Филип Шелби
Опасни муцуни (14)

13.

Руснакът беше неспокоен. Пръстите му не спряха да потропват върху волана.

— Хей, мийстър?

Майстора не откъсваше поглед от колите, излизащи от зоната около летището. Беше наясно, че поддържащият екип не е изпълнил заповедите. Защото ако онези двама стюарди се бяха справили, вече би трябвало да се появят на шосето.

И така, оставаше само една възможност: по някакъв начин Кроуфорд и момичето са успели да избегнат смъртта. Но сега Кроуфорд вероятно е затруднен да намери кола, за да се втурне по следите му. Той няма да рискува да наеме такси, нито да се качи на някой от автобусите към града. Ще бъде принуден да импровизира. Майстора се запита какво ли би могъл да измисли противникът му. Всъщност нямаше кой знае какво значение — така или иначе Кроуфорд бе длъжен да се запъти към града, а тази магистрала бе единствената артерия между Ню Йорк и летището.

Майстора си каза, че най-добре ще бъде, ако успее пръв да засече Кроуфорд, да подкара таксито след него и да го проследи, докато издебне момент, подходящ за разчистване на сметките. Сега той имаше преимуществото да дебне в засада — наистина, доста незначително предимство, но схватката с Кроуфорд нямаше да бъде от лесните. Най-добре беше да не отлага нападението, защото Кроуфорд все още не е събрал хората от екипа си, а пък и присъствието на момичето ограничаваше свободата му на действие.

Но на него му пречеше този руснак, който продължаваше си мърмори под носа.

Майстора видя как в далечината профучаха две полицейски коли с включени сирени — с тях станаха шест през последните двадесет минути — и реши, че повече няма време за чакане.

Причината да избере това такси беше проста — в него нямаше плексигласова преграда между предната и задната седалка. Нищо не предпазваше водача от ръцете на пътника, седнал точно зад него.

— Окей — промърмори той.

Но руснакът не мирясваше.

— Окей? Значи ще потегляме?

— Да, ще потегляме — примирено въздъхна Майстора. После се наведе напред, със сгънати между пръстите две банкноти по сто долара.

Руснакът отново му разкри стоманената си усмивка. За да хване банкнотите, той бе принуден да се завърти на седалката. И в този миг Майстора със съвсем просто и леко движение му помогна да извърти врата си още повече. Желязната хватка — притискане на главата с две ръце, откъм ушите на жертвата — много бързо причини прекършването на вратните прешлени. Главата на руснака клюмна като пресъхнал клон.

Майстора го остави да се стовари на седалката, после излезе и отвори предната дясна врата. Изправи тялото на руснака и затвори с длан очите му. Нагласи го така, че да изглежда като задрямал.

После заобиколи колата и се настани зад волана. Погледна „заспалия“ си спътник. Липсваше само лекото похъркване.

Въпреки наплива на полицейски коли Майстора реши да изчака още няколко минути появата на Кроуфорд, преди да продължи към града.

 

 

Холис вече бе убедена, че Кроуфорд не е запознат с терена около летище „Кенеди“ — иначе нямаше да й нареди да го чака в най-оживената зона. Наоколо се мотаеха десетки шофьори на таксита. Вече на два пъти я подканваха да я отведат до града с най-евтиното такси в целия щат; петима просяци се опитаха да спечелят благосклонността й. Тя потръпваше всеки път, когато някой я заговаряше, когато някоя ръка се докосваше до рамото й. Миг преди погледът й да бъде привлечен от внушителен черен „Кадилак“ със спуснат заден прозорец, тя вече бе убедена, че няма да може да издържи нито минута повече тук — безпомощна, изоставена сред шумната навалица.

— Влизай! — извика й Кроуфорд.

Холис отблъсна младия носач, който й предлагаше услугите си, и се затича към колата. Щом се настани на седалката, затръшна вратата с такава ярост, че Кроуфорд се обърна и я изгледа тревожно.

— Добре ли си?

— Не! Никак не съм добре! Да тръгваме.

Кроуфорд подкара по оживената магистрала, а тя се отпусна на кожената седалка. „Кадилак“-ът беше почти нов, дори миризмата на кожената тапицерия го доказваше.

Холис посегна към клетъчния телефон — най-новия модел на „Моторола“ за сателитна връзка с целия свят, което обаче много раздуваше цените на разговорите.

Младата жена погледна крадешком към спътника си — вниманието на Кроуфорд изцяло беше погълнато от обстановката по шосето. Пое си дъх и бързо набра номера на Пол в парижкото посолство. Щом чу сигнала за включване, Холис се сви в най-отдалечения край на широката седалка. В мига, преди да чуе гласа на телефонистката от централата на посолството, тя се запита защо Кроуфорд не се опита да й попречи.

 

 

В Париж беше един след полунощ. Приемът в посолството беше в разгара си. Макган вече бе убеден, съдейки по реакциите на именитите гости, че утре в светските колони на вестниците ще се появят ласкави отзиви и посланикът ще остане много доволен.

Но Макган бе решил да използва този прием като прикритие, за да се справи с още една задача, много по-важна от споделянето на последните слухове и клюки. Приемът беше удобен повод да се уреди срещата с китайските гости, неофициални представители на правителствените кръгове в Пекин. Успя да се споразумее с тях по много въпроси, но трябваше да изтекат няколко седмици, преди да се появят резултатите от тези преговори. Най-силно щяха да реагират вестниците в Сиатъл, щата Вашингтон, защото китайците проявяваха нескрит интерес към продукцията на заводите на „Боинг“ в този град. А това още повече щеше да усили влиянието на Пол Макган върху членовете на борда на могъщата компания.

Заедно с няколко дипломати от Индия и Южна Африка Пол Макган се бе присъединил към групата около посланика на Тайланд. Към тях се приближи красива девойка, фотомодел от индонезийския остров Бали, която по време на вечерята беше настанена на съседния стол до него. Макган тъкмо се чудеше дали да я изпрати до дома й, или да я отведе в хотел „Крийон“, когато към него пристъпи един сержант от морските пехотинци, изпълняващи ролята на почетна стража в посолството.

— Търсят ви по телефона, сър. — Макган отстъпи крачка назад и сержантът пошушна на ухото му: — В секретната служба, по кодираната линия.

Макган се извини и пое след него.

Секретната служба се намираше в едно от фоайетата. Сержантът отвори вратата пред него и го съпроводи покрай заключените шкафове, където пазеха автоматите, гранатометите и газовите пистолети. Стигнаха до бетонната кабина. Тя бе осигурена за извънредни ситуации — дори и ако посолството бъде нападнато с танкове — защото в нея бе монтирана апаратура за пряка връзка с Пентагона.

Макган посегна към червения телефон едва след като сержантът излезе и затвори отвън тежката врата.

— Да?

— Пол? Пол, ти ли си?

Макган се вцепени: пръстите му, стискащи слушалката, почти побеляха. Нима този глас идваше от задгробния свят?

— Пол, чуваш ли ме?

Гласът й звучеше леко дрезгаво и той машинално отбеляза, че тя се обажда по клетъчен телефон. Но откъде? От летище „Кенеди“? Или някъде от Ню Йорк?

— Пол, ако си там, обади се! Изключително важно е! Пол…

Внезапно тясното помещение стана много задушно. Слушалката едва не се изплъзна от потната му длан. Невероятно, но тя бе оцеляла въпреки обещанието на Майстора. Но дали е пострадала? Не е ли ранена? Може би Майстора още е по следите й? Или пък се е провалил и е побягнал?

Макган знаеше коя е мишената на Майстора, но не и какъв е планът му. Беше му казано само, че всичко ще бъде изпипано до съвършенство.

А къде ли е Кроуфорд? Нали Майстора бе очистил един от неговите хора тук, в Париж? Нима Кроуфорд е нарушил договорения обхват на действие и на своя глава е потеглил към Ню Йорк по следите на Майстора? Тогава той може да се натъкне на Холис!

Макган натисна бутона и в слушалката се чу пукот от статичното електричество. Нека си мисли, че връзката не е качествена. А когато линията се изчисти, той се вслуша по-внимателно в гласа й. Холис говореше с нескрито раздразнение, в тона й се долавяше уплаха, но не и паника. Не търсеше помощта му, дори напротив, беше се приготвила да му съобщи нарежданията си.

Защо пък да не се възползвам от ситуацията?

Макган погледна към цифровия часовник. Бяха изтекли двадесет секунди. Натисна още два пъти бутона и накрая изключи. Нека тя сама си направи изводите.

Едва сега се отпусна на въртящия се стол, който изскърца под него. Внезапно планът му, разработен до последната тънкост, се бе пропукал, и то само защото се бе появила заплаха в лицето на Холис Фримънт. Заплаха, която вече би трябвало да е отстранена. За нещастие точно сега нямаше никаква възможност да се свърже с Майстора. Разбира се, Пол разполагаше с резервни телефони за връзка в случай на извънредни обстоятелства, чрез които можеше да се добере до тези, на чиито заповеди Майстора бе длъжен да се подчинява. Но ако Майстора пръв се свърже с това лице, самият Пол Макган го очакваше дълго и много, много неприятно обяснение.

Опита се да се овладее. Нали беше експерт по кризисни ситуации? Но в сравнение с другите сега не ставаше дума за поредния провал. Спешно се налагаше да състави резервен план и да предприеме предпазни мерки, за да се отърве от присъствието на Холис. И на Сам Кроуфорд. Една възможност вече се очертаваше в мислите му.

От намеренията на Пол Макган относно очарователната индонезийка не остана и помен. Нямаше време за губене — трябваше да се подготви за следващия опит на Холис да се свърже с него. Защото опитният дипломат не се съмняваше, че тя ще успее да се добере до него. И когато го направи, той ще задейства предпазния механизъм, за който се бе досетил, още преди да я изпрати на смърт.

 

 

— Не успя ли?

Тя не му отговори, но умърлушената й физиономия веднага я издаде.

С много усилия Кроуфорд провря масивната черна лимузина през поредното струпване по магистралата, след което се приближи към светофарите на кръстовището. Оказа се, че най-малко коли има по лявата отбивка, водеща към магистралата „Ван Айк“.

Той още веднъж се обърна към спътницата си, изненадан от непреодолимия си подтик да й признае, че вече бе успял да се свърже със своите хора в Париж. Но, за съжаление, до този момент те също не можаха да открият Пол Макган.

— Кой си ти? — внезапно попита тя.

— Нали вече ти обясних?

— Не, искам да кажа, с какво се занимаваш?

— Ще ти разкажа всичко, но нека първо се измъкнем оттук.

— А къде отиваме?

— На някое по-безопасно място.

Тя едва успя да прикрие мрачната си усмивка. Не искаше да изглежда като всяка друга жена, горчиво разочарована от любимия, но все още не желаеща да се примири с предателството му.

— Не вярвам, че някъде ще се намери сигурно място за мен.

Най-после светофарите превключиха и Кроуфорд зави наляво покрай близката строителна площадка, сред която се виждаха три булдозера. Тъкмо се бе обърнал към Холис, когато тя изкрещя:

— Зад теб!

Обърната с лице към Кроуфорд, тя зърна как внезапно огледалото за обратно виждане се засенчи от нещо черно, устремено с все сила към тях.

Кроуфорд също погледна към огледалото. Отзад се носеше големият линкълн, затова той рязко завъртя волана на кадилака, за да избегне удара.

Но устременият линкълн ги застигна и изтласка кадилака от шосето — право към дървените бариери, оставени от строителите. Кроуфорд бе здраво разтърсен от тласъка, ала все пак успя да задържи кормилото. Натисна до край педала за газта, но преследващият ги линкълн беше набрал инерция. Разнесе се остър звук от стържене на метал в метал. Разлюляният кадилак полетя към лопатата на тритонния булдозер, замрял зад счупената бариера.

— Залегни! — кресна той.

Холис не помръдна, втренчила хипнотизиран поглед в стоманената паст на булдозера, захапала буци пръст като разкъсана човешка плът. Никога не бе преживявала автомобилна катастрофа и не разбираше защо всичко й се струва забавено като на филмова лента.

Но две неща спасиха кадилака — значителното му тегло и меката пръст. Кроуфорд усети как гумите затънаха в почвата. Натисна още веднъж педала за газта. Нещо в скоростната кутия застърга, двигателят отчаяно избуча, но колата успя да удържи натиска на линкълна.

Кроуфорд се обърна назад. Да, това беше Майстора, с ръце върху волана, с ясно очертан профил, като изсечен върху монета. После убиецът се извърна и Кроуфорд срещна студения му, безмилостен поглед, недвусмислено издаващ намеренията му.

Не! Не и днес! Стига смърт за днес!

Кроуфорд натисна спирачките точно когато им оставаше съвсем малко да се врежат в булдозера. Някакво желязо закачи задния прозорец, после и страничния. Предното стъкло се разтресе и в следващия миг от него останаха само късчета. Кроуфорд вдигна ръка да закрие лицето си и видя как дъжд от стъкла обсипа Холис.

Спирачките не само спасиха живота им, но и попречиха на Майстора да довърши плана си. Линкълнът профуча край кадилака с разбита предпазна решетка, със смачкана предна броня. Кроуфорд мълниеносно превключи на задна скорост и заби предницата в меката пръст, встрани от лопатата на високия булдозер.

Майстора вече беше готов за нова атака. Кроуфорд отчаяно завъртя волана и насочи колата наляво. Размина се на сантиметри с връхлитащата грамада.

— Пусни го! Пусни го да мине!

Холис разтресе глава. Около косите й се разлетяха парчета стъкло. Но успя да зърне мрачно решителната физиономия на Кроуфорд, видя как едва избегнаха удара на връхлитащия автомобил. В същия миг обаче до слуха й достигна вой на полицейски сирени, но разбра, че Кроуфорд няма да се откаже от двубоя.

Това бе едно от онези чудеса, които понякога се случват по магистралите около летище „Кенеди“: привечер бе възможно, без никакви видими причини трафикът да намалее — както по федералното шосе, така и по магистралата „Ван Айк“.

Кроуфорд видя как линкълнът се качи на платното и се втурна по магистралата. Веднага обърна волана, решен на всяка цена да го догони, без да обръща внимание на застрашителното хъркане на двигателя.

— Полицейска кола! Точно зад нас! — изкрещя Холис.

Кроуфорд присви очи, заслепен от отражението на мигащите лампи в парчетата стъкло.

— По дяволите…

— И още една се задава откъм другото платно.

Този път той се престори, че не е чул вика й. Цялото му внимание бе погълнато от колата, с която Майстора се отдалечаваше по магистралата.

Изпуснах го…

Кроуфорд прекрасно знаеше какво трябва да предприеме сега: да впрегне целия остатък от конските сили на кадилака, за да догони линкълна. Да го притисне до мантинелата и да го сплеска на място, като досадно насекомо.

Кроуфорд яростно настъпи газта и скъси още повече дистанцията до линкълна, криволичещ наляво-надясно. Понякога дори преминаваше в насрещното платно, отнасяйки ругатните на смаяните шофьори.

Внезапно се отвори дясната врата на линкълна. Кроуфорд чу как Холис изкрещя зад гърба му „Пази се!“ и в следващата секунда някакво тяло излетя от колата отпред, претърколи се и замря точно пред кадилака. Кроуфорд наби спирачки и се опита да го заобиколи, но прекалено масивният автомобил не се подчини. Тялото изчезна отдолу, а Кроуфорд усети злокобното меко раздрусване, когато гумите го прегазиха.

Холис се разкрещя и се обърна назад. През разбитото задно стъкло успя да види премазания труп в средата на платното, застинал като счупена кукла. Засвистяха спирачките на идващите коли. За половин минута се струпаха десетина автомобила.

— О, господи…

— Не сме го убили ние — хладно процеди Кроуфорд. — Той вече е бил мъртъв. Майстора е пазел трупа — в случай че му потрябва.

Холис се отпусна назад, а Кроуфорд отново ускори, за да се махнат по-бързо от зловещото място.

— Но сега… какво ще правиш сега? — изхлипа тя.

— С нищо не мога да му помогна. Пък и полицаите няма да поискат да ни изслушат.

— Но те ще си помислят, че ние сме го блъснали.

— Те вече са уверени, че точно това е станало!

Холис безпомощно се огледа наоколо. Кроуфорд имаше право. Двете патрулни коли бяха спрели на мястото на инцидента, но третата летеше след тях, решена да продължи преследването. И да го спечели.

 

 

— Говори Танго-Зулу-Лима. От „Кенеди“ подозират, че се е насочил на север по „Ван Айк“, към булевард „Куинс“. След теб има патрул на нюйоркската полиция. Приемам.

Хари Джейкъб натисна бутона на микрофона.

— Танго-Зулу-Лима, прието. Потегляме на помощ на полицейската кола.

Джейкъб реши да не информира диспечера за посоката, която бе избрал — на юг, по магистралата „Ван Айк“. Така и така не можеха да му помогнат от диспечерския пулт…

Но най-лошото бе задръстването на кръстовището. Пречеха му мантинелите откъм северна и южна посока. Единственият изход беше да превключи на задна скорост и да се върне една-две мили.

Джейкъб включи мигащите светлини на покрива на колата и пусна сирената, след което се насочи към най-лявото платно. Когато стигна до участъка, където бе прекъсната междинната мантинела, скоростта вече беше 60 мили в час. Но за беля тъкмо там онези педанти от пътната служба си бяха наумили да поставят пластмасова преграда и временни знаци за ограничение на скоростта, макар по нищо да не личеше, че се налага авариен ремонт. Джейкъб прецени, че има достатъчно разстояние между него и автомобила отзад, отпусна спирачките и в последната секунда дръпна ръчната. Автомобилът веднага поднесе наляво. Оказа се, че е сгрешил, но с малко, защото в суматохата задницата на седана помете двата пътни знака. Освободи ръчната спирачка, натисна педала за газта и профуча като куршум 45-и калибър през преградата, за да си пробие път до северното платно. За миг се удиви от липсата на насрещни коли, но в огледалото за обратно виждане се показа струпване от петнадесетина автомобили с нагънати ламарини.

— Танго-Зулу-Лима продължава на север по „Ван Айк“. Диспечер! Приехте ли съобщението? Има ли нещо ново за инцидента?

— Заподозряната кола е предизвикала сблъсък и е побягнала. Има един убит и много ранени.

— Прието, диспечер.

Джейкъб погледна към скоростомера и реши, че още малко ускорение няма да влоши ситуацията. Двигателят вдигаше до 120 мили в час, без дори да се закашля.

Джейкъб се зае да преброи труповете. Първо жертви на летището, а сега и на магистралата: дотук общо бяха петима. Хвърли тревожен поглед към пушката с оптически мерник под арматурното табло, а после и към ръчната картечница, скрита до задната седалка. И двете смъртоносни оръжия бяха заредени.

В този миг пред него заблестяха лампите на колата от нюйоркската полиция. Ако са го забелязали, сигурно са разбрали, че той е най-близо до зоната около инцидента. Джейкъб се пресегна към микрофона и поиска от диспечера незабавно да го свърже с Калабрезе. Винсент и екипът му можеха да пристигнат навреме, ако потеглят с полицейския хеликоптер. Но ако Джейкъб успее сам да се справи, дотогава всичко ще е приключено.

Когато спореше с колеги как да се справят с терористите, Джейкъб рядко попадаше на съмишленици. Трябваше да се действа твърдо, без много приказки, после да се провери дали още не мърда трупът на някоя от мишените, а накрая да се седне на трапезата с измити ръце…

Джейкъб си припомни как веднъж бе споделил това свое виждане с Калабрезе, но Винсент само бе вдигнал рамене с думите, че не е изключено и по този въпрос еврейското мислене да се окаже най-резултатно. Както винаги досега.

 

 

Кадилакът береше душа. Всички сигнални лампи по арматурното табло мигаха отчаяно. Кроуфорд разбираше, че е крайно време да се примири и да се откаже от преследването. Изпод предния капак се издигаше черен дим. Вероятно ремъците вече бяха непоправимо разкъсани. Скоростната кутия ръмжеше сърдито; нищо чудно, ако в следващия миг Кроуфорд опиташе да намали или да спре, спирачните накладки да не издържат…

Кроуфорд провери в огледалото за обратно виждане — преследващата го патрулна кола все още беше далече зад гърба му. Веднага реши да промени тактиката и обърна надясно, към булевард „Куинс“, за да се добере накрая до Лонг Айлънд.

Но тук трафикът се оказа още по-голям. Кроуфорд се зае да маневрира отчаяно, дори на моменти навлизаше в аварийното платно, само и само да се класира пръв в бясната надпревара до следващия светофар.

Свита на кълбо до вратата, с плътно пристегнат колан, Холис се чудеше как Кроуфорд издържа на това стремглаво препускане.

— Къде отиваме? — сърдито извика тя.

— Натам. — Той посочи с брадичката си към булевард „Куинс“ точно когато стигнаха на завоя с авеню „Джексън“, но в следващата секунда зави рязко в някаква тясна и мръсна уличка, с порядъчно разкъртен асфалт.

Холис се огледа смаяно — пред тях се разстилаше мрачна фабрична панорама — типичен пейзаж за Лонг Айлънд. Ниски сгради с олющени фасади, счупени прозорци, ръждясали решетки… Мярнаха се някакви невзрачни бараки, наети от дребни транспортни компании, за да ги приспособят за гаражи и складове. Дори филмовите режисьори понякога се появяваха тук с екипите си, за да заснемат сцени от поредния трилър.

Повечето складове — като този, който се издигаше пред Кроуфорд и Холис — бяха напълно изоставени, без нито един здрав прозорец, с изтръгнати лампи, кабели и тръби. Зеещите врати, отдавна разбити, безпомощно проскърцваха от вятъра.

Кроуфорд насочи колата към огромния, тънещ в полумрак склад, чиито бетонни стени и колони бяха изподраскани с графити. Тук явно от години никой не се беше досещал да почисти наоколо. Кроуфорд паркира раздрънканата кола зад една от колоните и изключи двигателя.

Холис проследи погледа му, прикован някъде в дъното на просторното хале.

— Но… но какво ще правим тук? — тихо попита тя.

Зачака отговора му. Наоколо се чуваше само свистенето на вятъра. Някъде далеч отекна бумтенето на мощен двигател, от онези, с които са снабдени тежките камиони.

— Полицията ли пристига?

— Не. — Кроуфорд се обърна към нея. — Може би този път ще имаме по-голям късмет. Сега трябва да излезеш, но тихо и да застанеш ей там, до онази врата.

Той бавно открехна вратата на колата и замря, когато тя изскърца. Кроуфорд предпазливо заобиколи кадилака. Холис разбра, че е крайно време да следва безпрекословно указанията му и се отдалечи към вратата на склада. Там спря и се обърна. Кроуфорд се взираше напрегнато в нарастващите очертания на тежкия камион. Обърна се към Холис и сложи пръст на устните си. После изчезна в полумрака.

От дупките на тавана се процеждаше оскъдна светлина. Кроуфорд огледа терена пред себе си, но не видя нищо, освен изпочупени стъкла, парчета тухли, ръждясали ламарини.

Тръгна навътре, като се опитваше да намери прикритие зад колоните. Усети, че наближава мястото, където бе паркиран камионът, по-скоро с обонянието си, отколкото с помощта на зрението. Масивният черен камион, от товарните модели на армията, изглеждаше още по-огромен в тъмнината — проблясваха само броните му и стъклата на фаровете.

Кроуфорд чу два мъжки гласа, и двата ниски, почти басови. Надзърна иззад колоната и видя двамата непознати, застанали до каросерията: единият беше висок, широкоплещест негър, с късо кожено палто; а другият се оказа доста по-нисък, с неприятна миша физиономия и с измърсено яке от изкуствена кожа. На гърба му се виждаше емблемата на нюйоркския „Метс“.

Негърът връчи сака на по-ниския мъж, който дръпна ципа и провери съдържанието, преди да измъкне от кабината на камиона луксозно дипломатическо куфарче. За опитен мъж като Кроуфорд не бе необходимо да надзърта в куфарчето — можеше да се досети какво има в него.

— Отстранете се от камиона! — извика той и пристъпи към тях.

Двамата мъже се обърнаха за секунда, с ръце, напъхани във вътрешните джобове, но замряха като препарирани, когато видяха пистолета в ръката на Кроуфорд. Чернокожият пръв се окопити и бавно вдигна ръце.

— Кой, по дяволите, си ти?

Кроуфорд протегна към негъра лявата си ръка.

— Дай ми ключовете от камиона.

— Я си го начукай! Искаш да повикам моите хора? Които хич не си поплюват! Само да си посмял да…

Изстрелът отекна в празния склад оглушително, като шрапнел. В стената на камиона зейна назъбена дупка.

Двамата наркопласьори се завъртяха на пети и смаяно зяпнаха разкъсаната ламарина на каросерията. Кроуфорд изчака да заглъхне ехото от изстрела.

— Казах: ключовете!

— Копеле проклето! Защо продупчи шибания камион?

Негърът изкрещя с такъв яростен тон, сякаш Кроуфорд беше очистил отрочето му.

— За последен път повтарям: дай ми ключовете!

— Дай гадните ключове на този боклук! — намеси се най-сетне фенът на нюйоркския „Метс“.

— Те са на таблото.

— Отвори вратата, за да се уверя, че не лъжеш.

Черният се подчини. Ключовете наистина се оказаха на таблото. От верижката им висеше миниатюрно сребърно свинче, рекламен сувенир от магазин „Тифани“.

— А сега десет стъпки наляво!

Двамата наркопласьори още не бяха направили десетте крачки, когато Кроуфорд силно извика:

— Фримънт! Ела при мен!

Чу стъпките й зад гърба си и махна с ръка:

— Веднага се качвай в кабината! Хайде!

Холис се доближи до камиона и едва тогава онези двамата я забелязаха.

— Но какво става тук? — запита по-ниският.

Кроуфорд също тръгна към камиона, но внезапно се спря и погледна към сака и куфарчето. Съвсем малко му оставаше до стъпалото на шофьорската кабина, когато до слуха му достигна напрегнатият шепот на по-ниския наркопласьор:

— Този смотан шибаняк няма да ни пипне парите, нито праха…

— Дай ми якето си!

Ниският мъж се вторачи в Кроуфорд, сякаш виждаше привидение пред себе си.

— Моето яке?

— Радвай се, че ти искам само якето, приятел. — Кроуфорд подритна сака. — Не ме интересува това тук, нито парите, ясно ли е?

Запалянкото на „Метс“ на бърза ръка смъкна якето от гърба си, сви го на топка и го подметна към Кроуфорд.

Той го облече, като прехвърли пистолета от дясната в лявата си ръка, после обратно в дясната. Накрая скочи на седалката на водача, включи двигателя и завъртя волана. В страничното огледало видя как онези двамата се затичаха към сака. Въпреки грохота на камиона той чу виковете на негъра:

— Хей! И този път ги изиграхме федералните, а?

 

 

Сержант Балестерос и полицай Пъркинс бяха в радиоколата. Изпълняваха задължителната обиколка на складовата зона между Джексън авеню и моста „Куинсбъроу“, когато видяха как камионът с рев изскочи на платното.

Пъркинс посегна към бутона за сирената, но сержантът го спря с решителен жест.

— Това е една от колите на Драйас. Няма да се изненадам, ако пак се е сдърпал с Малоун.

— Но нали капитанът ни нареди да ги прогоним от складовете? — колебливо възрази Пъркинс.

— Само ако се усъмним, че имат нещо общо с терористите — поясни Балестерос. — Освен това капитанът си няма представа какво сме се разбрали ние с тези типове. Пък и те вече са се разплатили с нас. Загряваш ли?

Балестерос включи микрофона към високоговорителя на покрива на колата.

— Ей, ти там, в камиона! Тази зона е забранена за такива като теб. Махай се оттук. Повтарям за последен път: махай се оттук!

Балестерос видя как от прозореца на камиона се подаде и се размаха една ръка, после се мярна ръкавът на синьото яке. След миг камионът рязко изви наляво с грохот и изчезна от полезрението на полицая.

— Кълна ти се, че това беше Малоун! Този боклук винаги навлича такова яке, с емблемата на „Метс“. Но не мога си обясня как така Драйас го е оставил да кара камиона. Той се държи с него като с куче.

— Внимавай, сержант! Имаме си гости!

Балестерос намали скоростта. Пред патрулната кола изскочи сив „Седан“. Някакъв червенокос тип със златна полицейска значка, приличащ на ирландец, го зяпаше през отворения десен прозорец.

— Момчета, да сте виждали тук някъде един изпотрошен „Кадилак“? — попита ги Джейкъб.

— Не, сър — съобразително реагира Балестерос. — Но ще проверим навсякъде. Ако е в нашата зона, ще го пипнем.

— А знаете ли какво да го правите, след като го заловите? Не сте ли получили инструкции по радиоканала?

— Обясниха ни само, че ако попаднем на автомобили, които изглеждат съмнителни, да ги държим под око и да изчакаме подкреплението.

Джейкъб кимна, видимо доволен.

— Аз също ще се навъртам наоколо. Съобщете за мен и на останалите патрулни двойки.

— Ще бъде изпълнено, сър.

Балестерос вдигна два пръста за поздрав, но ги сви заедно с безименния си пръст в циничен жест веднага щом седанът подкара напред.

— Напомни ми да кажа на Драйас, че още веднъж сме го отървали от затвора. Може би копелето този път ще избърза с месечната вноска и аз най-после ще домъкна на жената онзи нов модел телевизор, за който ми опява още от пролетта.