Нийл Олсън
Иконата (25)

22.

Болницата в Куинс не беше толкова внушителна като онази в Манхатън. По-стара и мрачна, не толкова добре организирана. Андреас се качи на осмия етаж с асансьор, който заплашително вибрираше под краката му. Уморената сестра до него сякаш не забелязваше това.

Отново се чувстваше объркан. Новините от Морисън отекваха в ума му и подлагаха волята му на изпитание. Лесно беше да си каже, че нищо не се е променило, че това посещение беше просто последно усилие, необходимо действие, за да успокои съвестта и задоволи любопитството си. Лесно беше да си го каже, но трудно да го повярва. Важното беше да не замесва повече Бени и Матю. Това поне бе решил.

Сиво-зеленият коридор беше просмукан с обичайния мирис на болница. Застоял въздух, урина, почистващи препарати; припомняше му стотици посещения при хора, които вече не бяха между живите. Андреас лесно намери стаята. Беше чул, че през първите дни имало полицейска охрана, но откакто пациентът беше достатъчно добре, за да бъде разпитван, я бяха махнали. Бяха пазили информацията, а не живота му. Когато влезе, Николай го погледна. Лицето му беше отслабнало и бледо, тъмните очи — разширени от тревога. Андреас разбираше, че раненият още не знае какво точно е станало и че едва ли ще се зарадва на посещението му.

— Здравей, Ники — каза той на руски и седна на стол до леглото му.

Мъжът се размърда под чаршафите, но системата в лявата му ръка ограничаваше движенията му. Под синята болнична пижама се виждаше дебела превръзка. Някой беше сложил ваза с жълти лалета на масичката на колелца до него. Един параван го отделяше от леглото до прозореца, където друг пациент гледаше телевизия.

Николай кимна, но нищо не отговори.

— Сам съм. — Андреас мина на английски. — Исках да видя как си.

— Жив съм. — Гласът му беше малко по-силен от шепот.

— Да. Внукът ми има пръст в тази работа. — Николай го погледна в недоумение. — Матю. Същата сутрин отишъл у кръстника си, но вместо него намерил теб да кървиш на земята. Притискал кърпа към раната ти, докато не пристигнала линейката. Не ти ли казаха?

— Полицаите задаваха въпроси. Не ми казаха много.

— Никой ли не те е посетил? Никой от хората на Фотис?

— Само Филип, управителят на ресторанта.

— Той ли ти донесе цветя?

— Не — Николай се усмихна леко. — Приятелката ми.

— Чудесно. Радвам се, че не си сам.

— Сега е на работа. Скоро ще дойде пак.

— Няма да остана дълго.

Николай прочисти гърлото си и се размърда отново. Очевидно раната го болеше.

— Не знаех какво е направил Матю. Благодарен съм му.

— Сега има проблеми с полицията. Мислят, че има нещо общо с кражбата.

— Арестуван ли е?

— Не. Нямат доказателства. Но след като Фотис го няма, може да решат, че някой друг трябва да поеме вината.

— Не разбирам. Вече са арестували Антон и Каров. Приятелката ми ми каза. Защо им трябва някой друг?

— Стига, Ники, и двамата знаем, че това не е всичко. Полицията също го знае. Фотис е накарал Каров да открадне иконата. Всички са участвали — Антон, Каров, Драгумис. Всички, освен теб. Ти е трябвало да поемеш куршума.

Николай направи гримаса и стисна чаршафа с дясната си ръка.

— Всички ли? А защо не и вашият внук? Може би дори вие.

Андреас кимна дипломатично.

— Не те обвинявам, че ме подозираш. Много добре знаеш, че с Фотис сме на различни страни. Може да смяташ, че планът е бил мой. Но не би трябвало да подозираш Матю.

— Нищо не разбирам. Лежа тук и никой нищо не ми казва.

— Знаеш ли кой стреля по теб?

— Носеха маски, не ги познах.

— Браво! — Андреас се разсмя иронично. — Опитват се да се убият, а ти още пазиш тайната им. Така си обучаван, нали? Да пазиш тайна. Ти си добър войник, Ники. Когато умреш, всички ще го казват. Той беше добър войник, отличен инструмент. Пазеше тайна.

— Вървете по дяволите!

— Поне приятелката ти ще скърби за теб.

— Какво ви засяга това?

— Казах ти. Става дума за внука ми.

— Вашият внук през цялото време беше с Драгумис и непрекъснато говореха за онази икона. Може би полицаите са прави. Може би трябва да им го кажа.

Андреас се приведе и снижи глас.

— Фотис използва момчето. Както използва теб, както е използвал и мен. Така действа той и ти го знаеш. Отдавна мина времето, когато трябваше да го защищаваш, сега трябва да се погрижиш за себе си. Те всички те предадоха. Ти си сам, освен ако не решиш да ми се довериш, поне малко.

— За глупак ли ме мислите? Грижа се за себе си. Не искам да ги защитя, а да остана жив, това е всичко.

— Но мълчанието ти няма да те запази. Не си направил нищо лошо, а те се опитаха да те убият. Сега те са преследваните. Драгумис се крие. Каров е арестуван, а бизнесът му — прекратен.

— Някой ще го замести. Не знаете как стоят нещата в моя квартал. Ако свидетелствам срещу някого от тях, няма да ми простят.

— Чудя се дали си прав. Каров е сключил сделка, така че няма нужда да свидетелстваш. Едва ли някой ще те обвинява за Антон, след като те е предал. Но както и да е. Не те карам да свидетелстваш срещу никого.

— А какво искате?

— Много е просто. Искам да знам какво е правил Фотис, преди да го качиш на самолета онази сутрин. Всичко, което се сетиш. Както виждаш, въпросът не е опасен.

— Щом го казвам на вас, всичко може да бъде опасно.

— Твърде късно е да се защитиш от това. Ти го закара на летището, нали?

Николай внимателно го огледа:

— Да. Аз го карах навсякъде. Антон е ужасен шофьор.

— Рано сутринта.

— Много рано. Полетът му беше в седем и половина, а тръгнахме в четири. Казах това на полицията.

— Аз не съм полицията, Ники. Защо толкова рано? Пътят до „Кенеди“ е двадесет минути в този ранен час.

— Той обича да подранява.

— Имаше ли много багаж? Нещо обемисто?

— Не, само малка чанта и куфар.

Андреас млъкна и внимателно се взря в лицето на младежа. После продължи.

— Защо толкова рано?

— Казах ви.

— Преди това сте ходили на друго място. Спирали сте някъде преди летището.

Руснакът стана още по-неспокоен. Тъй като не можеше да лъже добре, Николай можеше да избира между това да скрие нещо или да каже истината, а това явно не му харесваше.

— Първо отидохме в града. В Манхатън.

— Защо?

— Имаше няколко срещи. Някои хора отсядат там, понякога се вижда с онези, които не искат да дойдат в Куинс. Отидохме при един от тях. Трябваше да му остави нещо.

— Какво?

— Някаква картина, която му беше продал. Голямо абстрактно платно. Помогнах му да го опакова предишната вечер. Остави я в апартамента на купувача.

— Колко беше голяма?

— Не знам. Достатъчно, за да ми прежули гърба, докато я качвах по стълбите. Може би метър и двадесет на метър и петдесет.

— Беше ли през цялото време с него в апартамента?

— Не, трябваше да се обади на някого или нещо подобно. Не помня. Върнах се в колата.

— Разбирам. И къде е този апартамент?

Както старецът очакваше, това беше въпросът, на който Николай се запъна. Не отказа направо да отговори, просто дълго време мълча, загледан във вратата. Андреас знаеше, че дойде ли сестрата или приятелката му, разговорът ще приключи.

— Ники, Матю иска да върне иконата в Гърция, на църквата. Това се опитваше да постигне. А аз искам само да му помогна. Той ти направи услуга. Останалите те оставиха да умреш, не им дължиш нищо. Няма да спечелиш от мълчанието си, но на нас можеш да помогнеш много. На църквата. Кое предпочиташ?

— Дяволите да ви вземат — прошепна раненият. — Говорите като Драгумис. Не вярвам на нито един от вас. Но заради Матю ще ви кажа. На Двадесет и осма улица, близо до Трето авеню. Първата сива сграда откъм северозападния ъгъл. Не помня номера. Третият етаж, отзад.

— Благодаря.

— Моля ви, сега си вървете, господин Спиридис. Не искам да бъдете тук, когато дойде приятелката ми.

— Разбира се. Каза ли на полицията за апартамента?

— Не.

— Чудя се защо.

— Не знам. Нещо ми подсказваше, че не бива да го правя.

— Благодарен съм ти, Ники, и ще оправдая доверието ти. Оздравявай, момчето ми.

 

 

— Изобщо не би трябвало да бъдем тук. Още вчера трябваше да напуснем страната.

Гласът на Ван Меер беше спокоен и ленив, сякаш нищо не го вълнуваше, но фактът, че бе повторил тази мисъл два пъти през последните двадесет и четири часа, подчертаваше неодобрението му. Дел Карос не се боеше, че Ян ще го изостави, но трябваше да направи опит да го успокои, да поласкае професионализма му. Ян се смяташе за човек, който прави всичко по учебник, но Дел Карос го познаваше добре. Холандецът се чувстваше като риба във вода в хаоса, още от бурната си младост в Амстердам. Професионалното лустро бе дошло по-късно и то бе съвсем тънко.

— Няма непосредствена опасност.

— Не можеш да си сигурен — настоя Ян, оглеждайки улицата през предното стъкло. — Не знаеш с какви ресурси разполагат. Трябва да мислиш и за полицията.

— Те ще търсят Дел Карос, но няма да ме намерят под това име.

— Беше неразумно да се срещаш с жената.

— Вече го обсъдихме.

Нямаше намерение да оставя Ван Меер да го поучава, но той също смяташе, че по отношение на жената се беше справил зле. Тя знаеше някои неща, но не и къде е иконата, а какво значение имаше останалото? Той продължаваше да греши с това семейство, защото гневът към мъртвия старец, който го беше ограбил, замъгляваше мисленето му. Беше направил същото с Ричард, бащата на момичето, когато бе пристигнал в Каракас вместо стария Кеслер. Банкерът имаше набито око и веднага беше разкрил измамата — знаеше, че иконата, която му предлагат, е фалшификат, че онази на стената на баща му е истинската. Дел Карос не беше възнамерявал да измами някого, искаше само да се докопа до стария Кеслер. Появата на сина му провали това, а условията, при които се проведе срещата, направиха невъзможно да го задържи като заложник.

Разочарован, Дел Карос постъпи по същия начин, както сега с дъщеря му. Предизвика банкера, обиди баща му, пусна няколко намека за иконата, но след като не успя да го ядоса или да получи информация от него, му каза неща, които не биваше да изрича. След срещата Дел Карос се паникьоса и поиска голяма услуга. Тогава му се беше сторило необходимо — банкерът знаеше твърде много — но сега вече не можеше да се заблуждава. В онзи момент временно бе изгубил надежда да се сдобие с иконата и действията му бяха предназначени само да наранят стария Кеслер. Беше акт на неподправена жестокост. Глупаво беше да погубваш живот по такава причина. Да повтори същата грешка с момичето две десетилетия по-късно, беше непростимо.

— Вече два пъти го обсъдихме — повтори той. — Тя поиска срещата. Допуснах, че може да знае нещо полезно.

— Спиър е разковничето — настоя Ян. — Той е близък с Драгумис.

— И къде е той?

— Да не очакваше да се кача на влака и да ги проследя? Жената ме познава, а от влака няма как да избягаш. Затова проследих онзи. — Той кимна към близкия хотел.

— Сигурен ли си, че не те забеляза? Знаеш, че е добър.

— Ако е толкова добър, не мога да съм сигурен. Но мисля, че не ме видя.

— И тази сутрин излезе?

— Да, за няколко часа.

— Защо не го проследи?

— Чаках да дойдеш, както се бяхме разбрали.

— Но сега е вътре?

— Освен ако няма заден изход през кухнята.

— Възможно е.

Ян се усмихна снизходително.

— Как искаш да бъда навсякъде едновременно? Ако не беше толкова стиснат, щеше да наемеш много хора. Или да се довериш на разумните доводи. Той излиза всеки път през главния вход. Прекалено много се тревожиш за глупости.

Дел Карос с мъка премълча. Не позволяваше да му говорят така, но Ян пренебрегваше протокола в отношенията работодател — наемник. А и старецът не отричаше, че тревогата му действително го изнервя.

— Да се надяваме, че си прав. Той е последната ни следа.

 

 

Параноята беше нормално явление за всеки, който беше отдавна в играта, и Андреас не беше имунизиран. Човекът, който излезе от колата, паркирана петнадесет метра по-назад от мястото, където го остави таксито, може би беше случаен. Но понякога параноята можеше да ти спаси живота, затова старият грък отмина вратата, през която смяташе да влезе, и зави зад ъгъла на Трето авеню.

Кварталът беше странен. Индийски ресторанти, евтини закусвални, един очевидно скъп хотел. Не беше нито от най-добрите, нито от най-лошите квартали, а нещо средно — удобно място да се скриеш. Андреас внезапно прекоси авенюто и погледна назад, докато се оглеждаше за минаващите коли. Мъжът от колата също беше завил на север по Трето, но продължи по пътя си, без да се обръща.

Когато гъркът тръгна по Двадесет и девета улица към Второ авеню, светлината вече гаснеше. Знаеше, че губи време, но искаше да бъде сигурен. Фактът, че бе по-уязвим от обичайното — без Бени и пистолета му — подхранваше подозренията му. Най-добре щеше да бъде да се върне в хотела си, но времето беше ценно и вече бе стигнал чак дотук. Не искаше да се отдава на необоснованите си страхове. Намери я, беше му наредил Алекос, изкарай я от живота на Матю. Зави по Двадесет и седма и се насочи отново към Трето авеню, повървя една пресечка на север и пресече Двадесет и осма към сивата сграда, покрай която бе минал преди това. Колата я нямаше. Андреас още не беше решил как да действа, когато от входа на въпросната сграда се появи мъж: нисък, с големи бакенбарди, яростно дърпащ от цигарата си. Когато хвърли фаса встрани и започна да подрежда пластмасовите кофи за боклук в една редица, Андреас го прие като знак и разбра, че е открил своя човек.

— Извинете, господине.

— Какво? — Неприятният тип моментално заподозря нещо.

— Търся един апартамент тук.

— Всички са заети.

— Разбирам, търся един от наетите. Става дума за разследване.

Мъжът се изправи, но това не го направи по-внушителен.

— Така ли? А кой сте вие, по дяволите?

Андреас осъзна, че един полицай би показал веднага значката си. Но мъжът изглеждаше податлив на манипулация, стига да откриеш нужния бутон.

— Третият етаж, апартаментът отзад. Наемателят е мой сънародник. — Андреас бръкна в джоба си за стария пропуск от тайните служби. Беше внушителен документ, голям колкото паспорт, със златни букви върху кожената корица и официален печат до снимката му отпреди десет години. Остави намусения управител да го разгледа няколко секунди, надявайки се, че не чете гръцки. — Фотис Драгумис. Нашето правителство го разследва.

— Какво ме интересува? Не сме в твоята страна. Тук трябва съдебна заповед.

— В момента я вадят, но в този град всичко става бавно. Налага се да действам бързо. Много е важно.

— За теб, но не и за мен. — Мъжът присви дебелите си устни и запали нова цигара. — Върни се, когато имаш заповед. — После изпусна облак дим към Андреас и поднови работата си.

— Ако изчакам, може да пропусна шанса си. Вие също.

— За какво?

— За печалба.

Думите му оказаха моментален ефект и управителят разсеяно започна да размества варелите.

— Каква печалба?

— Тук ли искате да го обсъдим?

Влязоха във фоайето, но набитият управител не отвори вътрешната врата. Андреас остро усещаше, че гърбът му ясно се вижда през голямото стъкло на външната врата, докато вадеше портфейла си. Извади пет двадесетдоларови банкноти, после се поколеба.

— Имате ли ключове?

Мъжът сви рамене.

— Да или не? — Гласът на Андреас стана остър.

— Не би трябвало, но има наематели, които непрестанно отсъстват. Ако се появи теч, човек трябва да може да влезе в апартамента.

— Разбирам. — Андреас му подаде парите.

Управителят дълго време гледа в плочките на пода. Старецът извади още пет двадесетачки.

— Но няма да вземаш нищо — настоя мъжът. — Само ще огледаш, нали?

— Точно така. — Ако намереше нещо, което си струва да бъде взето, щеше да му мисли по-нататък.

Апартаментът беше малък. Имаше само две стаи, като втората беше спалня с очукано бюро и тясно легло, което очевидно не се използваше. На всяка от стените в голямата стая имаше картини — пейзаж и три абстрактни платна. Голям тесен кашон беше подпрян на малкото канапе. Единият му край беше отворен и отвътре се подаваше изолираща опаковка. Струваше му още петдесет долара, за да убеди управителя да го изчака в коридора. Веднага отиде до кашона. В нея имаше синьо-зелено абстрактно платно, още увито. Той бръкна колкото можа и опипа зад платното, където рамката би позволила да се скрие по-малък плосък предмет. Нищо. Но голяма част от изолиращата опаковка беше извадена. Беше ли Змията прибрал иконата през последните дни? Дали беше решил, че допреди седмица тук тя ще е на безопасно място, сложена в кашон по средата на стаята? Знаейки, че на управителя не може да се има доверие? Не беше в стила на Фотис.

Андреас се завъртя в средата на стаята, оглеждайки стените, пода и тавана в светлината на залеза, която проникваше през тесните отдавна немити прозорци. Какво още. Влезе в малкия дрешник, където имаше само празни телени закачалки, и опипа стените и пода за скривалища. С мъка се отпусна на колене, за да погледне под канапето, размести възглавниците, отвори всички шкафове в малката кухничка, чувствайки се все по-глупаво. Управителят щеше да го изгони след няколко минути. Нещо липсваше тук, нещо не беше наред и ако имаше време, щеше да се сети какво е. Стол, ниска масичка, канапе, дрешник, картини.

Картини. Пейзажът не се връзваше с абстрактните картини. Това нищо не значеше, защото Фотис колекционираше и едното, и другото. Беше по-малък от другите картини, но с голяма дебела рамка, която стърчеше на няколко сантиметра от стената. Той стъпи на канапето, внимателно се закрепи на една възглавница и откачи картината. После слезе и я обърна. Беше толкова сигурен в успеха си, че празното пространство в рамката го обърка. Беше с точната големина. Можеше да различи дори местата, където вътрешността на дървената рамка се беше търкала в нещо. Значи иконата е била тук. Какво друго би могло да бъде, освен иконата?

Андреас върна пейзажа на мястото му. Умората надделя и той седна. Имаше чувството, че може да заспи; да отпусне глава върху възглавниците и да потъне в забрава. Поредният номер на Фотис. Още веднъж се беше оказал твърде бавен. Никога нямаше да пипне Змията.

Управителят заговори с някого в коридора и Андреас отново се изправи. Внимателно повдигна всяко от другите платна на няколко сантиметра от стената, колкото да се увери, че зад тях няма нищо, после тръгна към вратата. В последния момент му хрумна, че трябваше да пренебрегне изискванията на управителя и да заключи.

Млад рус мъж с кожено яке и тъмни очила влезе в апартамента усмихнат. Същият, когото беше видял да го следва по-рано. И най-вероятно, досети се Андреас с нарастващо отвращение, холандецът, ранил Бени. Нямаше как да излезе, ако не минеше покрай него, а той очевидно имаше бързи рефлекси.

— Господин Спиридис, съжалявам, че закъсняхме. Вероятно вече сте огледали мястото и моля да ни извините, че ще направим същото. Обърнете се.

Андреас с лекота отби ръката, която посегна към рамото му, но беше твърде бавен, за да блокира юмрука, който се заби в корема му. Ударът не беше силен, иначе щеше да се озове на пода с отворена уста като риба на сухо. Всъщност слабият удар беше почти обиден, предназначен за старец, но все пак успя да запрати Андреас на земята. Пред очите му танцуваха черни петна, докато мъжът го претърсваше за оръжие. Разбира се, не откри такова.

— Виждам, че сте доста самоуверен — промърмори русият убиец, изправяйки се, и внимателно помогна на Андреас да стане. — Моля ви, изслушайте ме. Лесно мога да се справя с вас. Знам славата ви, затова съм подготвен за всяко ваше движение. Седнете и се успокойте.

Трябваше да минат няколко секунди, преди Андреас да забележи, че още един човек беше влязъл в апартамента. По-възрастен от него, облечен в дебело палто като неговото. Тънки устни и пронизващи сини очи. В мигове като този времето сякаш се свиваше, годините се ронеха като мъртва кожа, възрастта беше само набръчкана обвивка, под която се криеха младите мъже, каквито бяха някога и каквито все още бяха в известен смисъл. Нямаше значение, че беше виждал този мъж само три или четири пъти отблизо преди петдесет и шест години. Веднага разпозна Мюлер. Старият германец го гледаше безизразно.

— Дел Карос — каза Андреас кой знае защо.

— Ако предпочиташ — отвърна старецът. Гласът му се беше променил, имаше друг акцент, резултат от времето и пътуванията. — Надявам се, че Ян не е бил прекалено груб с теб.

Андреас си мислеше да каже нещо обидно, но задъханото дишане му пречеше. Знаеше, че страхът ще дойде по-късно, когато шокът отмине, но се надяваше да запази разсъдъка си ясен и да остане спокоен. Разбираше, че холандецът лесно може да го нарани и сигурно щеше да го направи, но се боеше не от болката, а да не се посрами. Сега мълчанието беше негов съюзник. Не биваше да провокира, нито да се подиграва, а да печели време и да се надява на някакъв шанс.

Ян бързо претърси апартамента, поглеждайки на всички места, които Андреас вече беше проверил. Извини му се, когато пристъпи близо до него, за да свали пейзажа от стената. После двамата с Мюлер оглеждаха вътрешната му част в продължение на минута-две.

— Тук е била — каза германецът и погледна към Андреас. — Чудя се къде ли е сега.

Изпълнените им с очакване лица го раздразниха безпричинно.

— Какво щях да правя тук, ако знаех?

Германецът кимна в знак на съгласие.

— Мислех, че може би двамата с Драгумис сте замислили това, но сега разбирам, че не е така. Той пак те предаде, нали?

Глупакът нищо не разбираше, осъзна Андреас, но беше добре да го остави да мисли по този начин.

— И все пак — продължи Мюлер, — ти би трябвало да го познаваш най-добре от всички. Сигурно можеш да се досетиш какъв ще е следващият му ход и къде е сега.

Андреас поклати глава неопределено. Нека Мюлер си мисли каквото иска, а онова, което си мислеше, можеше да бъде използвано. Струваше му се нереално, че наистина е изправен лице в лице с него.

— А ако ти не знаеш — продължи германецът, — може би внукът ти е наясно. Може би той и приятелката му имат тайни от теб. Как мислиш? Още ли нямаш какво да кажеш? Защо ми се струва, че вие тримата заедно бихте могли да разрешите загадката.

Сега внимавай, помисли си Андреас. Това беше тема, в която не искаше да се впуска. Не показвай нищо.

Ян прошепна нещо.

— Да — съгласи се Мюлер, — време е да тръгваме. Няма какво повече да правим тук. Ти ще дойдеш с нас, капитане. Ще ти дадем малко време, за да решиш как най-добре можеш да ни помогнеш.

Нямаше друг изход, освен да се подчини. Поне имаше предимството да знае къде са. Холандецът отново му помогна да се изправи, после застана зад него. Мюлер пръв тръгна към вратата.

— Внимавай с управителя — каза Андреас. — Крадец е.

Ян се разсмя.