Филип Шелби
Опасни муцуни (8)

7.

Дори и да се бе опитала да открие видеокамерата, Холис нямаше да успее — апаратът беше умело прикрит в окачения таван на залата. Но точно сега тя беше изцяло ангажирана с изпълнението на поставената й спешна задача. Освен това никога не бе подозирала, че отнякъде някой може да наблюдава всяко нейно действие.

Холис не успя да открие къде е Сюзан Гарсети, но това не означаваше, че Сюзан е извън залата на визовия отдел. Зад бюрото на шефката имаше добре замаскирана врата, водеща към помещение за видеоконтрол, обхващащ целия отдел. Шестте видеокамери, скрити в залата на най-възловите места, предаваха изображенията на шестте монитора в малкото помещение, което позволяваше да се следи дейността на всяка от служителките. Това бе новост в системите за охрана на посолствата, въведена с цел предотвратяване на опитите за кражби и фалшификации на дипломатически и визови документи. За службата по охраната на посолството не беше тайна, че френското контраразузнаване отдавна бе категоризирало американското посолство като обект от първостепенно значение. Затова вътре в посолството се следеше внимателно дейността на всеки служител от редовия персонал, като особено внимаваха за новопостъпилите — не беше изключено те да се забъркат в някакви афери — било поради алчност, било поради наивност. Алчност, защото след качествения напредък в технологиите за защита на документите срещу опитите за подправяне, на всички терористи, контрабандисти, наркопласьори и други криминални типове се налагаше да се бъркат все по-надълбоко в джобовете си, за да се сдобият с първокласно фалшифицирани документи.

На сутрешното заседание Гарсети бе забелязала отсъствието на Холис, но не това беше причината да насочи вниманието си именно към монитора, на който се виждаше бюрото на младата служителка. На осеминчовия екран ясно пролича смущението, изписано по лицето на Холис, изнервените й жестове, особено когато пристигна пощальонът. След малко тя като че ли се поуспокои, но отново изгуби контрол върху нервите си, когато набра някакъв номер по телефона. Следваха мигове, изпълнени с колебания и смътни признаци на нещо като душевна борба. Накрая младата жена стана от бюрото си и отиде да поиска нещо от Боби Френкс.

Време беше да си поговори с Боби Френкс.

Сюзан Гарсети излезе от помещението за видеоконтрол и се запъти към служителя от охраната. Облегна се на бюрото, кръстосала ръце на гърдите си.

— Здравей, Боби. Ще ми дадеш ли един от тези документи?

Тя вдигна ръка и очите на служителя веднага се приковаха върху бюста й, но след миг младежът се сепна от изпитателния й поглед.

— От образец хиляда седемдесет и втори? — Той протегна ръка към заявката, която тя държеше в ръката си.

— Джек от отдела за комуникациите ме помоли за един екземпляр. Възникнали някакви проблеми при него.

Боби Френкс се усмихна с цялата сърдечност, на която бе способен. От месеци се опитваше да спечели благоразположението на мис Гарсети.

Той взе листчето със заявката и се отправи към вратата на хранилището за документи. Сюзан Гарсети го чу как затананика небрежно: „Всички си имат проблеми… И аз си имам проблеми, чак до гуша ми е дошло, та ще взема да изхвърля всичко оттук…“.

Регистърът за получаването на документи от хранилището стоеше пред нея на бюрото на Боби. Тя изчака Френкс да изчезне вътре и да започне претърсването на шкафовете, после отвори регистъра. За щастие Боби бе оставил лист хартия точно на онази страница.

Гарсети веднага позна подписа на Холис Фримънт. Тренираната й памет лесно запомни входящия номер на имиграционния формуляр, както и името на приносителя.

Това ли е била причината за безпокойството ти, Фримънт? Сюзан Гарсети си припомни колко неспокойна бе изглеждала на екрана служителката от нейния отдел, когато преди минути се бе приближила към същото това бюро, за да говори с Боби.

Не й се наложи да вдигне глава, за да разбере, че Боби се бе върнал при нея. С женската си интуиция тя усети как погледът на младежа се плъзна по тялото й.

— Ето ти го документа.

— Благодаря, Боби.

— Ще пием ли кафе по-късно?

Сюзан изпъна ръце зад кръста си и гърдите й се очертаха още по-ясно под блузата.

— Трябва да проведа няколко разговора, но може би ще успея да отложа част от тях за следобед.

Очите на Боби Френкс светнаха от радост.

Сюзан Гарсети се върна при бюрото си и пъхна в чекмеджето образец 1072. Макар че бюрото й беше издигнато върху подиум и бе отдалечено от боксовете на подчинените й, тя включи устройството за екраниране на звука — точно такива използват съдиите в съдебните зали, когато се налага да се консултират помежду си, без да ги чуват в съдебната зала.

Проведе два разговора с вътрешни номера, след това натисна бутона на устройството, което кодираше електронно гласовете на разговарящите, и набра външна линия. Всички канали за комуникации с посолството и консулството се следяха строго, за да не се допусне подслушване от страна на френските специални служби. И двете страни отдавна бяха наясно, че тази игра на котка и мишка е в реда на нещата, обаче напоследък французите бяха преминали неписаната граница — френски техници монтираха подслушвателни устройства в салоните за първа и бизнес класа в самолетите на американските авиокомпании, с надеждата да се засичат делови разговори на задокеанските гости — главно в областта на промишления шпионаж и стратегическите инвестиции. Лентите със записите събираха агенти от френското разузнаване, маскирани като хора от службата за почистване на самолетите, нощуващи на френските летища.

На другия край на линията се чу двукратно позвъняване. На Сюзан Гарсети не се налагаше да споменава името си.

— Може би сме попаднали на следа.

— Момент, да включва записващото устройство.

— Преди малко открих, че е била издадена имиграционна виза на някой си Саймън Джоунс. Разрешението е получено от Пол Макган. Дотук всичко е съвсем редовно, но ето че се появява първата загадка: току-що разговарях със секретарката на мистър Макган. Тя се кълне, че никога не е чувала за някакъв си Джоунс и че нейният шеф никога не е одобрявал молба за издаване на входна виза.

— Искаш да кажеш, че подписът е бил подправен?

— Да.

— И кой го е извършил.

— Една от моите подчинени, Холис Фримънт. Отскоро работи във визовия отдел.

След кратка пауза отсреща попитаха:

— Хм… Има ли някаква връзка със семейство Фримънт?

Сюзан Гарсети рядко бе чувала нещо така да изненада опитния Сам Кроуфорд.

— Тя е тяхна дъщеря. Започна работа при мен преди три месеца. Държи се скромно, като оставим настрани общоизвестния факт, че споделя леглото с мистър Макган.

— Хм… — В гласа на Кроуфорд прозвуча леко съмнение.

— Нали ме бе помолил да ти докладвам, ако забележа нещо съмнително? Мис Фримънт притежава всички данни, за да си намери по-приятно местенце във Вашингтон. Освен ако сама не е пожелала да работи тук, където някой е решил да се възползва от правото й на достъп до дипломатическата и паспортната документация. — Тя се замисли за миг, преди да продължи: — Като онзи имиграционен формуляр, който взе със себе си.

— Кога напусна сградата?

— Преди десетина минути.

— А как изглежда тази Фримънт?

Сюзан Гарсети накратко описа външността на Холис.

— Провери съдържанието на чекмеджетата в бюрото й. Искам да ми докладваш за всичко, което не изглежда пряко свързано със служебните й задължения.

Линията замлъкна. Сюзан Гарсети остана загледана в апарата и тихо прошепна:

— Е, Сам, няма как да ти откажа.

Отлично знаеше, че не може да не се подчини на заповедите на Кроуфорд. Но и без това той вдъхваше доверие и някак си интуитивно принуждаваше и другите да се държат лоялно с него. Навремето Гарсети беше назначена за началник на визовия отдел по изричното настояване на Сам Кроуфорд. И оттогава тя му служеше предано, винаги нащрек, като жица към мина със закъснител, която сега някой бе настъпил.

Сюзан Гарсети от все сърце желаеше цялата тази неразбория, в която се бе замесила Холис, да се окаже някаква невинна глупост. Не искаше девойката да попада в мрежата на Сам Кроуфорд. Защото ако се стигнеше дотам, нищо хубаво не очакваше Холис Фримънт.

 

 

Оранжево-белият пикап с емблемата на службата за пътна маркировка беше паркиран на „Рю дьо Л’Акедюк“, точно срещу край гаровия хотел „Аполон“.

— Наистина ли вярваш, че това пиленце ще ни кацне на мушката? — попита Уоли.

Днес бе пременен в светлозелен работен комбинезон — стандартната униформа на парижките чистачи.

Кроуфорд, все още замислен върху рапорта на Сюзан Гарсети, не му отговори, а на свой ред попита:

— Нали всички запомнихте нейното описание?

В хотела дежуреха четирима от агентите на Сам: първите двама следяха входовете за снабдителите и за персонала, един седеше на фотьойл във фоайето, а последният крачеше по тротоара пред главния вход. Уоли им бе продиктувал чрез клетъчния си телефон описанието на Холис Фримънт веднага след като Кроуфорд му бе позвънил от Монпарнас.

— Сам, какво ще правим, ако се окаже, че има нещо общо между Майстора и тази американка? Ще започнем ли нашата игра?

Кроуфорд продължи да следи с поглед оживеното улично движение около край гаровия хотел.

— Тя ще му донесе документите, които са му необходими, за да премине през паспортната проверка на летището в Ню Йорк — процеди през зъби той. — Е, тогава ние наистина ще започнем нашата игра.

Уоли се канеше да добави нещо, но само изсумтя, размърда се на седалката и притисна леко миниатюрната слушалка на радиотелефона, скрита в лявото му ухо.

— Внимание! Майстора се раздвижи! Ето го, току-що излезе от асансьора… А сега прекосява фоайето. Няма багаж. Насочва се към главния вход.

— Веднага след него! — заповяда Кроуфорд.

Майстора беше облечен в същия шлифер, с който бе потеглил от Марсилия. Излезе на тротоара, огледа се набързо и веднага изчезна в потока от пешеходци, по посока на „Рю дьо Л’Акедюк“.

— Към метрото ли се насочва? — запита се Уоли.

— Не, не ми се вярва да се качи в метрото. Хайде, размърдайте се всички. В хотела да остане само Саймънс, за да провери стаята му. Останалите да го следят плътно, но не прекалено близко — не е изключено да е запомнил лицето на някой от нашите хора.

Пикапът бавно потегли. Уоли включи мигащите жълти сигнални лампи и автомобилите по улицата му направиха път. На отсрещния тротоар Майстора вървеше замислено — нито много бързо, нито много бавно. Изобщо не се спря, за да позяпа отрупаните с модни стоки витрини или за да се огледа за евентуални преследвачи. Не се опита да се измъкне в странична уличка или пасаж.

Крачещ на безопасно разстояние зад него, Уоли долови в слушалката мърморенето на Кроуфорд:

— Най-вероятно е тръгнал към хотел „Терминус Норд“.

Не беше изключено Кроуфорд да е забелязал нещо, което е убягнало от погледа на Уоли, защото на това кръстовище Майстора можеше да избере три различни посоки. Той изчака светофарът да превключи и пое по улица „Рю дьо Дюнкерк“, водеща към Гар дьо Норд. Хотел „Терминус Норд“ се намираше на пресечката на „Рю дьо Фобур Сен Дени“ и „Рю дьо ла Файет“.

Уоли спря пикапа пред гарата, между стоянката на такситата и паркинга за пътниците. Двама полицаи минаха край него, но само единият се опита да надникне през страничния прозорец.

С крайчеца на окото си Уоли долови, че вторият им обект най-после се е появил в полезрението му.

— Сам, видях я!

Но и Кроуфорд вече я бе забелязал. Беше застанала до таксито, с няколко банкноти в ръка. Подаде ги на шофьора и се обърна, без да се интересува от рестото. Дългата й коса се развя от вятъра и се залепи към яката на тъмносиньото й сако.

— Тя носи чанта в ръката си — педантично докладва Уоли Лиджът.

— А къде е Майстора?

— Вътре в ресторанта.

— Влез вътре, Уоли. Опитай се да разбереш какво ще предприемат.

— Нали само трябваше да му предаде паспорта и имиграционния формуляр? Или ще му връчи и тази чанта?

— Не е изключено. И после той ще поеме по пътя си…

— А какво ще правим, ако се разделят след малко?

— Оставаме с Майстора. Вече знаем къде да търсим мис Холис Фримънт.

Уоли отвори задната врата на пикапа и вътре нахлу замърсеният въздух от оживеното кръстовище. Кроуфорд се закашля. В същия момент обаче компютърът подаде звуков сигнал за пристигането на поредното съобщение по електронната поща. Подателят бе Сюзан Гарсети, а съдържанието на файла — подробно досие, обхващащо всички известни данни за живота и личностните характеристики на мис Холис Фримънт.

Кроуфорд напрегнато се взря в екрана. Като регионален директор на ОМЕГА, той бе един от малкото високопоставени лица в йерархията на секретната организация, които имаха достъп до почти всички данни относно нейната история, включително и биографиите на основателите й. Което означаваше, че той знаеше много повече от Холис за истинската дейност на баща й. Защото никъде в досието не се посочваше, че тя е научила нещо за целите, за които бе работил и загинал Алек Фримънт. Нито пък подозираше нещо за Доусън Уайли. Разбира се, по времето, когато тя се е нуждаела от препоръки за постъпване на работа в посолството в Париж, родителите й отдавна са били мъртви. Затова в досието се цитираха препоръки от нейни преподаватели в колежа и университета. Изключение бе само препоръчителното писмо, подписано от Доусън Уайли, който обаче бе посочен не като един от ръководителите на ОМЕГА, а като високопоставен, но пенсиониран служител от американското посолство в Лондон.

Нима никога, нито за миг не си подозирала с какво се е занимавал баща ти, Алек Фримънт? Или твоят настойник, Доусън Уайли? Нима никой досега не ти е разкрил тази тайна, след като детството е останало зад гърба ти?

Подобно на британското разузнаване МИ 6, което до неотдавна категорично отказваше да разкрива самоличността на настоящите си и на бившите си директори, така и ОМЕГА криеше грижливо кои личности съставляват нейния първи ешелон. Но така и трябваше да бъде, като се има предвид с какво се занимаваше тази дяволски добре прикрита организация. Само неколцина ветерани, сред които и Кроуфорд, бяха зървали файловете с досиетата на такива легендарни мъже като Алек Фримънт и Доусън Уайли — мъже, които отдалеч бяха предугадили до какви страховити размери ще достигне тероризмът в световен мащаб. Той щеше да се превърне в заплаха не само за Америка, но и за цялото човечество.

А ето че сега, изправена в лице с лице с един от най-опасните убийци, чието досие е закодирано сред суперсекретните файлове на ОМЕГА, Холис Фримънт дори не подозира в какво се забърква… Да, това е тя, няма съмнение, и след броени минути ще установи контакт с една от мишените на ОМЕГА.

Но защо? Каква е причината?

Нима е посветена в тайните на Майстора? Но ако не е, тогава… тогава излиза, че някой я използва като куриер?

Горчивият опит от седемдесетте и осемдесетте години бе научил Кроуфорд, че не бе рядкост млади, привилегировани и отлично образовани личности от изтъкнати фамилии да се увличат по терористични групи като Червените бригади, Баадер-Майнхоф или Фронта за освобождение на Палестина. Сега повечето от тях лежаха или в някое гробище, или в някой от най-добре охраняваните затвори в Западна Европа, съсипани и окаяни, защото наивните им идеологически илюзии се оказаха изпепелени след провала на комунизма.

Съобщението по електронната поща приключи и Кроуфорд натисна клавиша за отпечатване. Според получените сведения Холис Фримънт никога не се е свързвала с онези закоравели и безмилостни атентатори. Но сега й предстоеше да се срещне с мъжа, който търгуваше само с една стока: смърт.

Обаче, независимо от произхода й или точно поради тази причина, тя вече се превръщаше в потенциален противник.

 

 

Тротоарът беше пълен с чиновници в обедна почивка. Холис си проправяше път към ресторанта. Спря се пред бара, за да си поеме дъх. До часа на срещата оставаха само две минути.

Младата жена огледа препълнените маси. Продавачки, нисши чиновници, туристи — всички държаха в ръка по чаша червено вино. Келнерките се провикваха към кухнята за поръчките, докато разтребваха масите пред новодошлите посетители.

Задъхана и уморена, Холис се облегна на бара. Окуражен от обещанието за нечувано щедър бакшиш, шофьорът на таксито беше натискал здраво газта. Караше толкова бързо, че изплашената Холис беше стискала здраво дръжката на вратата — пръстите на дясната й ръка още бяха изтръпнали. Но сега всичко беше наред. Ще намери този Джоунс, ще му обясни подробно какво трябва да направят, а после двамата ще вземат такси до летище „Шарл дьо Гол“. Дори ще й остане време да телефонира на Пол от аерогарата.

Холис огледа още веднъж масите, започвайки от първия ред до прозорците. Вече бе проверила двете редици, когато усети как някаква ръка се допря до лакътя й. Очите й се разшириха, но запази благоразумие и не отвори уста.

— Здравейте. Аз съм Джоунс.

Гласът беше нисък и леко дрезгав. Не изглеждаше много приказлив. Английският му беше с ясно доловим акцент и Холис не успя да разбере дали е южняк или не. В Щатите хората говореха с най-различни акценти. Спортното му сако от туид и сивите панталони му придаваха спретнат, почти академичен вид. Не носеше нито часовник, нито някакви бижута, освен един потъмнял, но скъп пръстен. Не беше много висок — на ръст беше горе-долу колкото нея — но беше доста слаб, почти мършав. Лицето му беше бледо, особено под очите. Първата мисъл, която й мина през ума, беше: Този човек е болен от рак!

— Аз съм Холис Фримънт, служител от консулството. Възложено ми е да ви отведа у дома.

Тя се изчерви леко от преценяващия му поглед. Очите му я пронизваха, без да трепнат, без да се отклонят дори за миг. Младата жена се запита дали не е взел някакъв транквилант…

— Моля ви, нека да поседнем за минута — предложи Майстора.

Холис погледна към масата в ъгъла. Сега си обясни защо не го бе забелязала още с влизането си — на масата имаше чаша с кафе.

Холис се отпусна на стола, но не забеляза, че погледът му все още не се отделяше от нея. В зениците му проблеснаха искрици, като че ли ненадейно бе попаднал на някой стар, позабравен познат. Дори пулсът му леко се ускори.

Тя се усмихна, когато разбра, че той още държи облегалката на стола й, изчаквайки я да се настани по-удобно, но когато внезапно се извърна към него, лицето му отново бе абсолютно безизразно.

— Носите ли документите?

— Да.

— Мога ли да ги видя?

Холис извади формуляра от чантата си. Той го прочете внимателно.

— Не е ли необходима снимка?

— Аз ще гарантирам за вашата идентичност.

— Да, разбирам. Но имате ли моя снимка?

— Да, разбира се.

— Мога ли да я видя?

Холис извади снимката и му я подаде. Мъжът най-спокойно я прибра в джоба си.

— Но… моля ви, тази снимка ми е необходима.

— Не, мис Фримънт, не ви е необходима.

Тонът му остана любезен, но с нова, неочаквана и леко арогантна нотка, от която Холис настръхна.

— Няма за какво да се безпокоите — започна тя, като се опита да не издава тревогата си.

— Тъкмо обратното, мис Фримънт. Има прекалено много поводи за безпокойство. Неща, за които въобще не предполагате, нито пък можете да проумеете. Сега имам още една причина да се тревожа — с хубава жена до мен съм още по-лесно забележим. Жени като вас привличат вниманието. А аз от доста години гледам да стоя далече от хорското любопитство.

Холис се наведе към него и го изгледа замислено.

— Ако успеем да се качим на борда на самолета, нищо лошо няма да ви се случи. Имате гаранциите на правителствените служби в Съединените щати.

— Тогава да тръгваме.

Холис остана изненадана от сръчността му — въпреки теснотията около тях, той се доближи до нея и с любезен жест изтегли стола й, когато тя се надигна.

Ресторантът се напълни още повече. Холис тръгна към вратата, а Майстора вървеше на няколко крачки зад нея. Тя не искаше да го изгуби в тълпата, затова постоянно се обръщаше назад. Така и не разбра как се блъсна в някакъв пълничък уличен чистач в зелен комбинезон, облегнат на бара. Капки пот внезапно оросиха челото на непознатия.

— Pardon — промълви тя.

Пълният мъж изтръска смаяно кафето, разлято по ръкава му. Изгледа кисело младата жена и промърмори нещо, като издуха цигарения дим право в лицето й.

Смутена, Холис продължи напред. До остъклената врата оставаха само няколко метра, но чантата й пречеше да се провира през навалицата. Толкова бе напрегната, че забрави да се озърне назад към Майстора — така и не видя как той измери пълничкия чистач с леден поглед. Присвитите му зеници се разшириха само за миг, когато очите му се спуснаха надолу, към маратонките на работника.

Маратонките бяха доста износени, но все още си личеше, че са американски. От онези, с които се мъкнат всеки ден хлапетата в Бруклин, с които тичат за здраве адвокатите в Сентръл Парк. От онези, които са предпочитани от американските туристи в Европа — защото са удобни, а не заради модата. Тези маратонки някак не бяха на мястото си на краката на този тип. И той целият бе някак… не на място.

Освен това, когато го заляха с кафето, непознатият бе промърморил с прекалено добър акцент — заучен, неестествено правилен. Чистачите по парижките улици ругаят по друг начин.

Навън, на тротоара, Майстора видя как Холис извърна глава, за да потърси такси. Той огледа набързо колите, паркирани пред хотела, но не видя нищо подозрително.

Но те няма да използват лека кола. Ще предпочетат камионетка или поне пикап…

Нямаше време за проверки. Пък и не искаше да узнаят, че вече подозира за присъствието им. Ако наистина искаха да го задържат, досега да го бяха сторили. Момичето се забелязваше отдалече и докато се движеше с нея, трудно щеше да се отърве от преследвачите.

Но сега едно поне бе сигурно: тя не работеше за тях.

Което пък означаваше, че те ще бъдат много внимателни, докато тя е с него и му служи като щит.

Майстора знаеше много за ОМЕГА. Тайна американска организация, действаща извънредно предпазливо на чужда територия, особено във Франция, чиито отношения със Съединените щати напомняха за брак, крепящ се единствено на взаимната търпимост. Това момиче е аматьор, само един инструмент в нечии ръце. Тя не принадлежеше към техния кръг.

Майстора я хвана за лакътя със спокойно, дори приятелски загрижено изражение на лицето.

— Има по-бърз начин за придвижване от такситата. — Той посочи с кимване към гарата. — Хайде да потърсим Крон.

— Кой е този… Крон? — озадачи се Холис.

Но Майстора само се усмихна и с внимателен жест я освободи от чантата й.

 

 

Кроуфорд ги проследи как пресякоха улицата: високите токчета на мис Фримънт предпазливо си проправяха път сред паважа, а зад нея Майстора пристъпваше с предпазливи стъпки, гъвкав като водна змия.

— Докладвай, Уоли.

Уоли, с ръце, напъхани в джобовете на комбинезона, се тътреше на десетина метра зад тях, примижал на силното слънце.

— Тя му предложи да вземат такси, но той очевидно е имал нещо друго наум. Може би се тревожи да не закъснеят заради уличните задръствания. — Мощен автомобилен клаксон заглуши гласа му. — Проблемът е защо тя все още е с него? Нали се видяха? Той повече не се нуждае от нейните услуги.

Кроуфорд се опита да намери някакъв отговор на тази неочаквана загадка. От професионалист като Майстора не се очакваше да тръгне на дълъг път с придружителка.

— Насочват се към гарата, но нали той няма намерение да пътува в Европа. — Кроуфорд не се усети, че бе започнал да разсъждава на глас, но нямаше нищо лошо да сподели колебанията си с Уоли, в случай че в следващия миг нещо се обърка и изгубят връзка. — Забрави ли, че до летището може да се стигне и с влак? — изведнъж се досети той.

Уоли веднага се съгласи.

— Да, да. Ето, те се насочват към перона на теснолинейката.

— Онази, която има само една спирка?

— Да, до Олней-су-Боа.

Кроуфорд потропа с пръсти по ръба на компютърната клавиатура. Уайли, заедно с останалите агенти, търпеливо изчакваше инструкциите на шефа. Налагаше се спешно да вземе решение — в противен случай рискуваше да изгуби следите на Майстора. Летище „Шарл дьо Гол“ беше на границите на периметъра за действие на екипа на Кроуфорд. Така че беше недопустимо да позволи на обекта да се измъкне. Освен това Сам Кроуфорд никога не беше допускал провали в проследяването, пък и досега не бяха организирали толкова плътно следене на нито един терорист.

Но ето че внезапно бе изправен пред съдбоносен избор. Майстора би трябвало да бъде задържан не тук, на френска територия, а чак когато самолетът му кацне на най-добре охраняваното летище в света — пред студените очи и насочените пистолети на отлично обучени агенти.

А също и момичето. Нейното присъствие само усложни задачата.

— Ще го пипнем на летище „Шарл дьо Гол“ — нареди Кроуфорд по микрофона. В слушалката се чу въздишката на Уоли, но той не му обърна внимание. — Оставаш с тях на гарата и после ги следваш във влака. Ще повикам останалите от екипа. Влакът потегля в пет и половина, след четиридесет минути. Няма да могат да се измъкнат бързо. Ще те чакам на летището. Ще пристигна там много преди тях.

— Няма да е лесно да ги проследя в тази гъста тълпа.

Междувременно Кроуфорд се бе загледал в редицата от мотоциклети БМВ, паркирани пред гарата, и в размотаващите се около тях рокери и съвсем млади момичета в кожени якета.

— Нещо ми подсказва, че ще е по-добре да побързаме.

 

 

— Мистър Джоунс, почакайте малко. Струва ми се, че не разбирате…

Проблемът беше в това, че той не се съгласи да спрат, за да може Холис да си поеме дъх. Не че Майстора крачеше прекалено бързо, но нито за миг не забави ход. Накрая Холис успя да го настигне и го дръпна за ръкава.

Той се извърна и я изгледа хладно.

— Някакви проблеми ли има, мис Фримънт?

— Да. Вие сте този, който ми създаде доста проблеми.

Тя изтри потта от челото си и се огледа. На коловозите два синьо-бели експреса, от новите, високоскоростните, очакваха пътниците си. Три перона по-нататък се виждаха по-скромните електрически теснолинейки, боядисани в оранжево и сиво.

Между колоните се процеждаше бледа светлина, като в катедрала. Замърсеният остъклен покрив над перона едва пропускаше слънчевите лъчи. Около коловозите се разминаваха носачи, кондуктори и пътници. Глъчката заглушаваше дори металическите гласове, усилени от високоговорителите, които монотонно съобщаваха за пристигащи и заминаващи влакове.

— Но къде отиваме? — настойчиво попита Холис.

— Към теснолинейката, мис Фримънт. Тя се движи само в околностите на Париж, нещо като продължение на метрото.

— За летището?

— Разбира се. Нали полетът ни е в два и тридесет и пет, сектор Б, терминал 43. — Майстора вдигна очи към внушителния цифров часовник, окачен под гредите. — Ако не се бавим, ще успеем да хванем следващия влак. Нали не бива да закъсняваме, мис Фримънт?

Без да се усети, Холис кимна послушно и едва след това се ядоса на себе си. Никак не й харесваше това бързане… Защо напуснаха така припряно ресторанта? И от къде на къде този професор (на Холис той никак не й приличаше на банкер) ще си позволява забележки относно външността й? Какво от това, че привличала вниманието на околните?! Но още повече я ядоса неуспехът й да намери такси. Като за капак сега трябваше да търчи след този странен тип, който крачеше забързано пред нея, стиснал собствената й чанта в ръка.

Ето че и сега се остави той да избере как да стигнат до летището.

Е, мистър Джоунс, който и да си ти всъщност, в крайна сметка няма да се справиш без мен. Нали твоят билет е у мен. А без него няма да те пуснат в самолета. И нали ти си този, който иска да отлети. На мен не ми е нужно да ходя никъде.

Тя тръсна рамене и ускори крачките си, за да го настигне в подножието на ескалатора.

Без да се поглеждат, в пълно мълчание, те се спуснаха две нива надолу до широкия тунел с бял фаянс, който отдалече ухаеше на някакъв дезинфектант. Холис едва сега проумя, че Джоунс действаше съвсем целенасочено, защото в тунела бе пълно с отбивки и странични изходи, но той изобщо не се поколеба коя посока да избере. Нито веднъж не погледна към надписите и стрелките по стените.

Най-после излязоха на открито. Отдясно видяха гише за билети, а до него — вестникарска будка. Изморената жена тихо простена, като видя дългата опашка пред гишето — имаше поне двадесет пътници преди тях.

Но Джоунс с енергични стъпки подмина гишето и се доближи до автомата за продажба на билети.

— Ето ме, почакайте, нека аз… — избъбри Холис и затърси портмонето си в джобовете на сакото си.

— Благодаря, но не е нужно.

Той измъкна шепа монети и напъха няколко в прореза. Когато на оранжевия брояч се изписа „46 франка“, той натисна жълтия бутон и в гнездото падна един билет. Подаде й го.

После повтори същата процедура, обърна се и едва тогава я дари с вежлива усмивка. Но не забрави да се озърне през рамо — около будката за вестници се шляеше познатият му дебелак в зеленикав комбинезон и изпоцапани маратонки. Американски маратонки!

— Ето че сме готови да потеглим — рече той и посочи към автоматичните прегради. — Умеете ли да се оправяте с тях?

— Ще се справя.

Холис пъхна билета си в прореза, изчака, докато автоматът прочете кода и го изхвърли през задния отвор. Тя взе билета и го пусна в левия джоб на сакото си.

Във френските влакове кондукторите задължително проверяват билетите на всички пътници, за да са сигурни, че в нито един вагон няма хитреци, опитващи се да си спестят част от пътните разноски.

— Кой е този Крон? — попита тя, щом стъпи на стъпалото от ескалатора, непосредствено зад Майстора.

Видя как устните му за миг потръпнаха, но в същия момент на някой от коловозите профуча влак и заглуши отговора му.

На междинната платформа Холис го хвана за ръкава и извика:

— КРОН!

Майстора посочи с ръка към отсрещния коловоз, където се приближаваше още една влакова композиция. На локомотива с едри букви бе написано „АЛИС“.

— Тук дори и влаковете си имат имена, мис Фримънт. Вероятно едва сега го научавате?

Произнесе го с напълно спокоен тон, като че ли нейното пълно невежество относно френските железници се подразбираше.

Ядосаната жена прехапа устни, но предпочете да замълчи. И без това я дразнеха тълпите. Навалицата стана още по-неприятна, когато локомотивът с надпис „КРОН“ забави ход. Тя се обърна към Майстора — той изучаваше внимателно някаква листовка с реклама за галерията „Лафайет“. Наложи й се отново да си проправи път сред множеството, но този път в обратна посока, за да се добере до него.

— Какво има този път?

— Сигурна ли сте, мис Фримънт, че някой не ви следи?

Изрече го небрежно, сякаш я питаше за мнението й относно търговската реклама, която държеше в ръка.

— Какво?!!

— Питах не ви ли следи някой?

Очите му се отделиха от листовката. Посочи с поглед някъде назад. Холис се втренчи в същата посока.

— Не! Какво си въобразявате?

— Моля ви, почакайте ме тук.

Когато тя се обърна, него вече го нямаше.

 

 

Подобно на Майстора, Уоли винаги носеше в джобовете си дребни монети. Когато видя обекта пред един от автоматите за билети, той изчака и се запъти към съседния автомат, купи си билет и вече бе готов да последва Майстора и Холис във влака.

Но за разлика от тях, предпочете стълбите пред ескалатора. Не искаше да се окаже притиснат между пътниците по ескалатора. Освен това по стъпалата можеше да бръкне във вътрешния джоб на комбинезона си, за да докосне дръжката на своя „Валтер“. Най-много Уоли харесваше марката „Колт“, но тя си оставаше чисто американска, както и ябълковият пай. Ако случайно го спреше някой френски полицай, популярният в Европа „Валтер“ щеше да му помогне да поддържа версията, че е агент от Интерпол — в себе си носеше служебна карта с личен кодов номер, който бързо можеше да бъде проверен от компютрите на парижката полиция.

На най-горното стъпало Уоли се дръпна назад, за да се убеди, че обектът наистина се насочва към влака „КРОН“. Застана зад един от автоматите за закуски, за да докладва на Кроуфорд. И точно в този момент агентът забеляза, че Майстора посочва нещо на придружителката си.

Оставаше съвсем малко време до потеглянето на влака, затова Уоли веднага се гмурна в тълпата и какъвто си бе нисичък, бързо се скри в нея, но също така бързо изгуби от поглед Майстора и Холис.

Най-после успя да открие момичето, заобиколено от слизащите пътници. Но защо се озърташе на всички страни? Това озадачи Уоли, но само за миг, защото веднага осъзна, че не вижда около нея Майстора.

 

 

Макар че Майстора не откри втори преследвач, който да прикрива пълничкия агент, това още не беше гаранция, че онзи действа сам. Опитните ченгета като Сам Кроуфорд никога не допускат такива елементарни грешки.

Най-вероятен изглеждаше следният сценарий: Кроуфорд го е надушил може би още от Марсилия, но го е оставил да се добере до Париж. И там, в онова кафене край Лионската гара, е изпратил своя пълничък агент, за да се приближи до него. Майстора си припомни как онази кибритена клечка одраска кожата на китката му. Спомни си също и за мазното петно на същото място.

Въпреки че от години се бе укривал старателно, Майстора се стараеше да не изостава от напредъка на науката и технологиите. Затова не бе трудно да се досети, че е бил маркиран. Или боядисан, както казваха на жаргон.

Ето как Кроуфорд бе успял да попадне на следите му в „Аполон“. Ето защо досега не бе засичал опашка след себе си. Очевидно Кроуфорд иска да разбере с кого ще се срещне и накъде ще тръгне. Ако не му се пречкаше тази млада американка, досега Кроуфорд отдавна да го е уловил и извел извън страната. Или пък би го предал на Интерпол.

Но нейното присъствие пределно ясно издаваше към коя държава е решил да се насочи Майстора.

Така че Кроуфорд не можеше да си позволи да изгуби следите нито на Майстора, нито на мис Фримънт. Очевидно това е била причината да изпрати своя пълничък агент да ги проследи до перона на гарата, включително и във вагона на теснолинейката.

Ако не бяха издайническите маратонки, маскировката на агента може би щеше да издържи проверката. Но вече нищо не можеше да помогне на Уоли да изпълни задачата си докрай…

Майстора проследи предпазливо движението на пълния нисичък мъж през тълпата, изпълваща перона. В тази минута влакът доближи перона и повечето погледи се обърнаха към композицията. Сега бе най-удобния момент да се скрие в тълпата и той не закъсня да се възползва. Стопи се като сянка в масата от пътници, успя да си пробие път и застана точно зад пълничкия агент.

Всички наоколо се засуетиха, защото колелата на влака спряха да се въртят. Изоставена сама, на петнадесетина метра от двамата мъже, Холис продължаваше да се озърта, но накрая бе принудена да се качи във вагона, повлечена от неудържимия поток заминаващи.

Но дебелият агент остана на перона, пъхнал едната си ръка във вътрешния джоб на комбинезона си. Най-вероятно именно там беше скрил пистолета си. Може би в този миг пръстите му опипваха предпазителя.

Майстора се притисна плътно към агента, така че той да усети дъха му във врата си. Уоли веднага се обърна. Беше много чевръст, затова Майстора му позволи да го погледне в очите, преди да вкара стилета си между ребрата на пълната му фигура.

Устата на агента остана отворена. Убиецът видя как потрепнаха устните и езикът на Уоли, но думите заглъхнаха някъде в гърлото, защото острието вече бе пронизало сърцето му. Майстора закри с ръка лицето му, подхвана го с другата под мишницата — както се постъпва с приятел по чашка, прекалил с дозата. Завъртя тялото, като се възползва от момента и измъкна ловко стилета си. Избърса го в комбинезона на жертвата и го скри в джоба на шлифера си. После внимателно отпусна тялото на пейката и го нагласи така, че човекът да изглежда задрямал… с глава, облегната на автомата за продажба на билети.

Майстора остана изненадан от хриптенето, което се изтръгна от гърлото на жертвата. Но колкото и да бе силен физически Уоли, вече нищо не можеше да го спаси.

В следващия миг друг звук привлече вниманието на Майстора: вратите на вагоните се затваряха и перонът бе огласен от съскането на пневматичните уредби. Той се затича към вагона. Добра се до вратата точно когато оставаха само няколко сантиметра между двете й крила. Успя да напъха ръцете си и с енергично движение ги разтвори. Повлечен от устрема на влака, Майстора се олюля, но със следващия напън успя да връхлети във вагона. Замалко не се стовари върху смаяната, безмълвна девойка, която не откъсваше очи от него, опряла гръб в противоположната врата на вагона.

Влакът ускори ход и едва тогава той се осмели да я погледне. Младата жена извърна глава към бягащия перон, където някаква фигура лежеше сгърчена край стената, запокитена като счупена кукла.

С две крачки Майстора преодоля разстоянието между него и Холис. Устните му почти докоснаха месестата част на ухото й, но той разбра колко бе изплашена малко по-късно — едва когато влакът набра скорост и осветлението се усили.

В полумрака задъханият му шепот прозвуча почти като любовно признание:

— Ако ви е мил животът, мис Фримънт, ще правите само това, което ви наредя.