Филип Шелби
Опасни муцуни (7)

6.

Веднага щом пристигна във визовия отдел, Холис се насочи към купчината с последните писма, за да вземе комплекта документи, които Пол би трябвало вчера да е изпратил в плик с нейното име. Прерови целия куп с входящата кореспонденция, а после и изходящата — не беше изключено пощальонът да е объркал пликовете.

За всеки друг бюрото би се сторило затънало в безнадежден хаос. Но Холис Фримънт знаеше какво точно би могла да намери във всяка папка, макар купчините да изглеждаха нахвърлени в безпорядък. Чевръсто отдели папките, които не бяха означени с червения надпис „СПЕШНО“ — те можеха да почакат. Сортира отделно двете категории пликовете: първите с щемпела на консулския отдел, а останалите — с адреса на посолството.

Една от причините за натрупване на внушителна по обем входяща кореспонденция беше неотдавнашното разрешение за френските граждани да подават по пощата молби за визи за посещение в Съединените щати.

Повечето от новопостъпилите служители в консулството, към които се числеше и Холис, неизменно преминаваха през това чистилище, където ги очакваше само скучното и незавидно ровене в купищата документи. Някои оставаха до две години на това ниво. За щастие, повечето от молбите за визи се обработваха доста бързо, ако обаче всички графи са попълнени правилно от подателите (гражданство, имотно състояние, двупосочни билети — до Щатите и обратно до Франция). При спазване на тези изисквания не се чакаше много за получаването на входна виза. Но щом дори едно от изискванията не беше спазено (непопълнен отговор или някаква неточност), целият комплект документи се маркираше с безмилостните три букви: RTS^[1].

Холис вдигна глава към стената, където бе окачена диаграмата с разписанието за движението на пощальоните към визовия отдел. Оставаха само четиридесет минути до следващото събиране на пощата. Все още можеше да успее.

Младата жена разрови припряно купчината с молби за входни визи, която през изтеклата нощ бе набъбнала като гъба гигант.

След малко видя синята униформа на дежурния пощальон, който обикаляше „кабинетите“ на колежките й. На третото бюро младежът се спря, за да побъбри с една от по-привлекателните девойки, и Холис ядосано скръцна със зъби. Най-после пощальонът подкара количката с пощата и стигна до бюрото й, ала за нейна изненада най-спокойно продължи нататък.

— Спри! — извика му тя. — Няма ли нещо за мен?

Той я изгледа учудено.

— Не.

— Моля те, провери още веднъж.

Пощальонът измърмори нещо под носа си, но все пак изпълни молбата й. Холис го гледаше напрегнато, докато пръстите му пъргаво прелистиха пликовете и пакетите, но никъде не се показа очакваният надпис „За мис Фримънт“.

— Сега доволна ли си? — кисело промърмори той.

— Съжалявам.

Холис го изпрати с намусен поглед, а той продължи да се тътри по пътеката. Мислите й трескаво пулсираха, но без никакъв резултат. Сепна я някакъв глас иззад гърба й:

— Какво ти е, Холис? Стори ми се, че ти прилоша… Така си пребледняла…

Холис завъртя стола си и се озова лице в лице с Джули. Тръсна глава, за да се окопити, и промълви смутено:

— Съжалявам. Аз… аз очаквах да получа един плик със спешни документи. — Млъкна, прехапала устни. Нямаше право да споменава никакви подробности. — Къде беше изчезнала?

— Как така къде? На редовната сутрешна сбирка при Гарсети, къде другаде? Между другото тя не пропусна да отбележи, че не си се явила навреме.

Джули заобиколи бюрото на колежката си и бръкна в кутията за обработената кореспонденция.

— Е, остава ни само да се надяваме, че не си пощуряла именно заради този плик — стеснително рече Джули.

Холис бързо грабна плика от ръката й. Веднага погледна името на получателя — беше нейното! — но липсваше името или поне инициалите на подателя. Отвори плика и видя вътре само една непопълнена бланка за имиграционен формуляр. Към горния ляв ъгъл на документа с два кламера бе закрепена малка цветна снимка.

— Пощальонът го оставил на моето бюро при първата обиколка рано тази сутрин — обясни й Джули. — Исках да ти го връча лично, но не успях да те видя…

— Нищо, вече всичко е наред — въздъхна Холис, успокоена, че е открила плика.

— Нали не съм сбъркала, Холи?

— Не, Джули. Но има опасност да не ми стигне времето. Май ще се наложи да го обработя по съкратената процедура.

Веднага след като Джули се върна при бюрото си, Холис измъкна формуляра от плика. Беше прегънат на четири, както завещанията при нотариусите. На бърза ръка го прелисти и погледът й се прикова към последната страница, най-долу, за да провери дали там фигурира подписът на Пол. Но подписът липсваше. Отново, както преди малко, я обля вълната на раздразнение.

Дяволите да те вземат, Пол! Как си могъл да забравиш да подпишеш проклетия формуляр?

Изнервената Холис вдигна поглед към стенния часовник — беше окачен точно над бюрото на шефката. 10 часа и 47 минути. Срещата с онзи загадъчен банкер беше в дванадесет. А полетът до Ню Йорк — в два и тридесет и пет следобед.

Ако нещо се обърка, аз ще се оправя.

Това бяха точните думи на Пол. Не, няма да му позволи да се измъкне от тая каша. Нали той я бе забъркал? С решителен жест Холис посегна към телефона и набра личния номер на Пол Макган.

 

 

Всяко от посолствата на Съединените щати, разпръснати по петте континента, задължително притежава напълно изолирана, стопроцентово проверена и защитена комуникационна зала, в повечето случаи разположена в подземието под сградата на самото посолство. На жаргона на посветените тези секретни помещения получаваха най-различни имена: Мехура, Кошера и други, но най-често се предпочиташе Бункера. Тези помещения са недостъпни не само за слънчевите лъчи, но и за всякакви средства за електронно подслушване — както чрез сателитни антени, така и чрез наземни апаратури. Това позволяваше на всеки посланик и на най-доверената част от екипа му да поддържат пряка връзка с Вашингтон, запазена за най-важните указания и за строго секретните обратни рапорти. Макар че Холис нямаше откъде да узнае за това, от телефонния номер, който тя бе набрала, позвъняването й бе прехвърлено от стандартната телефонна централа на посолството към компютрите за цифрово кодиране, а от тях — директно към телефона на мистър Пол Макган в Бункера.

Макган бе сред шестимата високопоставени служители в посолството, удостоени с достъп до Бункера. Доста тясно (само седем на пет метра), подземието беше опасано отвсякъде с дебели стени от усилен железобетон, покрити с шумопоглъщаща смес от пенобетон. Вътре имаше място само за една елипсовидна маса, няколко стола, малък хладилник и мощен климатик.

В единия ъгъл се намираше комуникационният пулт, с размерите на фризер от средна мощност, отрупан с последните достижения на електрониката. Облегнат на въртящия се стол в плексигласовата кабина около пулта, Макган напразно се мъчеше да се отърве от досадния пристъп на клаустрофобия. Повече от половин час седеше скован тук, а пръстите му шареха по клавиатурата, осигуряваща директен достъп до свръхсекретната SBIS^[2].

Специалистите на ЦРУ тихомълком, без да си правят труда да уведомяват Държавния департамент, бяха внесли технически подобрения в системата за сателитна връзка — Пол Макган го бе научил от приятелите си, които имаха достъп до Лангли. Едно от тези усъвършенствания беше заимстваната от армията „Система за глобално позициониране на наземни, въздушни или подводни цели“^[3], позволяваща на военните да проследяват движението на бойните поделения от чуждестранните армии. С помощта на свръхчувствителни микропредаватели бойците можеха да излъчват електронни сигнали към спътниците от орбиталната система SBIS, които ги препредаваха в щабовете. Специалистите на ЦРУ бяха подобрили и нагодили тази технология за своите цели — най-вече за свръзка с агенти, внедрени на чужда територия. Но Макган бе решил да разучи тази новост в комуникационната техника поради съвсем други съображения.

Той изчака три последователни позвънявания на телефона, преди да се обади. Холис звънеше точно по график.

— На телефона е Макган.

— Пол, ти ли си? Аз съм, Холис.

— Улучи ме в много неподходящ момент. Сега не мога да говоря…

— Пол, забравил си да подпишеш формуляра за имиграционната служба!

Макган изчака няколко секунди, за да я накара да си помисли, че е крайно изненадан от тази вест.

— По дяволите! — изруга той.

— Но все още има време да подпишеш проклетия документ.

— Холис, нали ти казах! Сега съм много зает. Пък и времето е крайно ограничено. По-добре го подпиши вместо мен. Само едно драсване с перото.

— Но, Пол, това е нарушение на правилата!

Макган заговори натъртено:

— Холис, много добре знаеш, че никога не бих те помолил за нещо, което е забранено или е опасно за теб. Но сега просто не ми достига времето сам да се справя с всичко. Тук съм зает с една много важна задача, която не търпи отлагане. Подпиши ме, без да се притесняваш. Аз ще поема цялата отговорност.

Холис смутено поклати глава. Спомни си думите на инструктора от Специалния отдел към Държавния департамент: Винаги спазвайте законните процедури. Никога, при никакви обстоятелства не бива да нарушавате правилата; не трябва да рискувате със самоинициативи, колкото и да ви изглеждат неизбежни и оправдани от ситуацията. Ако възникне някакъв гаф, ние ще се погрижим да ви прикрием — това важи за всеки служител от нашите посолства. Но ако сте решили да играете ролята на самотен каубой, ще дойде мигът, когато ще трябва да се сърдите единствено на себе си.

Смутената жена неволно протегна ръка и пръстите й погалиха камеята. Но сега… сега ситуацията беше съвсем различна. Все пак тя действаше по заповед на висшестоящ, отговорен служител. Освен това Холис бе убедена, че Пол никога няма да допусне тя да извърши нещо, което може да има катастрофални последици за бъдещето й.

— Холис, чуваш ли ме?

— Да, тук съм, Пол. Добре, ще послушам съвета ти.

— Ще ти бъда много задължен. А сега трябва да затварям. Обади ми се, щом пристигнеш в Ню Йорк.

Макган прекъсна връзката. Нито за миг не се усъмни, че Холис няма да изпълни инструкциите.

Още се усмихваше вътрешно, когато набра някакъв телефонен номер. Когато отсреща вдигнаха, Макган тихо промълви:

— Мисията започна.

 

 

Холис остана втренчена в телефона. Сепна я някакъв шум от дъното на залата. Вдигна поглед към стенния часовник. Времето течеше неумолимо. Вече бе 11 часа и 6 минути. Взе формуляра и го прочете още веднъж. Уж всичко беше наред, но колкото и да гледаше в празния ред, подписът на Пол отказваше да се материализира.

Извърна очи към бележника си. Без да се усети, ръката й подсъзнателно започна да изписва буквите от името на Пол, докато се получи идеално копие на истинския подпис.

После ръката й се измести и нанесе подписа на Пол върху документа, но това вече бе напълно осъзнато действие.

Облегна се, изплашена от постъпката си. Пое дълбоко дъх и се огледа тревожно. За щастие Сюзан Гарсети не се виждаше наоколо.

Холис винаги се бе страхувала от високата и слабовата Сюзан, макар акцентът на ръководителката на визовия отдел да беше леко сладникав, типичен за жителите на Северна Каролина. Съвестна служителка с дългогодишен опит, Гарсети беше всепризнат капацитет по тънкостите около оформянето и издаването на входните визи. Подобно на всички опитни ръководители, тя бе надарена с безкрайно търпение, винаги готова да помогне със съвети и с окуражаващи оценки. Но същевременно успяваше да вдъхва страхопочитание сред подчинените си.

Веднъж Холис беше попитала един от напускащите колеги защо Гарсети, толкова работлива и интелигентна, не бе успяла да напредне повече в кариерата.

— Е, Сузи отдавна можеше да се добере до по-добро място — беше й отговорил той. — Но именно тя е душата на този отдел. Много преди ти да се появиш тук, шефовете се опитаха да й намерят заместник. Назначиха един мъж на мястото й, но той издържа само три седмици. Наложи се началникът на персонала да отлети спешно за Северна Каролина и да моли на колене Сузи да се върне и отново да оглави отдела.

Но тъкмо сега, когато Холис отчаяно се нуждаеше от съвета й, никой не можа да й каже къде да намери Гарсети.

Пък и времето не чакаше.

На всяка цена трябваше да я намери. Холис се надигна и обходи с поглед бюрата чак до дъното на залата и до отворената врата, водеща към подземието, където се съхраняваха официалните документи (от дипломатическите паспорти до поверителните меморандуми). До вратата седеше Боби Френкс — младият чернокож служител от охраната, зает с някакво списание, без да престава да предъвква клечка за зъби. Така Боби залъгваше желанието си да запали цигара.

— Здравей, Боби. Как си днес?

Той вдигна поглед от списанието и се усмихна, но без да изпуска клечката, заседнала между два кътника.

— Здрасти, Холи. Най-хубавото е, че наближават отпуските.

— Къде ще я прекараш?

— Че къде другаде, освен у дома, в Сан Антонио. Какво ти трябва?

— Нося формуляр за имиграционната служба.

— От онези за еднократните визи? — Младежът се изправи, с цяла глава по-висок от нея. — Добре, давай.

Холис се усмихна и му подаде формуляра. Френкс отгърна на последната страница, погледна подписа, после отново провери дали всичко е попълнено според изискванията.

— Добре. Влез.

Вътрешността на помещението не беше по-голяма от банков трезор за ценни книжа. Стените бяха изцяло заети от метални шкафове. Френкс измъкна връзка ключове, коленичи и отвори долния шкаф. Бръкна вътре и подаде на Холис празен протокол за регистрация на разрешението за входна виза.

— Трябва само да попълниш името — каза той. — Можеш да използваш моето бюро.

Формулярът беше подпечатан и подписан. Оставаше само да се попълни името на приносителя.

Холис го написа с главни букви: САЙМЪН ДЖОУНС.

После се обърна към Боби.

— Това ли е всичко?

— Почти свършихме.

Френкс се наведе над бюрото и добави върху протокола своя подпис. Измъкна печат от чекмеджето си и подпечата документа.

— Чакай, има още нещо.

Младежът разгърна една дебела папка, огледа колоните от цифри, докато намери празно място, за да запише номера на документа.

— Вече си готова.

Холис грабна писалката и я стисна ненужно силно, преди да сложи своя подпис.

— Благодаря ти, Боби.

— Няма проблеми. Ти си носиш отговорността.

Холис се върна до своето бюро, за да си вземе чантата. После грабна пропуска си и за последен път погледна към стенния часовник. 11 часа и 26 минути. Винаги можеше да хване такси от хотел „Крийон“. Ако стигне навреме, шофьорът щеше да получи щедър бакшиш.