Филип Шелби
Опасни муцуни (19)

18.

Микробусът, подобен на използваните от ФБР, се насочи на североизток. Чистачките му „пърхаха“ неуморно — като криле на птица, заключена в клетка. Фаровете на насрещните коли осветяваха едрите букви, изписани по дългата стена на микробуса: „СПЕШНИ ЕЛ. РЕМОНТИ — ДЕНОНОЩНО ДЕЖУРСТВО“. Електротехниците от аварийните служби шетаха навсякъде, по всяко време на денонощието. Така че тяхната поява никъде не събуждаше подозрения.

Вътре членовете на екипа на „Кифладжиите“ се бяха настанили върху скамейките, завинтени за пода и стените на микробуса. Всички бяха облечени в противокуршумни жилетки, а върху тях имаха водонепроницаеми найлонови комбинезони. Под вълнените им шапки, обработени с водонепропускаща смола, се намираха слушалките; работната честота вече бе настроена и проверена. Батериите за предавателите бяха напъхани в страничните джобове. На коланите бяха окачени гранатите с нервнопаралитичен газ.

Всеки бе подбрал оръжието си по свой вкус. Част от екипа предпочиташе скорострелните автомати, но имаше и запалени привърженици на автоматичните пистолети, много полезни в тесни помещения. Джейкъб споделяше това мнение, ала този път изборът на въоръжението не го вълнуваше особено — нали Калабрезе беше обещал на Кети, че няма да позволи на мъжа й да действа на предната огнева линия.

Заел мястото зад волана, Калабрезе се размърда и погледна назад през рамо. Екипът му изглеждаше уверен, готов за предстоящото сражение. Никой нямаше притеснен вид, неколцина дори се прозяваха или дъвчеха дъвка. За Калабрезе най-важното бе да не допусне някой от подчинените му да изгуби самообладание, когато се озоват в опасната зона.

— Някой иска ли музика? — попита той.

След кратък спор мъжете се съгласиха да слушат музиката към филма „Раздялата“.

Ако не валеше дъжд, профучаващите мотоциклетисти може би щяха да чуят нестройния, но ентусиазиран мъжки хор, възпяващ изгубената любима, заминала да дири щастието си в големия град; песента за нещастния влюбен, който не може да заспи, изтерзан от сърдечен копнеж.

 

 

Холис и Кроуфорд се нахраниха с притопленото телешко печено. Тя се излегна на дивана и се зае да прелиства списанието, което Майстора бе чел в самолета. Загледа се в туристическата реклама на остров Капри — изглеждаше като райско кътче, зареяно в синьото море. Замисли се колко топло е там сега… Колко ще е приятно да се потопи в тихия залив, под жарките слънчеви лъчи, на плажа, където се разнасят само смях и песни, а отзад е хълмът с вилите с покриви от тъмнокафяви керемиди…

Но навън беше нощ, а в камината догаряше огънят и по ламперията играеха пурпурни отблясъци. Холис се изправи, списанието се изхлузи от скута й. Когато се наведе да го вдигне, вниманието й бе привлечено от разтворената страница — фотография на мъж и жена сред някакъв тържествен прием. И още нещо: някакъв неясен пръстов отпечатък.

Холис знаеше, че този отпечатък не беше от нея, защото отлично си спомняше, че не бе стигнала до тази статия.

Младата жена остави списанието върху масичката за кафе, отметна кичура коса, паднал върху челото й, и се наведе напред. Холис не успя да преведе заглавието на репортажа, но това в момента нямаше значение. На страницата същата двойка бе снимана в различни пози, но винаги оградена от гости. На заден план се виждаше някакъв дансинг. Тя разпозна мъжа и жената на фотографията, пък и името Ню Йорк си оставаше Ню Йорк на всички европейски езици.

… Като се има предвид колко много видни личности обитават Ню Йорк, изборът на жертва наистина е доста богат…

— Кроуфорд!

Гласът й отекна в коридора и нещо й подсказа, че е сама в къщата. Веднага скочи, за да провери стаите. Накрая се досети да се върне в преддверието: ботушите и мушамата ги нямаше. Върна се до прозореца във всекидневната и впери поглед в мрачния, заливан от дъжда парк. Светлините в стаята хвърляха отблясъци по стъклото, затова тя набързо обиколи всички ъгли и изгаси лампите. Очите й привикнаха с полумрака. Отново притисна чело до прозореца, толкова плътно, че дъхът й замъгли влажното стъкло.

Опита се да огледа алеята край входа, а после и моравата пред къщата. За трети път погледът й отчаяно прекосяваше безлюдната зона и всеки път паниката в гърдите й се надигаше с все по-завладяваща сила. От гърлото й се отрони сподавена въздишка, когато зърна силуета му в сянката на гаража. Поне два пъти бе погледнала натам, но едва сега успя да го види.

Изплашената жена се отдръпна от прозореца чак когато се увери, че той се насочва обратно към входа.

Измокрен и навъсен Кроуфорд влезе в преддверието. Наведе се да събуе ботушите и пистолетът му се очерта като издайническа подутина под мушамата.

Тя отмести списанието и се върна до камината.

— Какво има? — Лицето му блестеше, поръсено с капки вода. — Да не би нещо да те е уплашило? Или се е задействала алармената сигнализация от сензорите около оградата?

Холис поклати глава.

Той посегна към бийпъра^[1], окачен на колана му, а после се приближи към телевизора, за да провери сигналите от сензорите край оградата. Накрая натисна бутона на бийпъра и прекъсна звуковия сигнал. Системата работеше безупречно.

Кроуфорд бавно отпусна пистолета и свали пончото от раменете си.

— Какво се е случило, Холис?

Тя му подаде списанието.

— Майстора купи този брой от един павилион на летище „Шарл дьо Гол“, малко преди да вземем полета за Ню Йорк. Прочете го в самолета, преди да заспи. По-късно списанието се изхлузи от джоба на облегалката пред него и аз го взех… заради снимките от остров Капри. — Холис млъкна, за да си поеме дъх. — Но този отпечатък от пръст, ето тук… той не е от мен. Освен това съвсем ясно си спомням, че той се бе зачел точно в тази статия. А сега погледни снимките…

Кроуфорд набързо прегледа статията. На датски език той четеше със запъване, но най-важното беше едрият отпечатък от пръст върху една от фотографиите, може би от палеца на Майстора.

Но той въобще не обърна внимание на персонажите върху снимките, въпреки майсторството на фоторепортерите, докато не чу зад гърба си нейния глас:

— Това не е ли Балантайн? Нима той ще е мишената на Майстора?…

Изрече го с такава увереност, че той усети как нещо в гърдите му потрепна.

— Хм — замисли се Кроуфорд. — Не е изключено Майстора да е купил този брой на списанието, защото някой му е наредил да запомни снимките в него. Защото на тях е имало нещо съществено важно за него. При това не е рискувал, понеже е знаел, че не можеш да четеш на датски. От репортажа е научил всичко, което му е било нужно, след което е трябвало да изхвърли списанието в контейнерите за смет в чакалнята на летището.

— Но по случайност списанието се изхлузи на пода, а той не го е забеляза след кацането на „Кенеди“.

Кроуфорд кимна.

— Но след като е разбрал, че списанието не в джоба на сакото му, веднага се е запитал къде може да е останало. И тогава вероятно се е досетил, че ти си го взела. А това вече създава ненужен риск за мисията му: ти си видяла в какво се е зачел по време на полета и не е изключено да си се добрала до истината.

— Затова ли е решил да ни преследва? — ахна Холис. — Защото е допуснал грешка, незначителна на пръв поглед, но все пак криеща опасности.

— Подозирал е, че ще ми съобщиш какво знаеш, а аз, ако се окажа достатъчно проницателен, ще взема мерки, които да попречат на плановете му и…

— … и тогава е решил да ни открие и да ни унищожи! — прекъсна го тя.

Инстинктивно Холис пристъпи по-близо към него, търсеща закрила, едва сега осъзнала какво я заплашва.

— Но това… това означава, че той неминуемо ще ни търси, каквото и да му струва това?

Кроуфорд посочи към страницата на списанието.

— Но времето му доста е ограничено.

— Защо?

— Защото мис и мистър Балантайн ще останат в Ню Йорк само няколко дни. Не му остана много време, за да я направи вдовица.

 

 

Майстора никак не беше доволен, че няма да може да отиде на благотворителната вечер в „Четирите сезона“. Но поне щеше да присъства на финалната сцена, и то на почетно място, в средата на първия ред.

Той бе оставил наетия под наем джип „Рейндж Роувър“ в гаража на сградата на Уест Енд авеню — в която бе отседнал. В жабката го очакваше пътната карта на целия щат. Пътуването до графство Уестчестър в проливния дъжд, въпреки затихналото движение по магистралата, му бе отнело малко повече от един час.

Веднага след като се добра до целта, той на два пъти обиколи цялото имение — с малка скорост, но без да спира. Разбира се, въобще не му хрумна да провери колко са надеждни мерките за сигурност откъм фасадата на сградата. Опитният вълк единак душеше за нещо съвсем друго и това му отне още двадесет минути.

Общинската мера — или както и да го наричаха този пуст парцел — едва се виждаше в мрака, затова той се принуди да изключи фаровете. Но трябваше да бъде много внимателен, защото имаше доста дълбоки и коварни дупки край пътя, пълни с дъждовна вода. Той вече бе забелязал няколко пътеки с дълбоки коловози, водещи към къщата, със следи от селскостопански машини. Потегли по първата, която му попадна пред погледа. Ориентираше се с помощта на късите фарове, но му пречеше непрестанното клатушкане на джипа по изровения черен път.

След четвърт час Майстора вече бе стигнал откъм задната страна на къщата. Насочи джипа към потока и там спря, в подножието на ниския хълм. Обърна колата с фаровете назад и пое към къщата. Леденостудените дъждовни струи забавяха хода му. След малко наближи една скала, но няколко крачки по-нататък се спря, усетил, че пред него има скална цепнатина, чиято дълбочина не му беше известна. Още по-напред се издигаха храсталаци, а зад тях — повалени дървета, които го усъмниха. Дърветата не бяха толкова високи, че да бъдат повалени от вятъра, нито пък изсъхнали, за да бъдат отсечени за огрев. Замисли се дали не е възможно тук да се крие някакъв капан.

Майстора продължи през храстите, но още по-предпазливо. Когато стигна до хълма, се спря, за да избърше мокрото си лице, а след това измъкна фенера от джоба си. Лъчът освети широка кухина, по чиито стени се стичаше вода. Първо провери пода на вдлъбнатината, а после и вътрешността. Лъчът не успя да стигне до дъното.

Майстора се усмихна. Възможно ли бе в това строго охранявано убежище Кроуфорд да не е предвидил таен изход за бягство? Когато засвистят куршумите, Кроуфорд ще се опита да избяга оттук, разчитайки, че резервният изход е безопасен.

И точно така ще стане, защото Майстора беше проверил всички сензори, скрити в цепнатините между камъните, но нямаше намерение да ги поврежда — подобна глупост би хрумнала само на някой наивен новак в занаята. Нито пък би рискувал да пресече зоната пред имението, където сензорите бяха разположени най-гъсто.

Майстора повдигна пластмасовия капак на евтиния спортен хронометър, който бе купил от една бензиностанция по пътя. Наближаваше осем часа. Оставаха още два часа до края на операцията. Реши, че е по-разумно да се презастрахова и да допусне, че ще се справи само за деветдесет минути.

По пътя си назад към мястото, където го очакваше джипът, той внесе още една корекция в плана: реши да започне от предната страна на имението. Ще заобиколи оградата, за да попадне пред фасадата на къщата, но без да навлиза в зоната, следена от сензорите. После ще разполага с достатъчно време да се върне и с малко намеса от негова страна тук и там убежището на Кроуфорд ще се превърне в негова гробница. И не само негова, но и на момичето.

 

 

Микробусът на аварийните електротехници прекоси градчето Бедфорд Хилс малко преди десет. Калабрезе беше сграбчил здраво волана, но главната му грижа си оставаше напрегнатото взиране — пред тях се стелеше пороен дъжд.

Зад него Джейкъб бе разгънал на коленете си пътната карта на района — разпечатка, извлечена от регистрите на общинската служба към графство Уестчестър. Като водач на групата той бе длъжен да съобщи на екипа кога се очаква да стигнат до имението.

Джейкъб усети как колата намали ход и се премести на седалката до водача. Видя, че наближаваха външната врата на имението. Изплашен заек прекоси шосето. За миг животното замръзна на място, с разширени от ужас червени очи, но веднага след това се стрелна в шубрака и изчезна. Джейкъб остана доволен, че Калабрезе дотолкова бе намалили скоростта, та дори не се наложи да прибягва до спирачките.

— Тук всички алеи са със заключени врати на оградата — недоволно промърмори Калабрезе. — Ще трябва да оставим микробуса на шосето. Но там пък прекалено ще бие на очи.

— Ще се справим, Винсент — успокои го Хари Джейкъб. — Само да влезем в имението.

Веднага след като микробусът спря, Джейкъб скочи на алеята, после отиде отзад и отвори вратата. Измъкна отвътре макарата с намотания на нея проводник, металната кутия с инструменти и прожектора с акумулатор, заедно с триножника. Отнесе ги в подножието на електрическия стълб. Останалите от екипа чевръсто поставиха около микробуса оранжевите пластмасови конуси, подобни на използваните от пътната служба. Ако се появи някоя кола, шофьорът ще забележи само измокрените електротехници, заети с възстановяването на електрозахранването към частното имение.

Джейкъб за последен път огледа сцената. Микробусът бе паркиран на завоя; конусите се виждаха добре от идващите коли, но не можеха да бъдат забелязани от къщата.

— Да започваме! — извика той.

Екипът беше готов да нахлуе в имението. Членовете му бяха великолепно обучени на всички възможни начини за проникване в сгради: през покрива, през асансьорните шахти, дори през тръбите на климатичните инсталации. Веднъж, при поредната нощна ежемесечна тренировка в Сентръл Парк, те се бяха натъкнали на група пийнали хулигани, което беше придало още по-достоверен вид на занятието.

Мъжете безмълвно се закатериха по каменната стена като привидения, тук-там откъртвайки някое камъче, събаряйки мокрите листа. Скочиха на меката почва и се спотаиха преди първата тераса.

— Докъде ще разширим периметъра на атаката? — сърдито изсумтя Калабрезе.

Джейкъб се надигна на лакти. Успя да зърне очертанията на къщата, замряла в мрака на по-малко от километър пред тях, с блещукаща светлина в прозорците на партера. Той нагласи инфрачервените очила за нощно виждане, остана за малко неподвижен, след което припълзя назад.

— Умно момче — задъхано рече той. — Не е наблъскал сензорите в оголените участъци, както би постъпил някой глупак. Не, той ги е разпръснал по краищата на моравата, дори между дърветата, където човек е принуден да върви на зигзаг. Датчиците са толкова нагъсто, че е невъзможно да не се натъкнеш поне на един.

— Можем ли да очистим проход сред тях? — попита Калабрезе.

Джейкъб измъкна от сака, окачен на гърба му, малък контейнер с втечнен азот.

— Само с един замах сензорите ще излязат от строя. Изчакай само десет минути.

Но сред проливния дъжд тези минути се сториха на смълчаните мъже двойно по-дълги. Най-после Калабрезе улови в слушалката гласа на Хари Джейкъб:

— По дяволите, попаднах на нещо, което не бях предвидил!

Пулсът на Винсент Калабрезе рязко се ускори.

— Какво е то?

— Нещо, заровено в земята, дяволите да го вземат. Апаратурата не може да го разпознае.

— Това са дървета, Хари — успокои го Калабрезе. — Някакви цепеници или просто боклук. Кой знае какво още е заровено там. Очисти проклетите сензори и се връщай при нас!

— Прието.

Джейкъб хвана контейнера, насочи го към най-близкия сензор, замаскиран като градинска лампа, и го метна напред.

— Хайде! — прошепна той.

И се затича към следващия, без да подозира, че беше безнадеждно закъснял.

 

 

Джейкъб се оказа прав: втечненият азот дезактивира всички сензори, един по един. Но в основата на тези датчици бе монтирано скрито устройство за наблюдение, с единствената задача да следи дали сензорът е все още изправен. Когато първият излезе от строя, към пулта в къщата веднага полетя предупредителен сигнал.

Алармирани от звънеца, Холис и Кроуфорд изтичаха към монитора. Червените точки на екрана мигаха тревожно — първо една, после две, три, докато по протежение на предната ограда не заблещука червенеещ се гирлянд от повредени сензори.

— Кучи син! — кресна Кроуфорд. — Успял е да се добере до нас и сега си разчиства периметър за нападение!

Веднага се хвърли да гаси светлините в къщата. После грабна ръката на Холис и напъха в нея дръжката на „Зиг Зауер“-а.

— Цели се в гърдите и смело натискай спусъка — прошепна той и взе автомата си. — Защото той няма да си губи времето.

Стисна я за рамото, за да я принуди да залегне на пода до прозореца.

Холис се извърна към монитора — около цялата предна фасада на къщата мигаха светли точки. Тя поклати глава.

— Тук има нещо нередно! Нали действа сам? Защо му е да разчиства толкова широк участък? Два или три сензора са му достатъчни. — Тя се спря. — При това съвсем скоро след пристигането ни… Как ли е успял да ни проследи толкова бързо?

Кроуфорд също не откъсваше поглед от монитора. Знаеше, че тя има право: този път дори и за Майстора постижението се бе оказало впечатляващо…

— Да не би да са пристигнали полицаите? — промълви Холис. — Те могат ли да ни открият тук?

— Не могат…

 

 

Джейкъб изпълзя от храсталака с полепнали по комбинезона му мокри листа.

— Пътят е чист — съобщи той.

— Сега стой настрани — обади се Калабрезе. — Ще ти докладваме за всеки етап от операцията.

Джейкъб стисна ръката на Калабрезе.

— Помни, че трябва да се промъквате крайно предпазливо.

След което Джейкъб видя как мъжете от групата поеха към терасата и изчезнаха между дърветата.

 

 

Майстора бе успял да проследи напредването на полицейския екип с помощта на апарата за дистанционно взривяване, снабден с малък екран, показващ ехосигналите от радара. Устройството приемаше сигналите, излъчвани от експлозивите, които той бе купил от китаеца, от Дебелия Ли. Майстора бе поставил експлозивите непосредствено пред зоната на сензорите, монтирани от Кроуфорд. Той знаеше, че първата работа на полицаите ще бъде да открият и обезвредят тези сензори, но тяхното оборудване няма да реагира на метални предмети, заровени в земята. За тях най-важната задача ще бъде неутрализирането на сензорите.

Майстора продължаваше да следи напредването на полицейския екип, но мислите му бяха съсредоточени върху Кроуфорд. Вероятно повредата на толкова много сензори ще озадачи Кроуфорд — за да проникне един човек в имението е достатъчно да се изключат само два или три сензора. По всяка вероятност той ще се досети, че това е работа на полицията и бързо ще прецени, че опитите за съпротива са безсмислени. Но няма да знае какво го очаква на изхода на спасителния тунел.

Майстора погледна още веднъж малкия екран и видя, че мигащите точки приближават линията, където той бе поставил експлозивите.

Време е да започваме, джентълмени.

 

 

— Иди в гаража. Но през вратата откъм кухнята.

— Защо? — напрегнато попита Холис.

— Мисля, че си права: онези ченгета са отвън.

Холис се отдръпна от стената.

— Какво искаш да направя?

— Включи двигателя на камиона.

— Това ли е всичко? Не трябва ли да се върна при теб?

— Искам проклетият двигател да работи, когато дойда при теб. Върви!

Холис пъхна пистолета в чантата си и внимателно се промъкна в кухнята. Пръстите й потърсиха дръжката на вратата, откриха я и я завъртяха. Лъхна я миризмата на дизелово гориво. Протегна ръка, за да напипа ключа на лампата и в този миг оглушителна експлозия разтърси къщата. Взривната вълна изби прозорците на кухнята и захвърли младата жена на пода, предпазвайки я от счупените стъкла, посипали се като снежинки наоколо.

 

 

Джейкъб следеше напредването на полицейския екип. Не чуваше гласовете им, но ясно долавяше шумоленето на клоните и листата в храстите.

Запълзя по корем към края на хълма. През бинокъла за нощно виждане видя, че хората му са се притаили между дърветата на около десетина метра от началото на моравата и на петнадесет метра от алеята. Забеляза, че светлините в къщата бяха угаснали.

— Проверете светлините — прошепна той в микрофона.

Калабрезе веднага отговори:

— Добре. Изключени са. Господи, дано в момента да се забавляват в леглото.

Не би било зле, помисли си Джейкъб.

Все още си представяше пикантната сцена, когато всичко наоколо експлодира в ослепителен дъжд от огън и светлина. Взривовете отекнаха като един, но тренираното ухо на Джейкъб различи три експлозии. Не чу обаче задавените писъци и ужасяващите викове, тъй като взривът го бе оглушил.

Затисна ушите си с длани и се претърколи надолу по склона. Преди да се приземи в долчинката, ръката му вече се протягаше към радиопредавателя. Набра аварийния код за връзка с местния екип за бързо реагиране и изкрещя за помощ. От другата страна го увериха, че спасителните отряди ще тръгнат незабавно. Джейкъб се надигна и отново се закатери нагоре по хълма.

Цялата гора представляваше огромно огнено кълбо, дърветата горяха като големи факли, въпреки неспирния дъжд. Джейкъб инстинктивно посегна към автомата, който бе паднал на тревата. Жълтата светлина бе толкова ослепителна, че сякаш изгаряше очите му.

Джейкъб направи една крачка, сетне втора, подобно на зашеметен пехотинец. Насочи се направо към огъня, като по някакво чудо откри пролука сред пламъците, които леко лизнаха комбинезона му и обгориха миглите му.

Най-сетне излезе на алеята, олюлявайки се като пияница. Силуетът на къщата се очертаваше на фона на огненото зарево. Стисна здраво автомата и закрачи напред към смълчаната къща с избити прозорци.

 

 

Когато Кроуфорд се втурна в гаража, Холис бе зад волана на камиона, двигателят работеше, а фаровете светеха. Тя видя как Кроуфорд повдигна резето на вратата на гаража, опря рамо на стената пред камиона и бавно я бутна от едната страна. Фаровете осветиха тунела в гранитната скала.

Той скочи в кабината.

— Отмести се!

Младата жена се намести на съседната седалка, а той натисна педала за газта и потегли към тунела. Острите скали счупиха страничните огледала. Камионът заподскача по неравния скалист под на тунела, а каменните стени одраха металната каросерия. Предното стъкло бе натрошено, но малките остри като бръснач късчета все още не се бяха разпаднали.

— Почти стигнахме! — извика Кроуфорд.

Холис се опитваше да следи светлината на фаровете, но те се люшкаха като подивели върху каменните стени. Отпред не виждаше нищо друго, освен непрогледен мрак. Докато не избухна ослепителна оранжева светлина.

 

 

Майстора седеше в джипа, но бе спуснал прозорците. Дъждът шибаше лицето му, докато той напрегнато се ослушваше за експлозията откъм аварийния изход.

Първо се показаха фаровете на камиона, последвани от грохота на двигателя. Каквото и возило да караше сега Кроуфорд, то нямаше да спаси нито него, нито момичето.

Майстора се облегна на седалката и подкара джипа обратно по разкаляния път. Подаде ръка през прозореца. Палецът му напипа червения бутон на детонатора. Секунда по-късно сигналът задейства заряда, който той бе скрил в пода на тунела.

От силния взрив джипът подскочи. Майстора се вкопчи в кормилото, докато колата му се носеше по пътя. Само за миг се извърна и видя пламъците, обхванали изхода на тунела, придружени от зловещ тътен.