Филип Шелби
Опасни муцуни (25)

24.

От терасата на хотелския си апартамент Робърт Балантайн се любуваше на гледката на Ню Йорк, окъпан от слънчевите лъчи, блестящ под синьото небе. Дъждът бе измил града от престъпленията и бензиновите пари. Дори грохотът на милионния град бе стихнал. Настъпващият ден бе изпълнен с обещания.

— Сър…

Балантайн се обърна към двамата агенти от специалните служби.

— Знам, знам.

Ставаха дяволски нервни, щом се доближеше до терасата. Но ако спечелеше изборите, тяхното присъствие около него щеше да бъде денонощно. Мислите му се върнаха назад, както напоследък често му се случваше, към онзи майски ден и посещението му в Кьор д’Ален. Пролетта и лятото отминаха, почти се бе изравнил в класациите с президента, но все още не го бе надминал. Пет милиона долара бяха изчезнали по сметката в швейцарската банка, но все още нищо драматично не се бе случило. А до изборите оставаха по-малко от два месеца.

Неведнъж Балантайн се бе изкушавал да се обади на мъжа, който тихо го бе уверил, че ще му гарантира победата. Но всеки път, когато посягаше към телефона, мисълта за риска го спираше. Кой ще вдигне слушалката от другия край на линията? Дали няма да се включи устройство за запис? Някой можеше да запише разговора, след това да идентифицира гласа му и по-късно да използва записа, за да го съсипе. Нямаше друг избор, освен да чака.

Балантайн влезе в дневната, прекоси я и се запъти към спалнята. Чу леко тананикане откъм открехнатата врата на банята, седна на леглото и се загледа.

Жена му седеше гола пред голямото огледало и се занимаваше с грима си. Леките й плавни и естествени движения караха сърцето му да се свива. Обичаше да я наблюдава в моменти като този — когато имаше по себе си само пудра и крем, защото именно така я бе видял на сутринта след първата им любовна нощ.

Ако изобщо бе възможно, сега я обичаше повече, отколкото преди двадесет години, когато тя бе умно и живо момиче, прямо и изпълнено с енергия, една от многото доброволни сътруднички в предизборната му кампания за губернаторското кресло. Тялото й все още го вълнуваше, но това, за което копнееше най-много, бе нейната душа, нежност и приятелство. Тя беше не само негова съпруга, но и равностоен партньор, който взимаше участие във всичко, засягащо живота му. Е, почти във всичко. Не смяташе, че тя трябва да узнае за Кьор д’Ален. Никога.

Фактът, че самата тя се бе превърнала в силна и популярна личност, го изпълваше с гордост. Робърт Балантайн притежаваше достатъчно политически опит, за да не изпитва завист. Самият той доста трудно бе постигал всеки свой успех. Не се дразнеше, че Клаудия принадлежеше към тази избрана група хора, които можеха да превърнат в злато всяко нещо, до което се докоснаха. Това бе неуловима магия, която идва или по наследство, или като дар от Бога, но не се научава.

— Май проявяваш доста живо любопитство към женското тяло — шеговито подметна Клаудия и го погледна в огледалото.

Балантайн се изкиска.

— Представям си как сегашният обитател на Белия дом би се възползвал от този факт.

— Ела и ми дай целувка.

Балантайн пристъпи зад нея и леко допря устни до врата й.

Клаудия потръпна.

— Все още ми въздействаш както някога…

— Освен това имаме време, преди да…

Телефонът до тоалетната чиния иззвъня.

— Не мога да повярвам — промърмори Балантайн.

Отиде в нишата, седна върху тоалетната седалка и вдигна слушалката.

— Да?

Клаудия се заслуша в разговора, разбра, че се обажда шефът на предизборния екип и отново се зае с грима си. Сложи си сутиена и гащичките и надникна в нишата. Това беше нейният съпруг и вероятно съвсем скоро той щеше да стане един от най-силните мъже в света, нищо че в момента се бе настанил върху тоалетната чиния и се опитваше да се измъкне от някакъв ангажимент. Клаудия му се усмихна, махна му с ръка и отиде в спалнята.

Докато оглеждаше гардероба си, тя си помисли, че съпругът й рядко казваше „не“ на когото и да било. Беше прекалено отстъпчив и колеблив, не бе от хората, които лесно взимат решения. Търпението и упоритата му решимост да постъпва винаги правилно — вместо да вземе най-целесъобразното решение — бе едно от нещата, които я привличаха у него. Дълбоко в себе си тя не вярваше, че Робърт бе достатъчно коравосърдечен и безскрупулен, за да се справи с политическите борби.

Тя бе доста добре запозната с мръсотията в политиката. Повечето от хората, включително и съпругът й, смятаха, че движението „Напред, Америка!“ бе една успешна кампания, появила се сякаш с едно махване на вълшебна пръчица. Само Клаудия и съвсем малка групичка от най-близките й сътрудници знаеха истината: с цената на много политически комбинации, задкулисни ходове и не дотам морален натиск тя се бе издигнала до сегашното си положение. Бяха необходими огромни усилия и воля, за да превърне движението „Напред, Америка!“ в мощна политическа сила.

Клаудия си облече бежов вълнен костюм и порови в кутията с бижута. Спря се на една семпла, но изключително елегантна игла, творение на Елза Перети. Тъкмо се бе замислила за кратката среща, която щеше да има на закуска с екипа си, когато Балантайн излезе от банята. Виновното изражение на лицето му бе достатъчно красноречиво.

— Май не можа да се откачиш, нали, скъпи? — съчувствено попита тя.

— Този приятел е вложил четвърт милион в нашата кампания. Паули ме увери, че няма да отнеме повече от половин час.

— Но?

— Но няма да можем да тръгнем заедно.

Клаудия го потупа по ръката.

— Няма значение.

Всъщност тя предпочиташе именно този вариант. Клаудия Балантайн бе от хората, които обичаха сами да изпипват докрай действията си. Сега щеше да може да посвети цялото си внимание на приготовленията, за да бъде сигурна, че всичко ще бъде както трябва.

— Сигурна ли си, че нямаш нищо против? — попита той.

— Абсолютно. Само се погрижи да дойдеш навреме за речта си.

— Обещавам. — Балантайн целуна жена си по бузата. — Знаеш колко се гордея с теб, нали?

Клаудия оправи възела на вратовръзката му.

— Всичко ще бъде наред, Робърт — меко рече тя. — Интуицията ми подсказва, че следващият президент на Съединените щати ще се казва Балантайн. А ти знаеш, че никога не греша.

 

 

Полицаите зад бариерите на входа към фериботния кей бяха подредени в плътна редица. Преоблечен като служител от Службата за охрана на националните паркове, Майстора оглеждаше навалицата от туристи, напиращи към диспечерите. Реши да изчака, докато полицаите насочат цялото си внимание към по-досадните туристи, които още не бяха разбрали, че Статуята на свободата ще бъде затворена за посещения.

Промъкна се към края на тълпата и привлече вниманието на един млад полицай. Размаха картата си с печата на Службата за охрана на националните паркове и полицаят му махна да мине. Въобще не обърна внимание на кутията, която Майстора носеше със себе си. Емблемата на службата и униформата бяха достатъчно убедителни.

Закрачи по кея към групата високопоставени лица, чакащи да се качат на борда на „Мис Ню Йорк“. Бе малко вероятно да събуди подозрение сред някое от цивилните ченгета. Ако в охраната са включени хора от специалните служби, те трябваше да имат детектори за метал и ръчни скенери. Когато се озове на борда на ферибота, щяха да приемат, че е човек, минал през всички проверки.

Майстора се разходи около затвореното гише за билети, наблюдавайки двамата полицаи от нюйоркското полицейско управление, които проверяваха списъка на гостите. За тях празненството вече бе започнало. От оживеното им бърборене Майстора узна, че ще има закуска, след което Клаудия Балантайн щеше да държи реч. Имаше загрижени коментари, че съпругът й губи точки в съревнованието със съперника си. Според слуховете звездата на Робърт Балантайн като политик сигурно ще залезе след изборите през ноември и така той ще остане записан с дребни букви в аналите на американската политика. Майстора се запита откъде тези богати и привилегировани хора знаеха всичко това. Мисълта да разбие на пух и прах предвижданията им му достави огромно удоволствие.

Той много внимателно подбра най-подходящия момент да се промъкне напред и да се настани пред една платиненоруса жена, чиито грим и смях бяха прекалено предизвикателни.

— Хей! — извика тя.

Майстора не обърна внимание нито на нея, нито на едрия й, позастарял придружител. Показа пропуска си на полицая.

— Съжалявам — промърмори Майстора. — Изпуснах служебния катер.

— Няма значение. — Ченгето сви рамене и го пусна да мине.

Зад гърба си чу възмутените протести на жената.

Усмихна се на един полицай, докато си пробиваше път през тълпата от гости към главната палуба, след което изкачи стъпалата към кърмата. Денят бе чудесен, но вятърът бе доста силен. Едва ли някой от гостите щеше да се качи тук. Трябваше да внимават за фризурите си.

Майстора чу как отзад се отвори една врата. След минута до него застана един широкоплещест моряк, който му се представи като капитан на кораба. Двамата се загледаха в Статуята на свободата, издигаща се в далечината.

— Никога не ми омръзва да я гледам — рече капитанът.

— И на мен — съгласи се Майстора.

— За тази шумотевица ли сте тук?

— Работя извънредно.

— Лесно спечелени пари — кимна капитанът. — А какво има в кутията?

Майстора я извъртя така, че капитанът да види етикета и направи жест сякаш надига бутилка.

— Нося си нещо, за да убия времето.

 

 

Хари Джейкъб паркира в жълтата зона пред къщата на Западна десета улица. Изкачи се бързо по стълбите, мъкнейки туристическата раница, и се взря в обектива на видеокамерата, дискретно поставена над вратата. Ключалката изщрака и той влезе в коридора.

— Добро утро — рече Холис.

Джейкъб я огледа и продължи навътре. Изглеждаше добре, въпреки тъмните кръгове под очите. И той не си беше доспал. Почти през цялата нощ бе слушал полицейските радиобюлетини.

Кроуфорд бе в дневната, отпиваше от чашата с кафе и гледаше сутрешната емисия на Си Ен Ен.

— Добро утро. Има ли нещо ново?

— Нищо. Днес се очертава голям ден за нашето момче. Предполагам, че вече е успял добре да се наспи.

Джейкъб остави раницата на дивана и извади оръжията, които Кроуфорд го бе помолил да донесе: два пистолета „Зиг Зауер“, кобури с колани за връзване под мишницата и четири резервни пълнителя.

— Ако не ви стигнат шестдесет патрона, значи той е истински дявол — каза Джейкъб, докато Холис и Кроуфорд нагласяваха коланите.

— А ти с какво ще бъдеш въоръжен? — попита Холис.

— С автомат — сухо отвърна той. — Вземете и това.

Подаде й нещо, което приличаше на червило.

Холис прочете етикета.

— Яркочервено? Не е моят цвят.

— Кой е казал, че ще трябва да си го слагаш? — попита Джейкъб и й обясни какво представлява.

След това Хари извади миниатюрни слушалки и микрофони, снабдени с малки батерии, а после помогна на Холис да закрепи батериите на колана си. Тя извади пуловера си отгоре. Издутината бе едва забележима.

— Честотите са настроени — каза й Джейкъб. — Обхватът е около три километра.

— Не са ли прекалено очебийни слушалките? — разтревожи се Холис.

— Не, защото има още нещо към тях. — Джейкъб извади два ламинирани пропуска, от онези, които носеха, окачени на вратовете си всички журналисти. — Вие сте репортери от „Полицейски бюлетин“. — Младата жена го изгледа смаяно и той побърза да добави: — Не си ли чувала за този профсъюзен парцал? Излиза два пъти месечно. Окачете ги на вратовете си. Повярвайте ми, прикритието е отлично.

— Какви са последните новини относно мерките за сигурност? — тихо попита Кроуфорд.

Джейкъб подробно му обясни какво бе научил до тази сутрин. През това време Холис не отделяше поглед от Кроуфорд. Той твърдеше, че раната не му създава проблеми, но тя го бе чула да охка в съня си. Тази сутрин Кроуфорд й изглеждаше някак… далечен, отсъстващ, сякаш бе размислил и сега не му се искаше тя да го придружи.

Младата жена разбираше, че последните четиридесет и осем часа му струваха много. Миналата нощ и тримата бяха стояли до късно, за да уточнят последните подробности от плана. Холис вярваше, че са предвидили всички варианти. Не бе забравила измъченото лице на Кроуфорд. Спомените непрекъснато го преследваха. В Париж Майстора го бе победил. В Ню Йорк двамата се бяха опитали да стеснят периметъра на евентуалната цел на Майстора, ала не бяха сигурни доколко са успели.

Джейкъб свърши с обясненията, но Кроуфорд остана неподвижен. Холис го докосна по ръката и усети горещата му кожа.

— Сам?

Той потръпна.

— Да вървим! И да свършваме най-сетне!

 

 

Джейкъб умело се промъкваше сред претовареното движение покрай Емпайър Стейт Билдинг, нагоре по Тридесет и четвърта улица, където се намираше хеликоптерната площадка за частни лица. Зад караваната, използвана като гише за продажба на билети, се намираше площадката за кацане, където ги очакваше един хеликоптер от нюйоркското полицейско управление.

Джейкъб паркира до караваната и заключи колата. Махна с ръка на Холис и Кроуфорд да го последват до хеликоптера „Бел Джет Рейнджър“. Пилотът отвори вратата на кабината и свали слушалките от ушите си. Холис си помисли, че той не е по-стар от нея, но лицето му бе прорязано от бръчки и загрубяло от вятъра, а очите му бяха скрити зад слънчеви очила. Джейкъб ги бе уверил, че пилотът ще изпълни съвсем точно всичките им нареждания, без да задава въпроси. Винсент Калабрезе бе негов духовен настойник.

Това, което Холис не очакваше, бе, че пилотът ще слезе от хеликоптера и ще подаде слушалките на Джейкъб.

— Седнете отзад! — изкрещя Джейкъб, за да надвика грохота на двигателя.

— Ти ли ще управляваш това нещо? — смаяно попита Холис.

Усмивката на Джейкъб разкри белите му зъби.

— Голяма изненада, нали?