Филип Шелби
Опасни муцуни (17)

16.

Линкълнът издържа на дългия маршрут и Майстора се добра през моста „Куинсбъроу“ до Петдесет и девета улица, в участъка между Второ и Трето авеню.

Докато се провираше сред потока от автомобили, Майстора се безпокоеше дали изпомачканата му кола няма да привлече вниманието на някой полицай, но скоро разбра, че жителите на Ню Йорк никак не се трогват от подобни дреболии.

Тъкмо се канеше да пресече Второ авеню, когато забеляза край тротоара празно място. Спря линкълна, без да обръща внимание на знака за забрана на паркирането, и остави ключовете на таблото, един вид като подкана към крадците от квартала. Побърза да се отдалечи от колата и да се скрие сред тълпите, крачейки към Трето авеню. След стотина метра вдигна ръка и взе първото свободно такси.

Адресът, който съобщи на смуглия шофьор индиец, се намираше на Уест Енд авеню, между Осемдесет и четвърта и Осемдесет и пета улици. Майстора се облегна и колата потегли на север. Мислите му бяха обсебени от Кроуфорд и момичето.

Там, на магистралата, бе повярвал, че няма да ги изпусне. Жалко, че накрая не успя да изтласка колата им към стоманената лопата на булдозера. Но подхвърленото тяло на мъртвия руснак беше ловък ход — това ченге трябва здравата да е премазало трупа. Така с един удар бе ударил два заека, защото полицията сигурно се беше втурнала по следите на Кроуфорд и Фримънт.

Всичко това не можеше да не радва Майстора. Е, да, беше изпуснал първата си цел — младата Фримънт все още бе жива. Но ужасена и сломена, тя едва ли е запомнила много подробности и надали щеше да се окаже пълноценен свидетел. Пък и винаги може да се открие нова възможност да я изчисти от пътя си.

Таксито пое по Бродуей и Майстора се загледа през прозореца. Досега два пъти бе посещавал Ню Йорк, но вече бяха изтекли почти двадесет години. Тогава градът му се бе сторил мръсен и просташки, с неоправдано високи претенции за културен център. Явно нищо не се беше променило…

Таксито забави и спря пред огромна жилищна сграда, строена още преди войната, ала солидно ремонтирана в началото на осемдесетте. Майстора плати и добави приличен, но непривличащ вниманието бакшиш. Портиерът бе зает да помага на някаква жена, помъкнала безброй торби, и Майстора се възползва от това — премина незабелязано през фоайето и влезе в асансьора.

Апартамент В, на седмия етаж, се оказа в дъното на коридора. Ключът от входната врата беше оставен под изтривалката. Майстора се усмихна. Понякога най-очебийните места се оказват най-добрите скривалища. Освен това вътре беше заложен капан за наивните и непосветени нахалници.

Майстора отключи, влезе и веднага намери бутона за алармената сигнализация. Набра код Е-12 и мигащите лампи изгаснаха. Колко умен бе шефът.

Заключи вратата след себе си, включи осветлението и огледа апартамента, обзаведен с датски мебели в стила на седемдесетте — от тиково дърво с палисандров фурнир. Във всяка стая имаше лавици за книги, стигащи почти до тавана, наблъскани с какви ли не заглавия: имаше книги по история, философия, медитация, но се срещаха и биографии на известни личности. По стените бяха налепени постери от митингите против Виетнамската война, от рокконцерти и джазови фестивали. Обстановката напомняше на квартира на студенти в колежите по изкуствата, заключена и непосещавана от три десетилетия.

Опитният професионалист не забрави да провери всяка стая, за да бъде сигурен, че нищо няма да смути уединението му. Прокара пръсти по всички кътчета — дори и под умивалника в банята, зад шкафовете в кухнята и около бравата на клозета. Навсякъде попадна на дебел слой прах. Явно доста време никой не бе стъпвал в този апартамент.

Припомни си изричните инструкции, които беше продиктувал още от Марсилия. Пушката се оказа скрита точно там, където трябваше да бъде — в шкафа в спалнята, напъхана зад солидната купчина от тригодишното течение на списание „Нешънъл Джиографик“.

Майстора извади кутията, завита в брезентов калъф. На кутията бяха залепени две емблеми: едната беше фирмен символ на световноизвестна компания, но вторият знак нищо не му говореше. Остави кутията на леглото и внимателно вдигна капака. Вътре го очакваше последното постижение на британската оръжейна индустрия — снайпер с автоматично зареждане и хидравлично потискане на вибрациите при отката — от специалните серии, изработвани само по поръчка. Убийствено точна на разстояние до триста метра, тя тежеше само 6.842 кг (заедно със заглушителя). Теглото съвсем малко се увеличаваше, ако към дулото се монтираше прецизният оптически мерник „Шмидт & Бендер“.

Демонтирана, пушката съвсем точно се вместваше в подплатените с черен пенопласт гнезда в дъното на кутията. Имаше още две гнезда: едното за сменяемия пълнител, а второто — за допълнителния 7.62-милиметров пълнител.

Към комплекта бе добавен и един туристически пътеводител на Ню Йорк. Майстора го разтвори и сведе поглед над района около Уолстрийт на остров Манхатън. Зоната за обстрел не бе посочена, но някоя педантична ръка се бе погрижила да маркира всички второстепенни детайли, задължителни при един добре обмислен план.

Майстора отнесе кутията във всекидневната. На масата за кафе до дивана беше монтиран телефон — изглеждаше съвсем обикновен, но той знаеше, че в него е скрит висококачествен електронен декодер — последна дума на цифровата криптография.

Първото обаждане беше до отдалечен абонат, но все пак в границите на Съединените щати. За по-малко от тридесет секунди Майстора рапортува пред възложителя за последните промени в ситуацията, като обясни случилото се в Париж и на летище „Кенеди“. Накрая бе принуден да изслуша новите инструкции. Гласът от другия край на линията беше обработен електронно, за да не бъде разпознат, но Майстора си представяше съвсем ясно лицето на събеседника си, запечатано в паметта му преди петнадесет години. Разбира се, сигурно леко се бе променило под влиянието на възрастта.

Второто обаждане беше до Пол Макган в Париж.

— Подготовката на операцията се оказа незадоволителна — започна Майстора. — Защо не ме предупреди, че Кроуфорд е бил по следите ми?

Макган отново се беше изолирал в Бункера. Цифровото устройство внасяше неприятни корекции в тембъра на Майстора и след декодирането гласът отвъд океана звучеше леко пискливо.

— Проблемът не е в подготовката — остро реагира дипломатът. — По-неприятен е фактът, че не успя да я ликвидираш.

Майстора се замисли. Очевидно Макган беше страшно ядосан, а той рядко си позволяваше емоционални изблици. Чудесно. Така дипломатът ставаше по-лесен за манипулиране.

— В този занаят Кроуфорд също е майстор — отговори Майстора. — Освен това той по начало не беше включен в договора ни.

— Но момичето беше, а ти я изпусна!

— Ще я посетя. И то скоро.

— А какво ще правим с Кроуфорд?

— Той би трябвало да я пусне, но явно не го е направил. Може би от криворазбрано кавалерство. За да се добера до нея, ще се наложи първо да се справя с него.

— Колко?

— Веднъж един арабски клиент бе така любезен да ми плати половин милион долара, за да се отърве от досадната си съпруга. При това тази случка беше доста отдавна.

— Удвоявам залога.

— Така става. Успя ли да я проследиш?

— Все още не. Рисковано е да използвам техниката в Бункера прекалено често. Така че ще ми е необходимо още време.

— Можем да изпаднем в цайтнот…

— Има и друг начин да облекча твоята задача — заяви Макган и му обясни какво бе намислил. — А сега ми кажи… Почакай, търсят ме по вътрешната линия.

Майстора засече паузата: Макган отново се включи към кодираната връзка след десет секунди, но сега заговори задъхано.

— Обади се секретарката ми. Няма да повярваш какво ми съобщи тя…

— Нещо се е случило ли?

— Преди малко Фримънт се е обадила в посолството по пряката телефонна линия от Щатите. Настоявала веднага да я свържат с мен. Не можела да чака на телефона. Но най-радостното е, че си е оставила адреса.

— Дай ми го. — Майстора веднага запомни името на улицата и номера на къщата, продиктувани от Макган. — Този адрес говори ли ти нещо?

— Не. Досега не го беше споменавала. Може би е при някоя приятелка.

— А как е звучал гласът й?

— Говорила е доста нервно, дори припряно. Накрая обещала да се обади отново, при първа възможност.

Майстора се замисли: какво може да се крие зад тази наглед напълно невинна фраза?

— А за Кроуфорд? Споменала ли е името му?

— Не. Може би е бързала, за да не разбере той, че е решила да се свърже с мен.

Не е изключено, помисли си Майстора. Наистина. Кроуфорд й бе спасил живота, но в онези кървави сцени обзетата от ужас и смъртен страх Холис Фримънт надали е успяла да проумее, че Кроуфорд е неин съюзник, подарък от небето. И доколко му вярва сега, като се има предвид, че Кроуфорд никога няма да сподели с нея всичко, което му е известно, въпреки че тя със сигурност ще го обсипе с въпроси?

Но Макган грешеше в едно: онзи адрес стопроцентово няма нищо общо с миналото на Холис Фримънт. Сигурно е някое от тайните, старателно „прочистени“ квартири на Кроуфорд. Ако се допусне, че е телефонирала в Париж без знанието и разрешението на Кроуфорд, той може би още вярва, че прикритието му е надеждно. А това ще го направи по-уязвим.

— Искам да бъде потвърдено, че тя се намира на този адрес — тихо добави Майстора.

— Ще бъде направено — обеща Макган. — Но аз пък искам да съм сигурен, че този път ще си заслужиш възнаграждението.

Майстора прекъсна връзката, без да се трогва от настойчивия тон на Макган. Друг път ще си поговорят за промените в плановете и за корекциите на заплащането.

Сега имаше по-важна работа: взе кутията с оръжието и я върна в шкафа, провери ключовете на всички врати и след като задейства алармената сигнализация, излезе от апартамента.

Имаше още много дреболии за уреждане, преди да се залови сериозно за работа.

 

 

Малката тухлена сграда на библиотеката на „Люис стрийт“, точно под моста „Уилямсбърг“, винаги страдаше от хроничния недоимък на градския бюджет и от апатията на общинските власти към нея. Три години преди сегашните събития Винсент Калабрезе и Хари Джейкъб, залитащи и изтощени, се бяха спрели пред тази библиотека след продължителен престой в кръчмата на О’Тул.

Целия онзи следобед двамата приятели бяха посветили на спомени за годините, прекарани в Отдела за борба с тероризма. Говореха за какво ли не, и във всичко намираха слабости: разследванията не се провеждаха както трябва, имаше случаи на потулване на провалите, към заподозрените се отправяха неприкрити заплахи, с една дума: нещата отиваха на зле.

След два дни двамата колеги събраха кураж и изложиха заключенията си пред своя пряк началник — полицейския комисар от градското управление. Той ги изслуша и им обеща, че ще направи всичко, което е по силите му, за да запази най-ефективното звено в борбата с терористичните групировки и елементи. Но докато се пребори с шефовете, беше им обяснил комисарят, дейността на Винсент трябвала да бъде посветена на поддържането в готовност на екипа на „Кифладжиите“, като им намери нова квартира, за предпочитане по-далече от полицейското управление на „Плаза Плейс“, а също и да измисли ново, по-представително наименование на екипа. Така се появи Полицейският информационен център, специализиран за антитерористични акции.

След няколко дни Калабрезе докладва на комисаря, че е намерил помещение за екипа и след консултации с шурея на комисаря, заемащ отговорна длъжност в Сити Хол (кметството), бившата библиотека стана притежание на нюйоркската полиция. После намериха една по-сговорчива строителна компания, която се нагърби с цялостния ремонт на сградата срещу умерено заплащане. Калабрезе активно помагаше при уточняването на проекта. Когато ремонтът приключи, екипът се нанесе в сградата и започна да се обзавежда. Началниците им уредиха да се закупят военно имущество, въоръжение и муниции от една армейска база във Форт Бенинг, щата Джорджия. От Силиконовата долина се снабдиха с модерни компютри, от компанията „Бел“ — с комуникационна техника, а от „Дженерал Мотърс“ им издействаха два камиона и микробус — по-късно в този микробус бе монтирана електронната апаратура за следене на заподозрените.

Джейкъб се зае с организирането на обмена на информация с базите данни на щатската и федералната прокуратура.

Сега Джейкъб и Калабрезе седяха в заседателната зала, изолирана със стъклена преграда от бюрата с компютрите, пред които работеха останалите членове на екипа. На масата, освен картонените кутии с китайска храна, се виждаше изпоцапаният сак, който Джейкъб бе открил на задната седалка на онзи полуразбит кадилак.

Калабрезе опипа кожения етикет върху сака.

— Жалко, че тази чанта не може да проговори, за да ни разкаже нещо повече за мис Фримънт.

— Така ли? — засмя се Джейкъб. — Защо не опиташ пак, Винсент? Кой знае, може и да се смили пред молбата ти…

Джейкъб се обърна към екрана на компютъра и отново зачете данните от файла с биографията на Холис Фримънт, но след няколко минути скептично промърмори:

— Хм, не мога да открия нещо, което да хвърли светлина върху инцидента на магистралата.

— А как ще научим кой е бил спътникът й?

— Засега той е пълна мистерия.

— Ако проверим в списъците на пътниците, пристигнали днес на летището?

Джейкъб посочи към бюрата отвъд стъклена преграда:

— Не виждаш ли, че хората ни вече от два часа проверяват по всички достъпни канали.

Калабрезе стана, но след няколко крачки се върна и се облегна на ръба на масата.

— И така, нека да обобщим с какво разполагаме дотук.

— Двама от дежурните полицаи, Балестерос и Пъркинс, попаднали на наркопласьори, увлечени в сделки, в някакъв запустял склад. Разговарях с полицаите, а после с единия от онези дребни трафиканти. Представи ми се с името Драйас, но това се оказа само псевдоним. Както и да е. По-важното е, че нашите двама герои, увлечени в играта на Бони и Клайд, избягали с камиона на наркопласьорите. Така стигнах до кадилака, който беше пострадал жестоко при надпреварата по магистралата.

Замислен, Калабрезе повдигна гъстите си вежди.

— Какво е заключението на съдебния лекар?

— Според доклада вратът на жертвата е бил прекършен преди инцидента на шосето. Типично в стила на терористите. Не е умрял под колелата…

Калабрезе отново се замисли.

— Разкажи още нещо за този кадилак.

— Изглежда като изкопан от автомобилно гробище. По описанието му отговаря на търсен автомобил, откраднат от паркинга на летище „Кенеди“ един час преди инцидента. Следователно терористите са пристигнали със самолет, а после по някаква причина са се качили в онази зала. Но са ги изненадали двамата стюарди от Еър Пасифик, придружавани от двете ченгета от охраната на летището. И четиримата са били застреляни на място, а нашата смела двойка, мъжът и момичето, излизат навън, цапардосват шофьора на таксито и задигат колата му…

Калабрезе го слушаше с все по-нарастващ интерес.

— А според показанията на свидетелите, струпани на изхода на чакалнята на летището, един черен отмъстител, в „Линкълн Таун Кар“, се опитал да ги сплеска след завоя, там, където видяхме строителните машини.

Калабрезе кимна мрачно.

— Този отмъстител… и той ли е изчезнал мистериозно?

— Винсент, нали никой не ти е обещавал, че този случай ще бъде от лесните? Не разполагаме с неговото описание, не знаем нито име, нито номер на полета. Но най-голямата загадка е защо онази двойка в кадилака е потеглила по следите на линкълна?

— Сигурно не са искали да попаднат под ударите на предната броня на линкълна…

— Ако ние не се бяхме намесили, сигурно щеше да ги довърши.

— Добре, Хари. Добре си се справил дотук.

— С много усилия нашите хора успяха да открият кадилака, изоставен в Лонг Айлънд Сити.

— Какво успя да разбереш за лицето, което е притежавало този сак? — прекъсна го Джейкъб и посочи към сака.

От устните на Калабрезе се отрони въздишка, достойна за Сизиф.

— Какво намери в сака, Хари?

— Нищо интересно: сиви панталони, дамски, разбира се, заедно с една блуза и пуловер, както и малко бельо. Стандартен комплект дрехи за една съвременна жена. Тази дама вероятно не е свикнала да взима много дрехи, когато заминава на дълго пътешествие.

— Наистина дрехите не са много. Но не й е трябвало да взима повече. Многото багаж пречи, когато човек бърза за някъде.

— Точно така.

Смутен, Джейкъб нервно прокара ръка през косата си.

— По дяволите, Винсент, в цялата тази работа има нещо загадъчно, което никак не ми харесва — кисело промърмори той. — Не съм сигурен дали не се задава нова терористична вълна. Преди да пристигна на летището, там вече се бе разиграла ужасяваща кървава сцена. А след това попаднах на магистралата „Ван Айк“, където така и не можах да разбера кой кого преследва. Не ми харесват тези хора. Не са им чисти намеренията. Нищо чудно да се окаже, че имат доста прегрешения зад гърба си. Така че е време да се намесим в играта.

Калабрезе сви рамене. Гласът на Джейкъб звучеше студено и решително, което рядко му се случваше, но Калабрезе добре го познаваше: ако Джейкъб заговори с този смразяващ тон, нямаше да се откаже от преследването, докато не залови нарушителите на закона.

— И какво предлагаш?

— Още не сме открили онзи линкълн. Не сме установили и самоличността на убития и после премазан на шосето таксиметров шофьор — отвърна Джейкъб. — Така че засега да оставим за по-нататък преследването на черния отмъстител. Първо трябва да съберем повече данни на другите участници.

Калабрезе видя как Джейкъб отново протегна ръка към кожения етикет на дръжката на сака с името на Холис Фримънт.

— Ще се заемем с тази Фримънт. Да се потърсят още данни за нея чрез компютрите, но преди всичко се налага да се свържем с Париж. Нали там е работила тя, там е живяла? Така че именно от Париж трябва да започнем търсенето.

Калабрезе кимна, но физиономията му оставаше мрачна. След ужасяващия взрив на самолета на Пан Американ над Локърби в Шотландия и особено след атентата срещу Световния търговски център в Ню Йорк Джейкъб беше положил много усилия за укрепване на връзките на отдела с колегите от антитерористичните звена от френските специални служби. Освен това можеше да разчита и на подкрепата на колегите си от други европейски страни, от централата на Интерпол и дори от израелското разузнаване. Калабрезе отдавна се бе научил, че няма смисъл да любопитства за начините, чрез които Джейкъб обменяше информация с европейските си колеги, но се досещаше, че вероятно отново е заработил изпитаният принцип на равностойната размяна на сведения.

— Вече се свързахме с компютрите в Централното управление на нюйоркската полиция — продължи Джейкъб. — Нашите хора преди малко са научили, че федералните са изпратили свой екип на летище „Кенеди“. — Той отправи изпитателен поглед към Калабрезе. — Нали помниш, Винсент, че вече имаме един коз в ръцете си? Знаем името на жената. Ако го съобщим на федералните, мълвата ще стигне до медиите и ще се вдигне страхотна врява. Тогава тя и нейното приятелче ще се скрият вдън земя и никога не ще узнаем какви планове кроят. Кой знае, може пък след тях да бъде изпратен резервен екип, след като те двамата са провалили мисията си? Така че на този етап ще е най-разумно да потърсим следите на онзи камион. Толкова едро чудовище, по-голямо от слон, не може се скрие лесно. Все някой ще попадне на него.

Джейкъб реши да изчака малко, колкото да даде възможност на Калабрезе да осмисли така нахвърления план за действие. Длъжни бяха да проследят всяка следа, защото не знаеха коя нишка ще ги отведе до целта. Ако надушат следите на Холис Фримънт и нейния спътник, ще действат бързо и енергично, без да си губят времето с юридически формалности.

— Ще съобщя на комисаря, че засега няма да разгласяваме данните за самоличността на жената — реши Калабрезе след продължително обмисляне. — Той, разбира се, ще настоява да му докладваме, но ще му обясним, че ако искаме да се доберем до нея и до мъжа от линкълна, името й трябва да остане в тайна. Вярваш ли, Хари, че двамата още са в града?

Джейкъб се замисли.

— Не. Готов съм да се обзаложа, че веднага са побягнали надалече от Ню Йорк. Необходимо им е време да подготвят бъдещите си акции. Освен това по петите им е онзи черен отмъстител, а сега и ние се втурнахме след тях. Няма да напуснат убежището си, докато не се подготвят.

— Хм, пак изскача тази черен отмъстител… Имаш ли някакви догадки за него?

— Кой знае, може да се окаже агент на израелските специални служби. Ако колегите от Тел Авив са се заели с проследяването на тази двойка, дали ще се съгласят да ни помогнат?

Калабрезе го изгледа кисело.

— Едва ли ще им хареса нашата намеса.

— Все пак ще се свържа с Тел Авив — закани се Джейкъб.

Калабрезе се отдръпна от масата.

— А пък аз ще прескоча до „Четирите сезона“ и ще проверя как е организирана охраната на сенатор Балантайн.

— Напоследък има ли нови заплахи за живота му?

— Само обичайните маниаци. Всичко е проследено от ФБР и нюйоркската полиция. Но щом двойката, която ни интересува, не е в Ню Йорк, ще трябва да сформираме специален екип за претърсване на всички съмнителни места в съседните щати. А това никак няма да е лесно, нали?

На излизане Калабрезе се спря пред стъклената врата.

— Хари, има още нещо.

— Да, Винсент?

— Обещах на Кети, че ще останеш настрани от стрелбите. Така че не се опитвай да се правиш на каубой, ако загърмят пистолетите. Ще се оправим и без теб.

Джейкъб се засегна, но не отвърна нищо.

— Знам, че си един от най-добрите в професията — зае се той да го утешава, — но все пак за нас ти си по-ценен като анализатор, отколкото като стрелец.

 

 

Майстора нареди на таксиметровия шофьор да спре малко след Бродуей, преди канала, където минаваше неписаната граница между Малка Италия и Китайския квартал.

Свикнал с тесните, претъпкани улички в Марсилия, Майстора с лекота се провираше сред тълпите от купувачи, със сакове и книжни кесии в ръцете, заобиколени от още повече зяпачи пред бляскавите витрини. Заслепяващите неонови реклами рязко контрастираха с тъмния фон на черното кадифе по бижутерските витрини, но веднага след тях идваха евтините павилиони, където нито една стока не се предлагаше за повече от деветдесет и девет цента. Но пък елегантните бутици за „вносни кожени облекла“ предизвикваха пристъпи на сърцебиене с главозамайващите си цени. В сравнение с тях етикетите по сергиите за слънчеви очила, специална изработка, само от утвърдени дизайнери, изглеждаха нечувано скромни. Навред бяха струпани кашони, контейнери, преносими стелажи — всички постижения на опаковъчната индустрия бяха достойно представени. Сгъваеми маси с мостри от петте континента задръстваха и без това тесните тротоари; безчет безистенчета примамваха едва ли не силом купувачите в своите дебри. До бордюрите чакаха пъстроцветните автобуси от последните за деня туристически турове, с дремещи зад воланите шофьори.

Майстора намери адреса, който търсеше — тясна тухлена постройка, с олющена фасада, опасана от противопожарни метални стълби. Надписът на английски над партера гласеше „Първокласна дамска мода“, но под него китайските йероглифи обещаваха съвсем друго: „Къщата на неземните наслади“.

Бутна зеленясалата врата и пое по стъпалата. На първата площадка го спря нисък, но набит бодигард, с дръпнати очи, заприщил със снагата си стоманената врата на етажа. Но дори и през нея се чуваше шумът от залаганията, примесен с кавги на няколко езика и звучно женско кикотене. Майстора му каза кого търси и смръщеният китаец нехайно, само с едно кимване, му посочи да се качи на горния етаж.

Търговската компания на Дебелия Ли се оказа на най-горния, шестия етаж. Майстора натисна звънеца и вратата веднага се отвори от крехка девойка, наглед не повече от шестнадесетгодишна, в традиционната рокля от червена коприна с неизбежните златисти дракони. Тя посрещна посетителя с поклон, изчака го да влезе, после залости вратата и натисна бутона на алармената уредба, след което с изящен жест го подкани да я последва.

Просторната зала тънеше в полумрак, а въздухът бе натежал от източни благоухания. По лавиците около стените бяха подредени великолепни образци, свидетелстващи за майсторството на древнокитайските грънчари и резбари. Обстановката смътно напомняше за богатите китайски имения, които Майстора бе виждал преди много години. Стените и прозорците бяха толкова добре шумоизолирани, че се чуваше дори тихото дращене на пантофите на девойката по излъсканите до блясък керамични плочки на пода.

Момичето дръпна завесата от мънистени зърна и го въведе в тесния кабинет. Зад голата абаносова маса седеше мъж, очевидно отдавна простил се с първата младост, но някак си неподвластен на хода на годините. Погледът му, съвършено бистър, пронизваше като кама лицата насреща, но дългите тънки кичури бяла брада все пак издаваха, че е прехвърлил осемдесетте. На черния плот имаше само бутилка канадско ръжено уиски, две чашки, диаграма на нечий хороскоп и старо, олющено сметало. Освен стола, запазен за посетителите, и великолепното китайско килимче, в стаичката нямаше нищо друго.

— Радвам се да те видя отново, Ли — рече Майстора.

Китаецът се надигна и мълчешком протегна съсухрената си ръка. На Майстора му се стори, че докосва острите нокти на сокол.

Домакинът отля от уискито в чашите, подаде първата на своя гост и сам надигна другата. След наздравицата двамата мъже пресушиха чашите.

— И аз се радвам, че отново ни събра съдбата — започна Ли и внимателно оправи наметката си от яркосиня коприна, бродирана със златни нишки. — Много вода изтече, но аз знаех, че ще дойдеш. Защото беше предсказано. — Той посочи към диаграмата върху черния плот.

Майстора впери взор във фигурите, нанесени на листата от оризова хартия, изпъстрени с неясни символи от черен туш, с пресичащи се кръгове, съединени с дебели, плътни линии. Отляво на всеки лист се спускаше колона от йероглифи.

Подобна гледка не бе виждал от последния път, когато Ли му бе съставил хороскоп, а оттогава бяха изминали цели петнадесет години.

— Изглежда не си имал възможност… или желание… да продължиш заниманията си с това изкуство — предпазливо подхвърли Ли.

— Не, за съжаление. Не можах да се справя с превода без твоята помощ.

Костеливите пръсти на китаеца се плъзнаха по първия лист.

— Четири пъти са изпращали убийци за теб. Но ти винаги си ги посрещал, винаги си бил готов да отблъснеш удара. След това са се отказали.

— Никой вече не се наема с такава задача.

Ли замислено сведе глава.

— Напълно разбираемо е. Но ето че сега в твоя живот отново се появява онзи мъж, който в миналото е пожелал смъртта ти.

— Може би… — Майстора посочи с ръка към следващия лист. — Там вероятно е написано още нещо, за което нямам представа.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо повече за него?

Майстора осведоми Ли за датата и часа на раждане на своя най-яростен враг. Отпи от уискито и се облегна назад, приковал поглед в астролога, който се зае със сложните корекции в хороскопа след последните сведения, получени от Майстора.

Изкушаваше го мисълта да сподели с Ли още факти, но нали престарелият китаец сам, чрез своето изкуство, можеше да стигне до тях. В гърдите му оставаше спотаено недоволството, че бездушните звезди не подсказваха с нищо какви страдания му се бе наложило да изтърпи.

Но минутите продължаваха да се нижат все тъй бавно и Майстора постепенно започна да се успокоява. Ароматите омайваха съзнанието му и от дълбините на душата му се надигаше приглушено пулсиране, което не можеше да си обясни, но то завладяваше с хипнотична сила цялото му същество, унасяше го като приспивна песен. Двата часа изтекоха неусетно, сякаш бяха само две минути. Сепна се едва когато чу шумоленето на оризовата хартия. Ли отново беше разстлал свитъците върху абаносовия плот.

— Този мъж — започна старият китаец — е имал влияние върху твоята душа още когато си бил много млад. Отначало не ти е влиял директно, само те е следил отдалече, любопитен докъде ще се разпростре твоят талант.

Внезапно спомените нахлуха като порой пред притворените клепачи на Майстора. Отново виждаше слабичкия младеж, облечен само в протрити джинси и тениска. Бос, с въздушен пистолет в ръка. Беше само на дванадесет. Много по-късно се добра до пушката 22-и калибър. Учеше се да стреля по консервени кутии, после по зайци в гората. Хлапашки занимания, колкото за убиване на времето. Но още тогава усвои майсторлъка на финото регулиране на прицела — никой от познатите му не можеше да се обзаложи кой изстрел ще повали окончателно някой заек и кой само ще го рани. За него срещу мерника на пушката не заставаха живи същества, а по-скоро движещи се цели, отчаяно стремящи се да прикрият следите си. Особено го биваше да проследява ранените животни до бърлогите им.

От Бога подарената му дарба да борави с пушката му спести единствената участ, която очакваше всеки хлапак с неговото социално положение: да постъпи в мините в Кентъки и да изгасне от пневмокониоза, причинявана от въглищния прах, преди да е стигнал до четиридесетте. Едва тринадесетгодишен, той спечели 50 долара от състезанието по стрелба в родното си градче. Още същата вечер потегли с автобуса за Боулинг Грийн. От следващото състезание получи 500 долара заедно с един ценен урок: можеше да преживява добре, и то единствено благодарение на дарбата си. Нае скромна квартира в негърския квартал, при една вдовица, страдаща от сърце, и остана там цели шест години. Старата хазяйка, пенсионирана учителка, го научи да чете и да пише. Внушителната й колекция от годишниците на списание „Нешънъл Джиографик“ му отвори очите за света.

Старицата почина два дни, преди той да навърши двадесет години. Купи й най-скъпия ковчег, който можеше да си позволи, а по-късно плати и за надгробната плоча от черен гранит. Никога, по никакъв друг повод не бе проливал сълзи, освен на нейния гроб.

Но смъртта й отприщи неподозирани сили в него. Заредиха се една след друга победи в местните състезания по стрелба, залозите в негова полза набъбваха главоломно — той просто нямаше равен на себе си в целия щат — с което веднага привлече вниманието на местните мафиоти, които не закъсняха да му предложат водеща роля в техните състезания, където мишените бяха човешки глави. Все още не забравил съветите на старата си хазяйка, той неизменно отказваше предложенията, колкото и примамливи да изглеждаха.

После замина за Джорджия и дълго скита по пътищата, застлани с червеникава пръст. В архивите на полицията в Атланта от онова време бяха регистрирани около тридесет неразкрити убийства на скитници с неизвестни извършители.

След първите две убийства по поръчка той разбра, че не може да продължава така и същевременно да бъде напълно свободен. Да си изкарва прехраната като платен екзекутор означаваше да разчита на хора, за които измамите бяха професионално задължение. И тогава си спомни за списание „Нешънъл Джиографик“. Мечтите му се рееха към онези екзотични, загадъчни и най-важното, дяволски далечни градове и страни.

Седем години той усъвършенстваше занаята в Европа, а после разшири обсега си в Ориента, където намери, за голяма своя изненада, така дълго търсената сигурност, съчетана с нечуван комфорт. Но завинаги омагьосан от китайската култура и история, той реши да се премести в Хонконг. Остана там три години, преди да срещне Дебелия Ли, който му разкри тайните на астрологията. Оттогава насетне той не предприемаше нищо сериозно, без да се посъветва с хороскопа си, съставен от стария Ли.

Репутацията му нарастваше, славата му се носеше далече пред него, докато той обикаляше Индокитайския полуостров. Тогава, в Сингапур, един от клиентите му, англичанин, след като му съобщи за безупречното изпълнение на поръчката, го изгледа замислено и промълви:

— Никога не съм подозирал, че ще попадна на такъв майстор в занаята като теб.

Този прякор така здраво се лепна за него, че остана да го съпътства до ден-днешен, по всичките канали на подземния свят, чрез които богатите и всемогъщите търсеха печени професионалисти, за да разрешат най-деликатните им проблеми — дискретно, гарантирано, веднъж завинаги.

И тогава онези, другите, се заинтересуваха от него…

Майстора съвсем отчетливо помнеше първата среща, сякаш беше вчера, с мъжа, който промени изцяло живота му. Тогава онзи мъж му се бе сторил необикновено любезен и дори простодушен. С една дума… обикновен. Но притежаваше власт, каквато дотогава Майстора не бе сънувал дори, и само това би трябвало да го накара да бъде нащрек. Но вместо това той се остави да бъде заслепен. Защото предложението наистина беше заслепяващо.

Първите четири договора бяха изпълнени точно както бе уговорено. Но при петия, с който той се ангажира въпреки предупреждението на стария Ли — или може би именно заради това — се стигна до онази грешка. Тогава Майстора не можа да повярва, че за един, само за един човешки живот може да се предлага такава астрономическа сума. Но възложителят на договора упорито държеше на своето и настояваше да бъдат изпълнени всички негови искания. И когато Майстора за пръв път в живота си допусна провал, онзи не му прости, макар Майстора веднага да бе предложил да му дадат следваща поръчка — за компенсация на предишната. Вместо това шефът се зае систематично да проваля кариерата му на професионален убиец.

Отначало Майстора си въобразяваше, че ще успее да се пребори с него, че безупречната му репутация ще продължи да му осигурява нови клиенти. Но се оказа, че те до един — постепенно, неусетно и тихомълком — започнаха да го пренебрегват. Без никакви видими причини. Никой не отговаряше, когато ги търсеше по телефоните. Така, в бездействие, измина една година, после втора, трета. Майстора бе принуден да снижи претенциите си, постара се всички в бранша да узнаят, че вече не се свени да се залавя и с поръчки от среден калибър, до нивото на по-дребните наркопласьори. Но желаещи да ползват услугите му така и не се намериха.

Парите, които бе заделил за бъдещето, започнаха да се топят. Професията му изискваше да се премества често от един град в друг, дори да сменя държавите. Но първокласните самолетни салони и петзвездните хотели останаха само в спомените му. Нещо далеч по-лошо — най-добрите доставчици на оръжие, най-опитните фалшификатори на паспорти, както и най-скъпо платените доносници от полицейските среди един по един затръшваха вратите под носа му.

Всемогъщият шеф продължаваше да го мачка безмилостно. И едва след като Майстора бе принуден да се откаже от всичко и да сведе съществуването си до просешка тояга, в един град, който винаги бе презирал, големият бос извади последния, решаващ коз… Но Майстора също не си бе губил времето напразно — беше се постарал да узнае повече за своя мъчител, за начина му на мислене, за любимите му похвати. И когато се появиха убийците, изпратени за главата му, той ги посрещна напълно подготвен. Успя да ги засече, да ги ликвидира и четиримата, а после отряза ушите им (според традицията на тореадорите), за да ги изпрати на Големия Шеф.

Нямаше повече опити да го елиминират и Майстора разбра, че е настъпило дългоочакваното примирие. Оставаше завинаги заточеник, лишен от правото да упражнява професията си, обречен на нищета. Но той много добре знаеше, че шефът неслучайно е решил да го помилва и да го остави жив. И сега, след цели петнадесет години, бе дошъл мигът на разплатата…

Майстора се сепна, примигна и се заозърта наоколо. Видя срещу себе си Ли, търпеливо изчакващ. Трансът на Майстора бе продължил почти два часа.

— Този мъж винаги е имал голямо влияние върху твоята съдба — тихо повтори Ли. — Но сега той е изплашен. И има основателна причина за това.

Майстора отново протегна ръка към чашата с уиски и на един дъх я пресуши. Когато заговори, гласът му прозвуча леко дрезгаво.

— Може би ще е най-добре първо да се разберем за нашия бизнес — предложи той.

Ли се усмихна предпазливо, както го умеят само китайците. Девойката внезапно се появи на прага, с кожена чанта в ръка. Остави я в нозете на Ли, поклони се и безшумно се оттегли.

В чантата имаше шест пакета с пластичен експлозив, детонатори и радиопредаватели за дистанционно взривяване, скрити под дебела кърпа. Точно това бе поръчал Майстора, но се беше появила необходимостта от допълнително снаряжение и той не беше уверен дали Ли ще съумее да му го достави. И то веднага.

Китаецът изслуша молбата му невъзмутимо. Момичето още веднъж се появи, сякаш прочела мислите на господаря си. Ли й заговори нежно, като че ли тя бе любимо домашно животно. След малко младата китайка безмълвно напусна задимената стая.

Четвърт час по-късно тя се върна с нещо като дървена кутия за пури. Майстора я пое от ръцете й и остана изненадан от тежестта на кутията, макар в малките ръце на крехката китайка да изглеждаше лека като кейк.

Той остави кутията на скута си, взе отвертката от китайката, развъртя винтовете и предпазливо открехна капака. Вътре лежаха дузина противопехотни мини, от най-миниатюрния модел.

— Плащането пак ли ще бъде по сметката ти в Хонконг? — попита Майстора.

Ли тъжно се усмихна.

— Настъпиха лоши времена за старата колония. За предпочитане е в Сингапур. Но банката и банковата сметка са същите.

Майстора затвори капака на кутията и я прибра в сака. Надигна се и Ли го последва. На раздяла си стиснаха ръцете.

— Ще ми кажеш ли какво още предвиждат звездите за мен? — полюбопитства Майстора.

Пръстите на Ли отново обходиха листата от оризова хартия.

— Един мъж ще умре.

— Винаги някой умира в нашия занаят.

— Ти си запознат с основните правила на астрологията — рече Ли. — Знаменията само очертават какво може да ни донесе съдбата, но не могат да предопределят бъдещето. Може би ще избегнеш погубването, ако си мъдър и не предизвикаш съдбата с някоя лекомислена постъпка.

— Аз ли ще бъда погубен?

— Ти ще бъдеш предаден — отговори Ли. — Но тъй като вече го узна, погубването ти не е неизбежно. Нали?