Филип Шелби
Опасни муцуни (26)

25.

Застанала на кърмата на кораба, Клаудия Балантайн гледаше към Статуята.

Отвъд дигата и крайбрежния булевард се издигаше Форт Ууд — звездообразна каменна сграда, построена в началото на деветнадесети век. Повечето от хората погрешно смятаха, че това е фундаментът на Статуята, каквото всъщност е било първоначалното намерение на скулптора Бартолди.

На поляната пред форта имаше платформа, издигаща се на седем метра от земята. Тя бе украсена с балони, малки флагчета, знамена на движението „Напред, Америка!“, които се виждаха отдалече. Пред платформата бяха подредени в редици бели сгъваеми столове, брезентови навеси и масички — места, определени за отдих.

Клаудия гледаше втренчено Статуята на свободата. По тялото й пробягнаха тръпки. Струваше й много нерви, за да уреди да й предоставят това място за днешната политическа сбирка. Всичко едва не пропадна в последната минута, ала тя успя да убеди упорития губернатор на щата Ню Йорк, че ще спечели голяма популярност, ако изпълни желанието й. Сега Клаудия вярваше, че усилията си струваха. Щеше да се срещне с изключително богати и влиятелни хора и щеше да привлече влиянието на медиите, нещо, което трудно би постигнала без внушителни разходи.

Сирената на кораба я стресна. Обърна се и видя един ферибот на стотина метра от десния борд на кораба, проправящ си път към кея. Над перилата бяха надвесени пътници, които ентусиазирано я поздравяваха.

Клаудия им махна в отговор. Корабът намали ход и се приближи към пристана на Службата за охрана на националните паркове. Тя благодари на капитана за приятното пътуване, приглади костюма си и закрачи към подвижното мостче — право към хората от нейния екип, които я очакваха с нетърпение.

 

 

Майстора реши да изчака, докато повечето от гостите на Клаудия Балантайн слязат от борда на „Мис Ню Йорк“. Целта му бе да се смеси с последната група. Когато се озова на кея, той веднага се насочи към тротоара, засенчен от тентите, опънати пред кафенетата и магазинчетата за подаръци.

Присъствието на полицията не го притесняваше, защото маскировката му беше безупречна. Пред него имаше други служители от Службата за охрана на националните паркове и той просто трябваше да им подражава.

Приближи се до огромния пилон, на който се вееше знамето. После прекоси тревната площ зад крайбрежния булевард. След няколко минути Майстора излезе до подиума, запазен за джазовия оркестър. Зад него се виждаха навеси, под които бяха наредени масите с разхладителните напитки. Под първия навес доставчиците и организаторите приключваха трескавите приготовления за банкета след края на официалната част. Трите бара бяха готови да посрещнат гостите си. Барманите и келнерките подреждаха подносите с чаши и шампанското в кофите с натрошен лед. Майстора огледа с любопитство девойките и полицая до тях, скупчени под третия навес. Върху шестте маси бяха опънати ленени покривки, а върху тях вече бяха подредени вазите със свежи цветя. Присъствието на полицейския комисар подсказваше, че се очакват важни личности, способни да измъкнат доста тлъсти чекови книжки.

— Само проверявам — усмихна се Майстора и се отдръпна.

Гостите се струпваха на поляната пред форта. Някои вече бяха заели местата си, други се разхождаха наоколо, увлечени в разговори с приятели и познати. Многогласната глъчка и непрестанното движение зарадваха Майстора — тълпата беше спокойна, отпусната. Никой не подозираше какво щеше да се случи след броени минути.

Той отстъпи назад и вдигна поглед към короната над главата на Статуята, чиито седем лъча символизираха континентите и океаните на Земята. Тълпата скоро ще разбере, че сериозно се е лъгала, като е предвкусвала безоблачен и безплатен пир на открито.

Майстора прекоси поляната и се доближи до края на платформата, определена за официални лица. Набитото му око бързо улови най-същественото: платформата не беше покрита. Обикновен дъсчен подиум върху метално скеле, с няколко кресла отгоре и високоговорители, около които се суетяха тонтехниците. От двете страни имаше дървени стъпала.

Майстора огледа първите три реда. От табелките си личеше, че по-голямата част от тях бяха запазени за журналистите. Към края на първия ред зърна навеса, под който вече се събираха репортерите, но още не бяха монтирани триножниците за телевизионните камери. Това бе сигурен признак, че събитието няма да се излъчва на живо по тв каналите. Жалко, тъй като тъкмо днес репортерите можеха да покажат истинска сензация, но все пак присъстваха достатъчно оператори, способни да запечатат събитието за бъдещите поколения.

Майстора се върна на крайбрежния булевард под сенките на старите кестени. Там завари двама служители, негови „колеги“, оживено спорещи за предстоящата среща на стадион „Шиа“. Единият го изгледа небрежно и промърмори едно „Здрасти“, но другият въобще не му обърна внимание.

Главният вход към Статуята се намираше откъм площада и пилона със знамето. Това бе най-обширната открита площ на острова и затова тъкмо тук се нареждаше опашката от чакащи.

Майстора се спря до пътеката в дъното на площада и забеляза, че зоната пред вратите е преградена с дебел копринен шнур. Вътре дежуреха двама от служителите, заедно с някакъв цивилен тип. Вероятно беше агент от Специалните служби. Това се очакваше. Вратите са били запечатани снощи, след проверката от служителите, т.е. след като са се убедили, че вътре не е останал нито един посетител.

Но имаше и други входове, скрити за простолюдието, на които никой не бе обърнал внимание — страничната врата за техниците от поддръжката, както и допълнителната врата за кабелите. Тя се намираше само на няколко метра от мястото, където бе застанал той.

Майстора бе сигурен, че и рейнджърите, и хората от специалните служби бяха проверили ключалките, а редовните патрули ги проверяваха отново при обичайните си обиколки. Ала никой не знаеше, че между последната проверка преди петнадесет минути и следващата след още петнадесет ключалката на вратата на машинното отделение ще бъде отворена. Той не знаеше кой и как щеше да извърши това. Бяха му казала само, че в този промеждутък от време ще може да влезе вътре, но трябва да заключи след себе си.

Майстора стисна здраво дръжката на тежкия сак. Бе прекарал дълги години в лишения, бе пропътувал хиляди километри, бе убил всички, които се бяха опитали да му попречат да пристигне тук. След по-малко от час щеше да бъде възнаграден за дългите години, прекарани в усамотение и изолация…

Посегна към дръжката на вратата.

Тя послушно се завъртя.

 

 

Докато Майстора затваряше вратата зад себе си, наоколо се чу бръмченето на хеликоптер, плъзгащ се над върховете на дърветата на път към площадката за кацане.

Джейкъб приземи хеликоптера на площадката до кея на Службата за охрана на националните паркове. Свали слушалките от главата си и се извърна към Холис и Кроуфорд.

— Пристигнахме. Аз ще ви следя от хеликоптера. Ще бъде чудесно, ако успеете да го откриете и обезвредите. В противен случай ще се обадя на полицаите.

— Къде е Балантайн? — попита Кроуфорд.

— Според сведенията от радиото той още е в хотела. Специален хеликоптер го очаква на площадката до Тридесет и четвърта улица. Предполагам, че имате на разположение четиридесет минути, преди да пристигне.

Кроуфорд и Холис скочиха на пистата, наведоха се, за да се предпазят от перката, и се затичаха към алеята край кея. Обърнаха се и видяха как Джейкъб се издигна с хеликоптера.

— Сложи си слънчевите очила — рече Кроуфорд.

Холис го послуша. Очилата и бейзболната шапка не бяха кой знае каква маскировка, но заедно с журналистическата карта щяха да свършат работа.

Двамата бързо отминаха административната сграда и затворения магазин за сувенири и излязоха на крайбрежния булевард, откъдето се откриваше внушителна панорама. Огледаха навесите, столовете и платформата, върху която бяха поставени високоговорителите и подиумът за оркестъра. Сред добре облечената тълпа се движеха полицаи и рейнджъри.

Холис проследи погледа на Кроуфорд, насочен към широката тераса върху пиедестала на Статуята. Обикновено там бе пълно с туристи, които спираха, за да си направят снимки на фона на небостъргачите на Манхатън. Днес обаче терасата беше пуста, само рейнджъри в зелени якета наблюдаваха отвисоко тълпата долу.

— Майстора не работи по този начин — промърмори Кроуфорд. — Той винаги предпочита да стреля отдалече. Не е в негов стил да действа толкова отблизо.

Холис разбра какво искаше да каже спътникът й. Според сведенията на Джейкъб още вчера следобед Статуята е била претърсена, а изходите запечатани. По всички тераси патрулираха рейнджъри. Тя бе сигурна, че в подножието на Статуята, пред главния вход, ще има още по-силна охрана. Майстора бе професионален стрелец, който действаше от високо. Ако не от Статуята, откъде другаде щеше да стреля?

— Не виждам наоколо никого от специалните служби — каза Холис.

— Има малоброен екип, но ще дойдат, когато пристигне Балантайн — отвърна Кроуфорд.

— Може би Майстора ще се опита да действа веднага след приземяването на хеликоптера.

Кроуфорд поклати глава.

— Единственото високо място наоколо е административната сграда. За да проникне в нея и се изкачи на покрива, ще му се наложи да премине през кордона от рейнджъри. Доста съмнително. Но да допуснем, че успее. Откъде ще се измъкне? Ще бъде заклещен между сградата и хеликоптерната площадка. Днес не позволяват на частни яхти да се доближават до острова; не може да се възползва и от частен хеликоптер.

Холис, Джейкъб и Кроуфорд бяха прекарали половината нощ, опитвайки се да решат този проблем: какъв маршрут за бягство би избрал Майстора. Най-подробно бяха огледали картите на острова и чертежите на сградата. Една след друга възможностите отпадаха като неосъществими.

По някое време Джейкъб зададе въпроса дали не правят грешка, като съсредоточават вниманието си върху острова. Но само някой луд би се опитал да се нахвърли директно върху Балантайн и да стреля. Един опитен наемен убиец никога не би се изложил на риска да го гръмнат, след като има възможност не само да изпълни задачата си, но и да се измъкне жив. Нима Майстора ще реши този път да наруши основното си правило?

— Губим си времето — рече Кроуфорд. — По-добре да се разделим. Ти ще огледаш наоколо и ще останеш край платформата. Аз ще проверя навесите. Ще се смеся с полицаите и рейнджърите, за да се опитам да разбера кои са зоните за патрулиране.

Млъкна за миг.

— Не забравяй, че той ни познава. Трябва да го видиш, преди той да те е забелязал.

 

 

През 1984 г. фасадата на Статуята на свободата бе напълно възстановена, а вътре бяха направени доста подобрения.

Старата факла бе ремонтирана, подобриха вентилацията и инсталираха двоен асансьор с прозрачни кабини. Допълнителните екстри облекчиха достъпа на туристите, но същевременно улесняваха работата на евентуалните снайперисти: стъпалата на извитата стълба, 168 на брой, бяха обработени със специално покритие, за да не се хлъзгат; панорамните прозорци в короната можеха да се отварят до пет сантиметра, за да се проветрява през лятото; монтираха допълнителен авариен асансьор, който смъкваше техниците директно от най-горната точка до машинното отделение в подземието на пиедестала.

Майстора бе запознат с главното електрическо захранване на Статуята, което в момента бе изключено, за да се пести енергия. Но оставаше да работи спомагателният генератор, осигуряващ осветлението в машинното отделение. За по-малко от минута Майстора откри прекъсвачите за включване на аварийния асансьор.

Излезе от стаята с електроразпределителните табла и се насочи надолу към тесния и полутъмен коридор, осветен единствено от голи крушки, обвити с телена мрежа, подобно на тези в машинното отделение на корабите. В края на коридора зави надясно и видя вратата на аварийния асансьор. Шумът на асансьора не го притесняваше, защото вътре в Статуята нямаше никой.

Както асансьорите за туристите, така и аварийният асансьор беше с остъклена кабина. Той се отдели плавно от подножието и за по-малко от минута стигна до нивото, където свършваше спираловидната стълба.

Майстора излезе от кабината, пресече тясната пътека и започна да се изкачва по допълнителната стълба. От височината не му се виеше свят, нито пък се страхуваше да надзърне през перилата на стълбата, която се виеше в хладния мрак.

Вътрешната страна на тази част на Статуята беше широка, а под високите парапети бяха опънати мрежи срещу самоубийци, закрепени за гредите. Освен това имаше скрити камери, но издайническите червени лампи по тях днес не мигаха.

Майстора се движеше с отмерена стъпка, докато накрая достигна най-тясното място на конструкцията — точно под брадичката на Статуята.

Стъпалата завършваха с една рампа, която обикаляше цялата корона. Оттук можеше да се излезе направо към скосените прозорци, които се отваряха. Майстора остави сака, наведе се и погледна през прозореца, за да се увери, че долу на земята всичко е спокойно. После провери ъгъла на слънцето над хоризонта, натисна бутоните и бавно завъртя дръжката, за да отвори прозореца. Студеният влажен въздух разроши косата му.

Наведе се над сака и извади устройството за дистанционно взривяване. След това се зае със сглобяването на пушката, завинти заглушителя и постави пълнител с десет патрона. Обикновено поразяваше мишената още с първия изстрел, но пушката бе прецизно изработена и ако не бъде монтиран пълнителят, балансът й щеше да се наруши.

Остави снайпера и се облегна на стената до прозореца. Опря пръстите си на перваза на прозореца и много бавно вдигна глава, за да огледа пространството под себе си.

Гледката бе идеална. Отпред се простираше тревната площ с навесите и столовете; платформата, където техниците опъваха кабелите на микрофоните и говорителите; катедрата за оратора — нямаше никакви препятствия между нея и куршума, който щеше да излети със скорост 314 метра в секунда под ъгъл 38 градуса. Щеше да отнесе задната част от главата на жертвата за част от секундата.

Чу сирената, миг преди да се отдръпне от перваза. Противопожарният катер се приближаваше към тесния кей от другата страна на острова. Майстора бе предположил, че след края на речите, за забавление на публиката, катерът ще изстреля струи вода във въздуха.

За съжаление, едва ли някой щеше да ги види.

 

 

Холис обикаляше край платформата и се вглеждаше в лицата на мъжете, като внимаваше да не се взира прекалено настойчиво. Жените не я интересуваха. Високите, ниските и пълните мъже също бяха елиминирани. Майстора не би могъл да промени драстично теглото или височината си. Навярно щеше да използва маскировка — перука, грим, патерица или бастун — така че обръщаше специално внимание на подобни неща.

Платформата се крепеше върху скеле, което отпред не бе покрито с брезентови платна. Техниците, облечени в джинси и тениски, с коси, вързани на опашки, опъваха кабелите и проверяваха тонколоните. Телевизионните репортери и журналистите от вестниците се бяха събрали на групички встрани от платформата — бъбреха и пиеха минерална вода с огрени от слънцето лица.

Холис си проправи път през навалицата. Заради небрежните си дрехи тя привличаше повече вниманието на жените, отколкото на мъжете. Женските погледи се плъзгаха по лицето й, но след като зърнеха журналистическата карта, провесена на врата й, бързо се отместваха настрани. Докато мъжките погледи се спираха главно върху гърдите й. Холис използваше тези мигове, за да ги огледа.

Тя провери насядалите по пейките, после мина бавно между редиците, за да ги провери по-добре. Не остана дълго там, тъй като не искаше да привлича внимание.

През цялото време чуваше пращене в слушалката в ухото си, причинено от статичното електричество. Понякога чуваше фразите, които си разменяха Кроуфорд и Джейкъб. Те също не бяха забелязали нищо подозрително. Веднъж, когато вдигна очи нагоре към небето, видя полицейския хеликоптер, кръжащ над острова.

Холис погледна часовника си. От четиридесетте минути бяха изтекли двадесет и пет. Балантайн щеше да се появи скоро.

Холис си проправи път сред множеството и се запъти към пътеката, която водеше към платформата. Забеляза, че сред журналистите бе настъпило оживление. Чуха се одобрителни възгласи и ръкопляскания.

Клаудия Балантайн бе облечена в строг костюм, който подчертаваше женствеността й. Лицето й грееше в ослепителна усмивка, както по време на телевизионните интервюта. Холис забеляза с каква лекота Клаудия Балантайн се движи сред хората — оживено се ръкува, обръща се към хората с малките им имена, маха с ръка на тези, до които не може да достигне. Държеше се като опитен и обаятелен политик.

Когато Клаудия Балантайн се приближи към Холис, тя си припомни снимките от датското списание „ЕКО“. На тях тя също бе показана как се прегръща с почитателите си, виждаше се, че притежава умението да ги накара да се почувстват специални, макар и за няколко секунди. Дарба, която малцина политици притежаваха.

Вик на ужас заседна в гърлото й. Някакъв проблясък, едва уловим, но толкова ужасяващ, че разумът й не искаше да го възприеме, прониза мозъка й. Едно страшно разкритие изтласка всичко останало от мислите й.

Прозрението я озари в мига, в който Клаудия Балантайн застана пред нея, усмихна й се, без да я познава, и плавно отмина напред.

Холис остана да гледа втренчено след нея. Краката й неудържимо трепереха. Едва след минута се окопити и си спомни, че има микрофон и с огромно усилие на волята се спря, за да не се разкрещи панически в него. Трябваше да се махне от тази тълпа, за да могат Кроуфорд и Джейкъб да я чуят по-ясно. Господи, ако знаеха какво щеше да им каже!

Холис разблъска с лакти тълпата зад Клаудия Балантайн. Стигна до крайбрежния булевард и застана с лице към Статуята на свободата. Във въздуха се разнасяха звуците на джазовия оркестър. Покрай нея забързано минаваха хора, за да заемат местата си. Холис се обърна с гръб, опитвайки се да изолира шума, и в този момент го видя. Само за миг, сякаш бе сянка, мярнала се в огледало.

Това беше той.