Филип Шелби
Опасни муцуни (31)

30.

Облаците се сгъстиха и слънцето се скри. Вятърът се усили, надигнаха се вълни. Лампите, закрепени към мачтите на полицейските катери, се олюляваха и колебливо, като треперещи пръсти, опипваха зоната за патрулиране. Но мощните прожектори под корпусите на хеликоптерите продължаваха да обхождат бреговата линия.

Облегнати на бариерите, поставени от полицаите, Холис и Кроуфорд изчакваха резултата от претърсването. Наоколо гъмжеше от полицаи и цивилни агенти от специалните служби. Всички бяха ангажирани с проверката на кейовете и доковете, за да бъдат претърсени всички плавателни съдове от брега пред парка „Батъри“ чак до вълнолома пред Седемдесет и девета улица.

— Онези там май нищо няма да постигнат — рече Холис.

Кроуфорд не й отговори, зареял поглед сред уморените полицаи, скупчени край павилионите за кафе, кола и сандвичи.

— Нито пък аз — уморено въздъхна той след няколко минути. — Имам чувството, че нищо няма да открият.

Сам не й обясни по-подробно защо мисли така, а Холис не успя да го разпита, защото в този момент от мрака изскочи Джейкъб.

— Добре ли сте вие двамата? Да не сте се скарали?

Преди да ги остави сами, Джейкъб ги бе инструктирал отново да окачат репортерските си пропуски, за да нямат разправии с другите полицаи.

— Целият остров вече е претърсен, но от нашия човек няма дори следа — обади се Джейкъб. — Остава само една възможност: да е някъде във водата. — Агентът забеляза недоверчивия поглед на Холис и я попита: — Допускаш ли, че Майстора се е удавил?

Тя поклати глава.

— Човек никога не знае какви изненади му готви съдбата — замислено рече Джейкъб. — Ако не го открием, искам да кажа, ако тялото му не изплува, ще се наложи да потърсим помощта на водолазния екип. Но ще отнеме доста време.

Холис и Кроуфорд вече знаеха, че това също е част от плана. Те останаха на острова след евакуирането на всички посетители и бяха от малцината присъстващи на рапорта на Хари Джейкъб пред командира на екипа за бързо реагиране. На Холис й направи впечатление колко предпазлив бе Джейкъб дори и в най-незначителните подробности около събитията.

По-късно Хари Джейкъб заведе екипа в машинното отделение в подземието на Статуята, за да покаже откъде може да се е измъкнал Майстора. Агентите повикаха колегите си от ФБР, които веднага се разпоредиха да бъде прекъснато водозахранването, за да бъде проверена канализацията. Но търсенето в каналите беше безрезултатно.

— Какво стана с Уайли? — попита Кроуфорд.

— Той не е носил ръкавици и по дръжката на пистолета откриха негови отпечатъци — отговори Джейкъб. — Освен това намериха името му в списъка на гостите, а в дрехите му откриха поканата за празненството. Но въпреки това федералните още са смутени от това разкритие — никой не е очаквал да бъде замесена толкова високопоставена личност. Животът отново ни изненада.

Сетне Джейкъб погледна към Холис.

— Но дори и тази история може да се тълкува по различни начини.

Холис разбра, че Джейкъб се старае да не нарани чувствата й, макар че тя самата не се страхуваше. Ако се разчуе истината за съдбоносната роля на Доусън Уайли в заговора, ще бъдат засегнати дори и членове на правителството. Нещо повече, скандалът ще се превърне в международен, защото няколко държави ще поискат да бъдат обезщетени заради действията на екипа на Уайли на тяхната територия, насочени срещу местни политици. Журналистите, естествено, няма да пропуснат сгодния случай да хвърлят сянка на съмнение върху десетките случаи, при които полицаите са обявявали, че става дума за естествена смърт.

В Щатите всички ще се нахвърлят срещу ОМЕГА с настояване нейната дейност незабавно да бъде прекратена. Доусън Уайли ще продължи да предизвиква хаос дори и след смъртта си.

Холис се обърна към Кроуфорд:

— Няма да е зле да се срещнеш с държавния секретар. А може би дори и с президента. Те двамата трябва да са наясно с истината.

— Не съм сигурен дали президентът няма да предпочете цялата история да се потули.

— Дори и ако заловят Майстора?

— Съмнявам се дали някой ще успее да му щракне белезниците.

Холис пристъпи напред и се загледа в тъмната вода. Отново си спомни онази отдавна отминала пролет в Кьор д’Ален, чудесните месеци, които бе прекарала с Марта и Дий… Тогава се бе чувствала в безопасност, обгърната с любов и топлина. Но сега от онези щастливи мигове бе останала само горчивината, мъката, че вече нищо няма да е както преди.

— Дий винаги ми говореше за себе си като за най-обикновен, скромен служител на властта. Може би като такъв трябва да го погребат в имението му в Айдахо.

Джейкъб въздъхна примирено.

— Но все още остава проблемът с убийството на Балантайн. Ако изникнат някакви доказателства, че той не е бил мишената…

— Няма да открият подобни доказателства — намеси се Кроуфорд. — Макар че ФБР и журналистите ще преровят всичко, което е известно за миналото му. И какво ще открият? Няколко политически машинации, но нищо, което да го превърне в мишена.

— Тогава какво излиза? Че Балантайн е бил застрелян просто така… по погрешка? — запита Холис. — От някакъв неизвестен маниак, по неизвестни причини? Мислите ли, че вдовицата му ще приеме тази версия?

— Вдовиците обикновено нямат богат избор от версии. Когато Джеймс Ърл Рей умираше, всички го умоляваха да съобщи дали е имало заговор за убийството на Мартин Лутър Кинг. Но той нищо не призна. Хората още вярват, че е бил умопобъркан самотник, действал без ничия помощ.

Кроуфорд се спря за миг.

— Никой не е доволен, когато не се разкрие заговор за убийството на някоя известна личност. При това заговорът непременно трябва да е дяволски оплетен, коварен и хитър.

Холис се сепна.

— Затова ли ни спомена, че полицаите са се хванали за грешната следа?

Кроуфорд само кимна сухо, но Джейкъб не се стърпя:

— Извинете ме, но нещо не разбирам.

— Мисля, че в най-скоро време ще го проумееш — снизходително се усмихна Кроуфорд.

 

 

Нищо интересно не се случи преди връщането им в апартамента на Западна десета улица.

Към десет вечерта един от пазачите от нощната смяна на доковете Франклин край Ню Джърси попаднал на спортна яхта, завлечена от вълните към пристана. Никой не отговорил на виковете му и той се качил на борда.

От полицейското управление в Ню Джърси позвъниха на Хари Джейкъб веднага след като техни инспектори посетиха яхтата. Тя се оказала собственост на борсов брокер, лесно и бързо забогатял, който решил да се поразходи с младата си приятелка. Убиецът се справил бързо и чисто — без никакви улики, след което веднага изчезнал. Не бяха открити пари или наркотици, но това не облекчи разследването. Ако плавателен съд е намерен без екипаж в открито море, тогава би могло да се предполага, че става дума за пиратско нападение. Но никой не убива двама души в охранявано пристанище, никой не изоставя толкова скъпа яхта на произвола на съдбата… Освен ако няма някаква друга причина да напусне борда.

— Сега разбра ли какво е станало? — каза Кроуфорд на Джейкъб, когато двамата мъже и Холис седнаха около масата във всекидневната.

— Да — отвърна Джейкъб с неприкрита горчивина. — Майстора се е спуснал във водата по канала като хлапетата от водните пързалки в Дисниленд. Всички полицейски катери са били заети с евакуирането на хората от острова и никой не го е забелязал. Освен онзи брокер от Уолстрийт, който решил да играе ролята на добрия самарянин и щедро предложил гърлото си, за да опита юмрука на убиеца. Момичето е било в каютата под палубата, може би заето с приготвянето на вечерята, така че онзи кучи син се е промъкнал долу и на бърза ръка е довършил нещата. — Той млъкна. — Горе-долу така си я представям тази сцена. А вие?

— Той е знаел, че във водите около острова ще попадне на някой наивен яхтсмен. Нали е пристигнал на острова подготвен, с леководолазен костюм?

— Вие двамата трябва да сте много предпазливи сега — обади се отново Джейкъб.

— Той няма да ни преследва повече — обади се Холис.

— Сигурна ли си?

— Да. Това не е в неговия стил. Вече няма откъде да потърси помощ. По-скоро ще предпочете да се върне в някое от своите убежища.

— Все пак не е зле да проверим пътниците, напуснали страната от летището в Нюарк — предложи Кроуфорд. — Но без да намесваме полицията.

Холис улови напрегнатите погледи, които си размениха двамата мъже. Тя знаеше, че Кроуфорд и колегите му от ОМЕГА, както и шефовете от Държавния департамент ще се постараят да потулят всички сведения относно гибелта на Балантайн, за да не разгневят Белия дом. Но Джейкъб не беше обвързан с политиците от Вашингтон.

— Помниш ли какво ми заяви, когато се върнахме в апартамента? Тогава ми се оплака, че най-трудно ще бъде да обясниш на вдовиците защо са загинали момчетата от твоя екип — предпазливо започна Холис.

Джейкъб стисна юмруци и въздъхна:

— Понякога няма нищо по-трудно от откровеността. Ако измисля някаква друга версия, ти може да пострадаш — заяви той на Кроуфорд. — Може би ще е най-разумно аз сам, без твоята помощ, да продължа преследването. За мен няма нищо по-важно от това. За съжаление още там, в Бедфорд Хилс, пропилях шанса да го заловя. Споделих с комисаря подозренията си, че не е изключено третото лице в играта да се окаже отрицателният герой. Сега, при разпитите, ще бъда принуден да твърдя точно обратното: че сведенията от Париж са се потвърдили, че в онази нощ в Бедфорд Хилс са се укривали двама опасни терористи. И че никой не знае къде са избягали.

— А комисарят ще повярва ли на тази неочаквана промяна в твоята версия? — попита Холис.

— Трудно е да се каже. Но звучи правдоподобно, нали? Ще погребем момчетата с всички почести. Те заслужават това. Но ние, останалите, ще продължим преследването. Искам да се споразумеем с вас двамата за нещо: каквото и да се случи занапред, ще ме информирате, както и аз вас.

Кроуфорд кимна, след което побърза да му напомни:

— Провери списъците на летището в Нюарк, Хари. Твоите хора трябва да преровят всички сведения от паспортните гишета и митническия контрол. Наистина, не знаем сега под какво име ще се подвизава той, но все пак може да се доберем до някаква следа.

Кроуфорд и Джейкъб продължиха да уточняват плановете си, а Холис излезе от стаята. Беше й студено, чувстваше се уморена, нуждаеше се от горещ душ. В гърдите й се бе наслоила потискаща горчивина — след толкова много кръв Майстора все пак бе успял да се изплъзне. Младата жена се съмняваше, че някога някъде ще успеят да го заловят. Защото ще бъде истинско чудо, ако опитен професионалист като него допусне още една грешка.

Холис затвори вратата на банята, пусна топлата вода и смъкна дрехите си. Горещите струи успокоиха тръпнещите й крайници; сапунът и шампоанът й помогнаха да се освободи не само от праха, но и от умората. Ала нищо не можеше да изтрие кошмарните сенки от последните събития.

Някой почука на вратата. До слуха й достигна гласът на Кроуфорд, приглушен от шуртенето на водата.

— Влез — каза тя.

Чу как вратата се отвори. През пролуката между завесите на душа тя видя как Кроуфорд се спря пред умивалника, изми се и се загледа в огледалото. Изглеждаше уморен.

За кратко остана неподвижен, после разкърши ръце.

Холис си спомни за Уоли, проснат на бетонния под на парижката гара; след това в паметта й изплуваха зловещите кадри от телевизионния репортаж, показващи съвсем отблизо носилките с труповете сред опожарените дървета в Бедфорд Хилс. Вече знаеше какъв ужас всява в душата гледката на загинали хора, с които само допреди миг си общувал. Може би само тя разбираше нещата така, може би прекалено страстно реагираше винаги, когато нещо застрашаваше човешкото щастие… Може би тъкмо това я накара да дръпне завесите с решителен жест.

Младата жена забрави, че е без дрехи. Не се поколеба дори за миг, нито се дръпна, когато той вдигна очи към нея. Вместо това протегна ръка към него, без фалшив свян, така, както тя като жена понякога бе копняла някой мъж да посегне към нея. Полека, без да бърза, смъкна дрехите му. После го заведе под душа. Докосна се нежно до него. Пръстите й галеха всеки милиметър от кожата му. Холис усети как напрегнатата му плът започна да се отпуска.

Той вдигна ръце и я прегърна. Устните му откриха нейните и ги вкусиха. Сетне се спуснаха надолу като крила на пеперуда, едновременно даряващи ласка и утеха. Милувки и шепот се сляха в едно, прогониха мрака и смъртта.

Холис усети ръцете му, които я повдигнаха с лекота. Тя разтвори бедра и ги обви около кръста му. Изохка, когато той проникна в нея.

 

 

Кроуфорд протегна ръка в мрака и вдигна слушалката.

— Да?

Беше Хари.

Кроуфорд погледна през рамо към Холис, която лежеше до него. Дишаше спокойно, гърдите й се повдигаха равномерно. Реши, че още спи, но клепачите й потръпнаха и очите й блеснаха на лунната светлина.

— Хари е. Взел е видеозаписите от летищата.

Той усети как пръстите й погалиха гърдите му.

— Кажи му, че тръгваме.

 

 

Ала вече бе твърде късно.

Когато Хари Джейкъб взе копията на видеозаписите за пътниците от всички аеролинии, самолетът на компанията „Карнивъл Еър“, полет 3754, вече се беше приземил по график в девет часа и петнадесет минути вечерта на летището във Форт Лодърдейл^[1]. Майстора слезе от самолета заедно с тълпата от пийнали курортисти и се насочи към автобусите, които щяха да ги отведат до пристанището за едноседмично пътуване в Карибско море.

На изхода той се отдели от тълпата и взе автобуса до хотел „Хилтън“.

Седнал в студения автобус, Майстора се замисли каква чудесна страна е Америка. Беше голяма и пълна с места, където незабелязано можеше да отиде човек, тъй като мерките за безопасност във вътрешността бяха направо смехотворни.

В каютата на яхтата „Порт Фолио“ той бе открил не само скъпи дрехи, но и пари в брой — няколко хиляди долара. Освен това бе свалил от ръката на мъртвия мъж часовник „Ролекс“, украсен с диаманти; задигна и бижутата на момичето, които лесно можеше да заложи.

Взе такси до летището в Нюарк и билет за следващия полет. Притежаваше неизползван канадски паспорт, който бе изпратен на адреса на Дебелия Ли в Ню Йорк. Паспортът му осигури безпрепятствено преминаване през контролите. Най-трудната част от пътуването бе самият полет в компанията на досадните туристи.

Майстора слезе от автобуса пред главния вход на хотел „Хилтън“ и влезе във фоайето. Попита пиколото къде се намира барът. Няколко минути по-късно се настани в едно от сепаретата, зад малката масичка пред високите прозорци. Една млада сервитьорка се приближи, за да вземе поръчката му, удостои го с дръзка усмивка и се отдалечи.

Животът бе наистина хубав. И щеше да стане още по-хубав. Уайли, този камък в обувката му от петнадесет години, вече бе мъртъв. Най-сетне в безопасност. Можеше да започне отново, точно както Уайли му бе обещал.

Ала нямаше защо да бърза. През прозореца се виждаше красивият, осветен от нощните светлини бряг на Форт Лодърдейл. Горещото слънце и студените води на морето щяха да го излекуват. По-нататък по брега имаше стара френско-канадска колония, така че едва ли щеше да привлече вниманието на местните жители. Никой нямаше да се впечатли от един мъж на средна възраст, който говореше английски с лек френски акцент.

Сервитьорката му донесе коняка. Майстора малко пофлиртува с нея, но нямаше намерение да спази обещанието си и да дойде отново следващата вечер. Не биваше да забравя, че Кроуфорд все още бе жив.

Сега вероятно бе зает с проследяването на всички връзки между убийството на Балантайн и ОМЕГА. Защото за него най-важната задача ще бъде спасяването на ОМЕГА.

Освен това бе зает и с Фримънт. Кроуфорд трябваше да й осигури безопасност, след като е била толкова близо до един убиец. Свидетелите винаги се нуждаят от закрила.

Отпи от коняка. Рано или късно пътищата му ще се пресекат с тези на Кроуфорд. Срещата беше неизбежна. Да, той отново щеше да се срещне с Кроуфорд. И кой знае, може би и с Холис Фримънт. Трябваше да бъде много внимателен.

От дъното на салона сервитьорката внимателно наблюдаваше скъпо облечения възрастен мъж. Беше привлекателен. Ако пожелаеше, можеше да…

Ала в следващия миг зърна усмивката му. Това бе усмивка, породена от сладки спомени, примесена с копнеж или съжаление.

Жената често бе виждала подобни усмивки и знаеше, че така се усмихва мъжът, когато си мисли за една определена жена — жена, която е далече, но продължава да владее мислите му, която му е дала нещо скъпо, макар че в момента този подарък навява само тъга.

Сервитьорката изпита завист към непознатата, прииска й се — само за миг — да бъде като нея, далече от задимения бар и мюзикбокса, на някое екзотично място, обгърната от силни мъжки ръце, които никога няма да я пуснат.