Филип Шелби
Опасни муцуни (20)

19.

Пламъците можеха да превърнат на пепел всичко, попаднало в доста тесния тунел. Оцеляването на камиона се дължеше на погрешните изчисления на Майстора: той бе поставил взрива твърде навътре в тунела. Експлозията избухна малко след като камионът мина върху зарядите и силата на взривната вълна се пречупи в каменните стени.

Силата на взрива и пламъците биха били достатъчни да унищожат всяко друго превозно средство, но този камион представляваше стоманена кутия на колела, снабдена с най-здравите гуми на света от „Йокохама Максимс“, които оцеляха въпреки острите камъни по пода на тунела. Благодарение на тях камионът успя да измине много по-голямо разстояние, отколкото Майстора бе предвидил. Освен това резервоарът беше специален, огнеустойчив модел.

Майстора не предполагаше, че Кроуфорд, незасегнат от експлозията, ще запази контрол над камиона и ще успее да го измъкне през обхванатия в огън тунел — навън дъждът бързо угаси пламъците, ближещи боята на каросерията.

Кроуфорд усети как под гумите се разхвърча чакъл и камионът изскочи на калния път. Спря и се отпусна върху волана, заслушан в шума на двигателя, молейки се да не спре. Съскането на дъждовните капки върху горещата стомана и парливата миризма на изгоряла боя го накараха да потръпне.

Погледна към Холис, чието смъртнобледо лице контрастираше с опушеното черно стъкло.

— Ще издържиш ли? — попита той. — Ще се справиш ли?

Изнемощялата жена отвори уста, но не можа да издаде нито звук. Сякаш инстинктите й за самосъхранение я бяха изоставили. Опипа с ръце тялото си, за да провери за нещо счупено. Или за рани. Сетне се наведе към спътника си и прокара показалец по кървавата струйка на бузата му. Продължи нагоре и над слепоочието му напипа нещо топло и мокро.

Холис вдигна поглед към покрива на кабината и видя стърчащ болт, от който капеше кръв.

— Порязал си се — рече тя.

Той докосна с ръка раната си.

— Ще се оправя.

— Той почти успя — глухо промълви Холис. — Сигурно мисли, че сме мъртви.

— Да, засега. Ще разбере, че сме оцелели, когато в новините съобщят, че полицаите не са открили труповете ни. — Хвана я за ръката. — Трябва да се измъкнем оттук.

— Карай — прошепна Холис.

 

 

Нито Холис, нито Кроуфорд имаха време да гадаят какво се бе случило от другата страна на каменния тунел. Но Хари Джейкъб бе видял всичко.

Оставаха му само петнадесет метра до сградата. Ръцете му още трепереха и дулото на автомата подскачаше, когато се опита да го насочи към зейналите прозорци. Изстреля цял пълнител, после зареди още един. И още един. Докато усети колко се бе нагорещило дулото.

Хари Джейкъб захвърли автомата и тъкмо посягаше към пистолета на кръста си, когато избухна експлозията в тунела. За щастие успя да залегне в тревата, секунда преди взривната вълна да нахлуе в гаража и да го запокити към дърветата. Хари се претърколи в храстите. Наоколо хвърчаха трески и клони, отгоре му се посипаха мокри листа. До слуха му достигна бумтенето от ударите на металните късове, падащи по земята пред него. Остана да лежи сред пукота на горящите греди.

Още мога да чувам, каза си той.

Хари с мъка се надигна на колене и видя, че цялата къща бе обхваната от пламъци. Тогава чу воя на сирените и бръмченето на приближаващия хеликоптер. Бръкна във вътрешния джоб на комбинезона си и измъкна верижката, закачена на детективската значка. Сетне захвърли пистолета настрани. Приличаше повече на престъпник, отколкото на полицай и никак не му се искаше някой от специалните части да го застреля по погрешка.

— Ей, ти, там на земята! Вдигни ръце и се изправи на светлото!

Хеликоптерът бе увиснал на около тридесетина метра над земята, а лъчът на прожектора му бе прикован върху Хари. Той се подчини. Косата на врата му настръхна, когато погледна надолу и огледа мръсния си комбинезон. Върху гърдите си видя малка червена точка — лазерният лъч на снайпериста от хеликоптера бе насочен право към сърцето му.

Хари остана така, докато първата патрулна кола се появи на алеята. Видя изумените лица на полицаите от екипа за бързо реагиране, изскачащи от колата с насочени пистолети.

— Аз съм полицай! — извика той. — От нюйоркското полицейско управление…

Един от мъжете се приближи предпазливо и взе значката на Хари. Наведе се и заговори в микрофона, закачен на гърдите му. Секунда по-късно хеликоптерът се отдалечи, а лъчът на прожектора му се насочи към горящата къща. Полицаят смъкна шапката си и избърса мокрото си чело.

— Какво, по дяволите, е станало тук, синко?

— Отпред имаше четирима от моя екип — отвърна Хари сковано. Струваше му се, че говори някой друг. — Всички са мъртви.

— Какъв екип? И какво, по дяволите, търсиш тук посред нощ, ти, детектив със специални правомощия, и то от нюйоркското полицейско управление?

Джейкъб залитна и се отдръпна встрани от пътя, по който приближаваше пожарната кола. Хвана полицая за ръкава.

— Трябва ми телефон.

Полицаят му подаде малкия клетъчен апарат „Моторола“. Джейкъб се отдалечи от подвикващите пожарникари и се облегна на един дънер. Треперещите му пръсти с мъка набраха номера.

— Аз… аз съм добре. Не съм ранен… дори драскотина нямам.

Това бяха първите му думи към Кети. В деня, в който я бе помолил да се омъжи за него, Хари й бе обещал, че ако някога й се обади, докато е на работа, независимо по кое време, точно това ще бъдат първите му думи и тя трябва да бъде уверена, че той наистина е добре.

Чу облекчената й въздишка, гласът й се разсъни и в следващия миг тя го засипа с порой от въпроси.

— Всички са мъртви, Кети. Винсент… всички. Отидоха си. — Замълча за миг. — Сега трябва да вървя. Трябва да се погрижа за тях. Опитай се да поспиш още малко. Ще ти се обадя по-късно. Кети, обичам те…

Дъждът се бе превърнал в ситен ръмеж и чак сега Джейкъб усети соления вкус на сълзите си. Санитарите от бърза помощ се промъкваха бавно между дърветата. Хари чуваше сподавените им възклицания. Полицаите и част от пожарникарите го гледаха втренчено.

Когато набра домашния телефон на полицейския комисар, пръстите му вече не трепереха, а гласът му звучеше хладно и професионално. Джейкъб знаеше, че това не се дължеше на опита, а на убийствения гняв, последвал страха и болката, оставящ след себе си само ледена омраза.

 

 

Кроуфорд се бе насочил по магистралата на юг, обратно към града. Нощта и кротко ромолящият дъжд бяха тяхното прикритие.

— Дали ще ни търсят? — обади се Холис.

Кроуфорд я погледна. Тя бе свила колене върху седалката. Беше в шок. Все пак бе за предпочитане пред истерията.

— Полицията ли? Не мисля. Никой не видя камиона.

— Имам нужда от тоалетна — тихо рече тя.

— Не можеш ли да почакаш?

— Не!

Кроуфорд огледа пътните знаци и отби вдясно.

— Имаш ли представа какво се случи там? — попита Холис.

Той не обичаше да говори за неща, в които не бе сигурен.

— Майстора знаеше къде да ни намери. Откри ни много бързо, и то от първия път. Освен това явно има доверени хора в града, които са го снабдили с всичко необходимо…

— С експлозивите.

— Да.

— Освен това е знаел точно от какъв вид и от какво количество се е нуждаел, за да се справи с нас.

Умница… Кроуфорд също бе стигнал до този извод, но не му се искаше да го признае на глас. Това правеше Майстора вездесъщ — знаеше къде се намират във всеки един момент и успяваше да се добере до тях, без самият той да се излага на опасност.

— Майстора няма откъде да знае подробности за тази къща, но вероятно е проучил съседните имоти. Донесъл е точно толкова експлозив, колкото му е бил необходим.

— Направил го е, защото някой му е казал къде да ни намери. Пол му го е казал.

Холис се изненада колко твърдо и безчувствено бе прозвучал собственият й глас, особено когато името на Пол се отрони от устните й. В този миг осъзна, че откакто Кроуфорд бе изложил доводите си относно Пол, независимо от протестите й, първите кълнове на съмнението бяха поникнали в душата й. Сега подозрението й се бе превърнало в увереност.

Младата жена разбра, че един ден, и то доста скоро, цялата тежест на това, което Пол й бе причинил, щеше да се стовари върху нея. Ала в този миг можеше единствено да се удивлява на умението, с което Пол бе уловил в мрежите си сърцето й.

— Бях толкова сигурна в него — промълви младата жена. — Толкова му вярвах.

Не му се искаше да увеличава болката й с думите, че понякога любовта и доверието могат да се окажат фатални.

— Как е могъл Майстора толкова бързо да се добере до нас? — попита Холис. — Ти каза, че той няма да бъде готов до утре.

— Или Макган е уредил всичко така, че да му даде възможност да действа по най-бързия начин, или Майстора е бил принуден да ускори нещата. Според статията в онова списание Балантайн и съпругата му ще присъстват на благотворително събиране на движението „Напред, Америка!“. Събитието е след два дни. Мисля, че Майстора не може да си позволи да се занимава по-дълго с нас.

— Означава ли това, че ще се откаже да ни преследва, когато узнае, че опитът му да ни убие не е успял?

— Не, разбира се.

Наближиха стоянката за камионите. На Холис й стори, че са се озовали сред някакъв карнавал. Наоколо бяха паркирани десетки тежки камиони и ремаркета в гъсти редици, а зад тях се издигаше крайпътен ресторант, облян в светлина.

Кроуфорд си проправи път сред колите и паркира. Холис протегна ръка към чантата си.

— Ще взема по едно кафе.

На Кроуфорд му се искаше да не се отбива никъде, освен в тоалетната, но не каза нищо.

— За мен черно, само с една лъжичка захар.

— Да не изчезнеш нанякъде!

Той уморено поклати глава. Пред колонките на бензиностанцията се бяха подредили дълги опашки, а движението по шосето беше необичайно оживено. Шофьорите неминуемо ще забележат белезите по техния камион, някои дори ще се приближат до кабината, ще го засипят с въпроси.

— Върви — рече той и махна с ръка. — Ще те чакам тук.

Холис пое към тоалетната, влезе вътре и веднага заключи вратата зад гърба си. За няколко минути остана неподвижна, с ръце под топлата струя, след което пусна студената вода и наплиска обилно лицето си. После влезе в тоалетната кабина и се заключи. Искаше да се освободи от цялата болка, от страха и мъката.

Не знаеше колко дълго време бе стояла там, опитвайки се да се окопити, без да се интересува, че Кроуфорд я чака в камиона. Изплакна устата си и бръкна в чантата, за да извади четката за коса.

Ресторантът имаше три барплота, всеки дълъг около петнадесет метра, с високи столчета, завинтени за пода. Покрай прозорците бяха поставени маси за шестима, а освен това имаше маси и в задния салон. Шофьорите я огледаха подробно, докато се приближаваше към бара, за да поръча две кафета. В заведението имаше само две жени — Холис и сервитьорката.

Разговорите се въртяха единствено около камиони и жени, товари и тарифи. Шегите бяха доста солени, смеховете отекваха гръмко, а над тях се носеше кънтри.

На стената, зад касовия апарат, бе окачен телевизор. В момента вървяха новините.

Съобщаваше за експлозия в близост до Бедфорд Хилс: полицейската акция завършила с неуспех, поне четирима полицаи били мъртви, а къщата изгоряла до основи. В нея е имало две лица, търсени от полицията — един неизвестен мъж и една жена, на име Холис Фримънт.

Репортажът показа пожарникарите, които се опитваха да загасят огъня. Камерата бе уловила един висок мъж с къса къдрава коса, разговарящ по клетъчен телефон. Сетне кадърът трепна, сякаш някой бе блъснал оператора. Когато образът отново се фокусира, Холис видя опушените дървета и санитарите, промъкващи се между тях с носилки, върху които се виждаше нещо, което не приличаше на човешки останки.

Репортерът показа снимка на Холис и подробно описа външността й. Последва предупреждение, че всеки, който я види, трябва незабавно да съобщи в полицията.

— Въоръжена и много опасна! — прозвуча страховитото предупреждение на говорителя, след което в ъгъла на екрана изписаха специалния полицейски телефонен номер 800.

Сервитьорката остави на плота хартиената кесия и листа със сметката.

— Искаш ли още нещо, скъпа?

Холис побърза да сведе глава.

— Една кутийка „Тик-так“ — рече тя, учудена, че жената не я разпозна. Плати и остави почти един долар бакшиш. Холис вдигна яката на сакото си и си заповяда да върви бавно към вратата. Чак когато се отдалечи на няколко метра от ресторанта, хукна да бяга.

Стигна задъхана до камиона и скочи в кабината.

— Телевизията! Показват всичко по телевизията! Кадрите и снимката ми…

Сетне внезапно осъзна, че Кроуфорд има радиоапарат в кабината. Слушаше новините със спокойно изражение на лицето. Холис му подаде чашата с кафе.

— Макган е доста умен, нали? — рече той. В гласа му прозвуча възхищение към противника. — Разкажи ми какво си видяла.

Холис затисна картонената чаша между коленете си и отвори капака. Пое дълбоко дъх и накратко разказа какво бе видяла и чула по телевизията.

Кроуфорд отпи от кафето, докато я слушаше с безизразно лице.

— Видя ли добре какво се е случило там? — попита той, когато тя млъкна.

— Полицията ни търси.

— Моля те, върни се назад в спомените си. Разбираш ли какво са замислили Макган и Майстора?

Холис си припомни снимката, която бяха показали пред камерата.

— Снимката е от пропуска ми за посолството. Пол го е взел и е изпратил по факса копие от тази снимка до нюйоркското полицейско управление… Не, почакай. Това не е вярно. Той не би могъл да го направи сам. Ще започнат да му задават въпроси. Трябва да има съучастник. — Тя се замисли. — Но кой?

— Доколко добре познаваш Макган и контактите му в Париж?

— На няколко пъти съм го придружавала на официални приеми. Той взима дейно участие в благотворителни прояви и други подобни. Майка му е от аристократичен род.

— Следователно би могъл да има доста влиятелни връзки във френските специални служби или в парижката префектура. Може би някой му дължи услуга, така че вероятно Макган му е разказал за теб и за това, което е разбрал за мен. А този приятел се е обадил в Ню Йорк и е съобщил, че двойка терористи са пристигнали в Щатите. Ако източникът е достатъчно високопоставен, ченгетата ще захапят стръвта.

— А те знаят къде сме ние, защото… Човекът на Пол му го е съобщил. Защото аз позволих на Пол да разбере къде се намираме…

Кроуфорд я прекъсна, защото не му се искаше да я остави да затъва по-дълбоко в чувството си за вина.

— Чудя се само защо човекът на Макган не е докладвал на федералните?

— Може би неговите връзки са на местно ниво, а не с ФБР.

Кроуфорд допи кафето си.

— Видя ли края на репортажа?

— Пол се е постарал да изпипа всичко така, че полицаите на всяка цена да ни заловят — продължи с безизразен тон Холис. — Освен това е предупредил Майстора, че ченгетата ще бъдат там. Майстора вече е знаел къде се намираме, затова е дошъл пръв и е заложил капаните си. За нас и за полицията. Първо е щракнал капанът за полицаите и повечето от тях са загинали. След това ние задействахме втория капан. Всички би трябвало да бъдем мъртви… Засега Майстора се справя доста добре. Успя да накара местната полиция да търси убийците на полицаите. А това сме ние двамата с теб, нали? През това време той ще бъде свободен да изпълнява мисията си…

— Точно така — съгласи се Кроуфорд. — Но има нещо, което не се връзва. Ти сама си зададе този въпрос: защо Майстора толкова бърза да се справи с нас?

— Смятам, че е заради прекалено наситената програма на семейство Балантайн.

— Това предполага, че мишената е сенаторът Балантайн. Да приемем, че е така. Обаче все още не е ясно откъде Майстора е бил толкова сигурен, че сме в Бедфорд. Искам да кажа, че целият план на Макган и Майстора се крепи на предположението, че сме тук. Защо не са допуснали, че може да сме се придвижили нанякъде? Сякаш постоянно ни следят.

Холис тъкмо поднасяше чашата с кафето към устните си, когато ръката й замръзна във въздуха.

Внимателно остави чашата с кафе между коленете си и пъхна ръката си под пуловера. Измъкна тънката златна верижка с камеята и я разкопча.

— Погледни това — прошепна тя и му подаде медальона.

Кроуфорд го повъртя между пръстите си и опипа релефа. Присви очи и прочете надписа. Този Макган си разбираше от работата.

— Не виждам нищо подозрително — каза той.

— Всяка камея обикновено има скрита преградка.

Той погледна задния капак, а сетне се взря в ръба.

— Не и тази. Не виждам как може да се отвори.

Холис сграбчи ръката му.

— Пол ми я подари онази сутрин, в която напуснах Париж… още бях в… леглото му. Но нямаше никакъв специален повод! Защо не изчака да се върна от Ню Йорк и да отпразнуваме успешно свършената работа?

Кроуфорд се втренчи в камеята и с нокътя на палеца се опита да отвори задния ръб, ала не успя.

— Не става. Опитай ти.

Холис облегна лакти на арматурното табло, много внимателно пъхна нокътя си в спойката по ръба и се опита да разтвори капака, обаче той не помръдна.

— Не може ли да я счупим? — попита го тя.

— Не е желателно.

Кроуфорд запали двигателя и натисна запалката. Когато тя изскочи обратно, той поднесе нагорещения й край към ръба на камеята.

— Опитай пак.

Златният заден капак бе доста нагорещен, но Холис не обърна внимание. Този път капакът бавно се разтвори, разкривайки тънки нишки от нещо подобно на епоксидна смола, залепени откъм вътрешната страна на бижуто.

Младата жена погледна към украшението и потръпна.

— Знаеш ли какво е това? — попита Холис.

Усети как пръстите му нежно изтриха сълзите от бузите й.

— Да, знам.