Филип Шелби
Опасни муцуни (10)

9.

Кроуфорд насочи БМВ-то към пропуска на паркинга край летището. Беше откраднал мотоциклета пред главния вход на Гар дьо Норд. Прекоси с него цял Париж, макар че от мъка по Уоли пред очите му се стелеше мътна пелена. Опомни се чак на магистралата, когато подкара мотора с пълна скорост. Пътуването до летището му отне само четиридесет и четири минути.

Сега целият трепереше. Не беше облечен подходящо за пътуване с мотоциклет и гърдите го боляха от пронизващия насрещен вятър. Разтърка лицето си и усети колко са изтръпнали пръстите му.

Кроуфорд подкара машината покрай кръговата циментова алея, водеща към летищните терминали. В един миг зърна редицата от телефонни кабини и закова спирачките. Втурна се към най-близкия автомат.

— Сюзан Гарсети слуша.

— Аз съм.

— Къде си, Сам?

— На „Шарл дьо Гол“.

— Така съжалявам за Уоли…

Набитото око на Кроуфорд веднага разпозна, че разхождащият се наблизо мъж е от цивилната охрана на летището. Усмихна се небрежно, макар да му струваше доста усилия.

— Слушай, Сузи, на всяка цена трябва да хвана този самолет — заговори той на висок глас. — Та какви бяха номерата на местата?

— Имат резервации за Американ Еърлайнс, полет 101, до летище „Кенеди“. Отлитат в два и тридесет и пет.

Той се извърна към цифровия часовник на стената. Беше 1 часа и 41 минути. Умът му трескаво се зае с всички възможни варианти, но гласът на Сюзан прекъсна мислите му:

— Има и една лоша новина: всички места са продадени.

— А кой е извършил резервацията?

— Още не съм научила.

— Откри ли още нещо?

— Нищо, което да е свързано с нея. Но има нещо надраскано в бележника й. Нещо, кодирано като Е-12. Вероятно е било важно за нея. Това говори ли ти нещо?

Кроуфорд помнеше наизуст данните от досието на Майстора, но там не се споменаваше за Е-12.

Е-12… Не, нямаше никаква връзка с Марсилия, вероятно нямаше и с Париж. Защото Майстора напускаше и двата града. Обаче мис Фримънт е знаела за това проклето Е-12, защото именно тя е ангажирана да отведе Майстора до Ню Йорк. Освен това тя носи чанта със себе си; Майстора пътува без багаж. Кроуфорд не вярваше, че младата жена ще остане за дълго около Майстора след кацането им в Ню Йорк. Там той ще се нуждае от нов паспорт, от пари и допълнителни инструкции — за които тя не може да му бъде полезна.

Е-12…

— Моля те за още две проверки — въздъхна Кроуфорд и на бърза ръка й обясни за какво става дума.

— Дадено, Сам. Какво ще предприемеш?

Някъде в дълбините на мозъка му невидим компютър неуморно прехвърляше вариант след вариант. Фримънт и Майстора вече са тук или скоро ще се появят на летището. Длъжен е да провери на гишето на Американ Еърлайнс. Не е изключено дори да ги зърне там. Но как да арестува Майстора без излишен шум? Абсурд.

Напъха ръката си в левия джоб на сакото. Ако го открие пръв, може би ще успее да го повали с първия изстрел. Или поне да го рани, и то така, че да не може да му избяга. Но охраната на летището веднага ще довтаса, ще го разкрие, а Майстора ще бъде екстрадиран от Франция. Тъй като не разполага с доказателства, Кроуфорд може повече никога да не попадне на следите му.

Но имаше още по-песимистичен вариант: въобще да не узнае накъде се е отправил Майстора. Тази опасност не биваше да се пренебрегва, понеже Майстора не беше единственият професионалист в кървавия бранш. Този, който бе наел Майстора, с лекота щеше да му намери заместник. Така че операцията, каквато и да е тя, само ще бъде забавена, но не и провалена.

— На всяка цена трябва да ги проследя — мрачно процеди той, повече на себе си, отколкото на Сюзан. — Длъжен съм. За целта ще трябва да замина.

— Вече съм се погрижила за това, Сам. Ангажирах ти билет за „Конкорд“-а. Той ще излети три часа след полет 101 на Америкън Еърлайнс, но ще пристигне в Ню Йорк с двадесет минути преднина. Няма да успеят да ти избягат.

Кроуфорд потърка белега на слепоочието си.

— Благодаря — тихо промълви той.

— Сам, обещай ми, че ще се пазиш!

— Обещавам.

— Добре. А сега още една, последна молба. Донеси ми отрязаните уши на онова копеле.

Кроуфорд остана смаян от ледената нотка в гласа на Сюзан.

 

 

Холис благодари на мъжа зад гишето на Американ Еърлайнс и извади билетите от чантата си.

— Всичко е наред — каза тя на Джоунс. — Да вървим.

Двамата се отправиха към пункта за митническа проверка.

— Разбирам, че сте напрегната, мис Фримънт, но моля ви, опитайте се да се усмихвате. Служителите от охраната винаги застават нащрек, когато попаднат на необичайно изнервени и притеснени пътници.

Холис не обърна внимание на съвета му. Младата жена твърдо бе решила по-бързо да го отведе в самолета. Мислеше само как да го отведе от Париж. А после… После и тя не знаеше какво можеше да очаква.

Холис се приближи към младия сержант от охраната — в синя униформа и с автомат, провесен през рамото. Подаде му черния си дипломатически паспорт и с вежлив тон го запита къде е пропускът за пътници, ползващи се с имунитет.

Служителят посочи към кабината в други край на залата и я поздрави, като вдигна два пръста към кепето.

— Чакайте ме тук, но без да разговаряте с него — каза тя на Джоунс.

Холис пристъпи към кабината и пусна паспорта си през отвора, откъдето го пое офицерът от граничния контрол.

— А този мъж? — попита човекът от охраната и кимна към Джоунс.

Холис му връчи имиграционния формуляр, попълнен с данните на мистър Саймън Джоунс. Офицерът го подпечата заедно с нейния паспорт и им даде знак да преминат.

— Ако не възразявайте, бих искал да се отбия до тоалетната — обади се Джоунс.

— Налага се да изчакате — отговори му Холис. — Скоро ще свършим с формалностите.

Само не бива да се спираме. Не бива да се спираме…

Тя се приближи към ескалатора, издигащ се стръмно нагоре, скрит под прозрачен синтетичен покрив. Припомни си как тези ескалатори бяха остро критикувани и наречени „епруветки за бели мишки“ още преди откриването на новото летище.

При втория контролен пункт към нея се приближи друг служител от охраната, но само й махна с ръчния скенер да се нареди на края на опашката. Холис остави чантата и портмонето от сакото си върху конвейера, премина през мостовия скенер и застана от другата страна, за да дочака Джоунс. Но когато той попадна в обсега на скенера, апаратът безмилостно записука.

Холис го наблюдаваше с пресъхнали устни. Той само се усмихна извиняващо, затършува из джобовете си и измъкна малка кесия с няколко монети в нея. При второто му преминаване скенерът остана безмълвен.

Залата беше просторна, проектирана за внушителен наплив от пътници, но днес, в обикновения делничен ден, хората не бяха много. Младата американка вървеше бързо, с изправена глава, без да извръща поглед. Хората наоколо не я интересуваха. Само си повтаряше мислено, че поне в тази зала може да се чувства в безопасност.

Високо над залата, скрит зад една от колоните на мецанина, където бяха ресторантът и барчетата, Сам Кроуфорд проследи как преминаха през всички проверки. Движенията на Холис издаваха, че е доста изнервена.

Зад нея пристъпваше Майстора, играещ много добре ролята на улегнал мъж, който напразно се опитва да укроти младата си, лекомислена родственица. За разлика от нея, той огледа внимателно всичко наоколо, в това число и мецанина. Кроуфорд побърза да се скрие зад колоната, за да не попадне в полезрението му.

Когато тази опасност отмина, Кроуфорд отново насочи вниманието си към мис Фримънт. Нещо в нея му се стори променено. При първата им среща в онзи ресторант тя се държеше като типична млада и неопитна служителка, притеснена от закъснението си. А сега изглеждаше наранена и много разтревожена.

Но защо си се заела с него? Кой те е изпратил при него? И коя си ти в неговите очи?

Миналото на Холис Фримънт продължаваше да занимава въображението му. Досието й се оказа абсолютно чисто — нямаше дори нарушения при паркирането. Беше единствената оцеляла от семейството си и тази трагедия не би могла да не й се отрази по някакъв начин. Но в биографията й бяха регистрирани само три посещения при психиатри, в чиито заключения единодушно се твърдеше: детето се възстановило забележително успешно. В колежа била донякъде саможива, но не се увличала по крайности.

Не, каза си той, никой не може да се преструва така съвършено.

Което обаче веднага го изправи пред следващата загадка: Защо се бе съгласила да сътрудничи на Майстора?

Докато обикаляше парапета на мецанина, той не ги изпусна от погледа си. Там долу двамата наближаваха изхода. Холис Фримънт държеше паспорта си и двата билета. Каза нещо на служителя зад гишето. Той посегна към телефона, проведе кратък разговор и накрая посочи на мис Фримънт въртящата се врата.

Бяха готови да се качат на борда на самолета.

Но ето че се случи още нещо. Майстора я заговори, като сочеше към щанда за вестници в другия край на залата. Тя явно не остана доволна от предложението му, но все пак го последва до щанда. Кроуфорд видя как мъжът грабна някакво списание от купчината, а след това си избра и един сладкиш от плота на съседното барче. Плати и на двете места и най-после се отправиха към изхода.

Кроуфорд слезе долу и се настани на една от масите в най-близкото кафе. Но погледът му отново и отново се връщаше към изхода, през който се скриха жената и мъжът. Дори не забеляза кога бе пристигнало момичето от бара, за да му вземе поръчката.

През следващите четиридесет минути той изчака търпеливо пристигането на всички пътници за полет 101 на Американ Еърлайнс за Ню Йорк. Продължи да гледа към изхода дори и когато самолетът се отдели от пистата. Видя как персоналът от гишетата събра всички билети, как подмениха табелите с номера на полета и неговото предназначение и едва тогава напусна залата. През цялото време вратите към изхода нито веднъж не се разтвориха.

Плати за оранжадата и се върна при телефонните кабини.

— Откри ли нещо? — попита той.

— Няма да повярваш, Сам — отговори му Сюзан Гарсети, — но Е-12 не се оказа номер на касета в багажното отделение на летището, както си мислеше ти.