Нийл Олсън
Иконата (10)

9.

Свещеникът седеше на нисък стол в ъгъла, но сякаш изпълваше стаята. През няколкото минути светски разговор, които съпътстваха настаняването на всеки, Матю научи, че отец Томас е роден в Гърция, но е ръкоположен в американския клон на църквата и е служил на епископ Макариос в Ню Джърси. Беше пристигнал сам, без помощник. Петдесет и няколко годишен, с посивели слепоочия и черна къдрава коса, набръчкано честно лице и добри очи. Отначало не се каза почти нищо за целта на посещението му, но той представи документи от Светия Синод в Атина, които изглежда удовлетвориха Уолъс, адвоката на Ана.

В единствения светъл ъгъл на мрачния кабинет на алуминиев статив стоеше Богородица и ги гледаше. Матю се бе взирал в нея дълго преди свещеникът да дойде, докато Ана и адвокатът се съветваха, но сега обърна стола си и се опита да проясни ума си. Когато пристигна, отец Томас огледа иконата, но оттогава почти не й обръщаше внимание; вместо това тъмните му очи шареха по библиотеката от масивен дъб, рядко спираха някъде, но очевидно забелязваха много неща.

— Виждам, че дядо ви е колекционирал не само картини.

— Да — отвърна Ана. — Много се гордееше с колекцията си от книги. Може би дори повече, отколкото с картините си. Мисля, че се чувстваше по-близък с тях.

— Разбира се — съгласи се свещеникът. — Можеш да държиш книгата, да я разлистваш. Тя е приятел. Картината просто си виси някъде, далеч от теб. — Той погледна отново нагоре. — По тези рафтове виждам и някои мои приятели. Достоевски, Флобер, Казандзакис. И някои редки заглавия. Може би, след като поговорим за изкуство, ще можем да поговорим за книги.

— Да караме едно по едно — намеси се Уолъс.

Около седемдесетгодишен, със сива коса и сълзящи очички, дрезгав глас и остра кашлица, която говореше за дългогодишно пушене, наскоро прекратено, съдейки по непрестанно движещите му се пръсти. Нищо в прегърбената му стойка, шарещия поглед или фалшивото дружелюбие не вдъхваше доверие на Матю, но изглежда Ана разчиташе на него и го слушаше.

— Разбира се — съгласи се отец Томас.

— Сега — Уолъс без нужда разрови бележките си, — предполагам, че можем да смятаме, че сте доволен от тази творба.

— Ако говорите за художествените й качества, едва ли съм най-добрият съдник, но съм много доволен. Разбира се, тя много е пострадала.

— През вековете — обади се Матю, — не през последните шестдесет години.

— Във всички случаи — продължи свещеникът, — макар това да би отблъснало някой колекционер, на мен само ми помага да установя възрастта на творбата. И увеличава нейната мистика.

Адвокатът прочисти гърлото си, сякаш се канеше да се изплюе.

— И вие смятате, че това е иконата, която търсите.

— Света Богородица от Катарини. Повтарям, не съм специалист по история на изкуството, но тя отговаря във всяко отношение на описанието. Някои от моите братя в Гърция са я виждали лично и там ще успеем да я идентифицираме. Какво казва вашият експерт?

Тримата погледнаха Матю. Макар че бе отказал да подтикне Ана към определено решение, той я подкрепяше силно от момента, в който го беше взела, страхувайки се, че адвокатът може да я накара да го промени. Дори бе настоял да присъства на тези преговори. Не му беше минало през ум, че може да му зададат въпроси.

— Отговаря на всичко, което знам за иконата от Катарини. Разбира се, не съм проверявал чудодейните й сили. — Само свещеникът се засмя. — Със сигурност мога да кажа, че е от преди разкола, което само по себе си я прави изключително рядка, и че е творба с високи художествени достойнства.

— По ваше мнение — саркастично вметна отецът.

— И според стандартите за религиозно изкуство от онова време.

— Грък ли сте?

Безобиден въпрос, но Матю се поколеба.

— Да.

— Тогава приемам мнението ви за двойно по-ценно.

— Значи сме съгласни по тези въпроси — настоя адвокатът.

— Да, господин Уолъс — каза Томас със страдалческа усмивка. — Можем да преминем към финансовите, за което очевидно бързате.

— Преди няколко дни обсъдихме една сума.

Свещеникът направи драматична пауза, отпивайки от водата, загледан втренчено в предмета на своя интерес.

— Не бих го нарекъл обсъждане. Вие просто споменахте една сума. Много голяма.

— Ние не мислим така.

— Може би милион и половина долара е скромна сума по вашите стандарти, но гръцката църква е малка църква в малка страна и това би трябвало да се има предвид. Никога не сме чували икона да се продава на подобна цена.

— Съмнявам се, че някой от нас помни подобна рядка икона да е продавана.

— Така е. Но преди няколко години доста известна икона беше продадена за по-малко от една трета от тази сума. Това е най-високата цена, която е давана за икона. Може би е тъжно, че предметите, които ние тачим, не са оценявани от хората, които се занимават с изкуство, толкова високо, колкото някои светски шедьоври, но това е факт. Никой не дава подобни пари за икони.

— Трябва да ви кажа, отче, че ние вече имаме неофициално предложение за много повече от частен купувач.

Уолъс явно се наслаждаваше на тишината, която последва пускането на тази „бомба“. Матю бе не по-малко изненадан от свещеника и се чудеше дали това е истина.

— Имайте предвид — продължи адвокатът, — че не сме се заинтересували от него и желанието ни не е иконата да стане частно притежание, но цена като тази предизвиква уважение. Вижте как руският пазар се опразни. Откраднаха всичко, което можаха. Цената на всички икони ще се вдигне, но изключителен образец като този…

— Разбира се, трябва да се има предвид, че колекционерите са ексцентрици — каза Томас, възвръщайки самообладанието си. — Бях останал с впечатлението, че единственият ни конкурент е институция. Кажете ми, готов ли е музеят „Метрополитен“ да плати подобна цена?

— Не сме стигнали до обсъждане. Но доколкото знам, може.

— Дори ако се окаже, че иконата е била открадната?

— Знаете ли — обади се Уолъс, заплашително снижавайки глас, — вие сте единственият източник на този слух. — Очите му станаха напълно безизразни.

— Това е факт, а не слух — студено отвърна свещеникът.

— Никога не съм виждал доказателство за това. А и това е прекалено удобно твърдение, с което да снижите цената.

— Уверявам ви, че можем да представим доказателства.

— Простете ми, но се съмнявам. Във всеки случай завещанието съдържа и някои минимални финансови изисквания и ако трябва да се обърнем към частни купувачи, за да ги удовлетворим, тъй да бъде. Едва ли колекционерът, който се свърза с нас, ще се притесни от този проблем.

— Сериозно ли обмисляте подобен ход? — възмущението на Томас изпълни помещението.

— Напротив, стараем се да го избегнем. Даваме ви възможността да направите творбата обществено достояние и да я върнете на родна земя, но трябва да ни помогнете, отче. Госпожица Кеслер има задължения по завещанието на дядо си, които трябва да посрещне.

Матю осъзна, че по-голямата част от казаното е просто пазарене, но алтернативата, спомената от адвоката, беше точно онази, от която се боеше, и той с мъка се въздържаше да не издаде паниката си пред Ана.

Томас отново замълча. После усмивката отново разведри лицето му.

— Както се казва, ще сваля картите. Упълномощен съм да ви предложа до седемстотин хиляди щатски долара. Убеден съм, че с едно обаждане до епископ Макариос тук и няколко други в Атина мога да увелича тази сума до един милион. Но повече от това те няма да дадат.

Уолъс намести очилата си и се изправи в стола си.

— Това е някакъв напредък. Приемаме го като окуражаваща стъпка, отче.

— Не ме разбирайте погрешно, господин Уолъс. Бях откровен с вас, не ме наказвайте за това. Казах ви какви са възможностите ни.

— Достатъчно е. — Намесата на Ана изненада всички. — Артър, смятам, че това е достатъчно.

Един миг всички мълчаха.

— Трябва да поговоря с клиентката си — най-после се обади Уолъс.

Свещеникът сви рамене.

— Не — тихо каза Ана. — Мисля, че не е необходимо. Взех решение.

— Няма смисъл да бързаме. Трябва да разгледаме и другите възможности.

— Разбрах, че някой друг може да плати повече. Това не е важно.

— Има и други въпроси.

Тя погледна към Матю.

— Какво мислиш ти?

Той си пое дълбоко дъх, опита се да овладее страховете си, да пренебрегне усещането, че тилът му гори от втренчения поглед на древната икона.

— Господин Уолъс е прав. Ако сте доволна от цената, добре, но има и други неща, които трябва да знаете.

— Какви, например? — попита Томас.

— Какъв ще бъде нейният достъп до иконата след продажбата? Ще може ли да я включи, в случай че изложи дядовата си колекция?

— Да, точно за това говоря — каза адвокатът, почуквайки по тефтера си.

— Къде ще бъде изложена творбата? — продължи Матю. — Какъв достъп ще имат до нея обикновените хора? Какви мерки ще вземете за защитата и съхранението й?

— Отлични въпроси. — Свещеникът кимна. — На нито един от тях не мога да ви отговоря в момента, освен да ви уверя, че, според мен, ще получите задоволителни отговори на повечето от тях.

— Нека все пак ги обсъдим — промърмори адвокатът, като се намести на стола.

— Разбира се, всяка молба на госпожица Кеслер да разгледа иконата насаме, ще бъде приета благосклонно. Колкото до излагането й в галерия, съмнявам се, че Синодът ще одобри това.

— Това не ме интересува — обади се Ана.

— Най-вероятно иконата ще бъде окачена в църквата в Атина. Но където и да е, тя ще бъде достъпна за вярващите. Нямаме намерение да я крием, това би противоречало на предназначението й. Но ще трябва да вземем мерки за опазването й, за да не я изгубим отново.

— Разбира се — механично отвърна Уолъс. — Мога да включа всички детайли в черновата на договора.

— Надявам се да ми оставите по-голяма свобода. Вече се съгласих на повече условия, отколкото повечето купувачи биха допуснали.

— Това е част от компромиса — безизразно каза адвокатът. — Това са условията, които поставяме в замяна на изгодната цена.

— Изгодна! — изсумтя свещеникът. — Господин Уолъс, вие бихте могли да продавате килими на турски пазар.

— Ласкаете ме.

— Ни най-малко. Да приема ли, че сме се споразумели?

— Няма договор, докато не видите условията и началниците ви не одобрят парите. Но бих казал, че се разбрахме. Ана?

— Да. Напълно.

Свещеникът погледна часовника си.

— Не знам ще мога ли да се свържа с тях още тази вечер.

— Постарайте се — отвърна адвокатът. — Аз ще оформя договора и ще приключим сделката през следващите няколко дни.

— Много добре. Това изключително ме радва. Изключително.

Свещеникът се усмихна на всички. Ако беше изненадан от бързината, с която бяха протекли преговорите, или от късмета си, отлично го прикриваше. Всички се изправиха, за да се ръкуват, и Матю се поуспокои. Сега трябваше да държи под око старците, докато иконата бъдеше изпратена в атинската църква. Едва тогава можеше да бъде напълно спокоен.

 

 

— Съжалявам — каза Ана.

Адвокатът вдигна поглед от куфарчето си, после й се усмихна бащински.

— Няма за какво. Трябваше да си изясним по-добре стратегията, но няма значение. Важното е, че ти си доволна от резултата.

— Радвам се, че приключихме. Не можех да го притискам — той е свещеник.

— Аз не бих се притеснявал за това — каза Матю и внимателно покри иконата с парче плат. Веднага щом образът изчезна, почувства облекчение. — Гръцката църква е богата. Няма пари в брой, но притежава много имоти. Могат да си позволят тази покупка.

— Изглеждаше толкова сам и крехък.

— Да бе, крехък — засмя се Уолъс. — Крехък като стоманен сейф.

— Съгласен съм — подкрепи го Матю. — Крехък не е думата, която и аз бих използвал, но бях изненадан, че е сам. Мислех, че ще дойде цяла делегация.

— Нямаше нужда. — Уолъс затвори рязко куфарчето си. — Ще накара адвокатите им да прегледат договора, преди да го подпише, бъдете сигурни. А междувременно разчита на собствената си преценка. Мисля, че искаха да приключат бързо и не желаеха да се разчува много за това. — Задавен от яростна кашлица, той облече убито зеленото си палто. После потупа Ана по рамото. — Скоро ще ти донеса чернова от договора, за да я прегледаш. Пази се, скъпа.

Тя го изпрати до вратата. На Матю му се искаше да си тръгне с адвоката и да му зададе още няколко въпроса, но погледът на Ана го накара да остане на мястото си.

— Благодаря ти, че дойде — каза тя, когато останаха сами. — Зададе добри въпроси.

— Уолъс също ги беше предвидил.

— Имах нужда да бъдеш наблизо. — Тя посегна към ръката му и той пристъпи напред. — Ще имаш ли проблеми в музея?

— Не се тревожи за това. — Всъщност, ако се разбереше каква е била ролята му в тази сделка, можеше да има проблеми с какви ли не хора, но Матю потискаше тази мисъл. През последните десет дни беше ужасно изостанал с работата си и имаше чувството, че нямаше да може да се съсредоточи върху нея, докато проблемът с иконата не бъде разрешен по начин, който да го удовлетвори.

— Не си тръгвай още — помоли тя.

Той и не възнамеряваше. Тази история унищожаваше живота му; беше откраднал от времето си, за да дойде тук, беше изостанал във всичко. Ръката й го задържаше. Не можеше да я остави сама точно сега и знаеше, че след няколко мига и той няма да иска да си тръгне.

 

 

Полетът му от Франкфурт закъсня и отец Йоанис пристигна на летище „Кенеди“ часове по-късно, отколкото очакваше. Макариос трябваше да му прати кола, но Йоанис не знаеше къде ще се срещнат, а не успя да намери работещ телефон. Багажът му се изгуби, после отново беше открит на друг барабан. Когато излезе от тоалетната, се обърка и не успя веднага да намери залата за пристигащи пътници. Навярно адът е нещо подобно, размишляваше той. В този момент имаше нужда от търпението, на което го бяха учили в планините, но то му се удаваше все по-трудно с времето. Щеше да се помоли за спокойствие веднага щом приключеше да ругае наум.

В планините му бяха описали Бог много по-различен от онзи, когото познаваха селските свещеници. Богът на старите свещеници беше ту тъжен, ту ядосан, като самите хора. Младият монах се беше молил на свой бог, на страстен дух, който реагираше на нуждите на момента — на нуждата да се съпротивляваш, да оцелееш. Тези божества служеха за целите на човека, изпълняваха онова, което се изискваше от тях. В планината често се случваше да призоват разгневения Бог, за да уплашат послушниците. Знаеше се, че страхът изостря сетивата и учи момчетата на дисциплина, докато умът, подхранван с тамян и свещени видения, узрееше достатъчно, за да възприеме пълното измерение на истинския Бог в целия му блясък. На Йоанис му беше нужно повече време, отколкото на другите, за да се подготви, но за сметка на това бе усвоил уроците си в дълбочина. Кошмарите, преживени през младостта му, които първоначално го бяха отблъснали, се превърнаха в негова опора, когато пътят беше открит, в гориво за огъня, разпален в ума му. Мракът беше прогонен и в душата му се отвори врата, която водеше към духовния свят. Той би бил повече от доволен да изживее живота си в самота и да проучи този път.

Дребният оплешивяващ младеж в кожено яке, който не внушаваше доверие, но знаеше как изглежда свещеникът, взе багажа му и го поведе към паркинга.

— Казвам се Деметриос — представи се той.

— Обзалагам се, че всички тук те наричат Джими.

— Да. Знам защо сте дошъл, знам какво става.

— Така ли?

— Епископ Макариос ми се доверява. Не съм просто шофьор.

— Разбирам.

Беше полезно, че висшестоящите го бяха извадили от самотата в мига, когато я бе приел напълно, и го бяха върнали в света. Отначало Йоанис ги мразеше за това, но след много години разбра, че това е било в съгласие с техните идеи, с техните методи. Светът на духа трябваше да остане у него; той трябваше да го отнесе в света на плътта, за да вдъхновява решенията му. Всеки може да вярва в тишината зад манастирските стени. Но паството живее вън от тях и Словото трябва да стигне до него.

— Тук сте, за да разберете какво става с Томас — продължи Джими, когато багажът беше прибран и те седнаха в ненужно голямата черна кола; американските епископи винаги си купуваха такива. — Извинете, че го казвам, но малко закъсняхте.

— Какво искаш да кажеш?

— От няколко дни никой не може го открие. Разбира се, това нищо не означава — добави дребният шофьор неубедително.

Трудностите бяха започнали, когато старите духовници бяха измрели и хора, по-млади от него, бяха започнали да дават заповеди; хора, в чиито очи не блестеше вътрешният огън. Какво трябваше да направи човек, когато онова, което му шепнеше вътрешният глас, не съответстваше на нарежданията отвън? Йоанис от години се бореше да постигне равновесие между тях, но усещаше, че тази последна задача ще бъде предизвикателство за цялото му същество. Може би моментът беше настъпил.

— Утре имам среща с Томас — каза възрастният свещеник.

Джими сви рамене, докато колата се спускаше по слабо осветената, виеща се рампа на бетонния гараж.

— Надявам се, че ще дойде.

Йоанис почувства, че го обхваща безпокойство. За всяко нещо си имаше причина, а и той не се доверяваше на думите на този бъбрив дребен младеж.

— Вярвам, че с отец Макариос ще разберем какво става.

— Макариос — изсумтя Джими. — Не се обиждайте, обичам епископа, но ще ви кажа веднага, че от мен ще имате повече полза в този случай.

— Ще го имам предвид.