да ги притисне, което не вършеше работа. Фотис се надигна да седне отново, но чу приглушения шум на изстрели отпред. Един, два, три. Предното стъкло се напука, а главата на Таки се отметна назад и кръвта му опръска тавана.

Фотис се вкопчи в облегалката, когато колата рязко намали, и използва момента, за да се мушне между предните седалки. Не виждаше пътя, но завъртя волана надясно, по-далеч от пропастта, в която още се виждаха ръждясалите останки от превозни средства на невнимателни шофьори. Това бе по-малката от двете злини. Малко възвишение забави още движението на колата, преди да излезе от пътя, да пропадне в канавката и да се забие в склона. Пръст и камъни обсипаха покрива и предния капак. Моторът угасна.

Фотис гледаше окървавения таван. Тялото му беше под таблото, а краката — върху седалката до шофьора. Не помнеше как се бе озовал там. Лявата страна на лицето го болеше и ухото му бучеше, сякаш някой му бе ударил силен шамар. Не усещаше лявата си ръка. Дясната май беше наред. Краката му мърдаха, но усещаше болка в крака или — не дай си боже — в бедрото. Макар че това едва ли имаше значение, тъй като вероятно щяха да го застрелят на място. Виждаше застиналото тяло на Таки, отпуснато върху волана, усещаше мирис на кръв и страх.

Странно беше, че известно време нищо не се случи. Мина цяла минута, преди да чуе шум от кола, и го изпълни надежда, че някой минаващ автомобил е изпреварил убийците. Обикновено на тях не им плащаха достатъчно, за да убиват странични хора. После си спомни за пежото. Чу гласове, които се приближаваха — силни и нервни. Усети тревогата на идващите във върховете на пръстите си. Въпреки късния час всеки момент можеше да мине друга кола. Колко неприятно, че не беше паднал с колата от скалата, за да им спести труда. Обикаляха наоколо, сякаш автомобилът щеше да ги ухапе. Не можеха да отворят вратата до Фотис, защото беше затисната до възвишението, а през замъглените стъкла не виждаха какво става вътре. Фотис импулсивно отвори жабката. От нея падна деветмилиметров пистолет и го удари по главата. Той изруга, но го хвана здраво и почувства адреналина на възвърналата се надежда. Само преди няколко секунди бе готов да се откаже от всичко. Какво лошо? Защо трябваше да се бори с всички сили, за да продължи нещастния си живот на болник? Но в момента не ставаше въпрос за това. Тъй като не можеше да си служи с лявата ръка, не знаеше дали първият патрон е в дулото. Щеше да се наложи да рискува.

Някой задърпа вратата на шофьора и успя да я отвори. Фотис не виждаше ясно, но усети, че човекът проверява жив ли е Таки и оглежда падналото тяло до него.

— Мъртъв ли е? — попита друг глас от няколко метра.

— Почти — отвърна по-млад глас от вътрешността на колата. Беше напрегнат, несъмнено младежът не бе виждал досега рана. — Какво, по дяволите, ще им кажем сега?

— Ами другият?

— Не мога да видя, на пода е. Навсякъде има кръв. Света Богородице, какъв ужас.

— Извади шофьора. — Другият глас прозвуча от по-близо.

— Здраво е заседнал.

— Дръпни се, аз ще го направя. Опитай да отвориш задната врата.

Сега по-възрастният се бореше с едрото тяло на Таки, а младият — със задната врата. Фотис се размърда и усети, че лявата му ръка донякъде си е възвърнала чувствителността. С мъка отново се отпусна върху седалката до шофьора, точно когато издърпаха Таки на пътя и по-младият мъж успя да отвори задната врата. Змията изстена мъчително, което не беше съвсем престорено.

— Жив е — извика по-младият и се наведе между седалките.

Ела по-близо. Точно така. Фотис бързо извади пистолета и удари с всички сили младежа под брадичката, запращайки го върху задната седалка. После насочи вниманието си към отворената врата на шофьора.

По-възрастният мъж, мустакат побойник с празен поглед и тъмен костюм, хвърли тялото на Таки и бръкна в джоба си.

— Недей! — нареди Фотис, насочил към него пистолета.

Щеше да застреля и двамата без предупреждение, ако не беше фактът, че не се бяха опитали да го убият веднага. Може би бяха правителствени агенти. Или хора на Андреас. Здравенякът извади от кобура под мишницата си пистолет 45-ти калибър, но твърде бавно. Фотис стреля два пъти, после още веднъж, докато мъжът падаше. Звукът не беше толкова оглушителен, колкото беше очаквал. Добро оръжие — лек спусък и малък откат. От години не беше използвал пистолет, мислеше, че е минал този етап в живота си. Мустакатият тежко се претърколи в канавката и замря. Мирис на барут изпълни колата.

Фотис отново насочи вниманието си към младежа. Той седеше на задната седалка, държеше се за окървавената брадичка, а със свободната си ръка се предпазваше. Сега бързо заговори.

— Почакайте, това е грешка. Опитахме се да им се обадим.

— Кой ви изпрати?

— Аз работя за него. — Той посочи към мъртвеца в канавката.

Фотис пъхна дясната си ръка между седалките и опря дулото до коляното му. Младежът трепна и отмести крака си.

— Не мърдай — меко каза старецът. — Първо ще прострелям едното ти коляно, после — другото, а накрая ще те убия. Дори няма да ти задавам повече въпроси, затова най-добре отговори на този. Кой ви изпрати?

— Не знам. — Шофьорът трепереше от шок или от страх, но Фотис не се интересуваше от това. Само дето не се чувстваше доволен от положението, както някога. — Чух няколко неща. Някакъв руснак от Ню Йорк. Не му знам името. Дори вашето не знам.

— Значи не знаеш нищо, а, момченце?

— Така е.

Можеше и да е вярно. Пък и тази информация беше достатъчна. Естествено, Фотис знаеше, че Каров ще го преследва, но не бе очаквал да е толкова скоро, нито че ще го направи на гръцка земя.

— Защо казваш, че е грешка?

— Руснакът или който и да е отложи убийството преди половин час, но не можахме да се свържем с другите навреме.

— Онези с мотоциклета. Кои са те?

— Трябваше да се уверят, че някой ги е видял. Коли от насрещното платно. И после да изчезнат.

— За да прилича на някое от убийствата на „17 ноември“?

— Не знам, но звучи логично. Сигурно е така.

Някога щеше да посвети всичките си усилия, за да намери убийците и да ги накаже. Сега трябваше да изчака, може би завинаги. Дори не знаеше дали е успял да се спаси. Колко зле беше ранен? Колко опасно беше момчето? Можеше ли да кара сам пежото, или имаше нужда от малкия негодник?

— Къде ти е оръжието?

— Нямам. Аз съм само шофьор. Единственото, което се искаше от мен, беше да ви следвам. — Младежът се тресеше от страх, зъбите му тракаха — беше сигурен, че ще умре.

Фотис беше виждал по-възрастни мъже да получават сърдечен удар в подобна ситуация. Прекрасна, чиста смърт, особено полезна при политически екзекуции. Но сърцето на момчето бе прекалено здраво. А и твърде много страх щеше да го накара отчаяно да търси изход.

— Би трябвало да те убия. Няма да се поколебая, ако ми създаваш проблеми, но сега имам нужда от помощта ти. Искам да предадеш едно съобщение на човека, който ви е възложил поръчката. Разбираш ли ме?

— Да.

— Добре. Остани там.

Беше невъзможно да не се изложи на опасността от бърз удар, докато пропълзи през седалката на шофьора и излезе в хладния здрач, но младежът дори не помръдна. Старецът бавно се изправи. Болка прониза левия му крак, но той го удържа. Лявата му ръка беше безжизнена в по-голямата си част. Над лявото му око имаше цицина, но виждаше почти идеално. Може би имаше счупено ребро. Това бе направо чудо. Може би щеше да успее да избегне болницата. Отпусна се на полъха на планинския ветрец и се опита да не повърне.

Слънцето се бе скрило зад хълмовете, но небето беше още светло на запад и постепенно потъмняваше до индигово на изток. Капитан Херакъл нямаше да го чака вечно. Трябваше да побързат. Фотис накара шофьора да се опита да подкара меркурия и на четвъртия опит моторът запали, кашляйки и пращейки нещастно. Без буфери, със спукани гуми, колата с мъка се придвижи на заден ход през пътя, докато не застана на отсрещния ръб на скалата. После Фотис накара младежа да качи телата вътре: Таки зад волана, мустакатия — отзад. Беше тежка работа и шофьорът изцапа ръцете и якето си с кръв. Изми ръцете си с вода от шише и хвърли якето в пропастта.

Фотис взе портфейла на мустакатия и сложи шапката си на главата на мъртвеца. Тъй като не искаше да се раздели с някой от паспортите си, се задоволи да напъха пакет турски цигари в джоба на окървавеното му сако. Сивите мустаци допринасяха за ефекта. Разбира се, мъжът беше поне тридесет години по-млад от него, но кой знаеше какъв ще бъде ефектът от падането, може би щеше да заблуди някого, дори за малко. Фотис трябваше да се възползва и от най-дребното предимство, което можеше да спечели. Дори и най-обикновено объркване.

Щом падна мрак, той се поколеба за миг. Когато шофьорът беше проверил Таки, бе казал, че не е умрял. Ами ако още беше жив? Единственото дете на сестра му. Фотис никога не го беше харесвал, но той му беше верен и сега старецът изпита дълбока и непозната мъка. Нещо като самота. Познаваше това чувство; също като страха то щеше да намалее с времето, но сега нямаше сили за нито една от тези емоции. Чакаше го достатъчно работа. Дори Таки да не беше мъртъв, вероятно щеше само да вегетира, ненужен никому. Но вероятно бе загинал. Дано да беше така. Фотис направи знак на шофьора.

Младежът хвана отворената врата за опора, запали мотора, натисна педала за газта с десния си крак и рязко се завъртя на левия. Меркурият се наклони, претърколи се и се залюля на прашния ръб, преди да падне. После изчезна в облак прах. Далеч долу се чу удар, последван от трясък. Фотис пристъпи до ръба и погледна в мрака. Едва успя да различи ожулената и изцапана с масло долна част на колата, която приличаше на обърнато по гръб насекомо. Нямаше дим и резервоарът не се запали. Едва сега забеляза светлините, които се доближаваха от запад.

Направи знак на шофьора да влезе в пежото и седна на задната седалка.

— Спри на малкия паркинг отпред. Не пали фаровете.

Колата, идваща от запад, се появи след няколко секунди, забави малко на мястото, откъдето беше паднал меркурият, но после продължи. Фотис чакаше и чакането го убиваше. Внезапно всичко го заболя и той затаи дъх. Умората замъгли ума му, не можеше да мисли за нищо. Имаше чувството, че нищо не се е случило, че рошавата глава пред него е на племенника му, че просто е сънувал. Ужасен сън. Ръцете му трепереха, бузите му бяха влажни.

— А сега какво? — попита тихо младежът.

Старецът въздъхна тежко.

— Ти си шофьорът. Карай.