Филип Шелби
Опасни муцуни (12)

11.

След самолетите от Париж и от другите европейски градове пристигнаха полетите от Южна Америка и Азия. Магазините и павилионите в чакалните се изпълниха с новопристигналите, смаяни от изобилието и лукса на предлаганите стоки. Сред тълпите се скитаха бездомници, все още не попаднали в ръцете на полицията. Те или протягаха длани за милостиня, или се скупчваха около чейндж гишетата, омаяни от солидните суми, които се обменяха там. Навред се провираха джебчиите от нощната смяна, изоставени от приятелките си, след като плячката бе изхарчена, увлечени в търсенето на нови жертви.

Сред пъстроцветното множество, над многоезичната глъч, заглушавана от тропота на стотици крака, се разнасяше неумолимият метален глас от компютърната система, използвана от летищната полиция: „Не пътувайте сами до града! Не позволявайте на никого, освен на униформените носачи, да носи багажа ви!“.

Майстора беше застанал сред най-оживената тълпа, точно пред десния вход на голямата чакалня за пристигащи пътници. Есенният въздух бе напоен с миризмата на солена морска вода и с острия лъх на отработената керосинова смес, с която летяха самолетите. Въпреки предупрежденията на охраната, той се нуждаеше тъкмо от това — от някое самотно такси, а не от широките автобуси, натъпкани с пасажери.

Дясната му ръка беше пъхната в джоба на шлифера. По едно време се досети и я извади. Китката беше окървавена от счупената бутилка кока-кола, но кръвта беше засъхнала. Майстора стегна пръстите си в юмрук. Китката му потрепери, но явно костите бяха здрави.

Пое към вратите и след миг силуетът му изчезна сред групата пушачи, струпани отвън.

На платното го посрещнаха неколцина цигани, шофьори на таксита без лиценз, а малко по настрани бяха паркирани законните жълти таксита. Неколцина от пристигащите пътници се спряха и веднага бяха заобиколени от шофьорите, които високо крещяха цените си. Ожесточената конкуренция предизвика бързо падане на предлаганите тарифи.

Майстора вече си бе избрал един от шофьорите. Махна с ръка на набит младеж с кожено яке.

Очите на шофьора светнаха и той веднага разбута с лакти колегите си, които не закъсняха да го наобиколят с надежда да му отнемат поръчката.

— Мийстър! Мийстър! За града ли сте? Предлагам частно такси. Много евтино!

Майстора го изслуша със смръщено лице, но автомобилът си го биваше — масивен „Линкълн Таун Кар“. Водачът изглежда беше руски евреин, наскоро пристигнал в Щатите, защото предпочиташе езика на жестовете пред трудноразбираемия английски, пък и мимиките му бяха пределно ясни.

— Колко?

— За къде пътуваме?

— До хотел „Плаза“.

— А-а-ха, йес, мийстър, разкош хотел. Двеста долара. Бакшиш отгоре.

— Естествено.

Шофьорът се ухили, предлагайки на клиента си да се запознае с постиженията на съветската стоматология.

— Багаж, мийстър?

— Нямам.

— Окей.

Майстора се настани на задната седалка.

Вътре вонеше на зелева чорба и на нещо като джоджен — може би от миниатюрното коледно дърво, окачено на огледалото за обратно виждане.

Руснакът с все сила натисна волана и колата се завъртя. Беше оставил чистачките да работят заради леката мъгла, но след стотина метра ги спря, даде газ и се заби в най-гъстото движение.

Изминаха още двеста метра, когато се чу как ситни камъчета затрополиха по покрива на автомобила.

— Какво става?

— Строят нещо. — Шофьорът безпомощно сви рамене.

През опръскания с дъждовни капки прозорец Майстора видя булдозери, зарили мощните си гребла в земята. Малко по-нататък се издигаше самотна бетонна кула с все още неясно предназначение.

Майстора се замисли. Макар да не можеше да чака прекалено дълго, задръстването му даваше шанс да уреди нещо, което отдавна чакаше своя ред. След още една минута размисъл той пъхна ръка в джоба си.

— Защо не спрем някъде за малко, за почивка? От прекалено дълъг престой в тесни пространства получавам пристъпи на клаустрофобия.

— Каква клаус…? — сепна се водачът.

— Прилошава ми. Искам да спрем за малко.

Руснакът явно се притесняваше за своите двеста долара. Но нали и престоят се таксуваше…

Майстора измъкна солидна пачка долари — съблазнително шумолящи петдесетачки.

— Ще има и нещо отгоре. Но ако спрете за малко. Окей, става ли?

— Окей, мийстър.

Майстора се облегна, успокоен, че руснакът отби от магистралата. Според очакванията му сега Кроуфорд би трябвало да има доста грижи. Изстрелите от неговия деветмилиметров пистолет, лишен от заглушител, неминуемо са привлекли вниманието на околните. Пък и ще трябва да се оправя с девойката. Ще се наложи да я провери, да се обади тук-там, за да изясни каква роля е играла тя в целия сценарий. Макар че щеше да е много по-добре, ако и двамата вече бяха мъртви.

Майстора не можеше да отрече вината си. Но имаше и оправдание: не подозираше, че Кроуфорд е узнал за мястото на срещата. Майстора беше сигурен, че не бе допуснал грешки — поне до мига, когато противникът изскочи насреща му. Но как бе проникнал зад вратата с надпис Е-12? Подът по коридора бе покрит с прахоляк от строителния ремонт, по който не се виждаха никакви стъпки… Момичето бе влязло вътре първо и никой не бе открил огън по нея. Освен това, по негова молба, тя послушно бе проверила двете тоалетни кабини в дъното на залата.

Значи Кроуфорд е открил някакъв друг начин да проникне вътре, да се скрие и да чака. Майстора осъзна, че намерението му да застреля момичето бе накарало Кроуфорд да стреля пръв.

Но дори и от това фатално закъснение все пак имаше някаква полза: сега нито Кроуфорд, нито момичето можеха да го проследят. Капанът бе щракнал наистина, но без да успее да улови плячката.

 

 

Кроуфорд внимателно измъкна пистолета на Майстора от ръката на Холис. Огледа го, прибра го в джоба си и се опита да овладее гнева си. В суматохата тя бе изтрила отпечатъците на убиеца по дръжката на „Берета“-та. Жалко, много жалко, защото това би могло да се окаже от огромна полза — досега никоя полиция в света не бе успяла да снеме отпечатъци от пръстите на Майстора.

— Трябва да се измъкнем оттук — каза Кроуфорд.

Холис все още седеше омаломощена на дивана. Ушите й бяха заглъхнали от изстрелите; мирисът на барут дразнеше ноздрите й.

— Кой сте вие? — едва прошепна тя. Но в същия миг си спомни, че вече му бе задала този въпрос. Сам Кроуфорд, май че така й бе отговорил непознатият.

— Работя за секретни правителствени служби.

— Покажете ми някакъв документ за самоличност.

— Нямам в себе си такъв документ.

— Тогава няма да тръгна с вас!

Холис протегна ръка за чантата си и се надигна, но коленете й се оказаха много по-омекнали, отколкото очакваше. Все пак направи две стъпки, колкото да се озове точно пред него. Помисли си, че е нелепо този тип да е тъй привлекателен, с това загоряло лице, заобиколено с толкова светла коса. И с тези две пронизващи сини очи.

— Препречили сте ми пътя.

— Но вие още сте в шок.

На Холис й се стори, че долавя в интонацията му следи от нещо повече от обикновената учтивост. Може би от загриженост…

— Не, нищо ми няма.

— Дано е така.

Тя отстъпи, за да го огледа по-внимателно.

— Слушайте, мистър. Не зная какво правите тук, нито кой сте всъщност, нито пък каква личност е била скрита под маската на този, когото придружавах. Май вече нищичко не проумявам. Можете ли да ми обясните цялата тази главоблъсканица? Знам само едно: сега на всяка цена трябва да позвъня в Париж. Нуждая се от ясно обяснение на това, което…

Холис млъкна, сепната от рязкото извръщане на главата му — точно като при кучетата следотърсачи, надушили прясна следа. В следващия миг и тя чу далечните гласове, някъде отвъд открехната врата на залата.

В гласа на Кроуфорд неочаквано се появи нотка на съжаление:

— Ето, ослушайте се. Те идват.

 

 

Двама млади стюарди придружаваха двамата полицаи от охраната на летището, които заобикаляха строителните материали, за да влязат в залата.

— Сигурен съм, че е някакво недоразумение — с извинителен тон се зае да обяснява единият от стюардите. — Но тук наоколо беше толкова шумно, с всичките тези бормашини и механични триони…

По-възрастният от полицаите погледна многозначително към колегата си.

— Няма значение. Но онази мис, която ни повика по телефона, бе готова да се закълне, че е чула пистолетен изстрел. Така че сме длъжни да проверим.

Той подръпна колана си, натежал от пистолета в кобура, пълнителите към него и провисналите белезници, в неуспешен опит да прибере наедрелия си корем.

— Е, вие не я познавате нашата Кики — намеси се вторият стюард. — Тя е нервна като котка. Миналият месец един от шефовете ни се колебаеше дали да й разреши да лети заради отрицателните й флуиди.

— Да, да, пак ли ще коментираме Кики и нейните отрицателните флуиди?

Полицаите отново се спогледаха, без да скриват усмивките си.

Четиримата наближиха площадката, осеяна със строителни материали, и по-младият полицай вдигна ръка пред стюардите:

— Момчета, по-добре изчакайте отвън. Ние ще проверим вътре и…

Но в този миг вратата се отвори широко.

Кроуфорд ги следеше през процепа на открехнатата врата. Не беше сигурен от къде са тези полицаи. Все пак се надяваше да са от охраняващия персонал към летището, извикани заради шумната престрелка. Но ако се окаже, че е попаднал в капан, все още можеше да се измъкне от задния вход на залата, където не достигаше осветлението и трудно се забелязваше сивата врата зад завоя.

Не му остана време да инструктира Холис, затова само й махна с ръка да се скрие зад него.

— Здравейте, момчета. Какво има?

По-младият полицай вече се навеждаше под жълтата лента, оставена от строителите, когато се обади партньорът му:

— Здравей, мистър! Защо не се приближите насам, заедно с онази лейди. Искаме само да ви зададем няколко въпроса.

Кроуфорд задържа на лицето си приятелската усмивка, предназначена за двете ченгета, но погледът му бе привлечен от стюардите, по-точно от униформите им: кафяви блейзъри и сиви панталони. По емблемите, избродирани върху джобчета на саката им, се четеше името на авиокомпанията Еър Пасифик.

Доколкото знаеше, тази компания обслужваше авиолиниите към островите в Южния Пасифик, от Таити до Нова Зеландия.

Кой знае защо, но именно това го накара да се усъмни в двамата стюарди. Нещо не беше наред.

Кроуфорд побутна Холис назад към резервния изход и веднага измъкна пистолета си.

— Какво, по дяволите…

По-младият полицай се надигна от другата страна на жълтата лента и тъкмо се изправяше, когато половин дузина куршуми го прорязаха ниско под кръста.

По-възрастният полицай допусна сериозна грешка, като се хвърли към колегата си, вместо веднага да посегне към кобура. Така и не успя да го откопчае, защото се стовари на пода във вид на окървавена каша.

С крайчеца на окото си Кроуфорд зърна тази сцена, секунда преди се хвърли по очи на пода, зад стената пред бара. Миг по-късно щеше да бъде мъртъв. Стюардите бяха насочили право към него миниатюрните си ниско шумни автомати МАС-10, доста неточни при повече от тридесет метра, но перфектни, когато се изисква да сеят смърт от по-къса дистанция.

Експлодираха купичките и бутилките по масата; навред се разхвърча стъкло. Подвижната стълба отляво стана на парчета, а от стените се посипаха прах и отломки от мазилката.

Двамата млади мъже стреляха много умело, но не им достигна време да изпълнят задачата си. А тя беше да го довършат за броени секунди. Затова, след като ликвидираха двамата полицаи, те изгубиха синхрон при обстрела на всички кътчета в залата. Кроуфорд го забеляза и осъзна, че това е неговият шанс — изтърколи се от прикритието си и изстреля два откоса. Един куршум улучи по-високия стюард в гърлото.

Но другият, очевидно добре трениран, не изгуби дори миг, за да се обърне към своя партньор, а продължи да натиска спусъка. Само на два метра от Кроуфорд стената стана на решето. Но внезапно се олюля и рухна сред отронената мазилка, бясно размахал ръце. Пръстът, вцепенен върху спусъка, продължаваше да изпраща серия от куршуми към наскоро пребоядисания таван. Изстрелът на Кроуфорд го бе засегнал в долната част на гръдната кост.

Кроуфорд пропълзя към ъгъла до задната врата, където се бе сгушила Холис, захлупила ръце върху главата си. Щом я докосна, тя изтръпна.

— Елате с мен. Моля ви.

Тя реагира не толкова на думите му, колкото на тона му, неочаквано мек и загрижен на фона на страховитата касапница. Той я подхвана под мишница и й помогна да се изправи. Холис неволно извърна поглед към сгърчените тела на пода, но Кроуфорд веднага се приближи по-плътно до рамото й и я поведе към изхода.

Той нито веднъж не се обърна назад и затова не забеляза как вторият стюард започна да пълзи към противоположния край на залата. Беше улучен много зле, болката беше неописуема, но въпреки това напредваше, сантиметър по сантиметър, докато накрая се добра до стената.

Там се облегна, извъртя се, стиснал зъби, надигна се малко и със сетни сили докопа телефона, монтиран на стената. Изкривените му пръсти оставиха кървави отпечатъци по стената.

Телефонистката на другия край на линията чу тежко пръхтене, последвано от сподавен шепот:

— Изстрели… в зона 12. Побързайте!

Стюардът изпусна телефона и се свлече край стената с изпружени нозе. От съседния офис излезе една секретарка и надзърна през зеещата врата. В първия миг помисли, че е някой нещастник, попрекалил с алкохола, но щом се приближи, очите й се изцъклиха при вида на кръвта, стичаща се от гърдите му.

 

 

— Ти застреля двама полицаи!

Беше се облегнала на стената и го гледаше обвиняващо.

— Нищо не си разбрала! Онези двама лъжливи стюарди убиха ченгетата. Те бяха част от сценария — опита се да й обясни Кроуфорд.

— Какъв сценарий? — изкрещя Холис и гласът й за миг заглуши тропота на стотиците крака по металните стълби.

— Опитай се да разсъждаваш! — грубо я прекъсна Кроуфорд. — Майстора беше насочил оръжие срещу теб. Защо не го стори в Париж? Някой му е наредил да го остави за накрая, в онази зала. Където ти бяха заповядали да отидеш.

От обидата тя едва не заекна.

— Не… не! Ти нищо не разбираш. Единственият човек, който знаеше къде трябва да отида, бе Пол.

Тя прехапа език, ала вече бе твърде късно.

— Говориш за Пол Макган от посолството ни в Париж, нали? Онзи, чието име фигурира под подписа на имиграционния формуляр?

— Откъде знаеш това?

— Не си въобразявай, че можеш да ме разиграваш като някой хлапак. Знам много повече от теб за този случай…

Вече бяха стигнали долната площадка, но вратата там се оказа заключена с верига и катинар. Кроуфорд отстъпи една крачка и насочи пистолета си.

— Но този сценарий… Какво още остава да видим?

Той се поколеба за миг, но разбра, че тя няма да се откаже, докато не узнае цялата истина.

— Усъмниха ме униформите на двамата стюарди. Спомних си, че Еър Пасифик не назначава бели мъже за стюарди, защото тази авиокомпания обслужва само островите в Южния Пасифик. А сега си запуши ушите.

С първия изстрел катинарът се разхвърча на късове.

Холис още не бе свалила длани от ушите си, когато Кроуфорд измъкна веригата, усукана около дръжката на вратата. Тя не можеше да повярва, че в съседните помещения не са чули шума от изстрела, но той невъзмутимо се усмихна и блъсна дебелата стоманена врата.

— Готова ли си?

Холис кимна. Имаше ли друг изход, освен да го последва?

Кроуфорд пристъпи напред, а тя застана зад него. Оказаха се недалече от голямата чакалня, на нивото за пристигащите пътници. Вече се виждаха хората, забързани за терминалите. Неколцина от най-близките пасажери се извърнаха, видяха ги как затвориха вратата, измериха ги с учудени погледи, но никой не се спря заради тях.

Кроуфорд я подхвана под ръка и я поведе към най-многолюдната група туристи. Озоваха се сред гъсто множество германски пенсионери, проправящи си път към изхода.

Мъжът пред нея се надвеси над ухото на съпругата си и зашушна нещо. В този момент Холис видя как от десетина метра се зададе един от полицаите на летището, забързан в противоположната посока. Знаеше, че е длъжна начаса да му викне, да го спре, да му разкаже за преживяния кошмар, да привлече вниманието му на всяка цена… дори и ако се наложи да разкъса блузата си и да се разкрещи с все сила.

— Ако още си въобразяваш, че ще ти се притече на помощ, изтичай след него.

Холис се обърна и видя присмеха в погледа на Сам Кроуфорд.

— Или към някоя от чистачките в залата.

Холис отчаяно махна с ръка. В този миг й идеше да го разкъса. На парчета. Как така успяваше да надзърне в мислите й!

Полицаят се приближаваше. Можеше дори да усети дъха му — профуча покрай нея, устремен към някаква цел, а белезниците на колана му леко изтракаха.

Тя преглътна, огорчена от пропуснатата възможност. Наистина щеше да има и много други възможности, каза си тя, докато слизаше с ескалатора, следвана от натрапилия се придружител. Кроуфорд нямаше да може да я спре, ако тя реши да се разприказва!

Преди изхода се отърваха от шумната група туристи и излязоха при такситата. Тя забеляза колко съсредоточено Кроуфорд оглеждаше колите. Според нея той не успя да намери това, за което се оглеждаше.

— Нима очакваш той да се крие някъде наблизо?

— Не, това е абсурд.

Холис се облегна на близкия стълб. Оглушителната глъчка от стотиците автомобили и изтощението от последните часове й причиняваха силно главоболие. Не можеше повече да върви, нито да стои тук, хипнотизирана от ужасяващия спомен за обляния в кръв килим в онази зала.

— Длъжни сме да съобщим на полицията — рече тя. — Онези… онези трупове там може би вече са открити. Може би вече ни търсят.

Остана изненадана колко беззвучен се оказа гласът й, като че ли говореше някой друг вместо нея.

— Никой не ни видя — възрази й Кроуфорд. — Но не е изключено да се намери свидетел, който да е запомнил, че ти и Майстора сте тръгнали по коридора към залата. — Обърна се към нея. — Трябва да намеря кола за нас двамата. Но не мога да го сторя, без да те оставя за малко. Така че избирай. Обещай ми, че ще ме чакаш тук. Или, ако предпочиташ, тръгни сама по дирите на Майстора.

Тя се стресна.

— Ще ме оставиш сама? Тук, пред летището?

— Само те моля да ме изчакаш. Мога ли да разчитам на думата ти?

— Аз винаги държа на думата си.

— И какво смяташ да правиш по-нататък?

Джоунс… Майстора е убиец! Той не е можел сам да влезе в Щатите. Затова се е нуждаел от придружител. От някой, който няма да задава много въпроси. От някоя глупачка… като мен например.

— Искам да узная цялата истина — натъртено произнесе Холис. — Искам да разбера в какво съм била въвлечена.

Усети как Сам Кроуфорд я изгледа. След мъчителната за нея пауза той я докосна по рамото.

— Стой близо до тази врата, пред колоната. Тук е пълно с коли, така че никой няма да ти обърне внимание.

— Но ако полицията…

— Ако те арестуват, ще те открия. Вярвай ми. Дай ми само десетина минути, но без да откъсваш поглед от тротоара.

— Къде отиваш?

Кроуфорд не искаше да разкрива, че на пет минути пеша оттук се намираше паркинг за скъпи лимузини, давани под наем само по предварителни заявки. Сега там би трябвало да има поне десет-петнадесет коли, така че до десет минути щеше да се върне.