Филип Шелби
Опасни муцуни (9)

8.

Кроуфорд седеше в пикапа и разговаряше с членовете на своя екип по кодирания радиоканал. Продължаваше да очаква следващия рапорт на Уоли, който трябваше само да натисне с ръка микрофона, пъхнат под презрамката на зеленикавия си комбинезон. Ала от него до слушалката на Кроуфорд достигаше само някаква неясна смесица от звуци, напомняща смътно за позабравен спомен от детството… затихващо шумолене, като от притискане на раковина към ухото, в която се чуваше диханието на необятния океан.

Но за миг чу нещо различно, нещо като дълга, спонтанна въздишка, сякаш порив на вятъра облизва каменни стени. После долови суха, раздираща кашлица. Накрая все пак се открои отмалелият глас на Уоли, шепнещ с отчаяно усилие: Сам… помощ… И отново в слушалката връхлетя полъхът на океанския бриз.

Кроуфорд бе поразен от внезапно прозрение и реагира мълниеносно, по инстинкт. Докато викаше Уоли по микрофона, ръката му трескаво блъсна червения бутон на пулта за комуникации — към всичките членове на екипа полетяха подлудяващите сигнали за обща тревога. Мъжете знаеха от горчив опит какво означава този код: един от тях току-що ги бе напуснал.

Кроуфорд изскочи от пикапа и заключи вратата отвън. На отсрещния тротоар бе паркирана колата, в която двама от хората му следяха шофьорите на всички пристигащи коли. Веднага им продиктува по микрофона новата цел: сектор Б, терминал 43.

Въпреки претовареното движение той се затича към гарата с решимостта на закъснял пътник, който не е изгубил надежда да се докопа до дръжката на последната врата на последния вагон. Навалицата пред сградата на гарата беше оредяла. Успя да се провре по-бързо сред минувачите, да се спусне като вихър по стъпалата и да завие по коридора към билетните гишета. За миг се изкуши да прескочи парапета. Искаше да спечели надбягването със смъртта, да стигне до Уоли преди изтичането на последните му секунди… може би щеше да успее да го спаси. Но най-близкият билетен касиер веднага щеше да сигнализира гаровата охрана…

Кроуфорд издебна мига, когато перонният кондуктор бе с гръб към коридора, и блъсна въртящата се преграда. Заобиколи зад ъгъла и там, в подножието на стъпалата, чу първите крясъци.

Перонът беше претъпкан с пътници, пристигнали с влака „АЛИС“. Сам Кроуфорд зърна една фигура в железничарска униформа и побърза да се скрие в тълпата. Железничарят бе коленичил, махаше сърдито на тълпата да се отдръпне, а радиотелефонът висеше безпомощно от рамото му. Беше се опитал да закрие тялото от озадачените зяпачи, но не успя да попречи на Кроуфорд да види мрачната сцена: Уоли лежеше, проснат по гръб, с широко отворени очи, немигащи въпреки ярките лампи. Откъм гърба му по комбинезона набъбваше тъмночервено петно, но по перона имаше само няколко капки кръв. Дебелият комбинезон беше попил останалото.

Кроуфорд усети подсъзнателно някакъв шум от суетня няколко метра по-напред. Бяха пристигнали още двама железничари, за да отблъснат тълпата. След тях се появи трети мъж с мушамена пелерина; приличаше на цивилен полицай от службата за охрана на гарата.

Кроуфорд се отдръпна назад точно навреме, за да пресрещне един от своите подчинени, който също си проправяше път сред тълпата. Успя да улови погледа му, поклати глава и бавно се отдалечи към другия край на перона.

Името на агента беше Рийд. Висок и широкоплещест, той можеше само с вида си да принуди околните да му сторят път, особено ако не беше в настроение. Кроуфорд разбра, че и този път ще стане така, защото Рийд се познаваше отдавна с Уоли, напоследък дори бяха се сприятелили. Затова отиде при него и се опита да отклони погледа на Рийд от кървавата гледка.

— Уоли е мъртъв — едва чуто прошепна Сам. — Полицаите ще пристигнат всеки момент. Ще намерят картата му от Интерпол, а също и пистолета му. — Кроуфорд млъкна, защото по бузите на Рийд рукнаха сълзи. — Но няма да стигне до спешното отделение. Нито до моргата. Защото ти и останалите ще се погрижите за изпращането му у дома.

Рийд гневно изръмжа:

— Това дело на Майстора ли е?

Кроуфорд го погледна в очите:

— Остави го на мен.

 

 

Влакът все още беше в тунела и потракваше монотонно.

Като платноходка, закотвена до пристана, поклащана от прибоя…

Холис примигна. Осветлението във влака отново заработи и тя се озърна — беше сама в дъното на вагона — най-близко, на пет-шест метра от нея, някаква жена, облегната на прозореца, прелистваше лъскаво списание. Зад нея имаше трима работници и две двойки тийнейджъри. Момичетата бяха облегнали глави на раменете на кавалерите си. Още по-нататък семейство туристи бе заело четирите съседни седалки — две по посоката на движението и другите две срещу тях. Хлапетата бяха свели глави над карта на Париж, разгъната върху коленете на баща им.

Те нищо не видяха…

Някакво шумолене я сепна и Холис се извърна. Внезапно гледката към предната част на вагона се засенчи от стройната фигура на Майстора, който тихомълком се бе настанил на отсрещната седалка, с лице извърнато към прозореца. Ръцете му бяха отпуснати в скута. Приличаше на скучаещ пътник, зареял поглед навън, за да убие времето.

— Видях какво направихте…

Той се обърна към нея и я изгледа студено:

— Може ли да ми дадете билета си?

— Какво?

— Вашият билет, моля.

Едва сега схвана какво иска той. Във всички вагони минаваха кондуктори. Холис извади билета от джоба си и го подаде на мъжа, седнал отсреща.

После погледна през прозореца. Редуваха се коловози, складове, заводски рампи. От другата страна, в отражението на стъклото, надничаше силуетът на Джоунс, с двата билета в ръка, очакващ кондукторът да му обърне внимание. След минута мъжът в униформа, след като кимна на вежливия пътник, се запъти към плъзгащата врата, разделяща двата вагона. От вратата нахлу хладен повей. Младата жена изтръпна. Като че ли мъртвешка длан я погали по бузата.

— Какво сте ме видели да правя, мис Фримънт? — Но преди тя да отговори, побърза да добави: — Моля ви, нека поговорим по-спокойно. Досега проявявахте самообладание, рядко срещано при жените. Ако бяхте изпаднали в истерия, нищо добро не ни очакваше.

Холис усети как сърцето й затуптя в гърдите й.

— Каква ще бъде следващата ви стъпка? И мен ли ще убиете?

Той се намръщи кисело, като преподавател, огорчен от глупавия въпрос, зададен неочаквано от най-добрия му студент.

Младата американка сви колене и стисна пръстите в обувките си. Да можеше да избяга… Но нямаше накъде да побегне от този капан. Ако успее да се добере до кондуктора и да му съобщи, че… че какво? Спомените й от случилото се на перона бяха накъсани, като в мъгла. Знаеше какво се бе случило, но не можеше да го опише.

— По-добре ли сте сега? — попита той. — Ще се успокоите ли най-после?

— Да — мъчително преглътна тя.

Холис остана изненадана от треперенето на гласа си.

— Не разбирате ли, че бях принуден да предприема нещо? В самозащита…

— Но… но кой беше онзи мъж?

— Един от онези, които ни следяха. И вас, и мен. Дори не знам името му.

— Кой, кой беше той?

В очите му внезапно блесна гневна искра.

— Вашите хора нищо ли не са ви казали? Не ви ли предупредиха? Нима не разбирате? Аз ви спасих живота. Но трябва да ми се закълнете, че никой няма да узнае какво се е случило. Мога ли да разчитам на думата ви?

Молбата му разбуди съзнанието й, а гневът й придаде нови сили.

— Очевидно вие не сте банкер. Кой сте всъщност?

— Аз съм само човек, който е наясно с играта.

— Каква игра, за бога?

— Онзи тип беше опитен убиец, истински професионалист. Той и останалите работят за хора, които ще се окажат засегнати от информацията, с която разполагам. Вашият мистър Макган ми се закле, че нищо няма да ми се случи, че ще бъда в пълна безопасност. Но май не се оказа така, нали?

— Длъжни сме да съобщим на полицията!

Той я изгледа.

— Не, мис Фримънт, полицаите не са сред нашите приятели. Ние с вас нямаме приятели.

После пак се обърна към прозореца и повече не я погледна.

За бога, Пол, в какво си ме забъркал? Какво да правя сега?

Като удавник за сламка, Холис се хвана за единствената спасителна мисъл, която й хрумна: щом се добере до летището, веднага ще се обади на Пол.

Монотонният ритъм на влака я унасяше.

 

 

Екипът от отдел „Убийства“ пристигна бързо и както винаги веднага се залови за работа. Дежурният инспектор сви устни в недоволна гримаса, когато му докладваха, че при претърсването на трупа са открили служебна карта от Интерпол и пистолет. Едно беше да попадне на някой застрелян турист, а съвсем друго да си има разправии, свързани с усложнените международни криминално-юридически процедури. Очертаваха се дълги нощи, посветени на безкрайни полицейски рапорти.

Без да обръща внимание на протестите на началника на гарата, детективът изчака хората му да опишат и фотографират всеки детайл от обстановката.

Най-после бе дадено разрешение трупът да се вдигне и двамата санитари го отнесоха до линейката. Те не обърнаха внимание на едрия, навъсен мъж в тълпата, който не изпускаше от очи носилката. Не забелязаха и мотоциклета „Дукати“, който се втурна след линейката по булеварда.

— Те не отиват към моргата! — докладва Рийд по микрофона, скрит в ревера на якето му. — По-вероятно е да се насочат към болницата „Сен Луи“.

Зад волана на мощния „Мерцедес“, той следваше мотоциклета на петдесет метра дистанция, като поддържаше радиовръзка с мотоциклетиста за посоката на движение на линейката. Рийд окончателно се убеди в предположението си, когато полицаите завиха по „Рю дьо Ланкри“.

— Ще ги пресрещнем на „Ке дьо Валми“, преди моста над канала — предложи агентът. — Бъдете готови!

След като отби линейката по „Рю дьо Ланкри“, шофьорът спря сирената, без да загасва мигащата лампа. Воят на сирената надали щеше да му помогне да се провре по-бързо сред тесните улици. Освен това нямаше защо да бързат.

Шофьорът видя, че в далечината се показа „Ке дьо Валми“. Там беше мостът, а зад него — грамадната гранитна сграда в готически стил, известна на цял Париж като болницата „Сен Луи“.

Тъкмо се бе обърнал да предложи на спътника си да изпият по едно кафе в барчето на болницата, когато едно „Пежо“ им препречи пътя. Водачът извъртя рязко волана наляво, но задницата на линейката поднесе. Той удари спирачките и се опита да овладее колата. До отсрещния тротоар оставаха само няколко метра.

— Salaud!^[1]

Тази ругатня беше отправена не към мотоциклетиста, който внезапно се озова пред фаровете на линейката, нито към мъжа, изскочил от „Мерцедес“-а, а към онзи кучи син, който му бе препречил пътя.

— Слез долу и виж какво е станало отзад — извика шофьорът на полицая до себе си. Смъкна страничното стъкло, за да се ориентира по-добре, но видя пред себе си само непрозрачния шлем на мотоциклетиста.

— Махай се от пътя ми! — изфуча шофьорът.

Но повече не можа да каже нито дума, защото юмрукът на моториста се заби в гърлото му. Главата на водача на линейката безпомощно се люшна назад.

Участта на съпровождащия полицай, отишъл да провери задната врата на линейката, не беше по-добра. Двете крила на вратата се оказаха разтворени и нещо ужасно твърдо се стовари върху черепа му.

Двамата мъже в пежото оглеждаха внимателно наоколо. В линейката пръв влезе Рийд — коленичи до носилката и чевръсто преряза ремъците. Искаше му се да дръпне белия чаршаф и да погледне лицето на своя приятел, но знаеше, че е по-добре да не го прави.

Само повдигна внимателно трупа на Уоли от носилката и го изнесе навън. Нямаше секунда време за губене, но въпреки това се погрижи да го настани прилично върху задните седалки на „Мерцедес“-а, сякаш нагласяваше спящо дете.

Щом приключи с пренасянето на приятеля си, Рийд внимателно затвори вратата. През тъмните очила видя скупчилите се на тротоара минувачи, които го гледаха изумено. Изсвири късо и групата му отново се скри в „Пежо“-то.

Рийд подкара „Мерцедес“-а, даде газ, за да изпревари мотоциклета, а след него се понесе и „Пежо“-то.

В този ред изминаха маршрута до старото летище „Бурже“, където ги очакваше самолет от подобрения вариант на „Макдоналд-Дъглас 80“, зареден за дълъг полет. Документите на пилота бяха подписани от международна агенция за чартърни полети, макар че единственият товар, който Рийд бе виждал на борда му, бяха труповете на хора, опитали се да попречат на Сам Кроуфорд да опази света.

От пет години Рийд не се бе връщал в Щатите. И сега се чувстваше странно — завръщането у дома се очертаваше да бъде мрачно и мълчаливо.

 

 

Спирката на теснолинейката в Роаси, в непосредствена близост до летище „Шарл дьо Гол“, не беше нищо повече от куп сиви бетонни постройки. Повече приличаше на гробница, отколкото на жп гара. Лека тръпка пролази по гърба на Холис, когато слезе от вагона и се изправи пред студената стена, цялата във фаянс. Влагата се просмукваше в дрехите й, а ушите й глъхнеха от тропота на пътниците. Добре че поне тълпата не беше толкова многобройна, както на Гар дьо Норд.

Пое към ескалатора, без да се обръща назад. Сигурна беше, че натрапеният й спътник я следва по петите.

Изходът беше точно под заслепяващите прожектори. Холис пъхна билета в автомата и премина през въртящата се преграда.

— През онези врати се отива към паркинга на автобусите за летището — чу тя гласа му.

Холис се обърна.

— Да, виждам. Но телефоните са ей там.

Не искаше да му позволи дори да протестира. Ускори ход, приближи се към най-близката кабина и веднага набра номера на Пол Макган.

 

 

Стенният часовник, останал от дядо му, добросъвестно отброи изминалите часове. Високите френски прозорци бяха широко разтворени.

В притихналия кабинет телефонният звън отекна като писък, като плач на дете, молещо за внимание. Десет, дванадесет, петнадесет пъти. После се чу друг звук, от драсването на кибритена клечка и от първото смукване на цигара. Ако в този миг някой се бе появил на прага, първо щеше да види тютюневия дим — Макган беше скрит зад него, в сянката на библиотеката.

Погледна към телефона. Всеки пореден звън отброяваше степените на отчаянието, давещо душата на Холис. Представяше си как изглежда тя в този момент: лицето — пребледняло като хартия, очите — широко разтворени, както в онзи ден, когато я бе завел на влакчето на ужасите в Тиволи. Сигурно бе обзета от паника и отчаяно се нуждаеше от приятелска утеха, от дружески съвет.

Но нищо нямаше да получи от Пол Макган. Тесие, неговият добре дресиран копой, му беше докладвал за всички подробности около убийството на Гар дьо Норд. Макган незабавно направи справка дали в компютрите на Интерпол има регистриран агент с код на служебната карта, съвпадащ с кода на намерената у убития. Оказа се, че кодът, макар и валиден, е от партидата, запазена за агенти, които никога не са имали нещо общо с Интерпол.

Това разкритие веднага подсказа на опитния дипломат, че по всяка вероятност жертвата е от екипа на Сам Кроуфорд. ОМЕГА беше надушила за повторната поява на Майстора на голямата сцена. Но благодарение на опита си или просто по силата на късмета си, Майстора беше усетил „опашката“ и с един замах я бе отсякъл.

Това, каза си Макган, положително ще накара Кроуфорд да побеснее от яд и стопроцентово ще затрудни извеждането на Майстора от страната.

Тесие вече му бе споменал, че досега не е открит свидетел на убийството, но неколцина от пътниците са съобщили за някаква млада жена, видимо шокирана, застинала във вагона и втренчила поглед през прозореца към перона. Описанието й много напомняше на външността на Холис, но Макган се съмняваше дали френските полицаи ще попаднат на следите й.

Като знаеше всичко това, сега Макган можеше да си позволи да очаква спокойно обаждането на Холис. Не ставаше и дума да й се притече на помощ. Тя бе длъжна да изиграе докрай ролята, която й бе отредил в сложния си сценарий. Защото той й имаше доверие. И сега, след като преглътне факта, че вече няма на кого да разчита за помощ, тя ще мобилизира всичките си вътрешни сили и ще доведе мисията си докрай. Ще го направи заради него.

Защото го обича.

 

 

Очите й се замъглиха. Отпусна бавно слушалката и я остави да виси. В следващия миг отново усети погледа на Майстора, прикован в тила й.

— Не зная къде може да бъде в този момент мистър Макган. — Той замълча за кратко. — Нали това е въпросът, който се готвехте да ми зададете?

— Да.

— Е, сега остава само един въпрос: ще успеете ли да уредите ние двамата да се качим на самолета?

Никога не се бе чувствала така изтощена. Трябваше да събере цялата си воля, за да не се подкосят коленете й.

Той се приближи още повече към нея. Думите му бяха така отмерени и приглушени, че се стопяваха, преди слухът й да успее да ги улови.

— А сега сигурно си задавате въпроса: Кой е този дъртак до мен? И къде се е научил да убива така? И защо? Петнадесет години трябваше да се спотайвам, мис Фримънт. Те ме принудиха да се науча на много неща. Иначе не бих оцелял. Но сега съм прекалено остарял и уморен, за да продължавам битката. Така че единственото ми спасение е правителството. А в този миг вие сте единствената ми надежда.

Нещо в интонацията му я накара да застане нащрек.

— А моето единствено желание в този миг е да ми се махнете от очите. Още сега! Веднъж и завинаги.

Атаката й го завари неподготвен.

— Можете да говорите каквото си пожелаете. Но обяснение ви дължи вашият мистър Макган. Не и аз. — Той се замисли. — Сигурен съм, че вече сте си измислили оправданието: как сте провалили задачата, как сте позволили да ме очистят или сте ме принудили да побягна. Оставете тези празни надежди. Те няма да спасят кариерата ви. И така, мис Фримънт, да или не? Нямаме време за губене.

Холис огледа бетонната пустош около спирката. Отвъд стъклените стени се чу свистене на самолетни двигатели, лакомо поглъщащи свежите въздушни струи. Този тип, надвесил се над нея, имаше право: нямаха време за губене.

Майна ти, Саймън Джоунс! Или каквото е проклетото име! Ще те натоваря на самолета, ще ти вържа колана на седалката и няма да се отлепя от теб, докато не кацнем на „Кенеди“. И тогава ще видиш там каква изненада те очаква.

Но от стегнатите й устни се отрони само една лаконична фраза:

— Да тръгваме.