Нийл Олсън
Иконата (16)

14.

Дълго време след като се събуди, Фотис си мислеше, че умира, и мисълта не му се стори напълно отблъскваща. Горещата пот студенееше по отмалелите му крайници въпреки дебелите одеяла и му беше трудно да диша. Вода в белите дробове. Ако седнеше, щеше да се почувства по-добре, но не можеше да контролира мускулите си. Умът му беше замаян, не успяваше да довърши и една мисъл, и той си представи как изпада все по-дълбоко в това състояние, докато вече няма съзнание и болка, докато бъде освободен от затвора на предалото го тяло. После си спомни съня.

В него липсваха подробностите и ужасът на по-ранните версии, но въздействие му все още си оставаше силно. Безформените голи хълмове, които се простираха до хоризонта под оловното небе. Безкрайният път, който обикаляше около тях, и самият той, който уж върви, но не може да помръдне. Силуети отляво и отдясно, които някога са били хора — всички те се движеха в една и съща посока. Знаеше, че някой го чака. Някой или нещо, което искаше да го нарани, го очакваше с протегнати черни ръце като криле на лешояд и фактът, че никога нямаше да стигне до това чудовище, но вечно щеше да пристъпва към него, не намаляваше ужаса на очакването. Тогава се беше събудил, но от предишните си сънища помнеше, че хълмовете се превръщаха в долини, долините в тундра — невъзможно равна и безкрайна. После минаваше покрай тъмния хълм и празните кръстове отдясно, под каменната арка, от която започваше финалната отсечка, и навлизаше в тунела. Усещаше с всяка фибра на съществото си, че е близо до края на пътя, но същевременно знаеше, че край няма, че ще върви вечно. Това беше чистилището, в което доброволно беше влязъл.

Страхът го заля като студена вода и той отново отвори очи. Таванът му се струваше твърде високо, нямаше периферно зрение. Помъчи се да извика, но чу само слабо гъргорене. Събра цялата си сила и опита отново, но издаде само дълъг стон, като човек, който плаче на сън. После замлъкна, останал без въздух и без светлина, в очакване на дългото спускане към мрака.

Внезапно почувства силни ръце на раменете си, които го изправиха, видя стените, и дългата ивица бяла светлина между дръпнатите пердета се появи в полезрението му. Дробовете му се сгърчиха. Чу хриптене, после въздухът с болка навлезе в гърдите му. След миг остра кашлица разтърси тялото му, а в устата си усети горчив метален вкус.

Най-накрая се опря на онзи, който го държеше, и започна да плюе слузести храчки в носната кърпа, която държаха пред лицето му. Отврати се от себе си и от живота. Рязко се освободи, олюлявайки се несигурно, докато го подпираха с възглавници, после позволи да го бутнат назад, за да се облегне. Беше изтощен. Би могъл да заспи отново, но мисълта го ужасяваше. Все пак отново дишаше.

— Да ти донеса ли нещо?

Фотис погледна мъжа. Не беше Николай. Той се бореше за живота си в една болница в Ню Йорк. Това беше Таки, племенникът му, който би направил всичко за него. Фотис беше в Гърция, в голямата къща, която беше построил близо до Солун. Ню Йорк беше на пет хиляди мили оттук, кражбата се беше объркала и той нямаше достоверна информация. Отчаян план. Беше поел огромен риск, но сънят му беше припомнил всички причини за това. Божият промисъл беше във всичко.

— Чаша вода.

Отпи бавно. В началото водата му се стори като живак, тежка и неутоляваща жаждата, но постепенно гърлото му се успокои. Племенникът му стоеше загрижен до леглото. На лицето на бившия войник и провалил се търговец на алармени системи за дома не се четеше любов, но Таки беше верен и имаше нужда от работа. А и връзките му на черния пазар бяха полезни.

— Искаш ли закуска? — Само от мисълта за храна му призля, но трябваше поне да опита. — Кафе и малко хляб.

— Кръщелникът ти е тук.

— Матю? — За миг старецът занемя. — Матю е тук? — Но защо би трябвало да е изненадан? Не го беше очаквал толкова скоро, но знаеше, че шансът момчето да дойде е голям. — Откога е тук?

— От час. Опитах се да го отпратя, но той не си тръгна. Не исках да го изгоня.

Напротив, искало ти се е, помисли си Фотис. Таки беше пръв братовчед на майката на Матю, но двамата едва се познаваха. Племенникът му нямаше нищо против момчето, но не би искал то да се окаже в привилегировано положение. Цяла седмица беше разгонвал посетители — приятели, делови партньори, застрахователи — и очевидно се наслаждаваше на тази роля.

— Не, правилно си постъпил. Ще се видя с него.

— След като хапнеш.

— Не — каза Фотис, вече оформил плана си. — Прати ми храната по него.

Таки изглеждаше шокиран. Фотис никога не приемаше хора, без да бъде измит, облечен и нахранен, но Матю беше друг случай. Гневът му трябваше да бъде умилостивен, а за това се изискваше подходящ декор. Тези разсъждения автоматично се появиха в ума на стареца — плод на шестдесет години измама. Бързата смяна на смъртния ужас отпреди няколко минути с обичайните му номера беше балсам за ума му; и все пак дълбоко в душата му го потисна. Вече не знаеше какво е да не планираш предварително всяка среща. Нямаше искрени отношения с нито един човек. Инстинктът му се бе превърнал в нещо отделно, в обучено животно, понякога смъртоносно и рядко поддаващо се на контрола му. Фактът, че интригите, които замисляше този път, щяха да спасят душата му, му носеше известно успокоение. Ако Божията майка успееше да го излекува, всичко трябваше да бъде простено.

Какво ли знаеше момчето? Нюйоркската полиция се беше съсредоточила върху Антон и връзките му с други руснаци, но следствието щеше да се разшири. Фотис беше положил много труд, за да придаде убедителност на ролята на отец Томас, беше му подсигурил одобрението на гръцката църква и му плащаше на части за услугите. А сега глупакът беше изчезнал с половин милион от църковните средства, което хвърляше подозрение върху всичките му действия. Разбира се, Фотис знаеше, че мъжът е крадец, но не и че църквата го разследва и точно в този момент той ще реши да се скрие. Може би така беше по-добре, възможно бе да проговори при разпитите.

Безработният актьор, който се беше подвизавал под името Питър Милър в Манхатън, не знаеше нищо, дори името на човека, който го беше наел. Фотис имаше малко информация за Мюлер. Той бе престанал да му бъде интересен, след като беше станало ясно, че е продал иконата на Кеслер. Но когато научи, че Андреас пътува за Ню Йорк, му се беше наложило да измисли нещо, за да отвлече вниманието му от гамбита, който играеше с Матю и църквата. Нещо достатъчно примамливо, за да отклони мисълта на проницателното му протеже. Само Мюлер можеше да свърши тази работа, но следите му трябваше да бъдат оскъдни и трудни за откриване, иначе Андреас щеше да надуши измамата. Сега вече той навярно бе разкрил хода му, но беше ли споделил случилото се с внука си?

— Калимера — поздрави Матю без топлота, оглеждайки се къде да остави подноса със закуската.

Фотис кимна към голямата табуретка пред него. Таки го бе облякъл в стария му син халат и му беше помогнал да седне на стола до леглото, преди отново да слезе долу.

— Бог да те благослови, момчето ми — отвърна той на английски. — Не знам дали ще мога да ям, но Таки ме накара да опитам. — Фотис отпи от горчивото кафе, преди да продължи. — Изминал си дълъг път само за да ме видиш. Да не би да помисли, че ще умра, без да се посъветвам с теб?

— Съжалявам, че не си добре.

По-скоро беше изненадан. Но никой не беше по-изненадан от самия Фотис, когато мнимата болест се превърна в истинска. Бог отново се беше намесил, давайки му урок след осемдесет и девет години. Очакваше болките в костите, но умората и конгестията бяха нещо ново. Беше започнал да ги усеща веднага щом Матю и Алекос си бяха тръгнали, може би преди седмица. Не беше очаквал, че Алекос ще познае иконата. Това беше първият шок. Може би Андреас беше нарушил клетвата си и беше му доверил нещо, макар и преди години. Кой би могъл да каже колко знае Алекос или какво би могъл да съобщи на Матю? Страхът от това плюс новините, че Дел Карос разговаря с руснаците, бяха достатъчни, за да изтегли плана си с няколко дни напред. И фигурата. Дори сега не можеше да мисли за нея без ужас, тя сякаш беше излязла от съня му — странно, призрачно присъствие на вратата, точно когато ръката на Алекос беше докоснала иконата. За миг беше помислил, че е момчето, Коста. После фигурата беше изчезнала. Навярно това беше първият признак на треската, на настоящата му болест, която можеше да го отнесе, ако не внимаваше, ако не поддържаше силите си. На неговата възраст изборът между живот и смърт беше лесен. Предай се на мрака или се бори с него.

— Не съм толкова зле. Мисля, че малко съм настинал. — Момчето би трябвало да очаква да го намери болен, но не беше така, а това означаваше, че е наясно с нещата. — Може би съм хванал нещо по време на полета. Или пък е от емоциите по време на Страстната седмица.

— Изглеждаш ужасно, не бива да ставаш.

— Казаха ми, че кръщелникът ми иска да ме види незабавно. — Фотис се усмихна, но думите му бяха резки.

— Можех да седя до леглото ти.

— Не посрещам гости или роднини легнал. Както и да е, вече си тук и си разтревожен.

— Иконата е изчезнала. Николай е в болница с куршум в гърба. Полицията мисли, че крия нещо. Никой не успя да се свърже с теб. Не смяташ ли, че положението е тревожно?

— Разбира се. Как е твоето момиче?

— Тя не е мое момиче.

— Съжалявам да го чуя.

— Кръстник, искам да знам какво, по дяволите, става.

— Всички бихме искали да разберем. Мислиш, че аз знам нещо повече?

— Не ми изглеждаш особено разстроен от случилото се.

— Заради болестта е. Имам сили само за онова, което трябва да правя, това е мъдростта на старците. Съжалявам за загубата на иконата и всяка сутрин и вечер се моля за Никос. Не мога да направя нищо друго, докато не се възстановя достатъчно, за да мога да се върна.

— Антон е изчезнал.

— Полицията ми съобщи.

— Ти си разговарял с тях?

— По телефона. Както виждаш, опитвам се да помогна.

— Изчезването му изглежда подозрително.

— Съгласен съм.

— Мислиш ли, че е бил замесен в кражбата?

— Боя се, че трябва да го приемем. — Фотис въздъхна, показвайки колко усилия му струва това. — Разбира се, може да е изчезнал по други причини. Някои руснаци имат проблем с престоя си в Америка.

— Антон е нелегален емигрант?

— Не съм сигурен, но може и да е така. Но в такъв случай бих очаквал да ми се обади, а той не го направи.

— Винаги съм мислел, че ти е изключително верен — каза натъртено Матю, без да сваля погледа си от лицето на стареца. — И не особено изобретателен.

— Той притежава повече достойнства, отколкото личи на пръв поглед. Умее да ги прикрива. Но ако е замесен, съмнявам се, че идеята е била негова.

— Съгласен съм. Чия е била тогава?

Фотис сви рамене и посегна към голямото парче хляб.

— Това ли е всичко? — настоя Матю. — Просто свиваш рамене? Нямаш ли някакви предположения?

— Какво да ти кажа?

— И очакваш да повярвам, че изобщо нямаш представа…

— Изплюй камъчето, пале. — Старецът пусна хляба и зае поза на царствен гняв. — Няма да позволя да ме разпитват по този начин в собствения ми дом. Да не мислиш, че не разбирам кога ме разпитват? Водил съм стотици разпити. Смяташ, че аз съм в дъното на всичко.

Матю трепна леко, много по-леко, отколкото Фотис беше очаквал.

— Не казвам, че е така — каза меко той, — а че може да е така.

Браво. Това беше проблем, но Фотис не можеше да не се възхити на самообладанието на младежа. Беше пораснал. В крайна сметка можеше да се окаже полезен. Старецът смени темата.

— Андреас.

— Какво за него?

— Прости ми, просто съм уморен. Отначало не се досетих, че говориш от негово име.

— Знаеш ли, забавно е. — Матю вдигна хляба от табуретката и го върна на подноса. — Когато някой от вас се окаже натясно, винаги намесва другия. Сякаш го смята за своята по-лоша половина. Нито ти, нито той някога сте виновни. Винаги е другият.

— Може би сме забравили кой кой е.

— Със сигурност сте забравили кой от вас какво е направил. Изяж този хляб, не искам Таки да ми се ядоса.

Старецът се подчини, доволен, че има извинение да замълчи.

— Това са мои въпроси — продължи Матю. — Дядо ми разказа много истории, но не са повече от твоите. Може би двамата вярвате на собствените си версии, не знам. В момента аз не вярвам на нито един от вас.

Добре, помисли си Фотис. Приравняването беше добро начало. Хлябът беше мек и вкусен. Той го остави върху чинията и внимателно преглътна.

— Не знам къде е Антон или какво прави. — Това беше донякъде вярно. — След като той изчезна, а Николай е в болница, нямам достоверни източници на информация. Ще трябва сам да проуча нещата, когато се възстановя напълно.

— Май и предишните ти източници не са били много достоверни. Ти си предпазлив, как можа да наемеш човек, който лесно би могъл да те предаде?

— По-добре попитай как е възможно да го избегна? Хората, които винаги са ти верни, никога не мислят за себе си. Но те могат да бъдат използвани само до определена степен. — Фотис отпи още една глътка от поизстиналото кафе. — Хората, които изпълняват творчески нарежданията ти, които рискуват и вярват на собствената си преценка, са истински полезните. Но те винаги са амбициозни и един ден започват да работят за себе си. Това е естествено.

— Как тогава можеш да ги контролираш?

— Като намалиш възможностите им да те измамят. Като накараш други, не толкова изобретателни хора, да ги наблюдават. Евентуално, като престанеш да ги използваш. Не бях достатъчно предпазлив с Антон. Забавих се.

— Очаквал си проблеми?

— От всеки човек очаквам да ми създаде проблеми след време.

— И от кои хора е моят дядо?

— Андреас? От най-добрите. От онези, които най-рядко се срещат, едновременно предани и безмилостни, и по-умни от самия дявол. Разбира се, дори той в крайна сметка се оказа ненадежден.

— Защо ми каза, че са го наричали Змията?

Фотис отново долепи устни до чашата, но в нея беше останала само утайка. Нямаше смисъл да отрича, момчето знаеше твърде много. Оставаше само да разбере колко точно.

— Признавам, беше непочтено. Може би се опитвах да му отмъстя, че ми измисли този прякор.

— А може би не искаше да признаеш, че идеята да изтъргувате иконата с германците, е била твоя.

— Моя ли? Не, беше на Мюлер. Немски офицер. Накрая те всички се превърнаха в крадци, по-лоши и от италианците. Мюлер много се увличаше от религиозно изкуство и по някакъв начин беше разбрал за иконата. Нацистите много се интересуваха от мистичното, както сигурно знаеш.

— Продължавай — нетърпеливо го подкани Матю.

— Признавам, че имахме канал за връзка с германците, дори когато се биехме с тях. Мюлер се свърза с мен и ми предложи сделка. Бях отвратен, но имахме нужда от оръжие, затова споделих идеята с Андреас, най-доверения ми човек. Той ме убеди, че трябва да го направим. Сам измисли плана. Представяш ли си ме да запаля църква?

Матю не каза нищо, на лицето му се изписа несигурност. Фотис продължи да настъпва.

— Не, за подобно нещо е нужен атеист. Брат му загина в онзи пожар.

— Това не значи, че той го е убил.

— Позволил му е да влезе в горяща сграда, може би дори го е окуражил. Те бяха полубратя и не се обичаха много.

— Той скърби за него.

— Може би свещеникът е сътрудничил на германците, а дядо ти беше безжалостен. Не си играеше на полумерки.

— Нещо не се връзва, Фотис.

— Уморих се. Нека приключим разпита за днес и да оставим затворника да си почине.

— Всичките ти поправки сега не могат да направят историята, която ми разказа в Ню Йорк по-достоверна — настоя момчето и в гласа му се прокрадна неподправен гняв. — Беше отвратителна история, десет пъти по-грозна от лъжа.

— Не беше лъжа, а преувеличение. Манипулация, признавам, но почиваща на истината. Трябва да разбереш. Как бих могъл да планирам да запаля църква и да продам една толкова красива и обичана икона на врага? Не съм такъв човек. Знам, че го разбираш. Иконата трябваше да се върне в Гърция. Ти имаше възможност да повлияеш на това решение, но ти трябваше стимул. Аз ти го дадох. За тази цел опростих историята. Вършил съм лоши неща, но не чак такива, в каквито ме обвиняваш.

Старецът се облегна, уморен от размяната на думи. Виждаше, че момчето не е убедено, но може би бе успял да посее у него отново някои съмнения.

— Предполагам — бавно каза Матю, — че планът, в който участваше отец Томас, също не е бил твоя идея.

— Томас е… сложен човек. Но действително е представлявал гръцката църква много пъти. Нямах причини да се съмнявам в него.

— Деветстотин хиляди не са му паднали от небето. Това са били твои пари.

— Църквата трябваше да ми ги върне.

— И ти му повярва?

— Това е разпространена практика. Бюрокрацията им действа бавно; изискват се доста усилия, за да задвижиш нещата. Томас явно беше надхвърлил пълномощията си, но църквата щеше да ми възстанови по-голямата част от сумата. Останалото щях да й даря. Беше рисковано, но аз бях доволен от уговорката.

Думите излизаха от устата му без усилие, частички истина, които трябваше да скрият лъжите. Всъщност, преди всичко да се обърка, Змията почти се бе убедил, че наистина е щял да даде иконата на църквата. Най-накрая, след като получеше от нея каквото може. Дори тогава беше обмислял мнимата кражба, но едва когато Николай — вярното момче — му разказа за колекционера Дел Карос, Фотис разбра, че трябва да действа. Дел Карос замисляше нещо с Николай и бившия шеф на Антон, Каров. Антон, а може би и Николай, все още бяха зависими от него, а ако Дел Карос имаше достатъчно пари, руснаците щяха да го предадат. Фотис използва алчността им срещу самите тях. Плати им да откраднат иконата от него, преди така и така да го направят за южноамериканеца, добавяйки един-два от своите номера. Беше рисковано, но всичко беше минало добре, като изключим раняването на горкия Николай, на когото Фотис не вярваше достатъчно, за да го посвети в плана. Антон и останалите хора, които Каров му беше осигурил, трябваше да излязат от къщата много преди Николай да се върне, след като закара Фотис на летището, но сигурно се бяха забавили, а и глупавото момче явно се беше опитало да ги спре.

— Звучи много убедително — най-накрая каза Матю, връщайки Фотис в настоящето, — само дето Томас и иконата изчезнаха.

— Томас е откраднал пари. Това няма нищо общо. — Странно как истината можеше да звучи толкова неубедително.

— Значи оставаш само ти.

— Забравяш за Антон.

— Отричаш ли, че от шестдесет години искаш да притежаваш тази икона? От деня, когато дядо ти я показал по време на войната, преди брат му да я скрие? Един час, няколко минути, само толкова ти е било нужно. Това е станало целта на живота ти. Трябвало е да я имаш.

— За мен ли говориш — прекъсна го Фотис, който веднага прозря чувствата му — или за себе си?

— Прав си — кимна Матю, без да се смути, — почувствах го. Затова го знам.

Какво искаше да каже? Нима момчето му беше съперник? Беше ли въздействието на иконата върху него по-силно, отколкото мислеше, и би ли могъл да го използва по някакъв начин? Но не, не биваше да разсъждава така, това беше Матю.

— Уморен съм. Нека поговорим утре.

— Какво стана през нощта, когато църквата изгоря? Къде беше ти? Защо не си бил с хората, които Андреас е изпратил да завземат оръжието?

— Значи най-накрая е проговорил.

— Знаеше ли, че Коста ще каже на Стаматис къде е скрита иконата, и кой ще се опита да я вземе? Него ли чакаше да излезе? Близо ли съм? — Прекалено близо. Момчето беше безмилостно, не сваляше очи от Фотис. — Или може би ти си изпратил Стаматис, а после той е решил да те изиграе. Така ли беше?

— Разстроен си, синко. Фантазираш си. Тази история ти дойде в повече. Време е да забравиш за нея.

— Да я забравя ли? — Във внезапен пристъп на гняв Матю блъсна подноса на земята и се наведе над кръстника си. — Да я забравя? И как, по дяволите, да го направя? Затънал съм до гуша в нея и ти си причината. Дължиш ми тези отговори, стари негоднико!

Фотис се уплаши; не от момчето, а от късчетата истина, които започваха да се наместват. За миг му се стори, че Андреас се е надвесил над него.

— Всички вие ме предадохте — прошепна той, — всички вие.

— Кой те е предал? Как?

— Единият щеше да я размени, другият — да я продаде. Оръжие, пари. Само аз я обичам заради нея самата, само с мен щеше да бъде в безопасност. Не разбираш ли, глупако? — Той дръпна Матю за ризата и лицето му се сгърчи, преди от очите му да рукнат сълзи. — Не разбираш ли? Само аз мога да я опазя. Няма ли да ми помогнеш?

Огромната фигура на Таки се появи на вратата, двамата се обърнаха натам и мигът отлетя. Фотис леко отблъсна Матю.

— Чух шум — каза Таки, едновременно ядосано и стеснително, гледайки парчетата от чинията и чашата на пода.

— Той точно си тръгваше — дрезгаво прошепна Фотис. — Изпрати го.

Матю огледа за миг едрия мъж, после се отпусна. Нямаше да има борба. Взря се продължително във Фотис — с объркване, съчувствие или нещо съвсем друго — и тръгна към вратата.

— Почакай, момчето ми — повика го Змията. Младежът спря, но не се обърна. — Моля те, ела с мен в събота вечер на службата в „Свети Димитър“.

Матю хвърли бърз поглед назад.

— Разбира се — съгласи се той. — Защо не?

— Там ще си продължим разговора.

Но младежът вече слизаше по стълбите.