Филип Шелби
Опасни муцуни (22)

21.

Хари Джейкъб седеше в кухнята в дома си в Стейтън Айлънд, хванал през масата ръката на съпругата си. Кети още беше със същия пеньоар, с който бе изпратила Калабрезе и момчетата от екипа, след като бяха обявили Хари за „мидения убиец“. Джейкъб още помнеше смеховете им, докато го наблюдаваха как се ядосва с проклетите миди — при спомена за онзи добросърдечен мъжки смях сега сърцето му се свиваше.

Джейкъб погали пръстите на Кети. Нямаше нужда тя да му обяснява, че не е могла да мигне след обаждането му. Когато се прибра най-после при нея, Хари я завари да го чака във всекидневната, пред телевизора. Още от вратата той се отправи към банята, за да изтърка цялата смрад и пепел от кожата си, преди да се докосне до нея.

— Ще ми кажеш ли най-после как стана всичко? — промълви Кети.

Но той не го направи. Тревожеше се за още нероденото им дете, припомни си за суеверията: женската утроба е чувствителна при споменаването на дявола, смъртта, насилието…

Кети стисна ръката му.

— Моля те, разказвай от началото…

Хари започна още с обаждането на парижката полиция, което доведе до планирането на операцията.

— Те явно са ни очаквали — сухо завърши той.

— Знаеш ли къде са те сега, Хари? Въобще знаеш ли нещо за тях?

— Може да са навсякъде. Самият аз знам доста малко.

Тя вяло се усмихна.

— Лъжеш. Знаеш всичко, знаеш за цялата бъркотия.

Съпругът й се наведе към нея.

— Този път всичко се разви светкавично. Намеси се кой ли не: нюйоркската полиция, щатската полиция, федералните… Всеки искаше да се добере до своя дял. А онези двамата, Кети, потънаха вдън земя. Но ще ги открием, на всяка цена. Предай на Джени, че съм се заклел да ги заловя.

— Ти ли, Хари? Точно ти ли ще успееш да ги обезвредиш?

— Аз съм дяволски добър. Но федералните вероятно няма да ме допуснат да припаря до разследването.

— Пак лъжеш — още веднъж го отряза тя. — Познавам те, Хари. Все ще намериш начин да наложиш своето.

Джейкъб се надигна. През завесата на прозореца той зърна полицейския „Седан“, паркиран до завоя.

— Трябва да тръгвам.

Изпрати го до външната врата, без да откъсва ръка от него.

— Обичам те — промълви Кети.

— И аз, любов моя. Чакай ме, скоро ще се върна.

Хари Джейкъб коленичи, леко разтвори полите на пеньоара й и я целуна по издутия корем. После я прегърна. Тя го изпрати с поглед. Сърцето й запърха, когато шофьорът сложи мигащата лампа върху покрива на седана. Мъглата наоколо почервеня, сякаш че бе опръскана с кръв.

 

 

Шофьорът, който го очакваше в седана — един от доверените хора в щаба на специалните служби — втренчи поглед в приближаващия се Джейкъб.

— Хеликоптерът е кацнал на площадката до кея за ферибота. А комисарят ще те чака в Управлението.

— Има ли нещо ново? — попита Джейкъб.

Шофьорът му подаде двата факса, които междувременно бяха пристигнали.

Първият факс съдържаше сведения за издирването на Фримънт. Не бяха открити никакви следи от нея и съучастника й. Джейкъб недоволно изсумтя. Страхотно, няма що! Когато се намесят толкова много служби, резултатите почти винаги са нулеви.

Потисна разочарованието си и обърна на втората страница. Тук информацията бе още по-обезсърчаваща. ФБР се бе опитало да се свърже с Доусън Уайли — мъжа, който бе отгледал Фримънт в Айдахо. Но когато федералните агенти пристигнали в Кьор д’Ален, не открили никаква следа от него. Никой в градчето не знаел къде е заминал.

— По дяволите! — промърмори Джейкъб.

— Извинете, сър?

— Нищо.

Хеликоптерът ги чакаше с включени двигатели. Пилотът бе получил заповед да ги отведе до „Саут Стрийт Сийпорт“, което отне по-малко от петнадесет минути. Оттам патрулната кола откара Джейкъб до „Плаза“, в сградата на Градското полицейско управление.

Комисарят, енергичен мъж в средата на петдесетте, но доста дребен, го посрещна на прага на просторния кабинет. Името му беше Лорънс Барнс. От достоверен източник Джейкъб знаеше, че комисарят Барнс предпочиташе да се среща с детективите си в задимените кръчми в уличките около полицейското управление. Барнс обичаше хубавото уиски и красивите жени, а подчинените му го обожаваха, тъй като винаги ги защитаваше.

— Добър ден, комисар Барнс.

— Здравей, Хари.

Барнс стисна енергично ръката на Джейкъб и седна на дивана. Комисарят носеше костюм от три части, така наречения „костюм за пресконференции“, с твърда колосана яка на ризата.

— Медийните хрътки се разлаяха, Хари, и аз трябва да им подхвърля някакъв кокал. — Потупа купчината с разпечатки от полицейските рапорти. — Прочетох рапорта ти. Имаш ли да добавиш нещо?

Джейкъб бе съставил доклада си много предпазливо. Не бе посмял да скрие най-важните неща, но бе премълчал някои подробности, в които не искаше другите да си пъхат носа.

— Не, сър.

— Добре. И така, според последните сведения федералните, които се занимават с разследването, изглежда вече знаят всичко за тази смахната история. Какво ще кажеш да си побъбрим за това?

Джейкъб вече бе преживял нещо подобно. „Бъбренето“ с Барнс приличаше повече на изповед.

— Преди да започнем, може ли да хвърля един поглед върху досието на Доусън Уайли?

Барнс позвъни на секретарката да донесе папката. Внимателно го наблюдаваше, докато Джейкъб я разлистваше и понякога изръмжаваше, когато попадаше на нещо по-интересно.

— Търсим трима заподозрени, не само тази Фримънт и нейния приятел — рече Джейкъб и остави папката с досието на Уайли.

— В доклада си споменаваш за трети човек. Какво ще ми кажеш за него?

— Съдейки по това как този тип се опита да ги очисти на летище „Кенеди“, аз си помислих, че може би е изпратен от Бога. Реших, че евреите са пуснали наемен убиец по следите на Фримънт и съучастника й и по този начин ще ни спестят доста главоболия. Обаче тази сутрин се свързах с Тел Авив. Когато разбраха какво се е случило, престанаха да се държат като невинни девици и ме увериха, че нито един техен агент не е внедрен в Щатите. Поне засега… Увериха ме, че с радост биха ни услужили с един или двама съветници, от най-опитните им агенти.

— Готов съм да се обзаложа, че ще изпълнят обещанието си — сухо подметна Барнс. — С какво предлагаш да се захванем първо?

— С момичето. Досега не са открили нищо съмнително около нея, иначе щях вече да знам.

— За какво намекваш?

Джейкъб прехапа устни.

— Може и да греша, но ми се струва, че непознатият не е от добрите момчета. Може би между него и другите двама се води лична борба. — Замълча за миг. — Може би Фримънт и загадъчният й спътник не са лошите герои в този екшън.

Комисарят се облегна назад.

— Глупости, Хари. Всяко ченге на изток от Мисисипи търси двойка опасни терористи. А сега ти ми заявяваш, че те може би са чисти. Как ще ми обясниш тогава случилото се в Бедфорд Хилс?

— Много мислих за това — тихо рече Джейкъб. — Моля те да ме изслушаш внимателно. Фримънт и приятелчето й са успели да се измъкнат от засадата на летището и от имитираната катастрофа край магистралата „Ван Айк“. Опитаха ли се да прикрият следите си? Не. Вместо това се втурнаха да преследват нападателя си. След това заминават за Бедфорд Хилс — убежище, което е снабдено с електроника повече от щабквартирата на ЦРУ в Лангли. Бях там, открих сензорите и ги обезвредих. Но пропуснах експлозивите.

Джейкъб млъкна, за да събере мислите си.

— Да… не открих експлозивите. Винсент и хората ми загинаха. Мисля си… всички мислим така… че тези експлозиви са били предназначени за моя екип. Това, което не мога да си обясня, е следното: защо, по дяволите, ще поставят експлозиви и зад къщата, където има резервен изход? В онзи тунел в скалата? Защо сами ще си слагат капан и после ще се втурват право към него?

— Може да е било грешка — предположи Барнс. — Може да са се паникьосали и да са задействали детонаторите по погрешка.

Джейкъб поклати глава.

— Фримънт може би не е професионалистка, но нейният спътник е. Момчета от неговия калибър никога няма да допуснат такъв гаф. Смятам, че третият, нашето лошо момче, е отишъл в Бедфорд Хилс преди нас. Подготвил е всичко така, че Фримънт и спътникът й да са принудени да побегнат панически и да попаднат право в капана му. Той е бил там и ги е чакал.

Джейкъб се изправи.

— Освен това е знаел, че ние ще отидем. В противен случай, защо ще минира зоната пред къщата? Използвал ни е, за да подплаши Фримънт, тъй като е знаел, че има само един изход за нея и приятелчето й.

Барнс отиде до барчето и извади бутилка уиски. Джейкъб отклони поканата и изчака комисарят да изпразни чашата си.

— Узнахме за къщата в Бедфорд Хилс от онзи полицай от Париж, Хари — тихо рече Барнс. — Какво ти подсказва това?

— Че този полицай е съмнителен и че работата е много по-дълбока, отколкото си въобразяваме.

— Преди малко ти спомена, че приятелчето на тази Фримънт е професионалист. Но за кого работи? За ЦРУ, за Военното разузнаване, за кого?

— Фримънт е служителка в консулския отдел. А той може би е резидентът на ЦРУ в посолството.

— Нещо, което онези от Лангли едва ли ще си признаят.

— Може би има и друг начин да го узнаем.

Джейкъб отвори досието на Холис Фримънт, получено от компютрите на Държавния департамент. Когато стигна до описанието на местата, където бе живяла Фримънт, забеляза, че един детайл липсва и го изтъкна на Барнс.

— Ето тук, в годината, когато се е записала в Колумбийския университет. През това време федералните са мислели, че тя живее в Ню Йорк.

— Може би в момента изясняват този факт. Може пък да е живяла в пансион или в апартамент под наем.

— Не, не е така.

Джейкъб му разказа какво бе открил относно пребиваването на Фримънт в Ню Йорк.

— А защо не си го вписал в доклада си? — сърдито го изгледа Барнс.

— Тогава не ми изглеждаше от значение — хладно отвърна Джейкъб.

— Тогава може и да не е било, но сега, Хари…

— Нито пък сега. Ние знаем нещо, комисар Барнс, което никой друг не знае. Дори и федералните. Ако го извадим на бял свят, момчетата от ФБР веднага ще предприемат ответни действия и тогава можем да се сбогуваме с Фримънт. Преди да се осъзнаем, тя вече ще е изчезнала.

Барнс погледна бутилката с уиски и въздъхна.

— Какво искаш от мен, Хари?

— Остави ме да проверя тази следа. Поне това мога да направя.

— И ако се окаже, че си прав?

— Ще дам възможност на Фримънт да проговори.

— Действай — кимна Барнс. — Но ако ти трябва помощ, свържи се незабавно с нас. Искам да си жив, когато детето ти се роди.

 

 

Кроуфорд заряза камиона, който щеше да се разпадне всеки момент, пред един бар в покрайнините на Уест Вилидж. Двамата с Холис закрачиха по безлюдната, но все още осветената от нощните реклами улица, водеща към квартала Сохо.

Въпреки ранния час кафе-баровете вече бяха отворени. Мисълта за няколко минути почивка и нещо топло за пиене бе съблазнителна, но Кроуфорд вече бе видял сутрешните издания на вестниците. „Таймс“ излизаше твърде рано, за да успее да отрази историята, но на четвърта страница на „Поуст“ имаше доста подробна статия, озаглавена „Касапницата в Бедфорд Хилс“, придружена с изключително ясна снимка на Холис.

Щом я видя, Холис веднага захвърли вестника в кошчето.

Рано сутринта в Сохо бе все още тихо, всички галерии бяха затворени, а контейнерите за смет бяха препълнени с хранителни остатъци от среднощните приеми. По платното се зададе полицейска патрулна кола и Кроуфорд прегърна Холис, като скри лицето й в гърдите си. Полицаят ги изгледа безучастно и продължи обиколката си. Холис остана притисната в него чак до следващата пресечка, опитвайки се да се концентрира върху думите му и борейки се с изтощението, което бавно, но неотстъпно я надвиваше.

В Уест Бродуей имаше празна сграда, чийто ремонт беше временно прекратен — точно това му трябваше. Девететажният склад се намираше между магазин за мебели и агенция за вътрешно обзавеждане. Повечето от прозорците на втория етаж липсваха, а металните капаци пред вратите бяха надраскани с нецензурни графити. Върху задната врата, която сега служеше за главен вход, се виждаше огромен плакат: „Профсъюзът на електротехниците от 657-ми район призовава всички на стачка!“.

— Сега вече знаем защо е толкова запуснато — рече Холис.

— Идеално е за нас — отвърна Кроуфорд.

— Ако можем да влезем вътре…

Кроуфорд погледна замислено към плаката.

— Понякога тези момчета не се задоволяват само със стачни призиви.

Холис пресече улицата след него и изчака, докато той внимателно огледа металните капаци.

— Дали да не опитаме от задната страна?

— Там сигурно пазят по-добре, за да не проникват скитници и наркомани.

Кроуфорд огледа мръсната тясна алея, отделяща сградата от съседната. Приклекна, за да провери нещо, и се обърна към Холис.

— Ето! От тук можем да влезем.

Младата жена видя голям прозорец, обкован с дъски. Те изглеждаха доста солидни, докато Кроуфорд не дръпна едната от тях, която се откърти заедно с късчета от бетона.

Единствената светлина вътре идваше от прозорците, но бе достатъчна, за да се види, че целият под бе изкорубен. Холис и Кроуфорд си проправиха път сред боклуците и стигнаха до една стълба. Изкачиха се до четвъртия етаж, където изглежда бе започнал ремонтът: стените бяха прясно боядисани, имаше натрупани пакети с паркет, готов за поставяне и нови стъкла за прозорците, все още обвити с полиетиленови платна. Не бяха докарали мебелите, само в ъгъла се виждаше забравен от някого изпоцапан с боя стол.

— Тук вече са свършили — рече Кроуфорд. — Едва ли ще се върнат.

Прекоси стаята, извади камеята от джоба си и я окачи на облегалката на стола.

 

 

Петнадесет минути по-късно бяха в една телефонна кабина в задната стаичка на препълнено кафене, недалече от станцията на метрото. Беше рисковано, но за щастие никой не им обърна внимание.

Кроуфорд пусна в процепа на телефонния апарат монета от двадесет и пет цента. Холис усети как в гърлото й се надигна паника, докато го наблюдаваше как натиска бутоните. Припомни си какво си бяха говорили, когато се прибираха онази нощ в Манхатън:

— Ако открием кой е наел Майстора, може би ще разберем дали Балантайн е истинската мишена.

— Добре. Но как?

— Нужна е примамка. И аз ще изиграя ролята на тази примамка.

Отначало Кроуфорд отхвърли идеята й. Рисковете бяха прекалено големи: в това уравнение имаше твърде много неизвестни. Но Холис успя да го убеди да й помогне и двамата изработиха плана.

Кроуфорд й подаде слушалката.

— Ти си на ход.

Младата жена чу познатото двойно позвъняване от другия край на линията. За миг си помисли, че ще изгуби съзнание. И тогава чу гласа на Пол. Сега вече бе разбрала всичко за него. Можеше да се справи.

— Пол?

— Холис? Ти ли си? Слава богу! Поболях се от тревога за теб. Добре ли си?

— Някой ни чакаше, Пол. Мен и Джоунс. Там, на летището. Опитаха се да ме убият…

Истеричната нотка в гласа й не бе преструвка. Въпреки хладния въздух в климатизирания Бункер Пол усети как по челото му изби пот.

— Холис, успокой се. Чух за стрелбата, но докладите бяха доста неясни. Кой се е опитал да те убие?

Тя си припомни думите на Кроуфорд: Знаеш съвсем точно какво е известно на Макган. Научил го е от Майстора. До последната минута трябва да се придържаш към логиката и истината.

— Джоунс! Той намери пистолет в онази зала в летището. След това се появи още един мъж. Казва се Кроуфорд. Той преследваше Джоунс. Но не успя да го залови и отвлече мен.

— Мили боже! С теб ли е сега?

— Не! Пол, аз… По някакъв начин полицията намери мястото, където ме беше завел. Имаше стрелба и експлозии. В суматохата успях да се измъкна.

— Добре, само се успокой. Остави ме да помисля.

Макган бе видял по Си Ен Ен репортажа за касапницата в Бедфорд Хилс. Гневът му нарастваше с всеки кадър. Първата част от плана му бе заработила идеално: Тесие бе успял да убеди колегата си от Второто бюро за „терористичната заплаха“. Онези от бюрото реагираха точно както се очакваше — претърсиха апартамента на Холис и откриха обгорено късче хартия с адреса в Бедфорд Хилс, което Тесие бе подхвърлил преди това. Този детайл бе най-важната улика в доклада, изпратен от Париж до специалния отряд в нюйоркското полицейско управление, което веднага организира преследването на „терористите“.

Но след това всичко се обърка отново и се превърна в някакво дяволско фиаско. Четирима ченгета бяха мъртви, а Холис и Кроуфорд бяха все още живи.

След като анализира най-новите доклади, както и сведенията, получени от разузнавателните служби, Макган разбра какво се бе объркало: Майстора бе заложил капан за Холис и Кроуфорд, разчитайки, че полицаите или ще ги подплашат и ще ги изпратят право в ръцете му, или ще ги застрелят при опит за бягство. На теория всичко изглеждаше великолепно, ала на практика се получи точно обратното.

Макган нямаше време, нито желание да протака повече. Трябваше сам да се погрижи за тези двамата.

— Холис, още ли си там?

— Да.

— Къде се намираш?

— В Манхатън. В Челси.

— Опиши ми по-точно местоположението си.

Холис се подчини.

— Сега ме слушай! — Макган вече нервничеше. — Можеш ли да останеш там още пет или шест часа? В безопасност ли си?

— Аз… предполагам, че да.

— Защото аз идвам за теб. Има полет с „Конкорд“ след два часа. Ще дойда с него.

Холис понижи глас.

— Пол, какво става?

Той се постара да прозвучи изплашено. Но не беше убедителен. Ролята на паникьосан любовник явно не беше от най-добрите в репертоара му.

— Не знам! Това беше съвсем рутинно прехвърляне. Нямах представа, че Джоунс е толкова опасен или че някой е по следите му. Холис, изслушай ме. Ще те измъкна от всичко това. Повярвай ми. Дай ми само шест часа. Стой там и всичко ще бъде наред. — След кратка пауза той отново попита: — Холис, чуваш ли ме?

— Да.

— Обичам те. Идвам за теб.

Думите едва не я задавиха, но знаеше, че трябва да ги произнесе:

— Аз също те обичам.

С треперещи ръце тя тръшна слушалката. Някакъв едър доставчик на пици мина покрай нея и я изгледа.

— Тя е добре! — каза Кроуфорд на непознатия.

— Както кажеш, приятелче.

В този миг усети как Кроуфорд отделя пръстите й от слушалката.

— Всичко свърши. Да се махаме оттук.

 

 

Пол Макган погледна смълчания телефон, после се извърна към големия екран над комуникационния пулт. На екрана бе изобразена схемата на улиците в Манхатън — между Емпайър Стейт Билдинг и парка „Батъри“.

Щракна с мишката и изтри всичко между Западна тридесет и четвърта улица и Западна двадесет и трета. Пулсиращата оранжева точка на екрана се намираше на Уест Бродуей, между Бруум стрийт и Спринг стрийт, а не на Западна двадесета улица, където Холис му бе казала, че ще го очаква. А супермодерната технология, която го заобикаляше, никога не лъжеше. Значи Холис го бе излъгала.

Макган вдигна телефона и нареди на секретарката да му запази билет за самолета. Второто му обаждане бе до Ню Йорк, в един от апартаментите на хотел „Гранд Хайат“.