Нийл Олсън
Иконата (1)

Пролог
Лятото на 1944 година Епир, Гърция

От високия хълм Аделфос, над приведените от вятъра кедри, които обграждаха пещерите, той виждаше планината Пинд, надвиснала като сив облак на изток, гледаше кафявите ридове, които стигаха до Кониза и албанската граница, дори му се струваше, че съзира отражението на слънцето върху водите на Йонийско море на запад. В подножието се простираха стръмни зелени долини и сгушени сред скалите селца, чиито високи черковни камбанарии привличаха погледа. Капитан Елиас често бе идвал на този хълм като дете, когато мечтаеше да живее зад планините на юг — в Атина или отвъд морето, в Америка, където беше заминал чичо му. Можеше да стане войник, лекар, пътуващ музикант или шпионин — това нямаше особено значение, но всяка мечта включваше бягство. Никога не си беше представял, че ще се върне сред тези хълмове, преследван в собствената си страна.

Беше след полунощ, когато отец Михалис пристигна в Пещерата на Константин. Макар посещенията му при партизаните напоследък да бяха редки, знаеше къде да ги намери. Елиас, който вече рядко спеше, покани с жест младия свещеник в осветения от фенера кръг във вътрешността. Капитанът беше предупредил Михалис преди седмици, че германците го наблюдават неотлъчно, и всички разбираха, че причината за посещението му трябва да е много важна.

— Благослови ни, отче.

Мръсни ръце леко подръпваха развяващото се черно расо, докато свещеникът преминаваше покрай партизаните, опрощавайки онова, което бяха причинили и щяха да продължат да причиняват на германците и на своите сънародници в следващите дни. Като деца са, помисли си Елиас, докато ги наблюдаваше. Груби и жестоки, докато не се появеше суровият свещеник, пред когото ставаха смирени и се разкайваха. Сега те не виждаха младия духовник, а самия Бог; за някои от тях това беше първото докосване до Всемогъщия от месеци, а мракът в пещерата само подсилваше тази илюзия. Прошепнатите благословии отекваха в каменния свод, но думите не стигаха до Елиас, за което беше благодарен. Самият той не беше изненадан да види свещеника.

— Добре дошъл, отче — поздрави капитанът, когато продълговатото красиво лице на Михалис се появи от сенките. — За проповед ли си дошъл или за питие?

— Не ставай глупав. Нося новини.

Елиас отново забеляза колко се беше състарило лицето на свещеника за трите години труден живот. Всъщност у Михалис винаги беше имало нещо старо, което нямаше нищо общо с действителната му възраст — някакъв древен дух, който понякога проблясваше в тъмните му очи. Елиас го беше виждал, когато и двамата бяха деца. Свещеникът все още притежаваше младежка пламенност и убеденост в мисията си. Макар да бе присъствал на многобройни зверства и да беше ги опрощавал, той никога не губеше надежда. А това изисква духовна сила, помисли си капитанът — сила, каквато самият той не притежаваше. И все пак свещеникът никога не беше извършвал насилие, никога не беше отнемал живота на друг човек със собствените си ръце. Навярно в това беше цялата разлика. Ако не си убивал, дори да си свещеник, как би могъл да разбереш?

— Кажи ми какви са новините — след дълго мълчание каза Елиас.

— Утре германците ще изгорят селото.

Някъде в сенките Спиро изруга, но другите мълчаха.

Не за пръв път капитанът се замисли какво да направи. Беше важно да си даде вид, че приема заплахата сериозно, но трябваше да бъде и благоразумен, за да накара Михалис да каже повече. И най-вече да го задържи тук.

— Кой ти каза?

— Какво значение има? Какво ще правим?

— Има голямо значение. Някои имена ще ме убедят, че е истина, а други — че не е.

— Четири камиона, пълни с войници, пристигнаха преди няколко часа. Сигурно сте ги видели.

— Видяхме ги.

— Четиридесет-петдесет души. Дошли са с някаква цел.

— Може би, за да търсят нас — предположи някой.

— Не — отвърна Елиас. — Твърде малко са за това. Вече никой не влиза сред тези хълмове с по-малко от батальон.

— След като взривихме склада за горива — добави Спиро.

— Гордеете ли се с това? — попита свещеникът. — На другия ден застреляха четиридесет и трима души на площад „Прасинохорион“ заради саботажа.

— Знам — каза капитанът.

— Четиридесет гърци за един германец. Мислите ли, че това е добро съотношение?

— Един германец и един склад с гориво. Важното беше горивото; не бих убил никого, ако можех да го избегна. Но ще стане и по-лошо. В Пелопонес нападат въоръжени конвои посред бял ден и избиват десетки германци.

В гласа на Елиас се долавяше горчивина. Ако имаше хора и ресурси колкото комунистите, нямаше да му се налага да играе мръсните игрички, измислени от шефовете му.

— Сигурен съм, че това много радва английските ти приятели — презрително изкриви устни свещеникът, — но много обикновени хора измират.

— Това е война, Михалис — и други ще загинат.

— И много от тях още утре, ако не им помогнете. Старците ще се опитат да спасят къщите си.

— Това би било глупаво — отсече Елиас, — но ти май не разбираш. Те ще изгорят селото и селяните, независимо дали се бием с тях, или се крием, но няма да го направят, преди да започнат да се изтеглят от региона. А това време още не е настъпило.

— Англичаните ли ти го казаха?

— Така действат те. Междувременно ние не сме провеждали акции наблизо. Нямат причина да горят селото, иначе отдавна щяха да са го направили.

Те впиха погледи един в друг на светлината на фенера — двама млади мъже, още ненавършили двадесет и пет, принудени да играят роли, подходящи за далеч по-опитни от тях хора. Михалис се беше върнал от семинарията преди три години, дни преди идването на германците, за да помага на болния отец Пантелис. Шест месеца по-късно погреба стария свещеник и пое задълженията му. Войната пречеше на местния епископ да назначи нов свещеник и Михалис, отраснал в село Катарини, стана негов духовен пастир на двадесет и една годишна възраст. Когато войната избухна, Елиас беше във военната академия. Беше мерач в артилерията, докато армията следваше италианците, но се върна в Атина, когато германците започнаха „Марита“ — светкавична операция, при която обградиха и разбиха гръцката армия за броени дни. Когато правителството си събра багажа и отплава за Крит, той препусна на север, за да помогне за организирането на съпротивата сред хълмовете. „Старците са слаби — беше му казала баба му, преди да напусне Атина, — а всички здрави мъже са мъртви.“

— Хората долу гладуват — настоя свещеникът.

— Знам и това.

— Разбира се, че го знаеш — твоите хора им взимат всичко. Селяните ви дават храната и синовете си, жертват живота си за вас. Какво сте готови да направите вие за тях?

— Да не пропиляваме саможертвата им.

— Значи нищо.

— Имам само двадесет души.

— Къде са останалите? Всяко момче от четирите села наоколо се присъедини към теб, макар и само за да не гладува. Би трябвало да имаш два пъти повече хора.

— На акция са.

— Без теб?

— Кой ти каза, че германците ще изгорят селото?

Свещеникът поклати глава с отвращение.

— Искаш само да разбереш името. Ако греши, ще го застреляш като провокатор. Ако е прав, ще го разстреляш като съучастник. И в двата случая няма да предприемеш нищо.

Фактът, че истината беше още по-ужасяваща, отколкото обвиненията на свещеника, не попречи на думите да го ужилят. Преди Елиас да оглави тази група от андарти^[1] — пъстра сбирщина от републикански и роялистки настроени селяни и бивши войници, — те бяха прекарали повече време в битка с местните партизани комунисти, отколкото всяка група поотделно с германците. Британските командоси трябваше да помирят враждуващите отряди и да насочат действията им в правилната посока. Въпреки дълбоко вроденото си подозрение към чужденците и срама, че се налага да получава команди от тях, Елиас трябваше да признае, че е научил много от англичаните. Как да поставя експлозиви. Как да убива тихо. Как да работи рамо до рамо с хора, които утре могат да станат негови врагове. Може би бе научил някои уроци прекалено добре. Беше видял колко по-силни и по-добре организирани бяха комунистите; как италианците се бяха предали, и разбираше, че е въпрос на време германците да се изтеглят. Вече не можеше да пренебрегва предупрежденията на шефовете си къде се крие дългосрочната заплаха за страната. Оттук и неприятното увъртане тази вечер.

— Капитане! — долетя гласът на Коста откъм входа на пещерата с тон, който призоваваше за внимание. Елиас, Михалис и още няколко души тръгнаха в мрака, грабвайки по пътя старите си пушки. — Лефтерис е видял нещо горе.

Входът на пещерата беше закрит от малка кедрова горичка, но от скалния корниз над него се виждаше цялата долина. Когато излязоха, Лефтерис сграбчи ръкава на капитана и посочи към ниския хълм на около километър от тях. Елиас видя тъмния силует на камбанарията на фона на лилавото небе, а после странното, многоцветно потрепване на светлини под нея. Пламъци, сякаш гледани през розово стъкло. Нещо не беше наред.

— Изглежда вече са започнали — каза Коста. — И то с вашата църква, отче.

— Млъкни, магаре такова — скастри го Спиро.

Елиас стисна рамото на Михалис, когато свещеникът понечи да затича надолу по склона.

— Няма смисъл. Докато стигнеш там, всичко ще бъде в пламъци.

— Иконата на Света Богородица — прошепна Михалис и неколцина от мъжете се прекръстиха в мрака. До този момент повечето не бяха осъзнали, че покровителката им е все още в църквата, скрита зад една фалшива стена.

Елиас си представи отражението на свещите върху варака, съзря тъжните черни очи, които пламтяха върху дървото, докато носеха иконата към него; видя църквата, изпълнена със силни, груби мъже, коленичили в благоговейно мълчание. Дори Змията бе хипнотизиран от красотата й. Любовта към тази икона можеше да разруши всичките му планове.

— Къде е тя? — попита Лефтерис. — Някой ще я извади ли?

— Не, никой не знае къде е.

— Какво ще правим?

— Ще я оставим — отсече капитанът, но всички вече говореха едновременно.

Пожарът не беше част от плана, но той щеше да скрие изчезването на иконата, ако Принца беше успял да я измъкне.

— Чуйте ме — намеси се Михалис. — Ако не можем да угасим пожара, нека поне да спасим иконата на Света Богородица. Пусни ме.

— Всички ще отидем — обади се Спиро.

— Не — нареди Елиас, но усети, че мъжете са разочаровани от съпротивата му.

Те рядко не се подчиняваха на заповедите му и никога не му противоречаха открито, но този път той се опълчваше срещу по-висша сила и рискуваше да изгуби. Пък и нещо се беше объркало и трябваше да провери какво може да бъде спасено. Хвана свещеника за раменете и го обърна към Лефтерис.

— Дръж го здраво. Коста, Спиро, елате с мен.

— Но как ще открием без него иконата?

— Аз знам къде е.

Възраженията на свещеника ги следваха за кратко време по стръмния склон, после настъпи тишина. Дърветата изскачаха и изчезваха в мрака; появи се ниска каменна стена, която прескочиха. От пещерата до църквата нямаше утъпкана пътека, но всеки от тях можеше да намери пътя с лекота и в безлунна нощ. Елиас чуваше зад себе си тежките стъпки на стария Спиро, но бе невъзможно да долови и звук откъм Коста, макар момчето да вървеше само на няколко метра встрани. Говореше се, че Елиас не искал да го обучава, но това не беше вярно. Малцина мъже можеха да се научат да се движат безшумно, да предават сложно закодирани съобщения, да убиват без колебание. За Елиас беше странно да преподава тези умения толкова скоро след като сам ги бе овладял, но Коста се бе оказал способен ученик. Прокудените винаги бяха най-добри в тези неща.

Стаматис Маврудас беше най-големият търговец в Катарини — черноборсаджия, подозиран в сътрудничество с германците — и макар да търпяха сина му Коста заради добродушния му характер, никой не му се доверяваше. За Елиас това нямаше значение: революционната дейност беше пълна с компромиси. А и момчето бързо се бе привързало към капитана, особено след като баща му се беше отказал от него. Каква глупост — да отиде при партизаните, когато от тази война можеха да бъдат спечелени толкова пари! Сега двамата бяха неразделни. Елиас се чудеше каква цена плаща за това младежът. Откъснат от семейството си, без истински приятели, Коста бе приел равнодушно смъртта на някои от другарите си и изглеждаше прекалено нетърпелив да убива, когато се наложеше. Но на него можеше да се разчита напълно, беше способен да изпълни и най-сложните задачи бързо и изобретателно. Елиас би искал да има десет пъти повече хора като него.

Скоро изкачиха хълма под църквата и запълзяха на ръце и колене, докато стигнаха северната стена на предния двор. Старата каменна постройка беше осветена отвътре — диви, подскачащи пламъци танцуваха зад опушените стъклописи на прозорците. Чуваше се пращене на горящо дърво, хладният въздух миришеше на дим. В другия край на двора се мотаеха десетина германски войници, очевидно пристигнали броени минути преди партизаните, без да подозират за присъствието им. Един офицер излизаше заднешком от входа на църквата, откъдето бълваше черен дим. Вероятно Мюлер от СС, помисли си Елиас, но в мъждивата трепкаща светлина бе трудно да го разпознае със сигурност. В ръцете му нямаше нищо — никакво съкровище, изнесено отвътре. Нима бе закъснял?

Капитанът изруга тихичко. Планът се проваляше. Още от самото начало му беше ясно, че е напълно отчаян; проклинаше Змията, че го бе убедил да участва.

— Спиро, иди и виж дали входът към криптата е чист.

Старият андарт тихо се отдалечи.

Сега немският офицер — определено беше Мюлер или Принца, както го наричаха — се насочи към южната страна на църквата и повечето войници го последваха. Коста и капитанът се спогледаха, но младежът бързо отмести поглед. Беше ли засрамен от командира си, от онова, което сам знаеше? Коста беше единственият, освен Змията и Мюлер, който беше в течение на плана на капитана, и бе предавал съобщения между тях, когато Елиас имаше друга работа. Щеше ли да се окаже тази тайна прекалено тежка за него?

От подножието на хълма зад тях се чу шум от чупене на клонки и двамата партизани подготвиха пушките си за стрелба.

— Чакайте — каза капитанът.

Между дърветата се появи Михалис и бързо заизкачва склона, следван от Лефтерис. Коста се спусна към тях и събори свещеника на земята.

— Съжалявам — прошепна Лефтерис, без да смее да погледне капитана в очите. — Каза, че ако не го пусна, ще ме анатемоса.

Елиас не загуби време да го мъмри, а погледна сурово свещеника.

— Да го заплашиш с анатема, ако не те послуша. Изненадваш ме, отче.

— Братко, пусни ме да вляза в църквата.

— Виждаш ли тези войници?

— Те няма да ме застрелят.

— Пожарът е отпред, не можеш да влезеш.

— Тогава нека опитаме през криптата.

Сякаш в отговор, Спиро се появи зад гърба на капитана.

— Не можем да минем през криптата. Има твърде много германци.

— Тогава ще опитаме отзад — настоя Михалис. — Там има дървета, никой няма да ни види.

Мъжете отново ставаха нетърпеливи и капитанът нямаше как да не предприеме нещо. Не можеше да се довери нито на свещеника, нито на някой друг.

— Вървете отляво и зад мен, разбрахте ли?

— Да.

Те се промъкнаха между дърветата на север и излязоха зад старата каменна постройка, където се намираше входът за помещенията на свещеника, скрит в сенките. Пожарът беше започнал отпред, но през високите тъмни прозорци виждаха как напредва и беше ясно, че по-голямата част от вътрешността вече беше в пламъци.

— Много е късно — каза скръбно Лефтерис.

— Не. — Свещеникът се опита силом да мине покрай капитана, който го сграбчи.

— Лефтерис е прав.

— Нека поне опитам. Иконата…

— Просто дърво и боя, Михалис. Остави я.

Свещеникът почти допря чело в неговото и прошепна:

— Грешиш. В нея има повече, отколкото мислиш.

— Какво?

— Дори да си прав, вярата дарява сила. Богородица е лекувала болните тук столетия наред и е всичко за тези хора.

Капитанът не успя да намери отговор веднага. Винаги беше смятал култа към иконата за бабини деветини. Баща му беше презирал това преклонение, както презираше по принцип религията — която младите хора от местните села скоро със сигурност щяха да започнат да отхвърлят или пренебрегват. Елиас не беше комунист, но бе пътувал по света и бе видял как науката побеждава суеверието, а преклонението пред Божията майка не ръководеше човешките действия. В Атина беше усетил вкуса на този свят, но може би беше останал в него твърде дълго. Или пък бе сгрешил, като се върна тук. Младите му бойци вярваха на свещениците по-малко и от него, но в мигове на страх се обръщаха не един към друг, както братята им комунисти, а към Бога и Всеопрощаващата Богородица. Как бе станало това? Ако свещениците и бабите нямаха влияние над тях, откъде бе дошла тази вяра? Къде я беше открил Михалис, чийто собствен баща беше пълен безбожник? И как би могъл Елиас да се изправи срещу подобна вяра, след като веднъж бе приел злото?

— Чуйте ме…

Не знаеше какво да каже. Думите му щяха да останат недовършени, но в този момент капитанът забеляза от другата страна на църквата няколко сенки, които се движеха между гробовете. Мюлер и войниците му търсеха задния вход. Вървяха по обиколния път, но след секунди щяха да налетят на партизаните. Загледан в тях, Елиас за миг отпусна хватката си. Беше достатъчно — свещеникът се измъкна от ръцете му, прескочи разрушената стена и хукна нагоре по склона към тъмния вход. Капитанът замръзна, неспособен да извика след него. Германците очевидно разпознаха черното расо и не стреляха, но един от тях се затича, за да пресрещне свещеника.

— Halt, halt!^[2]

Отляво на капитана гръмна пушка — старата манлихера на Спиро. Войникът се олюля и падна на земята. Миг по-късно от отсреща също прозвучаха изстрели и откъртиха парченца от каменната стена. Партизаните се приведоха, докато германците търсеха прикритие. Михалис се спъна в падналия войник, но успя да запази равновесие и изчезна във входа.

Успокоен от започналия бой, Елиас отново възвърна гласа си и нареди на хората си да се разпръснат по дължината на стената и да стрелят колкото могат по-бързо. Не беше важно да са точни. Кръстовете и тесните плочи не можеха да скрият германците; единственото им солидно прикритие беше зад ъгъла на църквата и тъй като оттам можеха да стрелят само един или двама едновременно, партизаните щяха да ги задържат за кратко, без да разкриват колко малко са. След минути, когато пристигнеха останалите германци, съотношението щеше да бъде петдесет на четирима, но може би дотогава свещеникът щеше да се върне.

Внезапно втора фигура прескочи стената и се насочи към вратата. Носеше черна риза и кърпа, тичаше бързо, ниско приведена. Коста. Какво, по дяволите, беше намислило момчето? То не обичаше свещениците, нито иконите, но станалото станало. Презареждането на пушката ставаше твърде бавно, затова капитанът я захвърли, извади пистолета и започна да стреля към сенките, без да се прицелва, хабейки ценни муниции. Спиро и Лефтерис също подновиха огъня и Коста успя да влезе в църквата.

Капитан Елиас се наведе да презареди горещия си пистолет и обмисли положението. Лоша работа, но вече нищо не можеше да се направи. Спиро не трябваше да стреля, но навярно бе помислил, че Михалис е в опасност. Мъртвият германец щеше да струва скъпо на селото, освен ако Елиас не успееше да се справи с Мюлер. Мюлер, с когото в момента си разменяха куршуми — неподходящ момент за преговори. По дяволите! Ако Змията не беше взел половината от хората му, за да откраднат оръжие, щеше да зареже целия мръсен план и да избие колкото може повече германци. Ако. Не, това беше глупава постъпка, предприета необмислено, и вината беше само негова.

Както и да е. На север от гората, почти зад тях вече чуваше скърцането на ремъци на пушки, а от моравата зад църквата — тропот на ботуши. След секунди щяха да бъдат обкръжени.

— Оттегляйте се.

Той се промъкна покрай стената до Лефтерис и Спиро и когато те не се подчиниха, насочи дулата на пушките им нагоре и със сила ги избута към дърветата.

— Оттегляйте се, по дяволите! Не в пещерата, а в стария манастир.

Дотам имаше осем километра и на стария Спиро щеше да му е трудно, но германците нямаше да ги преследват толкова надалеч в тъмното, а по никакъв начин не биваше да ги заведат до пещерата.

Мъжете бавно се подчиниха и изчезнаха между дърветата, оставяйки капитана сам. Той хукна назад покрай разрушената стена и я прескочи близо до предната част на църквата, надявайки се, че там няма да го видят. Внезапно откъм гробището прозвуча картечен откос, разпръсквайки парченца от стената на мястото, където допреди малко бяха стояли Елиас и хората му. Пълзейки по корем, той стигна до черковната стена и се изправи. Високият прозорец над него вече се беше пръснал от горещината. Сложил кърпичка пред лицето си, капитанът надникна вътре. Отпред пожарът беше почти угаснал, унищожил всичко, което можеше да гори, но отзад бушуваше с пълна сила. Олтарът и старият иконостас бяха обвити в дим. Пейките бяха обгорели, покрити с жар, гредите на покрива пращяха над главата му. Църквата беше стара, част от нея датираше от векове и дори капитанът безбожник усети чувство на загуба. Не можеше да види мястото, където бе скрита иконата, нямаше и следа от хора.

Отново залегна. В гората отдолу се чуваха гласове и шум от тичащи крака. Някакъв фенер лудо се разлюля. Всеки миг щяха да се изкачат по склона и да открият само германците в гробището. Ако имаше късмет, можеха да се изпозастрелят взаимно. Елиас легна по корем и запълзя към предната част на църквата.

Малцината войници, останали на двора, се бяха изтеглили, за да се присъединят към онези, които обкръжаваха църквата, и главният вход беше свободен, стига хората вътре да успееха да стигнат през пламъците до него. Тунелът към криптата все още изглеждаше най-удобен за влизане. На безопасно разстояние от врага капитанът отново навлезе в гората, където бързо скри пушката и патрондаша в една хралупа. После затъкна пистолета под широкия си елек. Всеки с добро зрение и малко светлина на разположение би разпознал, че е партизанин, но трябваше да се примири с това. Налагаше се да влезе в селото. Умът му вече пресмяташе възможните ужасни последици от тази нощ. Трябваше да претърси три места, да открие четирима души и да отговори на някои трудни въпроси. А после — да се разбере с Принца.

Сутринта всичко щеше да бъде по-ясно, макар че някои въпроси щяха да го преследват цял живот. Шест седмици по-късно, при изтеглянето си от района, германците щяха да изгорят Катарини до основи.