Филип Шелби
Опасни муцуни (29)

28.

Джейкъб за втори път насочи хеликоптера към короната на Статуята, когато забеляза гъстите кълба дим.

— Тя е взривила гранатата! — извика Кроуфорд. — Приближи се до Статуята максимално!

Джейкъб посочи към седемте лъча, стърчащи като кинжали от короната.

— Мислиш ли, че можем да се приближим дотолкова, че да я измъкнем оттам?

Въздушните потоци, създавани от перките на хеликоптера, ускориха разсейването на дима. Кроуфорд отново излезе навън, стъпи на шината с автомат на бедрото. Взря се напрегнато, за да улови някакво движение сред дима и видя една фигура, надвесена навън през прозореца.

— Това е тя! — изкрещя той. — Включи мегафона!

Гласът на Кроуфорд се извиси над воя на турбините.

— Холис, добре ли си? Ранена ли си?

Видя я как вдигна глава и се втренчи в него.

— Там ли е Майстора? Още ли е жив?

Тя посочи към стълбата зад гърба си.

— А Уайли?

Холис се изправи, а сълзите се стичаха по лицето й. Поклати глава.

— Стой там. Идвам за теб.

Кроуфорд се върна в кабината.

— Приземи хеликоптера колкото може по-близо до входа на Статуята.

— Боже мой! Погледни какво става там! — Джейкъб посочи надолу.

Фериботът „Мис Ню Йорк“ гореше в пламъци край кея. Противопожарният катер се беше насочил към него с пълен ход, изливайки струи вода върху пламъците.

Магазинът за сувенири на острова продължаваше да гори. Пожарът бе обхванал съседното кафене. Кроуфорд видя дребните фигури на рейнджърите, тичащи край този огнен ад с маркучи в ръце. Може би щяха да успеят да ограничат разпространението на пожара, но за да го потушат, бяха необходими още един противопожарен катер или хеликоптер, пръскащ водна струя.

Гостите се бяха скупчили край брега, втренчени в страшното зрелище. Кроуфорд си представи ужаса им — бяха изолирани на острова, а пламъците пълзяха към тях. В този миг зърна в далечината още един ферибот, порещ вълните. От палубата му долетя мощният звук на корабната сирена, което мигновено предизвика радостно оживление сред тълпата.

Джейкъб насочи хеликоптера надолу, машината полетя хоризонтално към площадката и се приготви за кацане върху открития терен край пилона със знамето.

— Каква дяволска каша!

— Точно това е искал Майстора — рече Кроуфорд. — Това е неговият билет за измъкване.

 

 

Димът се бе разсеял. Счупените стъкла хрущяха под подметките на Холис, докато тя си проправяше път към спираловидната стълба. Спря се, когато стигна до сгърченото тяло на Уайли и с мъка отклони поглед от широко отворените му безжизнени очи. Внимателно го прекрачи и се огледа, търсейки вратата на аварийния асансьор.

Кабината я нямаше, но тя чу шума на машините, идващ някъде отдолу.

Холис се надвеси над шахтата и се взря в тънещата в полумрак бездна. В съзнанието й изплува лицето на Майстора.

Нямаше представа колко време бе минало, когато отново чу шума на асансьора. Този път бе по-силен. Кабината се изкачваше нагоре.

Младата жена се огледа диво. Нямаше накъде да избяга. Ако се върне горе в короната, ще се озове в капан; ако пък остане на стълбището, ще представлява лесна мишена. Тъй като кабината на асансьора бе със стъклени стени, Майстора можеше да я открие още преди кабината да е спряла. Можеше да стреля през стъклото, да разруши стените на кабината, без да повреди механизма, който ще го върне обратно долу.

Дебелите черни кабели се извиваха като змии. Холис видя как кабината се издига по колоната. Докато приближаваше, покривът й ставаше все по-голям. Тя се прокле, че не бе взела пистолета си… защото бе убедена, че Майстора ще мисли единствено как да се измъкне.

Какво й бе казал Кроуфорд за него? Той никога не оставя недовършена работа…

Холис се притисна към перилата. Зърна неясната фигура в асансьора. Носещата колона на асансьорната кабина се намираше на метър и половина от стълбите, разделени само от празно въздушно пространство. Имаше само един, смъртно рискован начин да се измъкне от клопката: да скочи и — ако има късмет — да се стовари с достатъчна сила върху покрива на кабината, да я счупи и да връхлети върху главата на Майстора.

Холис стъпи на втората пръчка на парапета и се наведе напред. Трябваше да се изкачи на най-горната, за да отскочи, но това щеше да стане в последната секунда. Защото там не можеше да се запази равновесие за дълго — под перилата зееше мрачната бездънна бездна.

Кабината вече беше на седем метра под нея и неумолимо продължаваше да се изкачва. Холис се хвана за най-горната метална пръчка и стъпи с двата крака на третата. Стъклената кабина бе тъмна, осветявана само понякога от ивици светлина, когато преминаваше покрай лампите в шахтата.

Оставаха още три метра…

Холис стъпи с единия крак на най-горната пръчка и напрегна мускули, готова да скочи, когато той се обърна и тя видя лицето му.

 

 

Джейкъб приземи хеликоптера и тичешком прекоси празното пространство пред вратите на Статуята. Рейнджърите бяха заети с гасенето на пожара и с укротяването на тълпата. Никой не го видя, когато счупи катинара.

Затича се по коридора към втория етаж с пистолет в ръка.

Потупа с длан по микрофона, окачен на врата му.

— Кроуфорд, чуваш ли ме?

Тишина.

— Хайде. Точно сега ли намери да се развали. Обади се…

Слушалката му потрепери.

— Джейкъб… Стигнах до нея.

— Уайли?

— Мъртъв е.

— Майстора?

— Изчезнал е. Има петнадесет минути преднина.

Джейкъб изруга.

— Почакай така.

Изтича до вратата, отвори я и точно в този миг видя един голям черен хеликоптер, който кацаше върху площадката.

— Федералните се приземиха — каза Джейкъб. — Трябва да стигнем първи до него. Иначе ще вземе заложници. Това е единственият начин да се измъкне оттук.

Отговорът на Кроуфорд вледени кръвта му:

— Не, не е. Майстора никога не взема багаж със себе си.

 

 

Един етаж под коридора, в машинното отделение, Майстора се движеше бързо като невестулка, сред плетеницата от полутъмни коридори.

Лицето му пламтеше, сякаш бе обгорено с газова горелка, а пред очите му продължаваха да танцуват бели точици. Докосна веждите си, спусна длан към миглите си и разбра, че са обгорели. За щастие зашеметяващата граната не бе много мощна, иначе сега щеше да лежи в безсъзнание. Уайли го бе снабдил с подробни чертежи на Статуята, а Майстора ги бе изучил много старателно. Каза си, че Уайли бе истински професионалист, който така бе организирал нещата, че пътят за бягство да изглежда леснодостъпен. Той съзнателно се бе опитал да приспи бдителността на Майстора, като му създаде фалшиво чувство за сигурност. Ако не беше предсказанието на хороскопа и инстинктивното му недоверие към Уайли, капанът може би щеше да щракне.

Колкото по-надълбоко навлизаше в подземието, толкова повече си задаваше въпроса дали Уайли бе решил да саботира бягството му. Щеше скоро да разбере, защото коридорът свърши с една стара стоманена врата. Тръбите над нея потъваха в старата тухлена стена, част от оригиналната основа.

Майстора посегна към дръжката на вратата и я натисна. Тя поддаде.

Дръпна вратата и прекрачи върху платформа от стоманена мрежа, завинтена към стената. Отдолу се виждаше кух бетонен улей за изливане на канализационната вода. Дълбочината беше около половин метър, стените му — гладки и покрити с тиня. Ала нямаше скоби в стената, за които да се хване.

Майстора смъкна рейнджърската униформа. Отдолу носеше черен, плътно прилепнал водолазен костюм. Щеше да го предпази от студа, но не за дълго.

Седна на ръба на платформата, надяна на главата си качулката на леководолазния костюм и се изтегли напред така, че ходилата му да застанат точно над бързодвижещата се струя. Погледна назад, стреснат от гласовете, отекващи слабо в дъното на коридора, сви ръце и се оттласна. Водата го погълна и го понесе към тътнещия мрак.

 

 

Когато аварийният асансьор спря, Джейкъб беше на партера на Статуята, недалече от нишите с музейни експонати. Кроуфорд бе прегърнал Холис, която изглеждаше замаяна. По ръцете и лицето й имаше кървави драскотини — последица от експлозията на гранатата.

— Не го откри, нали? — попита Кроуфорд.

Джейкъб поклати глава.

— Трябва да е минал оттук преди мен. Между другото, мисля, че грешиш: той вече не е в Статуята. Това място е капан за него. Вероятно е изпаднал в паника и сега се опитва да се измъкне, скрит в тълпата.

— Не, няма да постъпи така — обади се Холис. — Той е облечен в рейнджърска униформа, а това ще го издаде, защото аз го видях. Няма дрехи за преобличане, така че как ще се смеси с тълпата?

— Това не е сцена от шпионски филм, млада госпожице — гневно я сряза Джейкъб.

— Има само едно място, откъдето може да се измъкне — обясни му Холис. — Не знам как точно ще го направи, но той е уверен, че ще успее.

Разказа на Джейкъб за машинното отделение в подземието на Статуята. Очите му светнаха, когато Холис му описа мрежата от тръбопроводи.

— През канализацията! Този кучи син ще се измъкне навън през каналите!

— Не можеш ли да повикаш по радиото специалния екип на ФБР за действие в екстремни ситуации? — попита Кроуфорд.

— Федералните ни следят и ще засекат разговора.

— От специалния екип ще ни упълномощят и ще съобщят на федералните, че в машинното отделение има цивилни агенти.

Джейкъб промърмори нещо.

— Смятай, че вече си упълномощен. — Посегна към радиопредавателя, а Кроуфорд дръпна Холис настрани.

— Помогни на Джейкъб да се ориентира. Ти си била в машинното отделение — рече Кроуфорд.

— Ами ти?

— Видях отворите на канализацията във вълнолома още когато летяхме с хеликоптера. Ако все още е в канала, Майстора ще излезе оттам.

Холис го сграбчи за ръката.

— Сам… дали няма да се опита да отвлече Клаудия Балантайн.

Кроуфорд се поколеба, сетне поклати глава.

— От съобщенията по радиото научих, че Балантайн е бил застрелян.

Холис затвори очи.

— Господи, та той имаше чудесна видимост.

— По-късно ще разберем какво се е случило. Наоколо беше пълно с камери. Навярно някой е успял да заснеме сцената.

Протегна ръка и докосна лицето й. Едва в този миг осъзна колко зачервена е кожата й, сякаш бе изгоряла на слънце. Усети как нейните пръсти се сплетоха с неговите.

 

 

Спасиха го водораслите по дъното на канала — ако не бяха те, грубият бетон щеше да разкъса леководолазния костюм и тялото му.

Майстора легна по гръб, изпъна крака, прибра ръце до тялото си и леко вдигна глава. Приличаше на състезател по бобслей. Водата се движеше достатъчно бързо, за да го задържи над мръсната пяна в канала. Устата му бе затворена и той се опитваше да не обръща внимание на отвратителната воня.

Най-ужасното бе не смрадта, а абсолютният мрак. Майстора беше като слепец. Ако на пътя му се изпречеше някакво препятствие, нямаше начин да го види. Нито пък да спре.

Усети как постепенно започна да се движи все по-бързо. Звукът от шуртящата вода се усили. Най-после, някъде в далечината, зърна малка светла точица, която постепенно се уголемяваше, докато започна да различава сенките в тунела. И тогава разбра, че кръстовидните сенки отпред, в дъното на тунела, падаха от преградната решетка. Майстора се надигна и събра краката си назад, за да действат като таран.

Ударът предизвика разкъсваща болка в гръбнака му, но краката му издържаха и откъртиха решетката. Тя се завъртя и падна в студените синьо-черни води на нюйоркското пристанище. Майстора я последва след секунда. И той, и решетката мигом изчезнаха във водата.

 

 

Джейкъб разбра, че Холис Фримънт е надарена с вроден усет на водач: тя го заведе направо до затворената врата.

Машинното отделение никак не му се понрави — имаше прекалено много удобни места за засада. Мисълта, че трябва да провери всяка ниша, го влудяваше, но нямаше друг начин. Опита се да не мисли за Майстора, който може би вече бе далече напред.

Когато достигнаха края на последния коридор, Холис посочи към леко открехната врата, зад която се чуваше шум от течаща вода. Джейкъб се спусна към празната платформа. Тук нямаше къде да се скрие — имаше само един-единствен изход. Джейкъб се втренчи в мътната вода в канала и изруга.

Холис застана до него.

— Може би Кроуфорд ще успее да го засече на другия край на канала.

 

 

Вълноломът около Острова на свободата бе висок десет метра, изграден от дялан камък. Нямаше стъпала до водата.

Кроуфорд се изкачи върху металната ограда на върха на вълнолома. Надвеси се над тесния перваз и се огледа. Под него се пенеше мръсната вода, събрала цялата мръсотия на големия град.

Огромните каменни късове, нахвърляни за укрепване на вълнолома, бяха заоблени и блестящи от вълните. Ала между тях не се виждаше човешка фигура. Ако Майстора бе излязъл през канала, щеше да заобиколи скалите и да изчезне в дълбоката вода.

Кроуфорд се изправи и се огледа. Водата бе студена, не повече от десетина градуса. Без защитно облекло всеки плувец би измръзнал за броени минути. Всеки опит да се преплува до Манхатън бе равностоен на самоубийство.

Но дали Майстора нямаше да се опита да доплува до другата страна на острова? Кроуфорд не можеше да си представи защо би постъпил така. Във водата той бе уязвим. А ако смяташе да се връща обратно на острова, защо изобщо му трябваше да го напуска?

Кроуфорд погледна към противопожарните катери и към корабите от бреговата охрана. Зад тях един полицейски скутер пореше вълните, устремен към острова. Нещо му се изплъзваше, но не можеше да разбере какво.