Филип Шелби
Опасни муцуни (18)

17.

След като напусна Китайския квартал, Майстора се върна в апартамента в Уест Енд авеню, скри сака до кутията на снайпера, опъна се на дивана и се унесе в съня.

На следващата утрин той посвети почти цял час на поддържането на спортната си форма, след което набра резервния номер на Макган.

— Успя ли да проследиш момичето?

Гласът на Майстора достигаше така ясно до слушалката, която Пол Макган държеше до ухото си, сякаш се намираше само на няколко метра от него.

И днес в Бункера беше задушно. Дипломатът непрекъснато бършеше челото си с носна кърпа, вече порядъчно овлажнена.

— Тя още се намира там. Логично е да допуснем, че и Кроуфорд е с нея.

Майстора никак не искаше да се съгласява безрезервно с логическите заключения на Пол Макган, но предпочете да не му възразява. Дори и да бе напуснал убежището, Кроуфорд не можеше да си позволи да остави мис Фримънт сама за продължително време. Сигурно вече е разбрал, че е лековерна, а това допълнително щеше да го обремени… Кроуфорд ще се почувства задължен да я охранява, да я държи близко до себе си, да я укрива на сигурно място. А тя ще му пречи, ще му губи време, ще го разсейва.

В този момент му хрумна една нова, тревожна мисъл: ако Кроуфорд е повярвал, че мис Фримънт е невинна, то не е изключено да й е разказал това-онова… Е, не всичко, разбира се, а само колкото да я запознае със ситуацията, и то в общи линии. Естествено, тя ще реагира адекватно, когато се убеди, че Кроуфорд не я заблуждава, и ще започне да изпитва доверие към него. Най-сетне ще проумее, че сега животът й зависи в огромна степен от неговите решения.

Но тогава защо е позвънила на Макган и на всичкото отгоре е оставила адреса си? Въобще защо е телефонирала? Защо Холис Фримънт иска Макган да узнае къде се укриват тя и Кроуфорд?

Майстора се замисли и стигна до извода, че съществува много голяма вероятност за нова опасност, която се е изплъзнала от вниманието на Макган.

— Попитах те какъв ще е следващият ти ход? — сърдито повтори Макган.

— Ще ги удостоя с една визита.

— Ще ти стигне ли времето?

— За подобна задача си струва да се пожертват ден-два. Никак не ми се иска Кроуфорд да продължи да ме следи — нито сега, нито след като приключа.

— Нуждаеш ли се от помощта ми?

— Всъщност, като се позамисля… Да. Много полезно може да се окаже съдействието на местната съдебна власт.

— Тогава смятай, че е уредено.

 

 

Джейкъб беше озадачен. Прекара по-голямата част от нощта в ровене из компютърните бази данни с надеждата да изкопчи още нещо за миналото на Холис Фримънт. Абсолютно нищо в досието й не подсказваше, че някога е била свързана с терористични организации — както чужди, така и местни.

Имаше още нещо странно: чрез запитване по засекретената линия до американското посолство в Париж Джейкъб научи, че мис Фримънт е напуснала града заради някаква задача, свързана с работата на консулския отдел. Джейкъб, който не съобщи, че е офицер от полицията, не се осмели да настоява за повече подробности.

Не по-малко загадъчна беше връзката между пенсионирания висш дипломат Доусън Уайли и Холис Фримънт. След като се запозна с характера на техните взаимоотношения, Джейкъб се замисли: макар в момента Холис Фримънт да се укрива някъде, не е изключено да се обърне за помощ към Доусън Уайли. Но при проверките на записите от разговорите по телефона на Уайли не личеше той да е разговарял с мис Фримънт. Нито бе провеждал разговори с чужбина. Обаче тези факти не успяха да потушат подозренията на Джейкъб. Дори и Холис Фримънт отнякъде да е успяла да се свърже с Доусън Уайли и да му е забранила да се интересува от нея, не е изключено той да не я послуша — нали я беше отгледал от дете, като своя дъщеря.

На Джейкъб му се наложи да изчака до три следобед, когато по една от линиите, оставени по негово нареждане свободни за спешни донесения, се обади един от служителите във френското контраразузнаване. С този колега от Второто бюро Джейкъб се бе сприятелил в Тел Авив по време на поредната безплодна конференция за подобряване на мерките срещу интернационализиращия се тероризъм. Французинът искрено зарадва Джейкъб с вестта, че се добрал до нещо интересно в миналото на Холис Фримънт. При претърсването на апартамента й френските специални служби се натъкнали на късче смачкана хартия. Или е било забравено от мис Фримънт, или е било нарочно оставено. Френските разузнавачи го отнесли в лабораторията си и успели да разчетат отпечатъка от написаното върху горния лист, откъснат преди заминаването на мис Фримънт. На листа е било написано: Бедфорд Хилс. Говори ли нещо на мистър Хари Джейкъб този адрес в щата Ню Йорк?

Джейкъб благодари любезно, обеща за синчето на парижкия си колега внушителен комплект играчки от прочутия магазин на Шварц в Ню Йорк, прекъсна връзката и веднага заповяда на техниците в гаража да му приготвят колата.

 

 

„Четирите сезона“ е монументална сграда на Източна Петдесет и седма улица, с мраморни фоайета и изящна мебелировка. Предпочитан от холивудските и от местните знаменитости, луксозният хотел се слави като едно от най-добре охраняваните места в целия град.

Джейкъб се втурна към стъпалата на парадния вход, опита се да премине незабелязан покрай портиера, но двама мускулести мъжаги веднага му преградиха пътя. Провериха багажа му, а след това го помолиха да се легитимира. Едва тогава му позволиха да прекоси фоайето и да влезе в голямата зала на ресторанта.

Вътре президентската кампания беше в разгара си. Навсякъде се виждаха снимките на кандидата в червено-сини рамки, с накичени по тях сребристи балони. Вееха се знамена с надписи, извезани със златисти нишки. Ако се съди по остатъците в чиниите по масите, угощението явно е било на ниво. Изправен пред микрофона, Тони Бенет подпяваше, а зад гърба му бе строен многочислен джазов оркестър, един от най-добрите в щата.

Джейкъб набързо огледа масите, на всяка от които беше сервирана вечеря за дванадесет гости. Опита се да пресметне колко е струвал този банкет и колко се е охарчила касата на партията. Ако на глава се падат по пет хиляди долара, при дванадесет души на маса и общо петдесет маси… Да, тук явно не са пестили разноските.

Обърна се към дългата маса на сцената, отделена от залата чрез подиума за микрофоните и чрез специалния подиум за тв камерите. Още от входа привличаше вниманието достолепната фигура на Робърт Балантайн, в средата на масата — кандидат за президент на Съединените щати, заобиколен от губернатора на щата Ню Йорк и от кмета на огромния град. Зад техните кресла се извисяваха фигурите на хората от специалните служби, ангажирани за цялата кампания с охраната на мистър Балантайн.

Джейкъб започна да си пробива път в периферията на залата, опитвайки се да намери Калабрезе. Неусетно се доближи толкова близо до голямата маса, че успя добре да огледа кандидата. Очевидно гардеробът му беше безупречен: костюм от „Дънхил Ултралайт“, риза „Шерве“, а вратовръзка като неговата не би могла да бъде друга, освен „Сулка“. С диамантена игла за пет хиляди долара. Не всеки може да носи с достойнство такива дрехи — трябва да притежаваш самочувствие и усет, които не се научават в колежите. Трябва да си се родил с тях.

Син на беден шивач, Джейкъб беше отраснал в недоимък. Всички около него сурово критикуваха богаташите, които пръскаха луди пари за най-модните тоалети, но сами не можеха да зашият една кръпка дори.

За нещастие пред очите му се изпречи полицейският комисар. Джейкъб мислено прокле лошия си късмет. На десетина метра от масата на комисаря, в нишата за аварийния изход, дежуреше Калабрезе, без да откъсва нервен поглед от десетките гости около близките маси.

Джейкъб тъкмо се бе насочил към нишата, когато на сцената една жена се надигна от стола си и се запъти към подиума. Изглеждаше великолепно: с разкошната си червена коса, с дългите и стройни крака, с приветливата си усмивка и с безупречния си костюм от „Ескада“ Клаудия Балантайн наистина беше неотразима.

Джейкъб се добра до ъгъла, където стоеше Калабрезе, секунди преди тя да поеме микрофона.

— Винсент…

— Почакай.

Вероятно в този миг някой от помощниците на Клаудия Балантайн бе подал сигнал, защото точно когато тя наговори, зад гърба й се спусна огромно знаме, върху което в червено и синьо бяха изписани думите „Напред, Америка!“. Цялата зала стана на крака и дълго скандира този лозунг.

— Какво има? — прошепна Калабрезе.

Джейкъб се наведе към него, но въпреки това трябваше да извика, за да бъде чут:

— Открихме къде може да е момичето.

Калабрезе незабавно го дръпна навътре, към коридора.

— Къде е?

— В Бедфорд Хилс.

Калабрезе се почеса замислено по носа. При него този жест винаги означаваше, че се съмнява в думите на събеседника.

— Хм, това е квартал само за богати, видни личности. Там наемите не са ли прекалено скъпи за двама терористи?

— Те винаги така постъпват. Избират места, където никой няма да ги търси, особено ако искат да се укриват за продължителен период.

— Имаш ли някакъв план?

— Не си успял да…

— Шшшт!

Джейкъб и Калабрезе се обърнаха и зърнаха висока, съсухрена дама на почтена възраст, с блестящи бижута върху скъпата си рокля, размахваща костеливия си показалец към тях. Калабрезе я изгледа свирепо, но за негово изумление старицата го измери с още по-смразяващ поглед.

— Спри! — прошепна той на Джейкъб. — По-късно ще поговорим.

На подиума Клаудия Балантайн говореше уверено и гладко. Тя много често се появяваше на обществени места и бе свикнала да държи речи пред всякаква публика.

— Благодаря ви… Благодаря ви от сърце. Зная, че някои от вас може би в този миг си казват: социолозите сигурно са класирали Боб на опашката на проучванията си, затова той се е принудил да изтика жена си на преден план.

Залата избухна в смях и крясъци.

— Обаче аз няма да говоря дълго. Ще го оставя той сам да ви обясни защо е тук. Но днешната вечеря е чисто благотворителна, за събиране на помощи и няма никаква връзка с предстоящите избори. Защото „Напред, Америка!“ е движение, създадено за благото на хората, за прогреса на обществото, за всеобщото добруване.

Клаудия Балантайн използва паузата с аплодисментите, за да огрее сцената с лъчезарната си усмивка, пое дъх и махна с ръка, за да я оставят да продължи:

— Преди пет години „Напред, Америка!“ беше само една скромна моя мечта. Първият офис на движението беше всекидневната на нашия дом. Но сега ние имаме клонове във всичките петдесет щата. Ние събрахме повече от два милиарда долара през тези години, все от щедри хора, от хора като вас. Тези долари, до последния цент, са раздадени на нуждаещите се граждани на нашата велика страна: изоставени деца, самотни майки, неуки безработни. „Напред, Америка!“ им подава ръка, за да се изправят на крака. Ние не искаме помощ от правителството. Ние искаме вашата помощ. Вашите дарения — в пари, време или жизнен опит — това е, което ни крепи, което ни окуражава да вървим напред. За да покажем на целия свят, че страданието на един от нас е страдание за всички нас. И че победата на отделната личност е победа на цялата нация.

Сред оглушителни ръкопляскания, свиркания и викове Клаудия Балантайн отново се настани на креслото си. Джейкъб забеляза, че се навлажниха очите дори на закоравелите репортери, отдавна забравили значението на думата „състрадание“.

— По дяволите, толкова възторжена тълпа не помня от кампанията на Джон Фицджералд Кенеди — процеди през зъби Калабрезе. — Нея трябваше да изберат за президент.

— Точно така, млади човече — намеси се старата дама. — Но няма ли да благоволите да млъкнете и да оставите другите да слушат?

Най-после дойде редът на Робърт Балантайн. Той хвърли бегъл поглед към водещия, който вече бе обявил, че ще говори кандидатът, но вместо да се наведе към микрофона, Балантайн неочаквано се приближи към съпругата си и я целуна. Новият изблик на овации секна едва когато кандидатът за Белия дом се изкачи на подиума.

— Току-що чухте моята обожавана съпруга. Тя изрече всичко, което се бях приготвил да ви кажа — започна той сред всеобщия смях. — За мен тази вечер е нещо повече от една среща, посветена на благотворителната ни мисия. Надявам се да видя тук всички мои поддръжници и приятели. Но не искам нашата вечеря да се превръща в поредния митинг от президентската ми кампания. Вече цялата нация знае какво искам да сторя за нея. Но това, което още не знаете, ще го научите сега, макар че моята съпруга ме помоли да изчакам. Не, аз не мога да крия повече, защото подкрепям от все сърце моята любима жена, защото съм готов да направя всичко, да видя как цялата нация ще извика в един глас: „Напред, Америка!“. Ако бъда избран за президент, ще разширя дейността на това благородно движение, за да може с моя и с ваша помощ „Напред, Америка!“ да се превърне в пътеводна светлина за всички наши граждани.

Този път тълпата надмина себе си — невъобразимо шумните овации едва не събориха тавана на залата.

Джейкъб сграбчи Калабрезе за лакътя и го отведе навътре в коридора, към аварийния изход.

— Да, сега вече разбирам как се печелят гласове.

След тези думи Джейкъб обясни на Винсент Калабрезе плана за действие. В очите на Калабрезе пламнаха радостни искри, което веднага подсказа на Джейкъб, че верният му съдружник напълно одобрява избраната тактика.

— Но не трябва ли да поискаме още хора? — замисли се Калабрезе.

— Най-добре ще е да използваме информацията от компютърната мрежа на данъчните служби. Ще се наложи да се претърсва доста обширна зона. Ако мис Фримънт и нейното приятелче усетят, че сме започнали да ги търсим, незабавно ще офейкат. И ако потеглят през нощта, дори сто човека да имаме на разположение, пак няма гаранции, че ще успеем да ги пипнем. Защото стотина мъже могат да вдигнат шум до бога.

— А защо да не използваме хеликоптер?

Джейкъб скептично поклати глава. Полицейските хеликоптери „Уиспърхоук“ („Тихият ястреб“), притежаваха изключителни качества, но най-ценното в тях беше почти безшумния им двигател. Обаче с пилоти, обучени за този нов модел хеликоптери, разполагаше само Националната гвардия. А Хари Джейкъб не желаеше да дели славата за залавянето на двама опасни терористи с някой одъртял полковник от запаса.

— Нямаме време за губене, Винсент — отсече той. — Имаме опит в претърсването на нелегални квартири, където се укриват терористи. С парализиращия газ ще ги пипнем по бели гащи.

Джейкъб се обърна назад и хвърли тревожен поглед към комисаря, който внезапно бе напуснал мястото си и се приближаваше към коридора зад сцената.

— Трябва да побързаме, Винсент. Всяка минута е ценна.

Калабрезе не се нуждаеше от повече подканване.

— Да вървим. Трябва да събера екипа — решително заяви той.

 

 

Холис се събуди. Пред замаяния й поглед първо изплуваха някакви неясни багри, а после до слуха й достигна шум от леко трополене. Сънищата й мигом отлетяха, макар че тя се опита да ги задържи в спомените си.

Когато окончателно се разбуди, първите думи, неволно отронили се от устните й, бяха:

— Да не съм хъркала?

Едва тогава осъзна, че лежи на дивана, напълно облечена. Веднага се надигна и се огледа, подплашена от предчувствието, че той си е заминал.

Но Кроуфорд седеше до голямата маса в средата на трапезарията, с бележник пред него. Посрещна я с уморена усмивка.

— Не се тревожи, всичко е наред. Е, да, малко си похърка, но само накрая. — Той се поколеба, преди да продължи: — Проспа непробудно цели четиринадесет часа.

Холис ахна и се огледа притеснено, смутена, че му е позволила да надникне в една от нейните малки тайни.

Когато прекарваше нощите в спалнята на Пол, Холис непрекъснато се тормозеше от съмнението, че той става толкова рано всяка сутрин, защото не може да търпи нейното похъркване…

Разтърка очи и се обърна към прозореца. Едва сега проумя откъде идва потропването — тежки дъждовни капки се удряха по рамката на прозореца. Нима дъждът се беше изливал неспирно през цялото време? Следобедната светлина, процеждаща се през посивялото небе, беше твърде оскъдна.

— Ей сега ще се върна — промърмори тя.

Младата жена отиде в банята, взе един душ набързо, а после се преоблече. Когато се върна, ноздрите й уловиха приятния мирис на току-що сварено кафе.

— Ще пиеш ли кафе с мен? — попита я Кроуфорд.

— Да, благодаря.

С чашата в ръка Холис се приближи към масата. Погледна към страницата в бележника, изпълнена с дребен, но четлив почерк, а сетне вдигна очи към лицето му. Кроуфорд изглеждаше замислен и смълчан като археолог, попаднал на следи от неизвестна цивилизация. Едва сега вниманието й бе привлечено от дълбоките сенки под очите му и сбръчканото му чело.

— Съставил си план на играта, така ли? — попита тя и посочи към бележника.

— Опитвам се да стесня списъка на потенциалните мишени на Майстора. Като се има предвид колко много видни личности обитават Ню Йорк, изборът на жертва наистина е доста богат.

Кроуфорд не сметна за нужно да й обяснява, че бе провел няколко кодирани разговора с Париж. Хората от екипа му докладваха за претърсването на жилището на мис Фримънт, осъществено със съдействието на агентите от Второто бюро — нищо подозрително не бяха намерили. Никакви улики нямаше и в стаята в хотел „Аполон“, където бе отседнал Майстора. Накрая следваше последната, най-горчивата вест: тялото на Уоли Лиджът е пристигнало във военновъздушната база „Андрюс“. На съветника по въпросите на сигурността в канцеларията на държавния секретар беше изпратен подробен рапорт, но той изрично подчертал, че гори от желание да си поговори насаме с Кроуфорд…

— Добре ли си?

Въпросът й го сепна и го върна към настоящето.

— Да, да, добре съм, много съм добре.

— Хм… струва ми се, че нещо те измъчва, щом не вдигаш глава от този бележник.

— Сам съм си избрал тази участ.

— Но ако се окаже, че сме сгрешили? Ако Пол е невинен, а Майстора успее да… всъщност какво се готви да извърши той?

— Тогава усмивката за дълго ще изчезне от лицето ми.

Холис предпазливо запита, съвсем тихо, макар да й се стори, че думите й отекват гръмко в надвисналата неловка тишина:

— Какво ще правим, ако той никога не се появи?

— Тогава няма да успеем да го проследим.

Младата жена се зарадва, че в тона му нямаше и следа от упрек или гняв заради дързостта й.

— Откога си в тази професия? — внезапно смени темата тя.

Кроуфорд я изгледа смаяно.

— Хм… от доста години. Всъщност през целия си живот само с това съм се занимавал.

— Но защо? Искам да кажа, как избра този опасен занаят?

— Той ме избра. — За миг се спря, унесен в спомените. — Бях снайперист в една армейска част, от специалния контингент, когато бе взривен онзи „Боинг“ от полет 103 на Пан Американ. Изпратиха нашия екип отвъд либийската граница. Дадохме доста жертви. Най-после операцията бе прекратена и ние се върнахме у дома, но след шест месеца един от моите подчинени беше убит. После още един… Общо четирима. И мен се опитаха да ме застрелят, но аз имах късмет и се разминах на косъм от куршумите. Постепенно се изясни, че либийците са се заели сериозно с нас. Един от бившите ми армейски командири сподели с мен, че те плащали баснословни суми на професионални убийци, за да очистят американските снайперисти, изпратени по следите на техните лидери. Тогава за пръв път чух за организацията ОМЕГА. Изборът, пред който бях изправен, беше елементарен: едната възможност бе да чакам да ме очистят, което рано или късно щеше да се случи. Или аз сам да се превърна от мишена в ловец.

— И ти избра второто…

Кроуфорд кимна.

— Успя ли да се добереш до убийците, виновни за смъртта на твоите хора.

— Да.

Холис отмести чашата с кафето.

— Опитвам се да те разбера, но невинаги успявам. Може би се нуждая от помощта ти. Поне малко. — Тя го погледна тревожно: — Защо ми спомена, още там, на летището, че знаеш доста за мен?

— Зная какво се е случило с твоето семейство…

Холис сама се изненада от реакцията си. Всъщност… по-скоро от липсата на реакция. Всяко споменаване на трагедията, сполетяла семейството й, досега неизменно я караше да настръхва, дори да изпада в ярост. Освен ако събеседникът й не беше Доусън Уайли. Но сега, по непонятни и за самата нея причини, тя не се опита да протестира.

— Ще ми повярваш ли, ако ти призная, че до ден-днешен нямам представа кой уби баща ми? Зная, че майка ми е загинала по чиста случайност, но баща ми… Спомням си много ясно онзи ден. Помня дори подробностите. Как изглеждаше той, какво ми говореше, какво вършехме. Въобще не чух изстрелите. Когато пораснах, мисля, че бях вече на тринадесет… Доусън Уайли ми разказа всичко. От него научих, че убиецът е дебнел от доста часове, че вероятно е бил отличен стрелец, че неминуемо е притежавал свръхчовешко хладнокръвие… И сега си го представям как седи и чака, чака, чака в тясната кабина на онзи кулокран, готов да натисне спусъка. Но никой не ми обясни защо е трябвало да загине баща ми. Кой може да го е мразел толкова? Или да се е страхувал от него…

Едва сега усети колко силно ноктите й се бяха впили в китките й.

— Понякога, но само в сънищата, ми се струва, че изплува лицето на убиеца. Но щом се опитам да го фокусирам, образът му моментално се размива и не остава нищо. Само някакво сиво петно.

— А какво ще сториш, ако го видиш? — тихо попита Кроуфорд. — Ако този тип е все още жив, какво ще направиш с него?

— Иска ми се да го попитам защо уби родителите ми.

— И после, ако ти отговори на въпроса?

— После ще се опитам да забравя всичко. Или нещо подобно. Но не, това няма да е достатъчно. — Холис видя как той се намръщи и разбра, че Сам не е успял да я разбере. — Да, няма да е достатъчно само да узная истината. Ще поискам да стана като теб, да го проследя, да го унищожа — заради мен, заради всичките ми страдания… И заради другите, чийто живот е съсипал.

Тонът й, лишен от всякаква милост или състрадание, го накара да изтръпне.

— А ти помниш ли да си живял по друг начин? — на свой ред го попита измъчената жена. — Преди да се заемеш с тази професия, какво си правил?

— Да, помня.

— Не ти ли се иска някой ден да се върнеш към онзи живот, в който не е имало преследвани и преследвачи?

— Не зная дали бих могъл.

— А аз мога. Но само ако зная, че той е намерил смъртта си. Ще бъде като втори живот, като прераждане.

Той я слушаше с трепет, изплашен, че се докосва до болката, стаена от детството в гърдите й, все още неуверен, че тя му е разрешила да надзърне в душата й. А когато вдигна длан, за да я погали по бузата, Кроуфорд остана удивен — отдавна, много отдавна не се бе докосвал до толкова млада и свежа плът.

— Това мога да ти го обещая. Ще заживееш втори живот.

Тя неспокойно се отдръпна от него и плахо наведе глава.

— Кой знае… Но само ако не попадна в лапите на Майстора.

На Кроуфорд никак не му се искаше този миг да бъде опорочаван.

— Трябва да ти покажа нещо — рече той.

Заведе я във всекидневната, отвори вратата на масивния дървен шкаф. Вътре се показа свръхмодерен образец на това, което напоследък наричат домашен център за забавления: телевизор с внушителен по размери екран, видеокасетофон и стереоуредба.

Кроуфорд взе дистанционното управление и включи телевизора. На екрана вървеше популярното „Колелото на късмета“; залата кънтеше от виковете на зрители и състезатели.

— Шегуваш ли се? — намръщи се Холис.

Но млъкна, щом видя как той чевръсто набра някакъв цифров код по бутоните на дистанционното и телевизорът внезапно се преобрази в компютърен екран. Кроуфорд отново натисна бутона със звездичката и на монитора изплува триизмерно изображение, на което с червени точки бе означена оградата около къщата.

— Сензори, които засичат всяко проникване в зоната — обясни й Кроуфорд. — Могат дори да различават дребни горски животни от човешка фигура.

Холис усети изпитателния му поглед, но не му отвърна.

После я покани да го последва в кухнята и отвори пред нея вратата към мазето. Стъпалата бяха осветени, покрити с гумени подложки, за да се избегне подхлъзването.

Мазето се оказа доста дълго, но тясно, колкото две писти за боулинг, опънати една до друга. Спряха се пред тезгях от шперплат. Дълга жица чезнеше над главите им в полумрака към дъното на тунела. Кроуфорд натисна ключа за осветлението и пред изумения поглед на Холис се разкри истинско стрелбище.

Стените бяха покрити с коркови плоскости за изолация на шума. Задната тясна стена бе оборудвана като оръжеен шкаф. На лавиците зад преградата от армирано стъкло бяха подредени пистолети, автомати и ръчни картечници. Най-долу се виждаха заоблени, грозновати черни предмети. Тя си спомни, че в една от лекциите за тероризма им бяха показали диапозитиви с различни модели гранати.

— Използвала ли си някога поне едно от тези оръжия? — попита я Кроуфорд.

Отрицателният отговор бе толкова ясно изписан на лицето й, че той веднага млъкна. Отвори шкафа, извади един автомат, постави пълнителя и се обърна.

Холис неусетно дори за себе си пристъпи към шкафа. Ръката й сякаш сама се протегна към големия, но неочаквано лек „Зиг Зауер“. Стисна го, отиде до плота и се взря в мишената в отдалечения край на тунела — лист хартия с човешки силует, с червена точка вместо сърце.

— Зареден ли е? — полюбопитства Холис.

— Само трябва да свалиш предпазителя.

Той пристъпи към нея, за да й помогне, но тя вече бе нагласила пръста си върху спусъка.

— А аз си мислех, че никога не си докосвала оръжие.

— Не съм ти казвала това. Просто не отговорих на въпроса ти. Зная как се борави с пистолет. Нали прекарах шест години в Айдахо. Там всеки умее да стреля. Доусън Уайли се погрижи да ме научи.

Холис постави на ушите си двата оранжеви шумозаглушителя, после леко разтвори ходилата си. Приклекна и стисна пистолета с две ръце, с лявата китка обхвана дясната. Затвори лявото си око и се прицели в мишената. Накрая бавно издиша въздуха от дробовете си и едва тогава натисна спусъка.

Един изстрел. Втори. Трети. С равномерни паузи. Пистолетът послушно изпращаше куршумите към мишената.

Накрая Холис остави оръжието на плота, смъкна шумозаглушителите и погледна към Кроуфорд.

— Ще провериш ли резултата? — попита той.

— По-късно. Сбърках ли нещо?

— Малко си по-бърза със спусъка, отколкото е необходимо. Мислиш си, че си напълно готова за изстрела, но всъщност нагласяш мерника в последната секунда. Пръстът ти трябва да е съвсем лек, свободен, както при обелване кората на портокал.

Холис кимна, отново постави шумозаглушителите и стреля три пъти. После пусна още една серия от три куршума, после още една… както при обелване кората на портокал… Спря се едва когато усети ръката на Кроуфорд върху рамото си. Той се отдръпна и натисна бутона за макарата. С каменно изражение Холис изчака листа с мишената да се приближи.

Кроуфорд пристъпи огневата линия с маркер в ръка. Размерите на черния силует се оказаха малко по-големи от неговите.

Той очерта кръгчета около трите накъсани дупки в хартията, и трите в лявото рамо на човешката фигура.

— Тези са от първата серия.

Маркерът се насочи към долната половина на фигурата, някъде към корема, където хартията бе пробита на шест места.

— От следващите две серии.

Накрая той очерта по една дупка в горната част на гръдната кухина, на гръдната кост и в сърцето.

— Това е последната ти серия, най-успешната. — Обърна се към нея и я изгледа с любопитство: — От колко време не си стреляла?

— От години.

— Тогава излиза, че си доста надарена.

Холис го изгледа недоволно, като че ли от устните му се бе изплъзнала псувня. Завъртя се и пое към стълбата.

— Не си мисли, че само твоята участ е такава — извика той след нея.

Тя мигом се обърна.

— Какво каза?

Той се поколеба.

— Преди много години едно друго момиче също загуби баща си в Париж, точно като теб. Той бе убит от снайперист, когото не са успели да заловят и до днес.

Холис го изгледа смаяно.

— Не… Не може да бъде! В посолството ни разказаха за всички инциденти с американци в Париж. Спомням си за пет или шест автомобилни катастрофи, за сърдечни пристъпи, но не и за убийства.

— Защото си работила само във визовия отдел. На маловажни чиновници като теб се полага само ограничен достъп до секретната информация.

Смаяната жена пристъпи към него с подкосени крака.

— Коя е тя?

— Холънд Тайло. Сега работи в специалните служби, към охраната на Белия дом.

— Сигурен ли си, че това също е било дело на Майстора?

— Той е използвал специално изработен снайпер. Дори и куршумите са били допълнително обработени. За да се постигне висока точност и да се гарантира смъртта на жертвата. Но вътре в цевта има тънък нарез, който оставя миниатюрни бразди по всеки изстрелян куршум. Тези бразди са толкова характерни за всяко оръжие, че го издават така, както отпечатъците от пръстите издават престъпника. Такива бразди бяха открити и по куршума, причинил смъртта на бащата на Тайло.

Кроуфорд я погледна замислено.

— Когато се справим с Майстора, ще те запозная с Холънд Тайло. И тогава ще й съобщиш, че вече няма защо да сънува безличен образ, размит като сиво петно.